Мнозина казваха, X серия, I том (1927)
7. По-долен от ангелите
Беседа от Учителя, държана на 23 октомври, 1927 г., София. – Изгрев.
„Направил си го малко нещо по-долен от ангелите." *)
Често съвременните хора говорят за Божествения живот. Който разбира Божествения живот, той вижда, че между всички явления, които стават в този живот, съществува вътрешна връзка. Обаче, за онзи, който не разбира този живот, всички факти, всички явления, които стават там, изглеждат загадки, които непременно трябва да му се тълкуват, да се доказват. Защо? Защото той разглежда тия явления по начин, какъвто познава в физическия свят. Например, всички явления в физическия свят се доказват на хората, за да се види техният смисъл. Това се дължи на обстоятелството, че физическият свят е проявен, вследствие на което неговите явления могат да се подложат на опит и да се проверят. Едва сега съвременната наука започва да съобщава на хората, че в природата има закони, на които те непременно трябва да се подчиняват. Тия закони не са само физически, но същевременно те имат и духовен смисъл. В миналото науката е разглеждала тия закони като механически прояви, а днес вече тя вижда, че те са съзнателни, разумни прояви. Така са гледали някога и на душата. Когато слушате материалиста да говори за душата, той отрича нейното съществуване. Но има вече просветени хора, които гледат на душата като на нещо реално, което съществува. Проявява се тъй, както и физическият човек. Материалистите казват, че когато човек умре, неговият живот се разлива в общия живот, вследствие на което съзнанието му престава да съществува, а заедно с него и човек умира, изчезва. Идеалистите пък поддържат, че и след смъртта си човек продължава да живее. Кое живее? Душата живее.
Казвам: смъртта не е мярка, с която нещата, както и явленията в живота могат да се обясняват. Смъртта е една аномалия в живота. В такъв смисъл, аномалията не може да служи за мярка на нещата. Че някой умрял, това още не показва, че той не съществува. Преди всичко, смъртта не е неизбежен закон в природата. Всичко не подлежи на смърт. Значи, от дефектите на човешкия живот, не може да се доказва, какво нещо е човекът. Ако от дефектите на известен човек, описвате този човек, вашето описание не търпи критика. Човек може да се познае от своите положителни качества. Ломброзо изучавал човека от негативната му страна. Когото срещал, той го разглеждал с цел да види, какви отрицателни черти се крият в него. Той се занимавал с престъпните типове, но това още не е истинска наука. Престъпните типове са болезнени прояви в съвременното човечество. Всяка наука, която се занимава с тези прояви, носи нещо болезнено в себе си. Когато Ломброзо срещнал Толстой, той не се заинтересувал от него като велик мислител и писател, но го наблюдавал, дали има някаква лоша, отрицателна черта в характера си. Тази среща Толстой описал в своя дневник. Той пише, че се стеснявал в присъствието на Ломброзо, защото схващал, с каква цел последният го наблюдавал. Не само Ломброзо е разглеждал живота и хората от отрицателната им страна. Днес почти всички съвременни християни гледат на хората все от отрицателната им страна. Като се запознаят с един човек, първо виждат доброто в него, ангела, но като го разберат по-отблизо, хвърлят от него маската на ангела и казват: Той не бил ангел, както ние мислехме, но цял дявол. Сега ще го изучим добре, да видим неговите отрицателни черти. И наистина, като проследите съвременната култура, ще видите, че всички хора, всички общества, всички вестници, както и науката, всички се занимават само с отрицателната, а не с положителната страна на живота.
Когато се говори за наука, в правия смисъл на думата, аз разбирам онази, която изучава положителното в живота и в природата. Каква наука е тази, която изучава отрицателните страни на живота? Това е мъртва наука, която няма бъдеще, която не подлежи на развитие. Днес отрицателното съществува и заема голям дял в живота, понеже хората с го оживили. Всяко нещо, с което човек се занимава, той го подхранва и му дава живот. И наистина, каквото човек мисли, това става. Като се роди някое дете, близките около него казват. Невинно е днес това детенце, но и то ще направи някои грехове. Така мислят, и така става. – Днес родителите му го гледат, грижат се за него, но и то един ден ще се намери в нужда. – И така става. – Възможно е това дете да се провали в живота. – И така става. – Възможно е да се разболее и да умре. – И така става. Каквото хората мислят, това става. Това не е никаква философия. Днес всички философи спорят помежду си, един друг се опровергават. Всеки счита своята философия меродавна, никой не се ползва от философията на другите. Ние виждаме в живота, как една философия умира, друга се ражда на нейно място; после и тя умира и т.н. Питам: какво казват философите за живота, как трябва да се живее? – Е, трябва да се яде, да се поддържа живота. – Какво трябва да се яде? – Хляб главно. – Какъв хляб: мухлясал, или пресен хляб, направен от ново, тазгодишно жито? Да ядеш пресен хляб, разбирам, но да ядеш мухлясал хляб, който, след половин час, ще повърнеш назад, не разбирам. Или, какъв смисъл има да изучаваш болезнените прояви на живота? Казвате: Човек трябва да мисли! – Какво трябва да мисли? Може ли да се нарече мисъл грижата на човека, как да се прехрани, как да се облече, как да нареди къщата си? Това не е мисъл, това е тревога, безпокойствие. Истинската мисъл подразбира велик, положителен идеал. Само идеалът на човека дава мисъл; само той ражда възвишени и благородни чувства и импулс за работа. Съвременните християни, например, са поставили за основа на своя идеал благодатта Божия и очакват да дойде спасението чрез благодат. Тази благодат е патологично проявление. Защо? Защото те очакват тази благодат след като се разболеят, или след като сгрешат. Докато са здрави, докато не са сгрешили, те не мислят нито за благодатта, нито за спасението си. Не, такъв идеал не е траен. То е все едно да търсиш богатия човек, само защото си в нужда. Например, българите не зачитат своите бедни роднини. Ако ги посети някой техен беден роднина, те казват: Отде се намери сега този да дойде на гости? Знаем защо иде, той сигурно пари ще иска. Обаче, ако този беден роднина, по благоприятно стечение на обстоятелствата, се повдигне и стане пръв министър, целият му род започва да се изрежда при него, да му напомнят, че те са негови роднини, негови близки. Всеки иска да изкаже към него своята почит и уважение. Защо правят това? За да му напомнят, че имат синове и дъщери, за които той трябва да се погрижи, да ги нареди на работа.
Днес всички религиозни хора, всички общества, всички народи търсят Бога от нужда, да им помогне да се назначат на служба, да разрешат задачите си. Днес никой не търси Бога от любов. Това е просия, не е любов. Нека гладният умре от глад, но да не проси. За предпочитане е гладен да умреш, но да не просиш. Обаче, това да става не от гордост, но от любов към Бога. А тъй, да говориш за Бога, да проповядваш за Него и да считаш, че хората са длъжни да те гледат, това не е любов, това е изнудване. В Писанието е позволено на човека да проси, но само от Бога, от никого другиго. Всяко просене вън от Бога е унижение за човешката душа. Днес става точно обратното: от всички други просим, но не и от Бога. Да просим от Бога, това считаме за унижение; да просим от хората, това било в реда на нещата. Някой е на смъртно легло, бърза да извика лекар, да му помогне. Моли се на лекаря, проси от него помощ и не му дохожда на ум да се обърне към Бога. Питам: на колко болни лекарят е помогнал, след като те са изпълнили абсолютно техните предписания? Колко каещи се грешници са изправили живота си, след като са изпълнили абсолютно съветите на своите пастори? Много болни са се излекували по съветите на лекарите, но временно само; в края на краищата, болестта им пак се е повтаряла. Също така и много грешници са се изправили по съветите на проповедниците, но временно само, а не окончателно. Временната помощ е залъгване само. В такъв случай, имайте пред вид следното положение: хората, били те лекари, свещеници, учители, държавници, могат да дават само временна помощ, или временни упътвания, но истинското възраждане на човешката душа може да даде само Бог. Хората могат да внесат в човека много идеи и идеали, но онзи вечен идеал, който осмисля живота, който дава истинско направление на човешкия дух, това е връзката ни с Първата Причина, с Великата Божия Любов. Това подразбира познаване на Онзи, Който ни е създал, Който ни е дал условия да живеем, да растем и да се развиваме.
Сега, аз държа тази беседа за ученици, които ме разбират; онези пък, които не ме разбират, нека слушат само. И ако намерят някакви междини, нека прочетат някой роман, да видят, че и там се срещат междини. Междините трябва да съществуват, за да се даде възможност на онзи, който слуша или чете, да размишлява, да държи съзнанието си будно. Вземете, например, един от романите на Виктор Юго, или на Толстой, и ще видите, как авторът още в първата глава започва да разправя нещо за главния герой и току виж, изоставя героя и отива към други лица. Вие сте се заинтересували вече, искате да чуете нещо за героя и за героинята, но минават две, три, четири глави, свършва се първото действие, и авторът все ви държи напрегнати, нищо не пише за героя, не се връща към първата обстановка. Привидно, той като че си играе с вас. Не, авторът има някаква цел, която вие не разбирате. След това той пак се връща към главните лица и така продължава няколко глави. Вие следите с интерес действието, но изведнъж нови лица се явяват, нова обстановка, и главните герои пак изчезват. Така авторът развива своя роман, и през всичкото време държи будно съзнанието ви, поддържа вашия интерес. Питам: каква е развръзката най-после на този роман? Развръзката се свършва с това, че или героят и героинята се оженват, или героят се оженва за друга някоя, а героинята се самоубива, или най-после и двамата се самоубиват. При това голямо напрежение, което сте имали във времето, когато сте чели романа, най-после ви се разкрива една истина. Щом тази истина ви ползва в живота, романът е постигнал своята цел. Казвате: Да, всичко беше хубаво, но героят не се ожени за героинята. – Какво от това? Нима всички герои са се оженили?
Какво нещо е женитбата? Женитбата, в пълния смисъл на думата, е свещен акт, свещена идея. В този смисъл, хората не знаят още, какво нещо е женитбата. Те познават жененето, но не и женитбата, която представя свещено сближение между две души, между които има не само една, но безброй допирни точки. Това свещено сближение подразбира преливане на душите една в друга. Преливането на душите изключва всякакво съмнение, всякакво недоверие, всякакво недоразумение. В това преливане на душите се крие идеалът на истинския живот. Всяко физическо допиране в живота произвежда ред спънки, ред препятствия. Защо? Такова е свойството на твърдата материя. Щом се допреш до една стена, ти непременно ще се върнеш назад; щом се допреш до една затворена врата, или до един затворен инструмент, ти непременно ще се върнеш назад; щом се допреш до цигулка, на която струните са скъсани, а лъкът счупен, ти непременно ще се върнеш назад. Ако отиваш при една красива мома, от която животът е изчезнал, и я намериш мъртва на леглото й, веднага твоето въодушевление изчезва. Следователно, животът на човека, както и неговият идеал седят в неуловимото, което нито се вижда, нито се ограничава. Ето защо, казвам: това, което човек познава е обикновеното, а което не познава, е необикновеното в живота. Какво знаете, например, за единицата, повдигната в пета степен, или за двойката – в десета степен, или за тройката – в двадесета степен? Казвате, че това са величини, с които математиката се занимава. Да, това са математически въпроси, но те същевременно представят и проблеми на живота. Устройството на нашия организъм, както и устройството на целия живот, се гради върху числа, повдигнати в разни степени. Това е цяла наука. Тази наука е построена върху знанието на тия числа. Например, ако се интересувате за устройството на вашата ръка, първо трябва да знаете, от каква материя е направена тя; после, трябва да знаете, от какви числа е съставена всяка клетка и в каква степен са повдигнати тия числа. Всяка клетка е живо същество, което гради своя живот по разумен начин. Ако изучавате живота на клетката отделно, както и нейната мисъл, ще видите, че тя представя, в миниатюр, живота на целия човек. Ако пък изучавате колективния живот на тия клетки, както и връзката помежду им, ще видите, че те представят Божествения живот в миниатюр.
И тъй, вие не сте разбрали още, какво представя истинският живот; не сте разбрали още и човекът. За този човек, именно, апостол Павел казва, че Господ го е направил малко нещо по-долен от ангелите. Такъв ще е човекът в бъдещата вселена, но не и в тази, в която ние сега живеем. Значи, сегашната вселена ще изчезне и вместо нея ще се яви нова. Как ще стане това? В една от теориите на учени хора, адепти, се казва, че всички живи същества, както и слънцето постепенно изгубват енергията си, изтощават се. Затова казваме, че силите на човека постепенно се губят, изразходват се, и той остарява. Тази енергия от цялата вселена отива в пространството, както малките ручейчета се разливат по стръмнините, и служи като основа за съграждане на нова вселена. И тогава, всички живи същества от старата вселена ще бъдат преместени в новата, при нови условия за живот. Ако искате да знаете нещо за новата вселена, четете Еклисиаст, там Соломон е писал за нея. Той е казал: „Сейте семето!" Значи, Бог е изпратил човека на земята да сее, да се учи, да се готви за бъдещата вселена. Големи приготовления се правят за новата вселена! Затова, именно, Бог е поставил човека на големи страдания и изпитания. Страданията са най-голямото благо за човека. Сам апостол Павел е казал: „Сегашните страдания на човека не могат да се сравнят с бъдещата му слава". Казвате: Как можем да проверим това? Който иска да научи истината по този въпрос, той трябва да излезе от своето физическо тяло и с духовното си тяло да отиде в невидимия свят. Като се говори за духовно тяло, за невидим свят, мнозина се плашат, мислят, че ще умрат. Не, духовният човек е развил своето духовно тяло така, че той може да функционира с него, както с физическото си тяло. Той може да излиза от физическото си тяло и да се връща в него, според желанието си. Значи, истински духовен човек е онзи, на когото съзнанието е будно и за физическия, и за духовния свят; той може и в двата свята да се движи еднакво свободно и съзнателно. Само такъв човек може да се нарече истински ученик. Само на такъв човек може да се говори. Който не е ученик още, той е буден само за физическия свят, и като му се говори по тези въпроси, съмнява се. За такъв човек съмнението е естествено нещо. Съмнението говори за невежеството на човека. Ако влезете в една тъмна стая, вие веднага ще изпитате страх, да не би да се спънете в нещо, да не паднете някъде. Обаче, щом стаята се осветли, съмнението, страхът изчезва, понеже виждате, де вървите. Дето има светлина и знание, там съмнението отсъства; дето няма светлина, съмнението присъства. Съмнението е признак на невежество. Съмнението, омразата, безверието са отрицателни течения, т.е. бури в живота на човека.
Питам: има ли някаква положителна страна в съмнението? От научна гледна точка, съмнението е необходим закон в еволюцията на човека. Ако оставите водата в една щерна да стои цели четири–пет месеца, без да се раздвижва, тя ще жабуняса, ще се развали. Обаче, ако от време на време раздвижвате тази вода, тя ще запази своята свежест. Следователно, съмнението е така необходимо за човека, както ветровете са необходими за природата. Ако нямаше ветрове, водата в природата би стояла в покой, вследствие на което би изгубила своята преснота. Ако нямаше ветрове в природата, и растенията не биха могли да растат, да се обновяват. Чрез ветровете растенията, дърветата се каляват, соковете им се пренасят по целия организъм, а същевременно добиват и по-голям устой. Такова нещо представят и страданията в човешкия живот. Те внасят опресняване, обновяване ,изобщо, в живота. Такова нещо е съмнението. Човек живее повече във водна среда, отколкото в твърда. Следователно, ако не дойдат ветрове и в човешкия живот – страдания, съмнения, които да го раздвижат, има опасност този живот да изчезне. Историята на народите, както и на отделните лица, през всички времена и епохи до днес, ни показва, че след всяко страдание, индивидуално, или общочовешко, винаги в съзнанието на хората прониква нова светлина, нов проспект, ново разбиране за живота. Значи, в който момент човек разбере вътрешния смисъл на страданията, животът му ще се проясни и осмисли.
Ще приведа един пример, да видите, какво представят страданията за човека, и кога той може да се освободи от тях. Представете си, че отивате в една пустиня и носите със себе си едно шише с вода. По невнимание, шишето пада от ръцете ви и се счупва. Вие веднага се хващате за главата, ужасен, разтревожен, че сте счупили шишето и разлели водата. Защо се смущавате? Защото разбирате цената на водата в пустинята, а не знаете, отде можете да намерите вода за пиене. Ако не намерите вода в пустинята, животът ви е в опасност. Казвам: не се смущавайте! – Как да не се смущавам? В тази вода беше моят живот. – Елате с мене, аз ще ви покажа, де има чиста, хубава вода. Тръгваме заедно, и аз ви завеждам на разстояние няколко метра от мястото, дето счупихте шишето. На това място има извор, от който блика чиста, кристална вода. – Пийте сега вода, колкото искате! Вие се напивате добре с вода, а след това напълвате друго шише от тази вода. – При това положение, ще страдате ли още? Не, при бистрия извор страданието изчезва. И затова казвам: който иска да се освободи от страданията, нека отиде при Извора на Вечния Живот и да пие от Неговата вода.
Казвам: всички хора, които не разбират смисъла на живота, мязат на малки деца, които носят в ръцете си по едно шише с вода, стискат го здраво и мислят, че в това шише седи тяхното богатство. Срещате учени хора, музиканти, певци, художници, всеки носи по едно такова шише, пълно с вода, и ако случайно това шише падне на земята и се счупи, казвате: Отиде ученият човек! Отидоха музикантът, художникът, певецът! Защо? Шишетата им паднаха на земята, и водата се разля. – Това е частично разбиране на живота. Животът не седи във водата, която е в шишетата. Ако искате да видите, какво нещо е истинска наука, музика, красота, истинско художество, идете при Великия Извор на живота, дето нищо не се губи. Там всяко нещо си има своето място и вечно съществува. При Великия Извор музиката никога не изчезва – там тя се чува и денем, и нощем. В света съществува вечен огън, който никога не изгасва. Казвате: кога ще дойдем до този Извор на живота? Какво се изисква, за да Го постигнем?– Търпение се изисква.
Какво нещо е търпението? Само ученикът може да разбере търпението. Защо? Защото търпението е качество на душата, а душата е от високо произхождение. Истинският ученик минава през живота на душата, той не живее в сърцето и в ума си, чийто живот е временен, преходен. Докато човек не дойде до това положение, той при най-малките изпитания и страдания ще хвърля лоши мисли и чувства към своя Създател, ще петни Неговата мантия. Като не разбира смисъла на страданията, като не е придобил търпението, този човек винаги ще живее със съмнения, с колебания срещу Първата Причина на живота. Който допусне най-малкото съмнение и подозрение срещу Нея, той е първокласен невежа. Всяко съмнение води след себе си падане. Това се отнася не само до хората, но и до ангелите. Ако един ангел допусне най-малкото съмнение по отношение на Бога, той е осъден вече на голямо падане. Да се усъмниш в Бога, значи, да се усъмниш в Любовта. Например, имате добър приятел, който ви обича, и вие го обичате. Дойде някой отвън и започва да ви разправя небивали работи: че вашият приятел говорил по ваш адрес лоши думи, че замислял някаква интрига срещу вас и т.н. Ако повярвате на този човек, вие сте изгубен. Не вярвайте на всички хора! В света има хора, майстори на измислиците. С своите лъжи, те могат да изкарат човека от ум. Дойдат ли при вас да ви говорят такива приказки, спомнете си, че вие, като душа, сте произлезли от Бога, дето не може да живее нищо нечисто, нищо долно. Така мисли ученикът. Щом се натъкне на някакво страдание, той пее и благодари на Бога за привилегията, с която го е удостоил. И обикновеният човек пее, но на минорна гама.
Следователно, хората могат да се разделят главно на две категории: обикновени хора и ученици. Докато човек плаче, роптае, скърби при страданията, той минава за обикновен човек. Щом започне да пее, да се моли и да благодари на Бога за страданията, които го сполетяват, той влиза вече в Школата, като ученик. Никое страдание няма да избегне от ученика. Той ще мине и през съмнения, и през изкушения, но винаги ще бъде буден, ще държи връзка с Бога и ще се учи от всичко, което животът му носи. Колкото по-високо се издига човек, толкова по-големи бури ще преживее. Апостол Павел, който добре разбираше тези закони, трябваше да получи три пъти по 39 тояги от евреите, за да го провери на опит. След като го биха, той започна повече да пише и казваше: „Братя, с много скърби ще влезем в Царството Божие." И Христос е казал „Прескръбна е душата ми до смърт." Това са думи, изказани от човека в Христа. Обаче, след това дойде нова светлина в съзнанието на Христа, и Той каза. „Господи, да бъде Твоята воля! В Твоите ръце предавам Духа си." Тук се забелязват два важни психологически момента: първият момент е, когато Христос беше отишъл да се помоли в Гетсиманската градина и се обърна към Бога с думите: „Отче мой, ако е възможно, нека ме замине тази чаша! Не, обаче, както искам аз, но както искаш Ти." Вторият момент е момент на просветление, на вътрешно примирение, когато повторно отиде да се помоли в Гетсиманската градина и казваше: „Отче мой, ако не е възможно тази чаша да замине от мене, без да я пия, нека бъде Твоята воля! В Твоите ръце предавам Духа си." Какво означават думите „в Твоите ръце предавам Духа си"? Това значи: както и да изглеждат нещата отвън, аз приемам напълно Твоята Любов и зная, че всичко, което вършиш, е добро. Питам. като положи Духа си в Божиите ръце, Христос изгуби ли нещо, или спечели? Той спечели много нещо.
„По-долен от ангелите." Каква е разликата между ангелите и хората? Ангелите се отличават от хората по своята абсолютна чистота и святост. Те са носители на светлината, вследствие на което са крайно взискателни и строги. Ако би останало на тях да управляват света, те биха изгонили всички престъпници, всички грешни хора. Те не биха оставили нито един човек на земята да греши. Тъй щото, когато Бог иска да изправи света, Той изпраща на земята един от тия ангели да свърши тази работа. Ангелът изважда ножа си и започва да кълца наляво-надясно. Той гледа на грешните хора така, както грънчарят гледа на своите недобре изработени грънци. Какво прави грънчарят с тези грънци? Той взима една тояга и тръгва с нея към грънците. Погледне един, вижда, че е крив, пропукан, удари го с тоягата, и хайде навън! Погледне втори – също; погледне трети – също. Щом дойде до някое здраво гърне, отмине го. Така отделя той здравите грънци от счупените, които не стават за работа. Тази е символичната страна на въпроса.
„Направил си го малко нещо по-долен от ангелите; със слава и почест си го венчал, и поставил си го над далата на Твоите ръце." Кога идва славата? Славата идва след Любовта. Любовта пък изисква работа. Тъй щото, не е достатъчно само да не се съмняваме в Бога, но трябва да работим. Казвате: Ние вярваме в Бога, но първо трябва да уредим своите работи, че като ни остане свободно време, тогава ще мислим за работата на Бога. – Ученикът не мисли и не постъпва така. Първата му работа е да свърши всичко онова, което Бог му е определил. Като му остане свободно време, ще работи за ближните си. И най-после, колкото свободно време му остане, ще го употреби за себе си. Следователно, в живота на ученика на първо място седи Бог, на второ място – неговия ближен, а на трето място – той сам. Докато постъпва по този начин, той никога няма да се натъкне на противоречия, били те външни или вътрешни. Мнозина ще възразят, че човек трябва да задоволи и своите желания. Аз пък казвам: не се стремете преждевременно да задоволите своите желания, Защо? Защото във всяко преждевременно задоволяване на човешките желания се крие известна отрова. Значи, всяко желание, всяка мисъл, всяко чувство трябва да се реализират на определеното за тях време. Ученикът трябва да знае това нещо! Знанието, светостта, силата няма да дойдат в един момент. Те идват постепенно и се придружават с радост и веселие за човешката душа. Душата знае, как се придобиват великите неща, и затова тя има търпение да чака.
За обяснение на тази мисъл ще приведа един мистичен разказ. Когато били създадени животните на земята, между тях била и овцата. Като живяла известно време между хората, тя се почувствала много нещастна, вследствие на което животът й се напълно обезсмислил. Тя изпаднала в голямо противоречие и често си мислила: Чудно нещо! Толкова добрини правим на хората: млякото, вълната и децата си даваме, и въпреки това сме нещастни! Какво трябва да се прави при това положение? След като мислила дълго по този въпрос, най-после й дошла на ума мисълта да отиде при Зевс и да го помоли, да измени по някакъв начин съдбата й. Намислила и реализирала своята мисъл. Отишла при Зевс и му казала, какво иска. Зевс я погледнал, помислил си малко и казал: Наистина, аз те забравих, нищо не направих за тебе. Тогава, ето какво: Ще направя зъбите ти големи, като на лъва, да разкъсваш всеки, който се осмели да те нападне. – Не, моля ти се, не ми давай големи зъби; аз не искам да причинявам пакости на другите. – Тогава ще направя ноктите ти яки и силни, като на вълка, да нападаш с тях и да разкъсваш. – Моля ти се, това по никой начин не искам; опитвала съм ноктите на вълка, не искам да отмъстявам по същия начин на другите. – В такъв случай, ще туря в устата ти отровни жлези, като на змията, дето минеш и те нападне някой, да клъвнеш и да го умъртвиш. – Не, моля ти се, не ми давай такова нещо, да ме намразят хората. – Не остава друго, освен да ти дам рога и копита, като на вола, с които да мушкаш.– И тях съм опитвала, не ги искам. – Тогава, да ти дам такава власт, че каквото пожелаеш, да стане. – Не, и това не искам. С тази власт, може би, ще пожелая да стана лоша и да погубя живота си. Като виждам злото, което съществува в другите, аз съм доволна от живота, който си ми дал, и затова едно само те моля – да ме благословиш. Зевс я благословил и я изпратил Отново между хората. Значи, овцата разрешила въпроса идейно, като предоставила нещата да се разрешават постепенно.
Някой казва: Аз искам да имам зъби и нокти, като на лъва и на вълка. – Какво са разрешили зъбите и ноктите досега? Друг ще пожелае да има отрова, като на змията. – Какво е разрешила змията досега? Трети ще пожелае да има рога и копита. – Какво са разрешили рогата и копитата в живота? Не, кажете на Господа, както е казала овцата на Зевс: „Господи, благослови ме! Изпълни душата ми с Твоята Любов, да мога чрез нея да разреша задачите си и да завладявам сърцата на хората". Един ден овцата ще стане наследница на човешката раса. В това отношение, когато хората се преселят от земята, те ще се превърнат на овце. За кои хора се отнася това? Само за учениците. Само ученикът може да стане овца, но не и обикновеният човек. Аз взимам думата „овца" като символ на нещо велико, на велики качества. Значи, не подразбирам обикновената овца, но разумната овца. Овцата не е толкова страхлива, както обикновено я считат. Мнозина са изучавали психологията на овцата и са забелязали, че когато вълк напада стадото на някой добър, праведен овчар, овцата никога не се плаши и не бяга. Тя повдига главата си нагоре, тропа с крак срещу вълка и го пита: Какво търсиш тука? Вълкът поглежда към нея и се връща назад. Няма случай в живота на овчарите, когато вълк да е нападал стадото на овчар, който е водил добър и чист живот, и да е ял овцете му. Обаче, грешен ли е овчарят, стадото му винаги е бивало нападано от вълци.
Сега, ще преведа това положение, този закон по отношение на вашия живот. Овчарят, това сте вие; овцете са вътре във вас. Следователно, ако вие сте добър, праведен овчар, който нито лъже, нито краде, нито върши беззакония, никой вълк отвън не може да нападне овцете ви; те винаги ще бъдат здрави, на време ще дават своята вълна и млякото си. Това не е теория, но факт, който всеки момент можете да проверите в живота. Казвам: ако една овца е могла да разреши въпросите си толкова разумно, колко повече може да направи това ученикът! Всяка вечер ученикът трябва да се чисти. Денем, като се движи в света, между хората, той може да се натъкне на ред изпитания, но длъжен е да издържа. Силата на ученика седи в издържането. Колкото малко и да се е окалял през деня, вечер, като се затвори в стаята си, той трябва да се изчисти, да изхвърли навън калта, която светът е турил върху неговата външна дреха. На каквито колебания, съмнения и противоречия да се натъкне ученикът, щом, обаче, реши да посети някой свой ближен, той непременно трябва да се очисти съвършено. Той трябва да измие главата, ръцете, краката си, външно и вътрешно, и така да отиде при своя ближен, да му занесе своето благословение. Като влезе в стаята на ближния си, лицето му трябва да бъде светло, чисто и да го поздрави по закона на любовта. Ще кажете. Толкова години вече, как следваме това учение, но още не сме постигнали тази чистота. – Важно е, как следвате: като обикновени християни, или като ученици. Ако сте в положението на ученик, вие ще имате светлина на лицето си и чистота в сърцето си. И ако сте вече ученик, ще минете в по-горна фаза – в положението на брат. Значи, обикновеният човек има условия в себе си да стане ученик, а ученикът има условия да стане брат. И Христос, впоследствие, казва на своите ученици: „Не ви наричам вече мои ученици, но ви наричам мои братя."
Под думата „ученик" в обикновен смисъл се разбира човек, който има ред противоречия в живота си, които трябва да разреши, за да стане разумен. Под думата „брат" се разбира ученик, който е излязъл от противоречията на живота и който има вече правилни отношения към всички окръжаващи. Брат е онзи, който може да жертва живота си за жената, като за своя сестра, без да допусне някаква порочна мисъл, някакво нечисто чувство по отношение на нея. Брат е онзи, който държи сестрата като светиня в душата си. На думи лесно се казва брат и сестра, но кажеш ли някому брат или сестра, а държиш в ума и сърцето си нечисти мисли и чувства към него, ти грешиш първо към Бога, после към своя ближен и най-после към себе си. Който има Божията Любов, той само знае, какво нещо е брат, и какво – сестра, в прав смисъл на думата. Любовта определя правите отношения между хората. Мнозина казват, че Царството Божие със сила се взима, но това не подразбира, че трябва да се счупят вратите на това Царство и така да се влезе вътре. „Със сила" подразбира с Божията Любов. Само Божията Любов разполага със сила, която може да отвори вратата на човека за Царството Божие. Значи, нещата, които са казани в Евангелието, имат свой вътрешен смисъл. Ако ги разглеждате буквално, непременно ще изпаднете в известни погрешки. Например, казано е, че човек е създаден по образ и подобие Божие. Въпреки това, ние виждаме, че човек не прилича на Бога. Де седи това подобие, за което се говори в Писанието? Подобието се заключава в ума и сърцето на човека, по които той се отличава от останалите животни. Чрез ума и сърцето си човек има възможност да бъде проводник на Божиите мисли и чувства. По този начин той е проводник същевременно и на ангелските мисли и чувства, затова и ангелите го обичат. От друга страна, човек е връзка между ангелите и животните, затова и животните го обичат. Значи, чрез чувствата си човек се свързва с животните, а чрез интелигентността, чрез ума си – с ангелите.
„Направил си го малко нещо по-долен от ангелите." Какъв трябва да бъде човек, за да отговори на това положение? Той трябва да бъде честен, добър, справедлив и високо благороден. Една бедна, но красива и много интелигентна мома отивала често при двама велики художници да им позира. Когато излизала от ателието на първия художник, очите й били всякога насълзени. Когато излизала от ателието на втория художник, лицето й винаги било светло, с тихо, спокойно изражение. Питам: защо красивата мома не излизала и от двамата художници с едно и също разположение? Влиянията на тия художници били различни. Когато красивата мома позирала на първия художник, той винаги изисквал от нея да бъде гола. Като отивала при втория художник, той й казвал: Когато идваш при мене да ми позираш, аз искам да се обличаш с най-хубавите си дрехи. Защо тия двама художници имали различни изисквания от момата? Когато човек разкрива недостатъците на своите братя и сестри, не е ли той същият онзи художник, който иска момата да му позира гола? Да разкриваш недъзите на хората, това значи да рисуваш тяхната голота. Да изправяш недъзите на хората, това значи да ги обличаш в най-хубавите им дрехи. Тъй щото, ако искате хората да ви се радват и да ви обичат, бъдете като втория художник, който рисува човека, облечен в най-хубавите си дрехи, както Бог го е създал. Тъй трябва да гледа ученикът на всички хора! Да заставиш брата си или сестра си да съблече дрехите си и да се яви пред тебе гол, това значи да отхвърлиш добродетелите му настрана и да го видиш гол, с неговите недъзи. Голотата на човека подразбира неговото греховно състояние. Може ли да се нарече човек онзи, който лъже, който краде и който убива? Това не е човек, но форма на човек, т.е. по-право, това е скелетът на човека. Този човек е съблякъл дрехата на своите добродетели и се е явил пред света гол. Но в голотата няма никакво геройство. Само човекът на любовта, на справедливостта, на разумността, на вътрешното благородство може да се нарече ученик, в пълния смисъл на думата. Само ученикът може да служи на Бога, на ближния си и на себе си. Само ученикът може да заеме всякакво положение: той може да бъде и слуга, и господар; той може да заеме положението и на овца, в дълбокия смисъл на тази дума.
Някой казва: Аз не искам да бъда овца. – Какво лошо има в овцата? Щом не искаш да бъдеш овца, тогава ще бъдеш вълк. – Не, аз искам герой да бъда. – По какво се отличава героят днес? Съвременните хора считат за герой онзи, който взима револвера си и убива. На фронта кои се прославиха като герои? – Според мене, да убиваш хората, това не е геройство. Какво са правили героите в старо време. Тези герои се отличавали по това, че са помагали на бедни, на страдащи. Герой е онзи богат човек, който пълни джобовете си с пари и раздава. Герой е онзи земеделец, който вади по няколко крини жито от хамбара си и раздава на бедни. Герой е онзи учител, който учи децата без пари. Герой е онзи музикант, който събира около себе си хора и свири без пари. Следователно, не може да се нарече герой, онзи богаташ, който събира само за себе си; не може да се нарече герой онзи земеделец, който пълни хамбарите си с жито и не мисли за бедните; не може да се нарече герой онзи учител, или музикант, който продава своето знание или своето изкуство. Какво нещо е продажбата? Продажбата е получаване на известно удостоверение, от което се вижда, че ти си изпълнил длъжността си спрямо себе си. Тези удостоверения са подобни на онези малки парички, особени металически марки, които се дават на пътниците в Америка срещу багажа им, докато го прегледат. Щом багажът им се прегледа, те връщат назад тия марки. Обаче, когато човек, в своя личен живот, дойде до положението да събира такива удостоверения в сандъка си, за сметка на това, че е изпълнил дълга си спрямо себе си, той вече е на крив път. Когато съвременните хора си услужват взаимно, те плащат тази услуга с пари. Значи, днес парите се явяват като разменно средство между двама души. Но истинска, разумна обмяна между двама души е онази, която почива на взаимна любов, на взаимно доверие. Тази обмяна има смисъл. Ако между един земеделец и един богат човек се създадат взаимни отношения на любов, земеделецът ще пожелае да даде от житото си на своя приятел, без да мисли за никакво възнаграждение. И богатият ще е готов да даде на приятеля си една или две златни монети, без да счита, че плаща за житото. Земеделецът ще счита, че е дал жито на своя приятел, като израз на любовни отношения към него. Богатият пък, със своята златна монета, закрепва тези отношения.
Казвам. любовта трябва да се постави като връзка в отношенията на хората. Тази е задачата на ученика: да покаже на хората, как да живеят помежду си. За да съществуват любовни отношения между хората, на първо място те трябва да се освободят от съмнението. Докато човек живее със съмнение, никой велик Учител, никои велик дух не може да му даде онова знание, което разкрива тайните на природата. С хиляди години можете да тропате на вратата на Царството Божие, но докато не изхвърлите от себе си съмнението, подозрението, безверието, омразата, завистта и тем подобни, нито тази врата ще ви се отвори, нито учен човек ще станете. При това положение, вие ще си останете обикновен човек, и нещастието, в разни форми, ще ви следва: възлюбеният ви ще ви напусне; богатството си ще изгубите, здравето ви ще изчезне; общественото си положение ще изгубите. В края на краищата, вие ще приличате на капка вода, оставена сама в пространството. Много хора има в това положение, те са заминали за онзи свят, близките им ги смятат за умрели, а в същност те се движат из пространството, съвършено сами, от всички изоставени. Те са в положението на откъснат лист от дървото, който чувства своята самота. Това не е живот. Не е лесно да живее човек между хората и да се съмнява във всички. Молиер е представил положението на такъв човек в своята комедия „Скъперникът." Скъперникът се оплаква, че го обрали. Като го запитали, кой е виновен затова, той отговорил: „Синовете ми, слугите ми, ближните ми – всички са виновни." Защо отговарял така? Защото се съмнявал във всички. В същност, само един човек може да е виновен за този обир. Да се съмнява човек във всички, даже и в най-близките си, това говори за неговото вътрешно психологическо състояние. В такова състояние е изпаднал скъперникът, благодарение на съмнението.
И тъй, когато говоря за окултизма, аз имам пред вид ученика и това, което той трябва да изучава. Главната му задача е да изучава, да наблюдава своя вътрешен живот, да познае себе си. Като се наблюдава, ученикът ще види, по колко пъти на ден се променя. Като се мени, едновременно с това и животът приема за него различни цветове: понякога животът му се струва 6ял, светъл, а понякога – черен, тъмен; понякога животът му се вижда розов, и пътят му цял посипан с рози, а понякога – покрит с тръни. Понякога очите му изглеждат светли, ясни, а понякога са мътни, премрежени. Понякога кожата му е мека, гладка, а понякога – суха, твърда. Така и космите на главата му понякога са меки, гладки като коприна, а понякога са корави, дебели. Всяко изкривяване, всяко влошаване, било във външните или вътрешните удове на ученика, се дължат на известни дефекти в неговите мисли и чувства. Истинският ученик не трябва да допуща нищо отрицателно в себе си. Дойде ли в ума или в сърцето му нещо нечисто, той трябва да го изхвърли навън. Дойде ли някаква болест в организма му, като ревматизъм, например, той трябва да я изпъди навън. Ревматизмът се дължи на натрупване на чужди вещества в организма на човека. Изобщо, болестите са резултат на някаква аномалия, която се е породила в света на ума, или в света на сърцето в човека. И като резултат на това, някои клетки в човешкия организъм се силно индивидуализират и започват да живеят самостоятелно от другите. В някои случаи пък едни от клетките в организма се подмладяват, а други остаряват. Тия, които са се подмладили, за да могат да се хранят, да растат и да се развиват, задържат храната за себе си и не оставят за другите, вследствие на което органите, в които са тези стари клетки, заболяват. Младите клетки започват да си устройват пиршества, гуляи в организма и се увеличават бързо, както на брой, така и на големина. На тези места в организма се явяват големи нараствания, увеличавания, отоци, които медицината нарича, с общо име, тумори. И след това, тя трябва да впрегне своята лекарска артилерия, с всичките си далекобойни оръдия, за да изхвърли тия излишни вещества вън от човешкия организъм.
Казвам: задачата на ученика седи в това, да подмладява всички клетки на организма си, а не само частично. За тази цел той трябва да се научи да говори на своите клетки. Всеки ден, преди да започне своята дневна работа, ученикът трябва да поздрави клетките на тялото си, като започне от клетките на мозъка, на очите, на носа, на ушите и постепенно да слиза надолу. След това ще поздрави клетките на дробовете, на сърцето, на стомаха, на червата и най-после ще поздрави себе си и ще започне работата си. Под думата „себе си", разбирам своя ръководител. Само при това положение може да се очаква единство и задружна работа между всички клетки на човешкия организъм. Когато не познава това отношение, тази обхода към клетките на своето тяло, човек цял ден се лута нагоре-надолу, и работата му не върви добре. Той казва: не зная, какво да правя; не ми се живее! – Не му се живее, защото той не е изпълнил едно важно задължение към своя организъм. Вследствие на това, той ходи сред благата на живота, но не ги вижда, не може да ги използва. Много такива хора виждам, които по цял ден обикалят около своята хижичка, плачат, окайват съдбата си, не знаят, защо са дошли на земята. Те не подозират даже, че под тяхната хижичка е заровено голямо богатство, с което могат да си направят голям палат, да си купят хиляди декари земя, и да подобрят не само своето положение, но и това на своите ближни. Казвам на тези хора да съборят своята малка хижичка и да изровят под нея богатството, което седи скрито от векове. Те казват: Няма защо да се занимаваме с тези предполагаеми богатства, да губим времето и силите си напразно. Тази работа не е за нас. Ако е наш късмет, при краката ни да дойде! – Съборете вашата малка къщичка и ще намерите под нея голямо богатство! Не е време сега за философстване. Ако философствате още, всичко ще изгубите. Който ме послуша, той ще спечели това богатство и ще разполага с него, както намери за добре.
И тъй, намерете това богатство, за да осмислите живота си. – Как ще го намерим? – Като станете ученици. Учениците знаят, де е това богатство, и когато им потрябва, те го използват. Ученикът е богат човек. Казвате: Кажи ни по-лек начин за намирането на това богатство. – Няма какво да говоря по това, но ще ви попитам: изчезнало ли е съмнението от вашите умове? – Е, понамалило се е малко. – Не, съмнението трябва съвършено да изчезне от вашите умове, от вашите души. Помен не трябва да остане в душите ви от съмнението! Значи, не е достатъчно само да се намали съмнението, но то трябва абсолютно да изчезне от вас и да станете съвършени, както е съвършен Отец ваш Небесни. Съвършен трябва да бъде ученикът! Той трябва да поддържа тази мисъл в себе си, ден и нощ, да не си прави илюзии, че може да мине, както и да е. Само мисълта за съвършенството внася в човека вътрешна радост и веселие. Някой казва: Благодаря на Бога, че поне днес съм добър. – Значи, утре има възможност да бъдеш лош. Не, добрият човек е всякога добър; разумният е всякога разумен. С това ние не изключваме погрешките. Щом работи, човек все ще направи някаква погрешка, но ще може и да я изправи. И ученикът понякога прави погрешки, но веднага се заема да ги изправи.
„Направил си го малко нещо по-долен от ангелите." Защо е дошъл човек на земята? Да учи закона на смирението. Не само обикновеният човек трябва да учи този закон, но и Христос го учеше. Той знаеше този закон, но трябваше да го приложи на земята, да види, какви резултати ще има. Като дойде на земята, Христос трябваше да приложи двата велики закона: Законът на смирението и законът на търпението. Като наблюдавам съвременните хора, виждам, че им липсват, именно, смирение и търпение. Следователно, ако някой ви пита, защо сте дошли на земята, ще кажете, че сте дошли да учите законите на търпението и на смирението. Щом научите тези закони в тяхното практическо приложение, вие ще завършите своята еволюция на земята и ще бъдете като Христа. Тогава Христос ще ви бъде брат и Учител, а вие – Негови ученици. Това са проспекти на бъдещето, но само чрез тях вие ще разберете, какво представя човекът и какво – човешката душа. Душата крие в себе си велики блага, които едва сега човек започва да прозира. Всеки човек на земята търси нещо, стреми се към постигане на някакъв свой идеал. Този идеал се включва, именно, в неговата душа. И когато казваме, че този идеал е непостижим на земята, ние имаме пред вид сегашните условия и разбирания на хората, както и сегашното устройство на техния организъм. Вън от тези условия, при някаква нова обстановка на нещата, всичко е постижимо. Какво изисква тази нова обстановка? – Да имате поне един приятел, който да мисли като вас; двамата заедно пък да мислите като всички добри, свети и праведни хора; всички тия пък да мислят като Христа, като Бога. Друга философия в света не съществува.
Мнозина се извиняват за своите неуспехи, поради разни причини. Не, никакви причини не могат да оправдаят човека щом се отнася до реализиране на нещо Божествено. Ето защо, вие трябва да бъдете внимателни, да се пазите от натрапени мисли и чувства, които могат да парализират дейността на човека. Това са ред отрицателни внушения, на които човек не трябва да се поддава. Ако имате някакъв недостатък и считате, че не можете да го изправите, това е вече някакво внушение във вас. Всяка погрешка, всеки недъг лесно може да се изправи, стига човек да намери съответен метод затова. Ако е въпрос за методи, за начини, такива има много, но какъвто метод и да приложите, за един ден не можете да имате постижение. Ред упражнения трябва да направите, за да се освободите от някой свой недъг и на местото му да поставите една добродетел. Щом имате в себе си една добре развита добродетел, тя е в сила вече да се справи с ред ваши недъзи. По-добре е да имате един разумен приятел, който постоянно ви обича, отколкото да имате сто глупави приятели, които днес ви обичат, а утре не ви обичат. По-добре е да имате само хиляда английски лири, отколкото да имате 50 милиарда германски марки. Съвременният живот на хората се е обезсмислил толкова много, че той е паднал даже под цената на германската марка. При сегашните условия, и сто години да живеете на земята да печелите, едва ли ще можете с парите, които спечелите, да си заплатите за един обяд на небето. Много религиозни хора, след като цели сто години са живели на земята и са служили на Бога, едва са заслужили само един обяд на небето. Някои окултисти изнасят същата мисъл в друга форма. Те казват, че някои религиозни хора, като заминавали за онзи свят, имали възможност само за един момент да зърнат Бога: за момент само вратата се отваряла, и веднага след това се затваряла. През останалото време те прекарвали в голяма бедност.
И след всичко това, някои проповядват, че достатъчно е човек да повярва в Христа, да се обърне към Бога, за да може да живее вече при Него. Да се мисли така, това е равносилно на положението, да дойде някои при вас, да каже, че ви обича, и вие веднага да му предложите да живее при вас, като ваш брат. Кой американски милиардер ще бъде готов веднага да ви осинови, само затова, че сте му изказали любовта си към него? Така не може да се мисли, нито може да се поддържа тази крива философия. Христос може да отговори на нашата любов само тогава, когато вършим волята Божия. Той казва: „Който върши волята на Отца ми, той е мой брат, и сестра, и майка, и приятел." Следователно, не е достатъчно само да кажеш, че обичаш Бога, но трябва да вършиш Неговата воля. Който работи по този начин, той осмисля живота си и го прави полезен и за себе си, и за другите.
В живота на човека се забелязват главно две фази: в първата фаза човек днес е добър, утре – лош. И обратно: днес е лош, утре – добър и т.н. Това е фазата на обикновения човек. Във втората фаза на живота си, обаче, човек всеки ден расте от слава в слава, от величие във величие, като семе, посадено пред бистрите води на някой планински извор. Листата и цветовете на това растение всякога ще бъдат живи. Това е фазата на ученика. В живота на ученика има силни бури, ветрове, но падания няма. При всички изпитания на живота си ученикът расте и постоянно се развива. По това, именно, се отличава живота на ученика от този на обикновения човек. В този смисъл, истински ученик, истински християнин е онзи, който носи образа на Христа. Ще кажете: Към коя черква принадлежи този човек? – Към никаква черква не принадлежи. Той принадлежи на Бога, той принадлежи на Любовта. Според мене, за в бъдеще най-великите хора ще са християните. Под „християнин" в пълния смисъл на думата, разбирам човек с пробудено Божествено съзнание, в душата на когото няма абсолютно никакво съмнение. Няма по-страшно нещо за човека от съмнението. Съмнението е изразено на малкия пръст на човешката ръка. Следователно, този враг в човека е меркурианец. Имаш желание да направиш някакво добро, да свършиш една хубава работа, но малкият пръст те спира, и ти си казваш: Ако направя това нещо, какво ще стане после с мене? В живота на ученика думата „ако" не съществува. Предприемеш известна работа, пак се спреш и си казваш: Ами, ако хората ме разберат криво? – Няма защо да мислите по това. Добрите, разумните хора всякога се разбират правилно. В Божествения живот хората всякога се разбират. Как познавате, че някой ви обича? Който ви обича, той е готов на всички жертви и услуги заради вас, без да забележите даже, че ви е услужил. Ако ангелите, светиите, добрите хора, па и сам Бог не се грижеха за нас, какво щеше да бъде нашето положение? Ние сме заобиколени от толкова грижи и внимание, но даже не подозираме това нещо, защото всички тия същества ни услужват, жертват се за нас, без да се изявяват външно.
„Направил си го малко нещо по-долен от ангелите, със слава и почест си го венчал." Щом Бог ни е венчал със слава и почест, каква е нашата длъжност тогава? Нашата длъжност е да бъдем търпеливи, докато Божият план се реализира; да имаме смирение да понесем обидите на света, за да влезем в Новия живот – в бъдещия живот.Само търпеливият, само смиреният е човек на бъдещето. Никакво оръжие не ще бъде в сила да пробие ръката на новия човек – човекът на бъдещето. В миналото пробиха ръката на Христа с гвоздей, но днес никой не може да пробие тази ръка. Яка, здрава е ръката на Христа! В миналото разпнаха Христа на кръста, но днес не може да се намери дърво, на което могат да Го разпнат. Велик, голям е днес Христос! Павел казва за Христа, че е научил една от великите тайни в живота, че няма зло в света, което може да пробие Неговата ръка. Същият закон се отнася и до вас. Когато дойдете пръв път на земята, ще ви гонят, ще ви преследват, на кръст ще ви разпнат. Обаче, като дойдете втори път на земята, ще бъдете смели и решителни и ще кажете: Няма оръжие в света, с което можете да пробиете ръката ми! Това е въпрос на бъдещето, когато човек стане неуязвим за злото. Тогава никой не ще може да внесе в душата му сянка от съмнение и неверие. Някой казва: Сърцето ми е ранено. – Това означава, че съмнението и неверието са проникнали в ума и сърцето на този човек и са го ранили. Днес вече сърцето на Христа не може да бъде пробито. Значи, иде време, когато сърцата на хората не могат да се пробиват. На кои хора? На новите хора – хората на бъдещето. Погледът на новия човек е чист, прав, без никакво съмнение в когото и да е. Този човек свети, изпуща светлина от себе си, на която хората могат да четат своите книги. От онзи пък, който живее в съмнение, никаква светлина не излиза, той е черен, изгаснал въглен. Какво може да се направи с този въглен? Той трябва да се постави при специални условия, а именно, да се постави на двата полюса на Божествения живот, както на катода и анода на някоя електрическа машина, за да светне. Казвате: Как ще се спася? – Като повярвате в Господа Исуса Христа. – Как ще стане това? – Като ви поставят па анода и на катода на Божествения живот. Отдалечите ли се от тези две жици, токът ще се прекъсне, и вие отново ще станете въглен. Има хора, които, сами по себе си, са светещи, не се нуждаят от прекарване на електрически ток през тях. Бог живее в тях, т.е. Божията Любов е в тях. Това са учениците, от сърцата на които се отделя топлина, а от умовете им – светлина. За тях съществуват благата в света. От техните трапези падат трошици, с които се хранят всички живи същества. За тия ученици, именно, се отнася стиха: „Със слава и почест си го венчал." Значи, със слава и почест е венчал онези, които Го любят, които имат пълна вяра в Него и очакват новата, великата вселена, която е подчинена на ангелите, но не и на хората.
Сега, поздравлявам тези ученици, които познавам. Те ще живеят в новата вселена, но докато са на земята още, нека си помагат едни-други, за да се отличат със смирение и търпение, отличителните качества на Христа. Казва се в Писанието: „В последните дни ще ви възкреси и ще ви венчае със слава и почест".
„И поставил си Го над делата на Твоите ръце." – Всичко това се отнася за новия човек, когото Бог ще облече в слава и почест. Това пожелавам и на вас – слава и почест!
Беседа от Учителя, държана на 23 октомври, 1927 г., София. – Изгрев.
- Послание към Евреите 2.7.