Начални Слова от Учителя в периода 1896-1904 г.
НАУКАТА И ВЪЗПИТАНИЕТО - НАЧАЛАТА НА ЧЕЛОВЕЧЕСКИЙ ЖИВОТ
„Милост и истина се срещнаха: правда и мир ся целунаха. Истина от земята ще прозябне и правда от небето ще надникне.“
Общо въведение
Двe влияния
Светът, в който живеем и съществуваме по необходимост на своята природа, е пълен с тайни. На всяка стъпка нашият растящ умствен живот среща безбройно число явления, които се различават по вид, род и степен. Тези явления произвеждат хиляди впечатления и усещания в дълбочините на душата и подбуждат ума в деятелност с всичките му сили и способности да дири извора на причините и да открие законите, под които се извършват, а така също да отгадае и тяхното значение, което те съдържат за неговото щастие и дългоденствие. Без всяко колебание всички тия тайни феномени, проявления и загадки се управляват от определени закони и се произвеждат от известни естествени сили, положени да постигнат някаква цел в мировий свят; към която целият человечески род се стреми още несъзнателно.
Но по кой път умът ще може да постигне и разреши своята задача, възложена нему от самото му появление на земното кълбо? Отговорът на това питане е: само посредством неговата съзерцающа и наблюдающа сила, и способността му да разбира и проумява всичко, що му се представя да учи. Знанието се е оказало на человека от самото на¬чало като едничкото средство, с което да си послужи в постигането на тази цел. То е било първото качество, което дало умствен характер и първенство на неговия живот. То е било първото оръдие в ръката на человека, с помощта на което да се подвизава и бори против природните сили; първият наставник да го учи как да преодолява и побеждава всичките препятствия и мъчнотии, поставени на пътя му.
Но преди всичко, умственият живот е имал нужда да се подготви по един разумен и правилен начин. Необходими са били постоянни упражнения и пос¬тоянна възприемания и усвоявания на истински начала. Това обаче не е могло да се постигне по никой други по добър път, освен по пътя на възпитанието. Самата нужда на человеческото естество е указало на тази необходима храна, която е била единственият елемент за запазването душевния организъм от разкапване Под неговата могъща сила и влияние душевният живот приема определен характер на духовна деятелност, умствените сили и способности получават правилно направление и упътване към постигане задачата на человеческия живот. А тази задача се е състояла в неговото повдигане и избавление от властта на невежеството и от робството на природните стихии, гдето той е бил тласкан и изнуряван за хиляди години под този тежък товар. Та даже и днес, той не е още свободен. Природният свят по всякой начин е съдействал за отклоняването на неговите благородни подбуж¬дения и стремления. Поставен в тясна свръзка с ниските наклонности на своето първоначално покварено естество, той често пъти се е предавал на природните си влечения – да бъде отвличан надалеч от истинското поприще на своето призвание; не веднъж, той е продавал своята свобода, не веднъж той е ставал свинопасец както блудния син. За хиляди и хиляди години той е бил продаден роб и поклонник на природния свят. Раболепствал е пред силите на управляющите, молил се е на Природата, принасял и жертви и всесъжения по всякой начин и то само да придобие нейната милост и бла¬говоление. Но неговите молитви и неговите всесъжения и пожертвувания са оставали ялови, без да принесат каква-годе полза.
Природата, която поетите велегласно са я възпявали и украсявали с хубост и добродетел, не се е интересувала да знае за детинските мисли и желания на человека. Необходимостта изисквала, щото той сам да се заинтересува за своето бъдеще и сам да почне да го приготовлява от условията и материалите в ръка. Всички други мечти са били празни, порядъкът на Природата е бил неизменяем. Дали человек бил гладен, или жаден, слаб или страждующ, болен или умирающ, това е било все едно за нея. Тя хладнокръвно го е посрещала и изпровождала вън от своето владение. И колко често пъти той е бивал ограбван и лишаван от всичко, що му било най-мило и драго? Горчивата опитност, която человеческата душа по¬стоянно изпитвала от лишението на съществената храна и от която естеството й е имало нужда всякой ден, се явява в сърцето и ума на древните поети и мъдреци, които са възгласявали истината в следващите думи: „Не вика ли мъдростта и не издава ли разумът гласа си? Глупави, придобийте остроумие и вие, безумни, придобийте разумливо сърце! Послушайте, защото езикът ми ще говори изящни неща! Елате, яжте от хляба ми и пийте от виното, което размесих! Оста¬вите глупостта и бъдете живи, ходете в пътя на разума!“
Человек не е можал да остане сляп завинаги към тази истина. Необходимо е било за него да се пробуди от съня на невежеството, нуждата на неговата духовна природа го е заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание. Рано или късно той трябвало да съзнае, че помощта за неговото избавление няма да дойде от никъде другаде, освен от самия негов род. Неговата надежда трябвало да бъде обърната към великият Дух, който е живеел в душата му и който действително притежавал балсама на неговата рана и философския камък на неговата сполука. Онази мисъл, която е послужила да вдъхне в душата на человека великата надежда, че има изходен път от безизходното положение, отбелязва велика епоха в неговия живот. Тази пътеводителна звезда, която го повела към Обетованата земя, му показала истината с окото на вярата, че големи променения има да стават в по-последните дни на Земята.
Самата Природа, която днес го притеснява, плаши и застрашава със своите тайнствени феномени, с шумните си явления от гърмежи, трясъци, светкавици, привожда в него всяко чувство да трепери в боязън и лоши предчувствия и да прекланя коленете си като роб пред нозете на своя жесток господар. Даже и тази Природа ще видоизмени своето поведение спрямо него и тя ще покаже светлото лице на своето естество, ще почне да му служи и пригождава като нежна майка и да му приготовлява всичко, от което има нужда. Всичко това ще се изпълни, когато той почне да разбира езика на Природата – своята майка – и да слуша заповедите й и добрите й съвети. Времето да се изпълни това пророчество е наближило. Ние сме почти в началото на пролетта. Благовестието хлопа вече пред нашите врата.
Но преди человек да влезне в Новата земя, към която Духът го ръководи, за да получи своето наследствие и свобода като пълновъзрастен, той трябва да научи първите начала и закони на истинският Живот. Именно, да обуздава природните си наклонности, да владее животинските си влечения и страсти, да изкорени от себе си всички себелюбиви желания и стремления, извора на всичко зло в частния и обществения жи¬вот, и по тоя начин да може да приеме законите и началата на разума, висшето естество и да почне да упражнява онези сили и способности на умо-разумното знание, които ще му дадат ключа на истинския успех. Те ще го въведат в царството на оня мир, в когото умът намира най-високото си призвание да употреби природните сили като основа за своето духовно въздигане от положението на един раб и слуга до положението на господар и владетел в царството й. Тогава человекът трябва да съзнае, че той не е само плът, кръв и косми, но е воля, надарена с ум и душа!
Но по кой път и по кой начин человечеството ще може да постигне и осъществи всички тия обещания и блага? Отговаряме: с помощта на науката и възпитанието. Този отговор може би ще повдигне не¬доразумение у някои умове, па даже и ще ги съблазни с мисълта, че това е блуждаеща химера. Навярно те ще ни посочат за пръв пример нашето отечество със своите си заведения, училищните ни учреждения с техните учители и ученици, нашата дипломация със своите си министри, законоведци, съдии, чиновници и водители, нашата интелигенция със своите образовани младежи от всичките разреди на обществения строй. И след това ще кажат: „Оправдавате ли сега вашите думи, облагородило ли ги е образованието? Попитай обществото, и то ще ти каже цялата истина.“ Това, което ни се навежда, е вярно, но трябва ли от това да заключим, че образованието е причина на злото у нас? Може би това да ни се вижда истинно до нейде си, но ние не можем да допущаме такова едно заключение, което не почива на никакви основи. Нам ни е известно, че болестите и заразите в органическия свят не произлизат от здравословните условия на хигиеническите закони, а напротив – от неизпълнение на тия закони, които самата органическа природа ни диктува. Този факт ще ни доведе към по-право и ясно разбиране на този важен въпрос. На същите осно¬вания порокът и нечестието не произлязват, нито пак се развиват от образованието, но са следствия и резултати от поквареното естество на изродица человечески същества, на които умът и душата са заразени с холерически мисли и желания. На такива человеци, колкото много и колкото добро образование и да им дадем, ако тяхното естество не се измени по дух, те ще си спазят същия стар нрав. Че в това има истина, може да се види и от народната поговорка, които казва, че вълкът по-лесно променява космите си, отколкото нрава си. Има дълбока причина, лежаща вътре в естеството на человека, за това странно явление, което науката нарича хередитарност (наследственост). Жесток природен закон действително, но все-таки истинен.
Такива опасни человечески микроби в което и да е общество, горе долу образовано, рано или късно ще се узнаят от общия дух, който ще ги изтика вън от здравия организъм на социалния строй. Този социален строй на здравия организъм по естество не може за дълго време да търпи разстройство и анархия в себе си. Това правило е общ неизменяем закон на Природата. Един организъм, какъвто и да е той, според този закон, трябва или да изхвърли от себе си лошите вещества и зародиши, или да престане да съществува като такъв – едно от двете. Тази е естествената причина, която заставлява всякой добросъвестен человек да се пази от гибелните влияния и да отбягва лошите злодеяния.
Животът е тъй устроен, щото всяко дело, каквото и да е то, приема своята заплата според вътрешното си достойнство. Това е едничкото върховно мерило. Но подобава ли и на нас, хора с просветени умове, да храним онази изтъркана мисъл, както простите и невежите, че светът ще се свърши от учението и учените? Може ли да се предполага, че в това има каква-годе истина? Действително, свършекът на света ще дойде, но на кой свят – ето въпросът. Ще кажем, но нека се не плашим от отговора: свършекът е на света на заблуждението, на неправдата, на беззаконието – света на стария грешен Адам трябва да погине и умре безвъзвратно, а продължението на Новия свят, света на Добродетелта, трябва да вирее и пребъдва във век.
Нашият предмет обаче, разгледан по-дълбоко, ще докаже, че у нас владее невежество, придружено с лоши навици и пороци, страсти и желания, зле подквасени и наклонени от егоистическото образование, целта на което е да експлоатира живота на другите за своя облага. Става ясно тогава, че у нас истинските начала на науката са едвам хванали корен. Възпитанието си е едвам в пелените, неговият глас се чува едвам като на пеленаче дете, неговото благо¬родно влияние едвам се усеща от затъпелите ни от порока сърца. Може на ни се възрази пак и да ни се наведат други примери за по-силен довод: като например Англия и Америка и да ни се посочат големите недостатъци и злини, които владеят и в тия образовани държави. Това не го отричаме, признаваме тази горчива истина, но и този довод принадлежи на софистическата фило¬софия, която, като общо правило, не гледа истината в лицето, но в гърба. Нима лошото положение и състояние в тях е причинено от науката и образованието? Ако някой може да ни осветли по-добре върху този въпрос, той ще бъде вторият Жан-Жак Русо. Ние ще кажем накратко само това, че в Англия и Америка, гдето науката и възпитанието са хванали по-дълбоко корен и гдето предразсъдъците са изгубили своето средновековно влияние, в тях днес се е развила по-разумна и человеколюбива свобода, въздигнали са се повече благотворителни общества и учреждения, има по-голям интерес във всенародното подобрение; общественото им мнение седи на по-твърда основа – поставено е по високо от управлението; порокът не се прикрива, нито пък похвалява и защищава. Там се употребяват всевъзможни средства и начини за изкореняването и премахването на злото. И то не от правителството, а от самото общество, което е силата и двигателят на всички благородни преобразувания. В тия държави различни человеколюбиви общества и дружества харчат ежегодно големи суми и правят всевъзможни себепожертвувания за просвещението и духовното повдигане на бедните класи. Това свидетелства статистиката. Тук има една необорима истина, че под влиянието на благородните сили на живота и неговите благи духовни подбуждения тези хора са почнали по-дълбоко да съзнават своята длъжност спрямо другите и спрямо изискванията на великия биологически закон.
Науката е подигнала своят глас в полза на тази истина. Тя ни е уведомила с необорими доказателства, че този закон царува навсякъде в мировия свят. От прилагането на условията и началата, които той диктува в живота, зависи здравословността на коя да е органическа деятелност. А да облека чистия смисъл на този закон в прост език, ще изразя следващата мисъл: добрият живот и благоденствие на твоя ближен са необходимо условие както за него, така също и за твоя добър живот и твоето благосъстояние. Това е една физиологическа истина, която никой просветен человек не отрича. Кой е онзи, който не знае, че от правилното работене на функциите и от доброто състояние на органите ни зависи общото здраве и дългоденствие на тялото? Малка една болка в който и да е член на тялото изведнъж се отражава върху целия ни организъм и нарушава мирът и спокойствието на живота ни. Нима това, което е истина за физиологическия живот, не ще ли бъде тъй също истинно и за социалния живот? Не е ли същият естествен закон, който и в единия, и в другия случай диктува същите първоначални условия? Да, без всяко съмнение той е същият природен закон, приложен в по широка смисъл. Онова, което е необходимо за здравето на тялото, е тъй също необходимо за благоденствието на обществото. От основните принципи на този неизменяем биологически закон зависи нашето бъдещо щастие или нещастие.
Разбира се, като сме съпричастници на един общ организъм и членове от една и съща фамилия, ние не можем да избегнем последствията, които следват от общото ни поведение, за зло или добро. Добрият ни или лошият ни характер ще отрази своето влияние неизбежно върху общественото здраве и състояние. Не само това, но още ще остави неизгладим отпечатък върху бъдещето поколение. Зародишите на доброто или злото ще са пренесат от един род в другий посредством кръвта на Живота. По такъв начин ще станат семена на почвата за бъдещата жетва. Кои от тези семенни зародиши ще успеят да развият своите качества ще зависи твърде много от външните и вътрешните условия на социалния строй и до голяма степен от волята на человека да възприеме кой и да е от тях в организма на душата си и да им даде място да виреят и растат свободно. Възприети и загнездени веднъж по този начин, те очакват вече благоприятните моменти да проявят вътрешната си природна деятелност. В това естествено предразположение на волята – да храни лошите зародиши и желания в душата си – лежи една от най-големите опасности за просвещението.
Влачени постоянно от вътрешни пориви на грубата си природа, ние често пъти избираме онези начала за наш идеал и онези предмети за наша цел, които по естество влекат след себе си най-лошите и гибелни резултати за духовното ни въздигане, т.е. въздигане, което заключава целия ни душевен живот, а не част от него, както това най-често се разбира от известен клас мислители. Тази истина се потвърждава от историята на человеческия напредък. Във всякой век духът на просвещението е имал да се разправя и бори със заблуждението, лъжата, измамата, неправдата, порокът и беззаконието Види се, человеческото сърце по природа повече е разположено към тия неща, от колкото към нещата на Истината, Добродетелта, Правдата, человеколюбието и благочестието. Това се доказва от факта, че по причина на изопачените си понятия за Живота ние пос¬тоянно се отвращаваме от Истината и от нейните изисквания. Постоянно отхвърляме нейните условия и следователно постоянно страдаме за своето упорство. Какви ли не злини и нещастия не са ни постигали за този ни единствен грях. Всичко сме готови да жертваме в този свят, само да не приемем Истината. Странно явление! Целта на живота ни е тъмно определена, скитаме се още из мрака на световния вихър. Господствующите мотиви и днес още са илюзиите на славата, сластолюбието, егоизмът и жаждата за златото – мотиви много добри за пълзящите, но не и за человека, съществото на разума. Лудостта да се покланяме на златни телета, както старите езически на¬роди, не ни е оставило още. То се разбира, че светът мени постоянно своя образ. Идолослужението е взело друг вид и форма, но все-таки в тях няма живот.
Разумът се е дал на человека не за друго, освен да го научи да дири истинските си нужди и интереси за своята душа, която се нуждае от здравословна храна – храна, която може да се придобие с труд и постоянство в Доброто. Лъжливата философия, която ни е ръководила и мамила със своите гладки учения, че не вреди какви средства употребяваме за постигането на своите же¬лания – целта, която гоним, ги оправдава. Йезуитско учение – този път няма да изведе никого на добро бъдеще. Вярно е, че ние оправдаваме постъпките си от целта. Но такова едно поведение на кой и да е человек не може да се оправдае от мерилото на висшето Добро. За благородни цели се изискват и благородни средства – този е общият закон, неизменяемият път на Истината. Така работи и действа Духът, когато произвожда и ражда нещо добро. „Според семето – и плодът“ – казва поговорката. Не знаем ли, че всичките благодетели и добродетели в человечеството са се родили и произлезли от добри и благородни майки? За тях са се дали най-светите жертви. Има ли някой да оспорва това? Нека ни докаже противното. – „Майки, майки иска Франция“, казва Наполеон Великий. Но тези майки не са създавани без Добродетел. За да се постигне великата цел на Живота ни, необходимо е да живеем като человеци, като братя и сестри, произлезли от един и същ Баща, свързани с тясната свръзка на Любовта.
Сега ако всякой един изпомежду ни така се ръководи и се вдъхновява от това начало и така изпълня изискванията на този велик закон, той непременно ще произведе същите резултати и ще принесе същите благи плодове – на мир, благоденствие, успех и духовно просвещение и въздигане. Под такива условия животът ни ще развие онези благородни чувства и качества, в които Добродетелта и Истината ще се отражават като в огледало. Духът ни тогава ще има такава съвършена среда като светлообразния етер, която ще ни открива посредством своите вълнения хубостта и величието на една Жива вселена, която се простира пред ума ни. Един миров свят, който е пълен с биенето на пулса на Вечния живот, в когото се въздигаме и постоянно оживотворяваме.
От фактите на ръка длъжни сме да приемем поначало истината, че науката и възпитанието са два от необходимите елементи за сближаването и развиването на народите и обществата. Посредством тях трябва да очакваме своето освобождение от мрака на невежеството и от робството на природния грях, вроденото себелюбие, което е всяло всичките злини и нещастия в този земен живот. Този порок, според Дарвиновата теория „еволюция“, е останал от грубото естество на человека, когато той е минавал през епохата на своето физиологическо и физическо развитие, когато борбата за себесъхранение и борбата за живот са били на върха на своята апогея, когато всичките други человечески благородни качества и способности са били дълбоко заровени и занемарени под игото на тая владеюща сила. Че в това показание има истина, не иска и доказателство, не трябва да ходим твърде надалеч, за да се убедим в истинността на тази мисъл. В нашето естество още тлеят хитростта на лисицата, лукавството на змията, ненаситността на акулата, свирепостта на тигъра и зверството на горилата. То е взело хиляди години на человеческия Дух и ум, само да се извлекат от под това бреме. Колко хиляди и милиони невинни жертви са се изисквали да се пренесат, докато человек се доведе до онова по-пълно съзнание на своето битие, че той има по-свята длъжност да върши в този свят, че не се е родил само за да яде, пие и умира като животно, но да се усъвършенства и заякчава със сила и мощ и посредством силата на разума в идеята на миросъзданието. И посредством своя ум, сроден с душата, да се възвиси до понятието на нравствения свят. И да влези в духовното мирообразование, гдето Истината и Любовта вечно вълнуват и движат душата към неизследимите области на живота във Вселената.
Но тук може да се подигне друго едно възражение от някой други мислители. Възможно е, казваме. Те ще ни кажат следующето: „Добре, като учите, че науката и възпитанието са единствените средства за в бъдеще, от които человечеството трябва да очаква своето спасение, тогава где оставяте вярата в Бога и религията, които през толкова хиляди години са во¬дили человеческия род и постоянно са го учили в изпълнението своята длъжност към Бога и към своя ближен?“ На това питане ще отговорим направо. Истината ще си е Истина през всичките векове. Тя ще има същото влияние и сила в душата ни, когато и да е и където и да е, под какъвто вид, форма и образ и да ни се представи. Стига само видът, формата и образът да са действителни представители и същински въплъщения на висшето Добро. Религията ще си стои там, гдето си е била. А за в бъдеще, ако иска да има почит и влияние, тя е длъжна да промени своето настоящо наклонение. Има нужда да се съобрази с научните истини и да напусне старите си нрави и обичаи, които по неведение е допуснала за свой частен интерес, а не Божий. Необ¬ходимо е да почне да учи Истината без никоя преправка – Истината, която просвещава и е съгласна с целостта на Живота и разума, живата Истина, която облагородява и възвишава человеческата душа в Добродетел. Онази религия, която е образ и представител на живущия Бог Йехова, ще си държи същото място в душата, което е имала отначало и досега. Но при всичко това не трябва да храним лъжливата мисъл, както израилските фарисеи и садукеи, които казваха: „Отца имаме Авраама.“ „И рече им Йоан: „Сторете прочее плодове достойни. И не мислете да се оправдавате. И тъй, казвам ви, всяко дърво, което не прави добър плод, отсича се и в огън се хвърля.“ Този закон е истинско мерило. Всяко учение, всяка система, всяко устройство и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на разума, както слама в огъня.
Важно е да правим разлика помежду понятията за вяра и религия. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на человека; когато напротив, религията е душевно произ¬ведение, произтекающо от известно настроение на душата, към известен предмет, от когото се предполага да зависи нейния вътрешен мир. Това религиозно произведение може да се мени във вид, образ и степен, според вътрешното ни умствено и духовно развитие и образование. От тази естествена причина произлиза разницата, че това, което е религиозно за едного, е съвсем ирелигиозно за другиго. Един пример: непогрешимостта на папата, което е религиозно за католика, е до висша степен ирелигиозно за православния и протестантина. Навярно това се потвърждава и от постоянните стълкновения на самите религиозни системи една с друга.
Разбира се, че всичко това произтича от разликата на убежденията у различните умове, които различно са настроени и разположени Това обстоятелство ни навожда към действителната истина да заключим, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които по естеството са свързани с интереси, които нямат нищо общо със самата същност или субстанция на предмета. Обаче тия частни интереси упражняват голямо влияние върху душевното ни настроение и много пъти ни заблуждават и отклоняват от пътя на духовното ни просвещение. Тогава става необходима нужда от наша страна да изпитваме всяко религиозно произведение дали има солта на Истината, или не. И щом намерим, че му липсва тази сол, то е наша свята длъжност да го турим настрана като человеческо заблуждение. Истинската религия трябва да очисти себе си от всичките си дрипели и парцали, които времето в миналото и ги е окачило по частни человечески съображения. В света няма вечни форми. Всичко се мени, съблича и преоблича според вътрешните си естествени нужди. Всичко расте и се развива съобразно с онзи вечен закон на Живота, който мени и преобразява всички неща в Природата, съгласно с общата деятелност.
Нашия духовен характер се създава от Истината и Добродетелта, а не от лъжата и самооболщението. Не е какво мисли человек за себе си, но какъв е на дело. Като общо правило, человеците имат високи понятия за своето его, но времето ще пресей всички един по един и ще произнесе своята присъда за или против. Ние сме създадени да мислим и да правим избор помежду нещата и да следваме пътя на здравото учение, а не да приемаме всичко за непогрешима истина, като да е излязла направо от Божиите уста – без всяко съмнение. Бог говори Истината, ала человек по причина на своето паднало естество иде му отръки да говори и двете. Тук именно лежи една от опасностите за успеха на истинската религия. Обаче това не е така с вярата – тази сила на душата, посредством която человекът от самото начало на своето възраждане е почнал да питае Любов към онова невидимо Същество, създателя и подкрепителя на всичкий мировий свят. Тази вяра е вършела велики дела и добродетели, тя е въодушевлявала неговата душа с мисли свети, с мисли велики, с идеи възвишени за доброто, за хубавото, за истинското. Тази вяра и днес е самият мощен двигател и в науката, и възпитанието. Тя е силата на любовта към знанието на Истината, която ни принуждава да се стремим да дирим и изпитваме всичко. Каква самоотверженост е почнала да се развива днес в душата на человечеството! Какви жертви се правят от всички благородни хора, само да ни се даде случай да видим лицето на онази деятелност, която лежи скрита в дълбочините на Природата! И каква Радост ще изпълни душата и ума ни, когато само сполучим да надникнем в дом й! Да, велика и блага Истина, светлина на Живота ни, която подбужда и въодушевлява ума ни и душата ни към велики подвизи и стремления.
Ние сме говорили вече доволно върху общия характер на предмета. Обаче, за да бъдем по-ясни и вразумителни в по нататъшното третиране и разглеждане на тази тема нека подигнем един важен въпрос: що е наука и що е възпитание Този въпрос е жизнен; трябва да му се даде какво-годе място. В същност въпросът представлява два процеса на двояка деятелност вътре в умственото и душевно мирообразование на человека. Те изявяват характера на неговото сложно естество, което е заставено от върховните природни закони да действа и работи за поддържане устройството и порядъка на вътрешния си свят. Мислите и желанията по същите начала, както и във физическия свят, се стремят към центъра на теготенето, т.е. към началото на нещата. Това стремление на мислите и желанията по същия закон, както и във веществения свят, произвожда деятелност, която се отбелязва с постоянни акции и реакции от едно състояние в друго, които са причината за постоянните променения на умствената и душевна деятелност. Достойнството и качеството на тия вътрешни влияния създават почвата за нашето здравословно развитие. Ако нашите мисли и же¬лания се подбуждат от истински начала и се привличат от висши цели, то и следствията от тази деятелност ще бъде благотворителна за ума и душата. Ако не това, то противното ще последва.
Вътрешната сила в Живота има за цел уреждането на мислите и желанията в естеството на душата и нейното правилно и истинско запознаване с нещата, предметите и силите в Природата. От това правилно разбиране зависи истинското ни просвещение. Науката в този случай е резултат от мисленето и наблюдението на ума върху явлението на Природата, а възпитанието е резултат от знанието и прилагането на духовните естествени закони в душевния ни живот. Възпитанието е необходимо за истинското знание и истинския успех. То е тъй нужно, както здравото тяло за здравия ум. Образованието в най-широката си смисъл не е нищо друго, освен процес на въплътяване на благородни мисли и добри желания в Живота на человека. От това можем да съдим, че колкото повече такива елементи притежава един народ, толкова той е по-образован и развит духовно; и колкото по-малко има, толкова по-долу стои в лествицата на своето духовно възраждане.
Предметът по естество има двояк характер: външен и вътрешен. Външният характер съставлява физико-физиологическата страна на умствения живот, а вътрешният характер съставлява биолого-психическата страна на умствено-душевния живот. Засега нека разгледаме само външния характер на предмета: що е наука, где е полето и областта на нейната деятелност, каква е задачата й за живота. Нека хвърлим тогава един кратък поглед върху този въпрос с важните му пунктове и точки.
Тогава що е наука? Под думата наука се разбира обикновено знание, знание на принципи или начала и причини, потвърдени истини и факти. „Наука – казва сър У. Хамилтон (Sir W. Hamilton) 1 – похвала же на познания, имайки във вид на образ характера на логическа съвършеност и във вид на предмет – характера на същинска истина.“ Въобще думата наука се употребява да означи познания, които са били придобити от дълго наблюдение и систематически наредени в съгласие с общите закони на естеството, и направени достъпни за всекиго; а особено такива познания, които се отнасят до физическия свят – неговите феномени, природа, състав и силите на веществото му, и качествата и функциите на живущите клетки или тъкани. Думата наука се употребява и в по тесен смисъл да означава кой и да е клон от науката, като отделно поле за изследване или предмет за изучаване, като например науката на астрономията, химията, геологията, медицината и прочее.
Старите гърци са считали седем науки: граматиката, риториката, музиката, логиката, аритметиката, геометрията и астрономията. На тях не са били познати още отрастъците на модерните естествени науки. Обаче от тяхно време досега големи променения и преобразувания са станали в умствения и духовен живот на человека. Науката с почването на новата християнска епоха е направила гигантски крачки както в полето на физиката, химията, геологията, астрономията, тъй също и в областта на физиологията, биологията, анатомията, психологията и френологията. Тя ни е открила неизчерпаемите богатства на Природата, от които вече се ползваме. Знанието е дало ключа на ума, с който да отваря различните стаи на това природно съкровище, в което са поместени всичките провизии, приготвени за всевъзможните нужди на человеческия живот. Науката е станала днес мощен двигател и спомагателна жизнена сила за напредъка и просвещението. Тя е станала вече преимущество и привилегия на всички, които я любят. Този подтик на человеческия Дух е спомогнал на образованието да стане общо, а с това наедно да тури край на грубото невежество. Ние сме почнали да гледаме умствено на света с друго око – езика на Природата ни е станал по-общо понятен. Науката вече отвсякъде ни е озарила със своята небесна светлина. Физиката ни е запознала със законите и силите на физическия свят, химията – със състава и елементите на веществото, геологията – с миналото на земята, астрономията – с небесните тела и устройство на Вселената. Когато, на другата страна, физиологията ни е запознала с органите и функциите на человеческото тяло, биологията – с началото на органическия му живот, анатомията – с устройството на тялото, психологията – с относителното естество на душата, френологията – със способността на ума и характера на человека.
Человеческият мозък не се вече сматря като едно просто оръдие, което умът употребява за каквото му скимне, но че е седалище на всичките душевни дарби и способности. Той е столицата, в която заседават всичките представители на душата под председателството на ума, който е главният водител на общите дела. Душата по всяка вероятност трябва да е облообразно кълбо от психическа жизнена сила, която приема своите впечатления от всяка част на своята безкрайно чувствителна повърхност, от която зависят мислите до голяма степен. Когато умът се представя да завзема мястото на една жизнено магнитна иглена тръбица, на която върхът се движи и привлича с неописуема бързина към всяка точка на тази душевна вътрешност, към която различните впечатления и двигателни мисли се докосват. По този начин вътрешните и външни действия ту се приемат, ту се предават от един център в друг, от една област на мировия свят към друга.
Има нещо чудно действително в Природата. Този свят, когото гледаме и усещаме, науката ни казва, че е направен от малки кирпичи, наречени атоми. Те са толкова малки, щото едвам ли можем да си съставим какво-годе понятие за тяхното съществуване. Казва ни се, че в главата на една металическа игла, която има два милиметра в диаметъра си, се съдържа толкова много от тия малки частици, наречени атоми, щото ако се заловяхме да ги преброим и ако отделяхме всяка секунда по един милиард, то щеше да ни вземе не по-малко от двеста и петдесет хиляди години, докато ги изброим. Представете си сега каква трябва да е онази ве¬лика сила, която е произвела, събрала и свързала всички тия дребни частици в едно и е образувала с тях хиляди и милиони светове, които е пуснала из пространството да се движат с неописуема бързина около определени центрове на тежестта; не само това, а и да почне още да ги населява с живущи и разумни твари, които да се интересуват в нейните работи, а при това и да се стараят по всякой начин да отгадаят нейната цел и намерение. Чудно е това действително!
Законът, който е събудил и накарал человека да се подвизава и стреми в пътя на образованието, е самата необходима нужда на неговия Дух, която произлиза от действията на върховните жизнени закони на Природата. Человек е заставен да се стреми към усъвършенстване чрез постоянен труд. Това може ли да бъде другояче? Кой би работил тогава и кой би се трудил, ако да не ни заставляваше гладът – тази вопиюща нужда на нашия органически живот? Никой. И кой би си болил главата да мисли, и кой би се лутал да вниква в бъдещето, ако да не ни заставляваха различни сили и всевъзможни явления и събития, които произтичат от един свят, който стои много по-горе в своите действия, отколкото природния? Никой. И кой би желал да се облече в по-висшия духовен живот, ако да не съществуваха онези дълбоки подбудителни желания в душата да люби подобните си? Никой. То е великата нужда на умствения и духовен живот, които са заставили человеческия Дух да излезе вън от ограничената си животинска черупка и да се залови да мисли и разсъждава за бъдещето. Неговият троеличен живот го е подбудил да се развива в три противоположни направления – той почва с природния живот като основа, съгражда и развива умствения като среда и пробужда духовния като връх над всичко в своята душа.
От този първоначален подтик на съзерцанието, колкото и малко да е било отпървом и колкото малко да се е усещало от человечеството, то е послужило да се положи основата за нашия разумен живот. От това първо начало на знанието вътре в Духа на человека се е развила днешната културна християнска цивилизация, която се е подигнала върху пепелта на много други, които са погинали и разкапали преди нея. Те са погинали, понеже не са съдържали всичките нужни добродетели, които съставляват главната необходима храна за поддържането на духовния живот на человека. Добрата храна е необходимият елемент за поддържането на какъвто и да е жизнен организъм. Без това й качество тя произвожда във физическия органически свят мършавост, в умствения – заблуждения и мрак, в Духовния – разврат и нравствен упадък на человеческите общества. Не трябва да се мамим – общите закони на Природата са еднакви навсякъде и във всяка област на мировия свят.
Самата дума развитие и просвещение подразумява общо стремление на целият духовен живот към съвършенството на Доброто. Себепожертващият дух на науката отвсякъде иде да поднесе своите услуги на человечеството и да му помогне в трудния подвиг, който има още да извърши, преди идването на „истинското царство на Мира“ или, както Христос го нарича, „Царството Божие“, което е вътре в нази и което ще дойде в своята сила, само когато ние бъдем добре приготвени да го приемем. Това Царство предполага промитането на всичко зло и въвеждането на един нов порядък, който ще бъде вечен. Но преди това време человечеството трябва да възтържествува над природния свят, силата на Духа трябва да го подигне и освободи от материалното и привременното, което така силно още го държи привързано до лицето на Земята като някой пълзящ червей, който едвам е излязъл от дупката на подземието си. Разбира се, че в такова положение и състояние не може да съществува никакво щастие или блаженство.
Но да се повърнем на въпроса си. „Истината е кръг – казва проф. Бородин, – а знанието – многоъгълник, вписан в този кръг. Всяка година, всякой ден ние умножаваме страните на този многоъгълник и се приближава към кръга; ние можем да го достигнем само когато допуснем условия, сиреч вечността. Значи ли тогава, че не трябва да се интересуваме от науката? Разбира се, че не. Винаги е далеч от Истината този, който упорно се отвращава от нея.“ Няма тогава защо да се боим, че ще дойде един ден, когато ще кажем: „Няма вече що да учим.“ Във Вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване умствените и душевни сили. Каква ли не удивителна сцена не би се открила пред нашите умове, само ако да можеше да се подигне завесата, която ни отделя от по-напредналите Същества в мъдрост, знание и добродетел в този вечен дом?
„Ако си въобразим – казва сър Хаммонд, – че Божието зрение или наука преди създанието се е разпростирало до всичките и всяка част на света, виждающо всякое нещо както си е, Неговото съзерцание или знание от всичката вечност не полага никаква необходимост на кое да е нещо да се сбъдва.“ Ако и науката сама по себе си да не може да измени порядъка в Природата, което напълно признаваме, тя поне има сила и влияние да ни убеди да живеем съобразно с този порядък. Тъй като нашият успех зависи от съобразяването със законите на висшата Природа, които ни диктуват истинските условия за нашия живот. И това е именно едничкото нещо, към което Духът ни постоянно се стреми – да се научи как да живее, да живее в пълния смисъл на своето естество. Науката обаче в най-дълбокия смисъл е характер от присъществено качество на Духа в человека, стремящ се по вътрешен закон да усвои пътеките на Истината и да схване законите на Природата, за да има сила да подведе енергията й, да положи здрава основа за своето съществуване, развитие, усъвършенстване в Доброто и хубавото – най-възвишения идеал на разума.
Сега нека разгледаме и втората точка накратко: где е полето и областта на науката? Този е един спорен въпрос, помежду философите има различни взглядове. Обаче в интереса на истината, ние сме задължени да гледаме направо на предмета без всяко пристрастие. Настоящият порядък във Вселената се управлява от три главни и основни закони. Те са закона на теготенето, мисълта и биос. Законът на теготенето подразумява материята, мисълта подразумява ума, биос подразумява душата. Тия основни закони управляват разни области на великия Миров свят, отличающи се по степента и качеството на естеството си.
Законът на мисълта владичествува в Умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума. Царството на този закон е безпределно, то се простира по всичките светове и вселени, гдето съществуват различни същества. Този закон е основата на всяка разумна самостоятелност. Основните му начала са еднакви навсякъде без разлика. По всяка вероятност те се различават по вид и степен, но не и в същност. Тъй на пример понятията, че цялото е равно на своите части, че правата линия е най-късото разстояние помежду две точки, че две линии, равни на една трета, са равни и помежду си, че вътрешните ъгли на един триъгълник са равни на два прави, че точките, които съставляват кръг, са равно отдалечени или отстоят на еднакво разстояние от центъра – тези математически аксиоми не могат да се разбират другояче, освен както си са по естество внушавани в нашите умове. Понятията за Добро или зло не могат да бъдат разбирани по друг противоположен начин, освен както са диктувани от върховния Закон. Онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като престъпник. Преместени в коя и да е част на Вселената, нашият характер ще се мери и оценява от всички Разумни същества с един и същ критериум, т.е. с мерилото на Истината. Злото у кое и да е духовно същество не може да се сматря за Добро, понеже всяко едно от тях има свое естество, придружени с качество, които го характеризират като такова.
Законът на биос царува в Духовния свят – извора на Живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата и силата на волята й да възприема и усвоява това, което е диктувано от вътрешните мотиви. От основите на този закон произлиза всичката органическа деятелност, тъй също и същинските понятия за идеята на Доброто и злото, за Правдата и неправдата, за Любовта и ненавистта. В границите му се почва нравствената свобода на избора, в която се опитва всяка духовна деятелност от какво естество е и какви качества притежава. Тук всяко разумно нравствено същество по своят избор решава свободно да си посвети своя живот в слугуването на едни или други начала, в които се възнаграждава или пък се осъжда. Този духовен закон е едничкият, който населява всичките приготвени светове и вселени с живи органически същества. Той е, който преобръща енергията във Вселената да служи на душата за нейното въздигане. Той е, който сипе благословение във всяко напра¬вление, който пълни сърцата на всички живи с Вяра и Любов, с Мир и Радост. Биос е вечната основа, първият и последният във всичко.
Третия закон, на теготенето, господарува върху физическата вселена – дома на всички живи органически същества. Границите на този закон са самата безпределност на вечността. Отгде почва и къде свършва ние не знаем.
Но нека се потрудим да си съставим едно какво-годе повърхностно понятие за обширното му владение. „Като приемаме – казва астрономът Елард Гор (Еllard Gоге), – че разстоянието на най-отдалечената звезда, видима с нашите най-големи телескопи, да е 2 300 пъти разстоянието на Алфа Кентавър (Alpha Сеntauri) (съответствующо на разстоянието на една звезда от около седемнадесета величина). Ние имаме тогава диаметъра на нашата звездна система, видимата вселена – 4 600 пъти разстояние на най-ближната неподвижна звезда. Сега разстоянието на Алфа Кентавър от Слънцето е около 4 500 пъти диаме¬търа на Нептуновата орбита. Следователно, ако ние предположим, че разстоянието на най-ближната външна вселена носи същото отношение към диаметъра на нашата звездна система, както разстоянието помежду Алфа Кентавър и Слънцето се отнася към диаметъра на Слънчевата система, ние имаме тогава следующата пропорция: диаметърът на Слънчевата система, към разстоянието помежду слънчевите системи, към диаметъра на звездните вселени. Разстоянието помежду величините или 1: 4 500 – 4 600 умножено по 4 500 – разстоянието на най-ближната външна вселена е равно на 93 150 000 000 пъти диа¬метъра на Слънчевата система, който умножен с 5 584 000 000 е равно на 520 149 600 000 000 000 000 мили. „Едно разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили в секунда ще й вземе близо 90 000 000 милиона години да го пропътува“ Нашата видима вселена се състои повече от сто милиона слънца, които имат един общ център на тежестта. Притегателната сила на това средоточие се предполага да е повече от 78 000 000 000 000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце, което, както всички други, се покорява на силата на този монарх; и да направи едно обръщение около този център ще му вземе не по-малко от двадесет милиона години. Това средоточие на тежестта, според астронома Максуел Хол, е близо до орбитата на двойната звезда от шеста величина – 65 Рiscium. Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тежестта в Плеядите и Персей. „На такова голямо разстояние – казва същият списател – една външна вселена, ако и да е със същия диаметър както нашата, щеше почти да се изгуби и да ни се представи само като една малка мъжделива небула.“ Те всички образуват част и връзка на една обширна звездна чепка – нашата видима вселена, която е отделена от всички външни галактики 2 (млечни пътища) чрез една обширна беззвездна пустота – по същия начин, както Слънчевата система е отделена с празно пространство от заобикалящите я звездни сфери.
Причината за невидимостта на външната вселена може да се изясни на едно от трите предположения. Първо, разстоянието даже на най-близката външна вселена е толкова огромно, щото нейната светлина не е още пристигнала. В съображение обаче с Голямата епоха на времето, показана от геологическата история, това предположение е някак си съмнително. Второ, отвъд границите на нашата видима вселена едно „изтъняване“ на светлообразния етер може да се приключва – като да свършва в една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува преминаването на всичката светлина от външното пространство. Трето, в обширното пространство, което разделя нашата звездна система от нейния най-ближен съсед, едно погасяване на светлината е възможно да взема място в етера, който по този начин ще действа като едно космическо було – и да крий за всякога от нашия поглед всичките външни галактики. Струве 3 е доказвал, че такова едно изгасяване на светлината действително взема място даже вътре в границите на нашата звездна система. Но всичките достъпни сведения клонят да покажат, че няма ни най-малкият намек за подобно нещо да се случава дотам, додето нашите най-големи телескопи могат да проникнат в пространството.
Обаче случаят може да е съвсем другояче, когато се касае до външните системи. Светлината, даже на най-близката от тях, омаломощена чрез едно разстояние от двадесет милиона пъти на Алфа Кентавър, може съвършено да изгасне чрез поглъщането й в такава огромна дебелина от жидкост, медиум (среда), може би не абсолютно съвършена „Аз намирам – казва Елард Гор, – че Алфа Кентавър, поставена на такова едно разстояние, даже ако нямаше поглъщане, би се преобърнал на една звезда от около тридесет и шестата величина, която според формулата на Погона ще изисква теоретически един телескоп повече от 24 000 крака в диаметър, само да зърнем тази звезда.“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допуснем, че безбройни подобни системи съществуват във вънкашното пространство, ако и да сме ние принудени да считаме числото на видимите звезди точно определено; обаче числото на звезди и системи, действително съществующи, но невидими за нас, на дело са неизчислими и безбройни.
Бихме ли могли ние да вземаме крилата на един Ангел и да излезем вън от границите на нашата ограничена вселена – до едно разстояние, толкова голямо, щото интервалът, който ни отделя от най-отдалечената неподвижна звезда, видима в нашия най-голям телескоп, да можеше да се счита просто като една стъпка на нашето небесно пътешествие? Какви ли не по-нататъшни създания не биха се открили пред нашето удивляющо се видение. Системи от по-висок порядък можеха да се издигнат и открият пред нашия поглед. Пред тях нашите видими небеса, сравнени, щяха да се покажат просто като едно зрънце пясък при брега на океана. Ние можехме да пътуваме милиони и милиони години в което и да е направление и не бихме срещнали нищо друго, освен нови светове, нови слънца, нови вселени, които постепенно се издигат от вечността и се приближават към нас, като че ли са идвали нарочно да ни посрещнат. Как, питаме се ний, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре! За всякога ли ще е пространство, за всякога ли ще бъде пустота! Где сме тогава ний, какъв път сме пропътували? Да, ние сме още в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде. Да, велики мисли представлява Вселената за нашето размишление. Мисли, които са пълни със значение за всякой ум и дух, които разбират.
Но да се повърнем на предмета си изново. Тия три свята със своите закони, сили и субстанции съставляват полето и областта на истинската наука. От този троен състав на целия миров свят, тъй тясно свързан и въплътен в естеството на человека, е послужил да развие понятията в самосъзнанието за материята, ума и душата. В този случай веществото представлява формата, ума, силата, душата, живота. Тези понятия са станали предмет на три главни школи или философски системи: т. нар. материалистическа, която приела материя¬та само за съществена; идеалистическа, която приема ума само за действителен; спиритуалистическа, която приема Духа и душата за реални. Всяка една от тези школи по своя начин тълкува и изяснява явленията в Природата. Науката не е отговорна за изопачените и криви тълкувания на тия философски школи. Тия три течения в Умственият свят упражняват голямо влияние върху обществения живот. Според преодоляването на кое и да е от тези учения – такова настроение вземат и хората въобще. Тези влияния са спорадически, проявляющи се в известни периоди на человеческото развитие, като меняват своя образ и степен на умствена деятелност от едно състояние в друго. Възможно е за един ум да мине през всичките. Наклонността ни към едно от тия влияния ще зависи до голяма степен от естеството, начина и устройството на нашето мислене
По определени физиологически и френологически закони, ако в устройството на умствената организа¬ция преодолява отражателната идеална мислеща спо¬собност, то умът ще приеме идеализма за начало. Ако пак в устройството на умствената организация преодолява елементът на чувствующата осезающа мис¬леща способност, умът ще приеме материализма за начало. Ако пак в устройството на умствената органи¬зация преодолява верующата, духовно мислеща спо¬собност, то умът ще приеме спиритуализма за начало. По-ясно в научен език: ако предните центрове в мозъка са повече развити от долните и горните, то умът ще клони към идеализма. Ако пък долните, очни центрове са повече развити от горните и предните, то умът ще клони към материализма. Ако пък горните корони са повече развити от долните очни и предните челни, то умът ще клони към спиритуализма (Духовния свят).
Науката ни е указала вече, че каквото и направление е да вземаме, животът ни ще се определи от общи и неизменяеми закони. Против остена на съдбата никой не може да рита; който иска да избегне нещастията в света, трябва да се съобразява със законите на духовния си живот, който лежи по-дълбоко от коя и да е друга деятелност. И единственото спасение за кого и да е от беззаконието на този свят е вътре в дома на този Живот, който дава свобода и самостоятелност в достойнството на характера. Но за да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в полето на образованието, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от следующето правило, което науката е положила за основа. Нека приведем думите на английския учен мъж, покойния професор Хъкслей (Huxlеy) 4: „Има една пътека, която води до истината тъй уверено, щото кой и да е, който я следва, трябва непременно да пристигне предела или точката на целта, без разлика дали неговите способности са големи, или малки. А затова има едно общо водещо правило, чрез което един человек може всякога да намери тази пътека, да се пази от заблуждения и да се отстранява от тях.“ Това златно правило гласи така: „Не давай неограничено съгласие на никакви пред¬ложения, освен за тези, на които истината е тъй явна и ясна, щото само те са вън от всякое съмнение и подозрение.“
Чрез произнасянето на тази първа заповед на науката съмнението се е напълно посветило ней. Тя го е пренесла от седалището на покаянието, гдето е било за дълго време осъдено и турено помежду ужасните грехове. Сега тя го е поставила на първо място по¬между първоначалните задължения, които му са преписани и назначени от научната съвест. Прочее, ние трябва да помним, че това съмнение, което науката е така подчинила и употребила ней, е това съмнение, което Гьоте нарича научен скептицизъм, на когото цялото старание е да победи себе си. А не онзи род неверие, което е родено от тъпоумие и невежество, на което стремлението е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие. Задачата на науката, както сме загатнали това и по-преди, е да достави прави съждения и истински мировъзрения за всецелия живот, който е въплътен в цялото миросъздание. Нашият ум се нуждае от подобни идеали, които да му дадат нова сила да ръководи живота ни в пътя на просвещението.