Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
ХАМАЛИН
Първата задача на всяка държава, която по ред причини получи политическо влияние върху някоя друга, е да вземе в ръцете си стопанския живот - производство и търговия. Това е най-важното. В това отношение Германия и Италия, които получиха в началото на Втората световна война влияние над България, не направиха изключение. Още с първите стъпки техните стопански представители бяха вече тук. Голямата война, която тези две държави бяха почнали - Германия още в 1939 година, а Италия малко по-късно - ги изтощаваше до краен предел и те не можеха да предложат почти нищо за износ, освен незначителни дреболии и тъкани от изкуствени влакна. В тези много тесни граници се ограничаваше вносната търговия през военния период. Търговците на едро у нас неофициално се деляха на такива, които търгуваха само със стоки от местен произход и други, които имаха за предмет на своята търговия предимно стоки от други държави. Последните носеха титлата "вносител". Да бъдеш вносител беше голямо звание, свързано с авторитет и с тежест в обществото. За такова обществено положение по това време бяха необходими по-големи капитали, усет и замах към стопанските въпроси. Като търговец на едро през този период, амбицията ми беше насочена именно към това по-високо обществено положение. Беше началото на 1943 година, когато за първи път се явих пред представители на италианските текстилни заводи от Милано и Торино. Манифактурата беше от онзи сектор на производство, който най-добре познавах и който най-много ме интересуваше в моята търговска дейност. Отидох при сеньор Денизи - сух и слаб, но с добре оформена глава. Той ме прие с голямо внимание. Макар и да говореше неправилно български, в думите му се забелязваше култура и интелигентност, умение и разбиране на търговските дела: Неговите кантори бяха на втория етаж на сградата, по онова време там беше окачена скромна табела с надпис "Хотел Европа". След като се представих и разменихме обичайните при такива случаи любезности, бързо преминахме към деловия разговор. Той извади една папка, в която имаше книжа и мостри от платове. Показа ми една връзка мостри - хубави хастари от изкуствена коприна. "От тези платове, господине - ми каза той, - в момента мога да ви предложа 15 хиляди метра." Веднага разбрах, че се отваря възможност за добра сделка. По това време обаче, индустриалните центрове в Италия и по-специално на Милано и Торино, бяха подложени на усилена бомбардировка от самолетите на английските и американски въздушни сили. Това внасяше голяма несигурност и риск в сделките. Затова фирмите от Италия и Германия искаха още при поръчване на стоката, стойността да се заплати веднага, само тогава поръчката беше валидна. А след това се чакаше с месеци, докато поръчаната стока пристигне. Това заангажираше за дълго време средствата на купувача. Но това не беше най-лошото. Те поставяха и други още по-тежки за момента условия, а именно: всички рискове от злополуки са за сметка на купувача, и ако при бомбардировките, или при друга някоя злополука стоката бъде унищожена купувачът губи и стоката и парите, които вече предварително е внесъл за нея. Този голям риск разбирах много добре, освен това по онова време, всички внесени стоки, които можеха да задоволят насъщните нужди на човека, се поставяха под разпореждане на Министерството на вътрешната търговия и то правеше разпределение на получената стока между търговците на дребно и занаятчиите. Това министерство определяше и цените им. За вносителя то не даваше печалба по-голяма от десет процента. Тази печалба беше твърде малка да оправдае големия риск, който се поемаше. Въпреки неблагоприятните условия, аз реших да сключа сделка със сеньор Денизи. Печалбата не беше най-важното, което ме тласкаше към сделката. Съображенията да я приема бяха - първо, че моите пари, ако всичко мине благополучно ще бъдат гарантирани с ценна стока, тъй като по това време инфлацията бързо растеше, нашият лев се обезценяваше и второ, така щях да се наредя в първата категория стопански деятели и да добия званието "вносител". И така аз поръчах само пет хиляди метра от тези платове и изпратих по-малкия си брат да внесе нейната стойност в Българска народна банка за сметка на фирмата, която щеше да изпрати стоката. Когато брат ми се озовал в банката, господин Директорът го поканил в кабинета си и го посъветвал да не прави вноската, защото специално град Торино е непрекъснато бомбардиран и това си е чист риск за парите. Брат ми не го послушал и внесъл сумата за превод на фирмата износителка. Зачакахме пристигането на пратката. Обаче новините бяха все по-тревожни и напрегнати. Сеньор Денизи не можеше нищо определено и успокоително да ми каже. Взех да мисля, че всичко е загубено. Бях вложил всичкия си капитал и ме глождеше мисълта да ида при Учителя и да Го запитам какво да очаквам и какво да правя, ако всичко е загубено. Но не обичах да го занимавам с моите материални работи, затова и не Го запитах, когато направих сделката, не се реших и този път да Го безпокоя. А тревогата пред мрачните изгледи на моята съдба беше вече здраво залегнала в мен. Един ден, така разтревожен и посърнал, съм застанал пред салона, където Учителя държеше своите беседи. Гледам - Той излезе от стаичката си и тръгна към мен, спря се на близко разстояние и някак въпросително ме погледна. Разбрах, че иска да Му разкажа за това, което ме потискаше. Приближих се до Него и като отприщен бент набързо Му изложих целия случай и мъката, която тегнеше над мен. Накрая заключих: "По всичко личи, че след загубата не ще имам друга възможност, освен да стана ХАМАЛИН." Той ме погледна, помълча малко и каза: "Ти хамалин няма да станеш!" В думите Му имаше бащинска загриженост и мекота, а лицето Му светеше. Изведнъж целия се почувствах, като човек освободен от тежки окови. Изблик на надежда и радост ме обзе и бях готов да литна в простора от неудържим възторг.
Само няколко дни след тази случка получих известие, че пратката ми от пет големи сандъка е пристигнала на Ломското пристанище. Италия само малко преди това беше вече капитулирала и границите й затворени.