Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 2
СПОМЕНИ НА ПАВЛИНА ДАСКАЛОВА
В.Търново, ул. „Сергей Румянцев" 43
През 1939 г. мама ме заведе в София, при Учителя, на Изгрева. Учителя постави за няколко минути ръцете си над главата ми. Стояхме на Изгрева повече от седмица. Ходихме с Учителя на Витоша. Помня, че на отиване брат Цеко ме носи на гръб върху няколко раници.
На връщане излезе буря с дъжд. Една сестра се приближи до Учителя и каза: „Учителю, с нас има малки деца. Спрете, моля ви, дъжда!" След това мама разказваше: „Той се отстрани, направи някакви движения и дъждът веднага спря." Когато се прибрахме в София, отново заваля проливен дъжд.
По време на войната, в Търново бяха евакуирани Министерството на железниците и др. В тях работеха няколко наши приятели от Изгрева. Всяка вечер молитвите ставаха у нас, обаче ние, децата, често се смеехме отзад, затова ни изпъждаха навън, да не пречим.
След 9.09.1944 г., въпреки изказаните от Учителя в беседите мисли за болшевизма, никой не можеше да си представи на какви психични мъки ще бъде подложено Братството.
Един ден мама переше. Няколко дена преди това тя се молеше на Учителя, да помогне на брат Любомир Лулчев да не го осъдят на смърт. Мама беше ходила няколко пъти при него да помага на комунисти. Вероятно в този момент пак се е молела, когато й се явява Учителя в плът и й казва: „Сестра, не се тревожете, всичко е за Слава Божия." Тя дойде при мене в другата стая с грейнало лице, което просто светеше. Каза ми: „Яви ми се Учителя в плът" – и разказа какво й се е случило.
В съборната вила, която беше в съседство с нашия дом (имахме къща и два декара овощна градина), всяка сряда и неделя правехме събрания. Помня, че през 1946 и 1947 г. извикахме приятелите от цяла България на среща в Търново. Аз бях впечатлена от приятелите от Русе и Габрово. Помня, че баща ми и Петър Филипов, сладкар от Русе, искаха да купят под самата вила една много голяма нива за Братството и поръчаха табела със сини букви на бял фон: „Път към Бялото Братство". Сложиха я на Севлиевското шосе, за да се знае къде е отклонението към вилата.
Две години, 1946-47 год. имаше за децата двадесет-дневно лятно училище, организирано от Братството. От търновското братство бяхме 5 братски деца. Първата година отидоха децата на адвоката Христо Геров – Роланд и Игор, и детето на Нено Тотев – Иванчо. Втората година първа смяна беше брат ми Йосиф. Втора смяна бяхме все гимназисти – Павлина, Игор, Роланд и Ваньо. Ръководителят на школата – Георги Тахчиев, психолог, ни изнасяше такива лекции по Словото на Учителя, че аз се върнах в Търново преобразена духовно. В колонията учехме цигулка, занимаваше ни Мария Златева. Всички свирехме. Кина Станчева, детска учителка, ни учеше на Паневритмия. В тази колония, брат Тахчиев ни свърза с Учението на Учителя на практика. След това десетина момчета и момичета се събирахме всяка пролетна и лятна ваканция. Лятото ходехме на Рила, но със собствени пари. Първата година аз станах слугиня у една лекарка, д-р Ганева, и със спечелените пари отидох на Рила.
Братската група в Търново не беше голяма: моите родители Маринка и Никола Даскалови, Христина Александрова, д-р Андони Маринова, д-р Руска Петрова, Йовка Кирова и др.
През 1951 г. у нас направиха обиск две момчета от МВР. Мама, от страх, хвърли в печката романите на Любомир Лулчев, да изгорят, но милиционерите отвориха печката и разбраха, че има нещо изгорено. Като не намериха обаче нищо, отидоха си. Не разбрахме каква е причината за обиска.
През 1953 год. завърших института за детски учителки във В.Търново, след което ме назначиха в Габрово. Направих всичко възможно, да се върна на следващата година в Търново, заради болната си майка. През 1956 г. започнах работа в детската градина „Димитър Благоев" във В.Търново, с директор Янка Константинова.
Един ден снахата на сестра Христина, Миланка, като се върнала вкъщи, съобщила на свекърва си, че започват акции против религиозните хора, включително и Бялото Братство. Сестра Христина получаваше народна пенсия. Тя отишла при директорката ми, която живееше в нейната махала, и казала: „Янке, ще започнат да преследват Павлина Даскалова за нейните убеждения. Моля те, направи всичко възможно да й помогнеш." И действително, когато извикали директорката в МВР, тя казала, че нейната канцелария е до моята занималия и че се чува всичко, което преподавам на децата, че не е чувала да споменавам думата „Бог" и пр.
По това време началник на градския отдел „Просвета" беше Венелин Друмев. Той ми беше директор в прогимназията и поддържахме добри взаимоотношения. Извика ме при себе си, заключи вратата и ме помоли, да не се занимавам с Бялото Братство. Той самият, обаче, на младини е бил вегетарианец и толстоист. Каза ми: „Павлина, чети каквото искаш, но мълчи и не ходи при Стамат Тодоров. Работи си индивидуално."
На 6 декември 1957 г. в 4 ч.с. пристигнаха четирима души от МВР. Димитър Костов ми показа заповед за обиск и изземване литературата на П. К. Дънов, но не ми даде заповедта, а я прибра. Татко беше на работа, а мама – в болницата. Написаха протокол и взеха 190 тома беседи и лекции. Знам, че бяха от четири различни отдела. Милиционерът беше с шмайзер. Представителят на КДС взе едно томче, разгърна го, зачете се и каза: „Много хубави работи пише в тая книжка." Аз му казах: „Върни ми я тогава." И той ми я върна. Той четеше наред и казваше: „Защо ги прибираме тия книги, не ми е ясно, никаква политика няма в тях." Поисках му да върне още книги, но той каза: „Много искаш!"
След като излязоха от дома, веднага отидох у брат Стамат. Исках да го предупредя за обиска. Намерих го съкрушен. Каза ми, че са прибрали цялата библиотека: „Дойдоха шест души при мен. Отнесоха се много грубо." Отворили шкафовете на библиотеката и смъкнали всичко в чували. Напълнили шест чувала. След това направили обиск и си заминали.
Веднъж през 1986 г. пътувах с един от онези, които са правили обиска при брат Стамат. Той потвърди, че са изгорили литературата. Когато поискал да вземе окултната книга „Лица и души", ръководителят на групата му казал: „Не ти трябва този боклук", взел я от ръцете му и я хвърлил в огъня.
В Търново унищожиха Братската библиотека на баща ми Никола Даскалов и в с. Балван – на Иван Топалов. Това беше акция в цялата страна. След няколко години аз изкупих беседите и лекциите на зъболекарката Руска Петрова, която не получаваше пенсия. Колежката й Андони Маринова пък ги беше зазидала под стълбището и когато събаряли къщата, за да строят детска градина, ги намерили там. Сестра Христина заръчала на сина си Борис да ми предаде книгите след смъртта й. Иван Преснаков от Ново село и Иван Попов също ми дадоха книгите си. У сестра Йовка останаха книгите на семейство Иларионови, сестра Христина Александрова, Зорица Попова и др.
Книгите, които бяха у мен, ги сложих в куфари и ги скрих в село Беляковец. Впоследствие ги пренесох на моя таван и сложих два кубика нарязани дърва отгоре. След 10 ноември 1989 г. веднага подвързах книгите, направих библиотечни шкафове и така се създаде Окръжна библиотека на Бялото Братство.
Част от литературата на гр. В.Търново подарих на Окръжната библиотека на Братството в Разград, с ръководител Ясен Даскалов. Там се основа нова група през 1987 г.
Да се върнем към годините след 9 септември 1944 г. С всяка измината година трудностите на Братството ставаха все по-големи.
През 1959 г. ме назначиха музикален ръководител на всички детски градини, поради липса на по-подходяща колежка. Аз имах хубав глас и пеех в Оперетата, свирех и на акордеон. Впоследствие завърших задочно музикална педагогика в гр. Русе. На новата служба работех по четири часа на ден и имах много свободно време на разположение.
Брат Стамат Тодоров, ръководител на Братството в Търново, се издържаше от земеделие. Покрай Севлиевското шосе, близо до сегашната бензиностанция, имахме 19,5 декара лозя, овощни градини и ниви. През 1960 г. ГНС ги раздаде на предприятия, и то само на ръководните им кадри. Нашето място беше дадено на Транспред, с директор Марко Марков, главен счетоводител Стефан Тотев и др. Брат Стамат остана без никакви доходи. Като честен човек, свикнал да изкарва прехраната си сам, той много се разстрои и се разболя. През същата година започнах да строя къща на стопански начала. Щом стоварихме всички материали за къщата, баща ми почина от инфаркт за един час. Брат Стамат, предвиждайки, че моят дом единствен ще остане за духовна работа в бъдеще, реши хората от Братството сами, без моите ортаци, да изкопаем основите. Сложихме формули в лимонадени шишета и ги закопахме в темелите за вечни времена.
През 1963 г. вилата, в която са ставали съборите, заедно с местата на ул. „Яворов" 55, попадна в регулационния план на Втори квартал под номер 266 и имотите бяха определени за високомонтажно строителство. На многократните молби на Ръководството беше даден отговор, че не могат дори да ни оставят парцел за строителство. Текстът гласеше: „С общия регулационен план на тая част на В.Търново не се отрежда в Квартал втори специален терен за нуждите на поменатата верска общност Бяло Братство. Съобщаваме ви, че част от имотите на Братството, съставляващи парцели от 12 до 19 от кв. 2 по Регулационния план на града, са отчуждени по чл. 55 А от Закона за плановото изграждане на заселените места и с решение №8 от протокол №1 от 14.01.1963 г. на Изпълкома на ОНС. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Н-к Отдел: арх. Стефан Георгиев, зам. председател: инж. Атанас Атанасов."
Според акт №2174 от 1.01.1965 г. дворното място, съставляващо парцел 11-ти от Кв. втори на гр. В.Търново, от 3060 кв.м. площ, при граници ул. „П.К.Яворов" 4 и ул. „Балванска битка", на верска общност Бяло Братство, гр. В. Търново – дворното място се състои ДВ план №266 от Кв. втори, 2963 кв.м., стар път 97 кв.м. – всичко 3060 кв.м.
Акт № 2163 за Държавна собственост на недвижим имот, находящ се в гр. В. Тър¬ново, ул. „П.К.Яворов" №55, бивша собственост на верска общност Бяло Братство, гр. В. Търново. На основание № 73 от 25.02.1965 г. на Комитета при Министерството на Външните работи по въпросите на Бълг. Православна църква и на религиозните култове и писмо № 11 487 от 4.03.1965 г. Отчуждава се жилищна сграда на два етажа на 98 квадрата площ, 517 куб.м. Сградата е построена върху парцел № 10 и 11 от квартал 2 по плана на гр. В. Търново — общо 840 кв.м. площ. Предадена е на Комунални услуги гр. В. Търново, считано от 1.03.1965 г. за стопанисване и експлоатация. По този начин всички имоти на Бялото Братство бяха отчуждени, без да ни се даде нито стотинка за тях.
На 18.02.1964 г. отново получихме писмо от председателя на ИК към ГНС инж. Хараламби Куцаров, секретаря на ИК Тужарова, с което най-строго ни се забраняваше всякаква духовна дейност. Писмото завършваше с думите: „За стореното ни уведомете до 29.02. същата година." През 1964 г. брат Стамат беше вече тежко болен. Братята и сестрите от града го посещавахме, но инспекторката към Окръжен отдел „Просвета" Райна Йорданова дойде един ден в Детската градина и ми каза: „Ако искаш да бъдеш учителка, няма да ходиш при Стамат Тодоров." Аз й отговорих: Додя да го гледам, защото е болен и няма кой да се грижи за него." Тя ми каза: „Плащай на някого да се грижи за него, но ти в никакъв случай недей да ходиш." Тогава решихме да го изпратим в София на Изгрева, за да прекара зимата при брат Петър Филипов. Брат Стамат си взе багажа, но когато пристигнал на софийската гара, му станало лошо. Закарали го в ЖП Болница, където починал на 10 декември 1964 г.
Аз пътувах със следващия влак. Когато пристигнах в София, не го намерих. Започнахме да го търсим. Служители на МВР намерили в паспорта му телефонния номер, на който аз щях да бъда. Съобщиха ни за неговата смърт и Братският съвет в София ми помогна да направим погребението. От милицията бяха извикали и родните братя на Стамат от Варненско, които присъстваха на погребението в София. Оттам се върнахме в Търново.
Брат Стамат живееше като отшелник. Имаше само три-четири костюма и бельо. Личният му багаж се събираше в един куфар. Братята му ме попитаха дали къщата е негова собственост. Понеже бяха селяни, аз им обясних, че къщата е нещо като манастир и че техният брат е живял в него като монах, че всички вещи са дарения от хората на Бялото Братство. Те отидоха в Общинския съвет, провериха, че къщата не е негова, провериха в Спестовна каса и видяха, че няма влогове. След това взели един камион с ремарке, натоварили целия багаж на братството и заминали за село. След няколко месеца държавата отчужди и сградата, съставляваща 10 и 11 парцел на кв. 2. Така окончателно се ликвидира с всички имоти на Братството. Събраните от брат Стамат беседи след направения обиск бяха предадени на съхранение у готвача Цоньо Димитров, който живееше на Варуша, до паметника. След неговата смърт сестра му ми предаде тези книги.
МВР караше своите хора да ни следят. Кънчо Димитров, обущар, мой съсед, на стари = години ми призна следното: „През 1957 г. ме повикаха в МВР и ме попитаха дали позна -
- вам Павлина Даскалова. След това ме смъкнаха в мазата и ме заключиха там. Цяла нощ
те псувах, като мислех, че по твоя вина съм затворен. На сутринта ме извикаха горе и ми наредиха да следя всички хора, които ходят при Стамат Тодоров и лично да ходя да докладвам каквото разбера."
Същото ми признаха и други хора. През 1980 г. двама души от МВР отишли в дома на художника Лальо Минков, който идваше на нашите събрания, и го разпитвали повече от час за мен. Главното било давам ли беседи и лекции, т.е. томовете на П. К. Дънов, на млади хора. Той разтреперан дойде при мене, за да ми съобщи, ако имам някои томове налице, да ги скрия. Следяха ни и други наши съседи — кой влиза и кой излиза от моя дом. Това непрекъснато следене ме травматизираше, още повече, че хората избягваха да идват в дома ми. Викаха ме по домовете си. И въпреки това в моя дом редовно се четяха беседи и лекции: сряда — Общия клас и неделя - Неделните беседи. Трима човека никога не пропускаха лекциите — Йовка Николова Кирова, Павлина Даскалова и Лальо Минков. Много от другите приятели се изплашиха. Например, Надка Иларионова през 1957 г. са я викали в МВР и са я разпитвали за брат Стамат. Оттогава тя престана да идва у нас. Предаде книгите си на сестра Йовка.