3. Неизменният ред в природата
1. В течение на хиляди години човек е бил роб и сляп, верен поклонник на материалния свят. Раболепствал е пред силата на управляващите, молел се е на природата, принасял ú е жертви, за да придобие нейната милост и благоволение. Но неговите молитви и жертвоприношения оставали без резултат. Природата, на която поетите пеели химни заради нейното могъщество, величие и красота, ни най-малко не се интересувала от детинските мисли и желания на човека.
2. Необходимостта го заставила сам да се погрижи за своето бъдеще и сам да започне да го изгражда, като използва ония условия и материали, с които разполагал в дадения момент. Той разбрал, че всичко друго са празни мечти, защото редът, който царува в природата, е и си остава неизменен. Дали човекът бил гладен или жаден, слаб или страдащ, болен или умиращ, това било напълно безразлично за нея. Тя равнодушно го посрещала и изпращала вън от своите владения. И колко често той бивал ограбван и лишаван от всичко, което му било най-скъпо!
3. Горчивият опит на човешката душа, почерпан от ежедневната липса на съществената за естеството ú храна, е намерил израз в писанията на древните поети и мъдреци: „Не вика ли мъдростта? И не издава ли разумът гласа си?”(Пр. 8:1); „Глупави, придобийте остроумие и вие, безумни, придобийте разумно сърце, послушайте, защото езикът ми ще говори изящни неща.”(Пр. 8:5-6); „Елате и яжте от хляба ми и пийте от виното, което размесих. Оставете глупостта и бъдете живи. И ходете в пътя на разума!”(Пр. 9:5-6).
4. Не било възможно човек да остане завинаги сляп за тази истина. Той трябвало да се пробуди от съня на невежеството. Нуждата на неговата духовна природа го заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание. Рано или късно той трябвало да осъзнае, че помощта за неговото избавление няма да дойде отникъде другаде освен от самия човешки род. Нужно било само да отправи взор с надежда към Великия Дух, Който живеел в душата му и който притежавал балсама за неговите рани и философския камък на неговата сполука.
5. Онази мисъл, която вдъхнала в душата на човека надежда, че има изходен път от тежкото положение, в което се намирал, отбелязва една велика епоха в неговия живот. Тази пътеводна звезда, която го повела към Обетованата земя , му показала с окото на вярата истината за това, че ще настъпят големи и съдбоносни промени в предстоящите дни от живота на земята.
6. В началната епоха на своето развитие човекът се притеснявал и плашел от природата, която поразявала неговия ум със своите тайнствени феномени и загадъчни явления; хвърляла го в ужас със своите страшни стихии; карала го да тръпне от суеверен страх; будела в непросветеното му съзнание плахи предчувствия и го карала да пада на колене пред нея като роб пред своя жесток господар.
7. Даже и тази природа ще промени поведението си спрямо него и ще покаже светлото лице на своето естество. Тя ще започне да му служи и да се грижи за него като нежна майка и ще приготвя всичко, от което той има нужда. Това ще се изпълни, когато човек започне да разбира езика на природата, неговата майка, и да слуша нейните заповеди и добри съвети. Времето за това е наближило. Ние сме в началото на пролетта на една нова епоха . Благовестието тропа вече на нашата врата.