Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 1
СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА
През лятото на 1912 г. Учителя пристига в Търново, за да свърши една важна Божествена работа, възложена Му от Небето. Елена Иларионова разказва:
С пристигането си Учителя се настани в братската къща на с. Арбанаси, където започна да пише материала за книгата „Завета на светлите лъчи“*.
Брат ми Христо беше получил мобилизационно за войник и започна да се приготовлява. Учителя му каза: „Не се безпокой, сега няма да отидеш на фронта. Ще участаваш във войната през 1913 г. Българите ще получат Енос-Мидия до Солун, но ако вървят по своя ум, ще минат през големи изпитания. Те трябва да приложат закона на Любовта и Правдата. Божият план е да се обединят балканските народи и славянството, иначе поотдело ще ги бият, докато се обединят.“
Учителя беше в Търново. Пожелахме всички братя и сестри да отидем на Преображенския манастир. Денят беше тих и приятен. Минахме по Беляковското шосе през местността Картала. На полянката близо до манастира Костадин се отдели заедно с децата, за да мине по една пътека, която предполагаше, че води право в манастира. Учителя му каза, че не е на прав път и да не се отделя, а на мене каза: „Елена, ти върви с нас!“ Ние следвахме Учителя и стигнахме преди Костадина. Чакахме доста време — не пристигаха. Родителите на децата почнаха да се безпокоят, понеже калугерите от манастира казаха, че пътеките за манастрира са доста опасни и от скалите може да се падне в пропастта. Всички от манастира излязохме да ги търсим, но на нашите викове никой не отговаряше. На едно място под скалите намерихме провизиите, които те носеха, но тях самите ги нямаше. Помислихме, че са паднали някъде. Тогава Учителя взе двама от братята, отдалечи се от нас, застана пред едни скали и каза: „Извикайте тука!“ На виковете никой не се обади, а в мрачината нищо не се виждаше. Един от калугерите — добър акробат — тръгна към посоченото от Учителя място. Намерил ги събрани накуп на такова място, гдето нямало изходен път. Да се върнат назад било невъзможно, да продължат — също. Нагоре скалите били прави и не можели да се качат. Костадин не разрешил никой да се движи и така решили накуп да прекарат нощта. Калугерът осветил с фенер мястото, спуснал се с въже при тях и един по един ги изкачил по въжето. В манастира пристигнаха с големи овации.
На сутринта дойдоха посетители на манастира с файтон. Сестра Недялкова искаше да се завърне при семейството си с този файтон. Учителя не й позволи, като каза, че ще й се случи нещастие. Файтона го заеха други хора. Щом излязоха от манастира, конете се устремиха към една малка пропаст, оградена с бодлива тел. Хората скочиха от файтона, конете паднаха, а единият доста се нарани на телта. Тогава Учителя каза: „Още като излязохме от Търново, ни преследваше един дух, който искаше кръв. Отгоре го ограничиха с тази на коня, иначе всички щяха да нападат в пропаста.“
За събора през 1912 г. Елена Иларионова си спомня следното:
На събора в Търново Учителя показа пред няколко братя и сестри една картина, нарисувана в тефтерчето му, което той постоянно носеше със себе си. На нея бяха отбелязани събитията, които имаше да станат. На една страна — малък огън — войната през 13-та година, до него — по-голям огън — Европейската война, и още по-голям огън — расовата война. Отгоре — слънцето, което пръскаше лъчи над всичко това. То означаваше идването на Христа. Учителя каза: „Следете и ще се убедите, че всичко това ще се сбъдне.“ После прибави: „Ще стане силен трус. Цяла Франция ще потъне, част от Русия и Турция, част (не помня коя) от Германия.“
* Има предвид книгата „Завета на цветните лъчи на светлината“ (Бел. съст.)