Общ Окултен Клас - ШЕСТА ГОДИНА (1926-1927)
ЛЮБОВ – КОЛЕКТИВНОСТ
Десета лекция от Учителя, държана пред Общия окултен клас на 24 ноември 1926 г., София
„Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!"
Размишление
За следващия път пишете върху някоя свободна тема.
Сега ще задам няколко въпроса. Ако перото пише и не е написало нищо полезно, какво е допринесло на света? Ако умът мисли и не е измислил нищо полезно, какво е постигнал? Ако човек скача, без да е подскочил на известна височина, какъв смисъл има това скачане? Ако ученикът учи и нищо не е научил, каква полза от неговото учение? Някой казва: „О, светла зора, която изгряваш в моята душа!" Какво означава това изречение? Всъщност зората изгряла ли е в душата на този човек? Щом казва, че зората е изгряла в неговата душа, това подразбира, че той или е придобил нещо хубаво, или само е поетизирал. Но това се отнася само за него. За да може друг някой да каже същото, непременно трябва да види нещо добро в живота си. Тогава и в неговата душа ще изгрее зората. Често хората се провикват: „О, хлебец, който даваш живот на душата ми!" Ако човек не може да хапне от хлебеца, да опита силата, която носи той за душата му, какъв смисъл има това изречение? От сутрин до вечер човек мисли и се моли само за хляба. Това показва, че той разбира неговата цена. Щом разбира и знае цената на хляба, той може да каже: „О, хлебец, който даваш живот на моята душа!" Това изречение вече не е само поетично, то е опитано, преживяно. Човек вярва в силата на хляба. Защо хората вярват в хляба? – Защото са опитали силата му, той им е придал нещо.
Сега ще напиша нещо на дъската. Ето написвам линийката А. Какво ще кажете, единица ли написах или една права линийка? Ако кажете, че съм написал единица, значи имате начало на нещата. Ако до тази единица напиша друга линийка, която представя слизане надолу – В, имате проява на това начало във физическия свят. Значи всяко нещо претърпява две фази: първата фаза А означава създаване на нещата, тяхното начало. Втората фаза В означава проява на създаденото във физическия свят. Най-после имате правата С, която се качва нагоре. Тя означава възлизане, т. е. реализиране на всички възможности, вложени в А. С други думи казано, посоката А означава начало на Божественото съзнание. Посоката В слизане на това съзнание във физическия свят. Посоката С пък означава възлизане на същото съзнание нагоре, т. е. изкачването му в света, отдето е слязло. Това показва, че духът на човека е вечен, той непрекъснато слиза, проявява се и отново се качва. Следователно той съществува като малък център, като зародиш в космоса. Когато Божественото съзнание слезе върху духа на човека, той се пробужда, проявява и след това отново възлиза към Бога. Това се нарича израз на живота. Значи необходимо е Божественото съзнание да слезе върху човешкия дух, да го събуди. Щом духът на човека се пробуди, той непременно отправя ума, сърцето си към някого: към Бога, към човека, към някое растение или животно – безразлично към кого. За духа е важно да се прояви, да насочи силите си към нещо. Какво ще бъде това нещо, за него не е важно. Майката отправя мисълта си към своето дете, ученият – към книгата, поетът – към перото, художникът – към четката. Различието се заключава само в начина, по който духът се изявява. Хиляди са начините, чрез които духът изразява своята сила и мощ. Хиляди са начините, чрез които душата излива своята любов.
Казвате: Защо съществува любов между хората? Любовта между двама души е израз на първичната любов, която съществува между Бога и човешката душа. Обаче, когато слезе на земята, душата не може веднага да се пробуди, да разбере своето първо отношение в света, вследствие на което тя проявява любовта си към кого и да е. Човек може да обича кого и да е, но резултатите от тази любов ще бъдат различни. Ако обичаш кон, любовта ти ще има един резултат; ако обичаш някое плодно дърво, любовта ти ще има друг резултат; ако обичаш човек, подобен на себе си, любовта ти ще има съвсем друг резултат. Обаче, обичаш ли Бога, резултатът на твоята любов ще бъде съвършено различен от резултатите на другите видове любов. Каквото и да прави, ябълката ще обича по своему. Конят ще отговори на любовта по своему. Човек ще отговори по своему. Всяко същество изявява любовта си според условията и възможностите, които са вложени в него. Всяко живо същество е част от цялото. Следователно, като част от цялото, то не може да прояви любовта в своята пълнота, в своята целокупност. Макар и частично, любовта съществува на земята, но какви паметници е оставила тя като свидетели за нейното съществуване? Милиони хора, мъже, жени, деца са избити все за любовта. Земята е напоена с човешка кръв все за любовта.
И тъй, като говоря за резултатите на любовта, вие трябва да се абстрахирате от вашите опитности. Често и вие сте се вкисвали от резултатите на вашата любов. Понякога това вкисване предизвиква помрачаване на съзнанието. Тогава вие изгубвате любовта си и казвате: „Сърцето ми вече не тупти." Казвам: Когато сърцето на човека не тупти от любов, то мяза на някое колело от железницата, което не може да се движи. Защо не може да се движи? Защото не е намазано с масло. Между частиците, между винтовете на това колело се е натрупал прах, утайки, които пречат на движението му. Такова нещо представя чуждата мисъл в ума на човека. Чуждата мисъл пречи на любовта да се прояви. Но понеже нищо не се губи, тази любов прониква дълбоко в подсъзнанието на човека и в резултат на това се явяват отрицателните мисли в живота. За пример вие имате приятел, когото обичате и който ви обича. По едно време дойде някой при вас и казва, че приятелят ви е говорил лоши работи по ваш адрес. Вие веднага изменяте разположението си към него и съзнанието ви се помрачава. Питам коя е основната черта, по която познавате приятеля си? Коя е онази черта, на която вие всякога можете да разчитате? Всеки човек има специфичен тон, който никога не се мени. Този тон има няколко категории, обаче той е специфичен за всеки човек. На това основание никой не е в състояние да произведе този тон освен самият човек.
Следователно всеки човек има свой специфичен тон, свой специфичен лъч, чрез който предава светлината; също така той има и специфичен звук или специфична дума, с която проговаря. В този смисъл никой никого не може да представи, т. е. да замести. Вие можете да подражавате на някого, но между него и вас пак ще остане голяма пропаст. Който може да възприеме и предаде тона, светлината и звука на друг някой, между тия двама души ще стане сливане. При сливане на тоновете, светлината и звука на двама души никаква загуба няма, но става само разширение. Тонът остава същ, светлината и звукът – също. Значи човек се познава по своя специфичен тон, светлина и звук.
Сега вие трябва да се изучавате, да се познавате, да различавате чувствата, които се явяват в сърцето ви. За пример виждате дете прегръща майка си и казвате, че то я обича. Не, това прегръщане е предизвикано от някакво користолюбиво чувство. Това дете прегръща майка си, защото има предвид чашата с прясното мляко и топлота погача. Щом целуне и прегърне майка си, тя веднага му предлага чаша прясно мляко и парче топла погача. Тъй щото следете какво ще остане от вашето чувство, ако онзи, когото обичате, не ви даде прясно мляко и топла погача. Какво ще бъде състоянието на детето, което като целуне и прегърне майка си, не получи нищо? То ще изпита едно недоволство, една тъга. Обаче, ако майката каже: „Почакай, мама, аз току-що подквасих млякото, замесих питата, след малко ще ти дам да си хапнеш", детето веднага ще се зарадва, ще почне да скача, да пее.
По същия начин и вие постъпвате с природата: всеки ден я целувате и прегръщате, за да ви даде прясно мляко и топла погача. Когато нищо не ви дава, вие се обезсърчавате, обезверявате и казвате: „Животът няма смисъл!" Защо не вярвате в живота? – Защото паницата е празна. Защо не вярвате в живота? – Защото погача няма. Някой казва: „Моята вяра е толкова силна, че нищо не е в състояние да я разклати." Не се минава и една година, той казва: „Отиде ми вярата!" Защо? – Защото паницата е празна и погачата още не е замесена. Питам: Защо се обезсърчавате? Защо губите вярата си? Може би не е време още за ядене. В живата природа е предвидено всичко да става навреме. Има закон, който строго определя кога човек трябва да яде. Природата е определила точно часа, минутата и секундата, когато човек трябва да яде. Съвременните хора не спазват този закон. Те искат да се самовъзпитават, но правят една капитална грешка: те не са в съгласие с великите закони на природата. За пример според законите на природата, човек не трябва да яде, когато е неразположен. Нека почака малко, нека отложи яденето, докато придобие разположение на духа. Това се отнася до ония, на които съзнанието е будно.
Мнозина казват: „Ние знаем тези неща, няма защо да ни се говорят." Вярно е, че знаете, но не ги прилагате. За пример кой от вас е разглеждал своите мрачни мисли, както хирургът преглежда счупения крак или както финансистът разглежда положението на някой важен държавен въпрос, дали трябва да се предприеме нещо, дали ще има загуба или печалба. Всяка мрачна мисъл, която минава през ума на човека, трябва да се разнищи, да се анализира най-щателно, да се види, отде е дошла, какво носи и какво ще вземе. Всяка мрачна, отрицателна мисъл взима нещо от човека, ограбва го. За пример вие имате приятел, когото обичате, но по едно време се усъмнявате в него и казвате: „Той не ме обича вече." Щом се усъмните в приятеля си, съзнанието ви се помрачава. Коя е причината за помрачаване на съзнанието? Ако между слънцето и вас се изпречи едно тъмно, непрозрачно тяло и препятствува да виждате светлина, кой е виновен за това? Вината се крие в непрозрачното тяло, което е застанало на пътя между вас и слънцето. Същото става между вас и вашето съзнание, когато се усъмните в приятеля си. Съмнението е непрозрачното тяло, което пречи на светлината и топлината, които идват от приятеля ви да достигнат до вас. Съмнението и ред още отрицателни мисли и чувства са в състояние да затъмнят съзнанието на човек. На същото основание, когато се говори за слънчево затъмнение, това подразбира, че някое тъмно, непрозрачно тяло минава през орбитата на слънцето и хвърля сянка върху него. Ако хората разбираха този закон, те лесно щяха да се справят със своите отрицателни състояния. Ако не го разберат, те ще се намерят в положението на кокошките, които щом видят, че се яви някакво затъмняване на слънцето, бързат да се приберат в курниците и да чакат първия слънчев лъч, да съобщят, че слънцето е изгряло. Често и през съзнанието на хората минават тъмни тела, които хвърлят сянка върху него. Те мислят, че слънцето им е залязло. Който има будно съзнание, той ще разбере този закон и няма да се натъква на по-големи мъчнотии. Който не разбере закона, той ще се намери в положението на петела: ще влезе в курника и ще чака зазоряването, а после изгряването на слънцето и ще започне да кукурига. Влезе ли човек в курника, той ще преживее състояния, които новата обстановка му налага. С други думи казано, той ще влезе в гъстата материя, дето ще се натъкне на още по-големи мъчнотии.
Казвам: При каквито условия да се намира човек, при радостно или мрачно състояние, той трябва да държи връзка с Бога. Всички връзки в неговия живот могат да се скъсат, но връзката му с Бога никога не трябва да се къса. Каквито тъмни тела да минават през съзнанието ви, колкото време да продължават, дръжте връзката си с Бога, работете усилено върху себе си и ще излезете от тази тъмна зона. Някои хора, като се натъкват на такива мрачни състояния, отчайват се и посягат на живота си. Други пък посягат върху живота на ближните си. Трети се предават на лош живот. Не, човек трябва да разбира законите на природата, да знае, че той се движи и живее по нейните закони, вследствие на което ще мине през състояния на ден и нощ, на студ и топлина, на добро и зло. Обаче тия състояния се менят: човек не може постоянно да бъде в нощ или в ден. Ако окултният ученик не се ползува от знанието, което придобива, щом се натъкне на някое мрачно състояние, ще каже: „Няма смисъл тази наука, това знание! По-добре да вляза в света, да се предам на по-лек живот, да си почина малко." По този начин той несъзнателно влиза в по-гъста среда, дето мрачните състояния зачестяват и неизбежно го водят към катастрофа. Истинското знание подразбира приложение. Когато кажа, че обичам някого, аз зная вече, че тази обич е реализирана някъде: тя може да е реализирана на физическия свят, може да е реализирана в духовния, а може да е реализирана и в Божествения свят. За разумния човек не е важно де и в кой свят се реализират нещата. За него е важно всяка изказана мисъл да се реализира, да даде плод, а де ще се реализира, това седи на втори план.
И тъй според новата наука всяка мисъл, всяко чувство трябва да даде плод. Те се насаждат в добра почва, развиват се, растат, дават плод, но всичко това става без семена. Такова е било и положението на дърветата в райската градина. Те са израствали, давали са плодове, но се развивали от издънки, а не от семена. В Писанието е казано: „Всяко дърво, което Отец ми е насадил, ще израсте и плод ще даде. Всяко дърво, което Отец ми не е насадил, ще се изкорени." Следователно всяко дърво, което човек насажда, ще се изкорени. Питам: Какъв смисъл има човек да сади, когато посаденото от него ще се изкорени? Ето защо хората трябва да насаждат в своята градина само Божествени дървета, които могат свободно да растат и да се развиват, без да бъдат изкоренени. Някой казва: „Искам да насадя една моя мисъл в главата на хората." Това не е философия. Няма по-голямо нещастие за човека от това други да насаждат в ума му своите мисли. Никой няма право да насажда новото в човека. Единствен Бог има това право. Той е насадил новото в човека и то отвътре, а не отвън. И когато педагозите казват, че трябва да възпитават младото поколение, това подразбира, че те трябва да създадат условия за развиване и растене на онова, което е насадено, вложено в душите им от Бога, а не те сами да насаждат някакви нови идеи в тях.
Казвам: Тази е истинската философия на живота. Садене и пресаждане съществуват на земята като временни процеси, като пособия само, но истинският живот се заключава в неща, които не се посаждат. Ако една човешка мисъл може да се насади, по същия начин тя може и да се изкорени; ако едно човешко желание може да се насади, по същия начин то може и да се изкорени. На това основание всеки човек трябва да изследва своите мисли и желания, дали са от Божествен или от човешки произход. Ако са от Божествен произход, те ще внесат сила и мощ в човека. Божествените мисли, чувства и желания са вложени в нашата душа, а ние сме дошли на земята да ги проявим, да изявим Божественото в нас. Някой казва: „Едно време имах много любов, много любих, но сега остарях, а заедно с това и любовта си изгубих." Не, това не е любов, това е само някаква временна присадка, която се откършила от дървото. Възможно ли е човека да пламне от любов, да гори и свети само два-три дена и след това да изгасне и всичко да се свърши с него? Тази любов аз наричам любов на сцената, когато актьорът играе ролята на някой влюбен човек, че умира от любов. Възможно ли е човек да умре от любов? От безлюбие човек умира, но от любов – никога. Безлюбието ражда омразата, а любовта – живота.
Мнозина, като прекарат няколко години в едно религиозно общество, казват: „Не знаем какво стана с нас, но изгубихме вече любовта си. Едно време имахме повече любов, бяхме ревностни, изпълнителни, а сега някак охладняхме." Казано е в Писанието: „Човек губи любовта си, когато се отклони от Бога." Следователно, ако човек се усъмни в Бога, той непременно ще изгуби любовта си. Ако пък прояви любовта си към някого, той трябва да знае, че върши това заради Бога. Щом е тъй, трябва ли да очаква нещо от човека, а после да се разочарова, да се отчайва? Любовта е акт към Бога, а не към хората. Майката заради кого люби детето си? За самото дете ли? -Не. Любовта на майката към детето е в отношение право пропорционално на любовта й към мъжа. Колкото повече майката е любила мъжа си, толкова повече тя ще обича детето си. Невъзможно е майка да обича детето си, ако не е обичала мъжа си. От такова дете нищо не може да се очаква. Щом детето се роди и започне да расте и да се развива, любовта на майката към мъжа е в отношение обратно пропорционално на любовта към детето й: колкото повече обича детето си, толкова и любовта към мъжа й намалява. Значи, каквато е била първоначално любовта на майката към мъжа, такава е любовта към детето й. Тогава мъжът започва да чувствува, че жена му не го обича както по-рано. Между мъжа и жената като че настава някакво охлаждане. Такъв е законът на физическия свят. Така се проявява любовта във време и пространство.
Този закон действува не само между мъже и жени, но още между слуги и господари, между приятели и т. н. Следователно всеки обект може да отвлече вниманието на човека от прякото му предназначение. Често майката дава повече любов на сина, отколкото на мъжа си. Тя повече уповава на сина си, отколкото на мъжа си. Обаче случва се и обратното: майката обича повече мъжа си, отколкото сина си. Когато мъжът види, че жена му обича повече сина, в подсъзнанието му се заражда огорчение, вследствие на което синът не може да живее дълго време и умира. Значи той няма условия да остане в този дом. След смъртта на сина любовта на майката се прехвърля върху мъжа. Ако пък мъжът обича дъщерята повече от жена си, в последната може да се породи тъга, огорчение, вследствие на което дъщерята умира. Колко майки и бащи са уморили синовете и дъщерите си по силата на този закон!
За да се разреши този въпрос, за да се избегнат тия нещастия, от съвременните хора се изисква самообладание и благородство. Благородството изисква от човека да се радва, когато види двама души да се обичат. Когато две приятелки се обичат, те трябва да бъдат внимателни, да не се натъкнат на този закон. Как ще се натъкнат? Случва се, че едната от тях обикне друга някоя. Тогава първата приятелка се чувствува изоставена, самотна, иска да бяга, да се махне от света. В случая и от двете се изисква благородство, да приемат третата между тях свободно, с широта на сърцето, без да накърнят с нещо чувствата си. Всъщност така ли става? Обикновено новодошлата се държи надменно, със съзнание за себе си и даже заявява пред приятелката си: „Аз знаех, че първата ти приятелка ще страда, ще се почувствува изоставена." С това тя иска да каже, че могла да пророкува какво става в душата на другата. Ако наистина умее да предсказва, значи тя разполага с една от висшите науки. Нейното пророчество мяза на пророчеството на един ходжа, когото жена му направила пророк. Той предсказвал това-онова, но щом го запитвали за крайния резултат в живота на някой човек, той нищо не могъл да каже. Не, човек може да пада, да става, но важно е как ще свърши живота си. Ако някой може това да предскаже, туй е наука. Според вътрешната наука за числата в края на краищата всеки човек ще свърши живота си добре. Той може да мине през много перипетии, но най-после ще свърши добре. Всички разногласия, които се срещат между учениците на един клас или между членовете на семейството или обществото, се дължат на неразбиране на великите Божии закони.
Първият закон: Когато видиш, че Божията Любов се проявява някъде, зарадвай се в душата си! Щом се зарадваш, Бог и тебе ще благослови. В това отношение и млади, и стари не спазват този закон, вследствие на което не могат да бъдат щастливи. Веднъж човек дошъл на земята, той има отношение към съзнанието на всички хора. Следователно той трябва за миг поне да влезе във връзка със съзнанието на всички хора. Ако човек успее да направи съзнателно връзка с цялото човечество, той ще бъде освободен да замине за онзи свят, когато пожелае. За такъв човек казваме, че е завършил своята еволюция. За онзи пък, който не е направил съзнателно тази връзка, казваме, че той има да работи много на земята, да заминава за онзи свят и пак да дохожда, докато най-после завърши своята еволюция. Докато хората са на земята, те не могат да се примирят, понеже живеят във време и пространство. Всеки човек иска особени условия, особена обстановка, много място да се разшири, никой да не го стеснява. Обаче, когато хората влязат в духовния свят като души, там могат да се съберат всички на едно място, голямо като лешник. И в лешника даже ще им бъде широко. Душата има това преимущество, че може да става малка, почти невидима, а същевременно може да стане голяма като вселената. Когато душата се материализира, тя се изявява на земята в някаква малка форма. Изкуството седи в това, докато човек е на земята, в тази малка форма, да влезе във връзка с душите на другите хора.
Казвам: Силен човек е онзи, който има връзка с душите на другите хора като с негови ближни. Душата на човека е вашият ближен. Колкото е по-голям броят на душите, с които сте свързани, толкова съзнанието ви е по-неуязвимо, а паметта – по-силна. Успехът на човека зависи от броя на душите, с които е свързан. Когато музикантът свири, неговият успех зависи от публиката, която го слуша. Колкото повече любители на музиката има сред публиката, толкова повече и музикантът ще се вдъхнови. Ако публиката не разбира от музика, тя може да попречи даже на музиканта. Имало е случаи, когато някой музикант и певец се е провалил съвършено на сцената благодарение на публиката, която не го разбирала и по този начин не е могла да го вдъхнови. Освен това, който свири или пее, било пред публика или пред един човек само, той трябва да бъде обичан от тях. В любовта е съсредоточено съзнанието на всички разумни същества, които взимат участие в живота на човека и му помагат. Достатъчно е една душа да ви обича, за да бъдете подкрепени в мъчнотиите на вашия живот. Представете си тогава какво може да стане от човека, ако не една душа, а безброй души насочат любовта си към него! Такъв човек може да стане и музикант, и певец, и поет, и художник, и учен. Каквото пожелае, може да стане. Велика сила е любовта!
Някой казва: „Аз залюбих еди-кого си." Да, този човек е залюбил една душа, но иска да я ограничи. Любовта не се ограничава. Когато някой иска да ограничи любовта, той ще се намери в голямо противоречие със себе си. Това противоречие пък ще предизвика мрак, тъмнина в съзнанието му. Любовта не може да се ограничи, понеже не произтича от едно същество. Тя е колективна проява на всички разумни същества, които са завършили своето развитие и са станали едно с Бога. Любовта на едного е колективната любов на всички тия същества. Ако любовта на едного не е проява на колективната любов на всички разумни същества, тя не е любов.
И тъй любовта е проява на любовта на всички същества, които са завършили своето развитие и които са дали път на Божественото в себе си. Вашата любов е тяхна любов; вашата радост е тяхна радост. И обратно, тяхната любов е ваша любов; тяхната радост е ваша радост. Ще кажете, че не разбирате тази любов. Ако не разбирате тази любов, това ни най-малко не значи, че вие не трябва да обичате. Ще обичате, колкото и както можете. Ако дам някому един чувал, тежък сто килограма, да го пренесе от едно място на друго, това не значи, че той трябва да го пренесе изведнъж. Ако е силен, той ще го тури на гърба си и изведнъж ще го пренесе. Ако е слаб, ще развърже чувала, ще извади от него десет килограма, после още десет килограма и ще го пренесе на няколко пъти. Тъй щото да разберете нещо, това още не значи, че всичко изведнъж ще разберете, но постепенно: днес малко, утре малко и т. н. По същия начин, когато човек е много гладен, той започва да трепери от глад, иска изведнъж да се нахрани. Не, той трябва да яде малко, но по-често. Любовта на човека постоянно се изпитва, за да види той сам колко любов има в сърцето си.
Питам: Майката как изпитва детето си? Тя знае за пример, че детето й обича баница. Направи хубава баница и му слага да яде. В момента, когато детето се готви да яде, майката взима чинията с баницата и я слага пред току-що дошлото негово другарче. Сега майката наблюдава какво ще прави детето й. Ако то се зарадва от постъпката на майка си, стане от стола и отиде да я целуне, това показва, че то има любов. Обаче, ако се намръщи и започне да плаче, то няма любов. По същия начин и Бог изпитва хората. Майката няма да лиши детето си от баница, но изпитва ума, сърцето му. Тя ще му даде по-хубава баница, по-голямо парче, но детето трябва да прояви любовта си както към нея, така и към ближните. Детето трябва да вярва в майка си, да знае, че тя е постъпила умно. Може би това парче баница не е приготвено за него. Неговото парче го чака. Човек трябва да има търпение, да чака своя дял, да чака да го поканят на мястото, определено за него. В едно семейство поканват 12 души на обяд. Домакинята турила на масата 12 прибора, като е определила кой де да седне. Дохожда един от поканените и, без да чака покана, сяда на първо място. Влиза домакинът, вижда, че този гост е заел първото място и остава недоволен. После казва на жена си: „Втори път ще внимаваш да не стават такива работи. Друг гост беше предвиден за това място." Тъй щото човек трябва да бъде внимателен, да не внася в съзнанието на другите хора мисли, които създават огорчения, пертурбации.
Сега аз искам да оставя в ума ви следната мисъл: не мислете за човека неверни неща! Някой казва: „Този човек нарочно постъпи спрямо мене така, за да ме огорчи." Не говорете неща, в които не сте убедени. Човек трябва да се стреми да бъде абсолютно правдив. От това зависи неговото правилно развитие. Кривите мисли представят тъмни тела, които засенчват съзнанието му, вследствие на което чувствата и мислите на човека не вървят правилно. Щом мислите и чувствата на човека не се развиват правилно, това се отразява и върху неговото здраве. Съвременните хора трябва да работят именно в това направление. Те не могат да постигнат това нещо изведнъж, но постепенно. Каквото помисли, почувства или направи, човек трябва да се запита в себе си: „Прав ли съм или не?" Ако си отговори положително, нека даде място на тези мисли и чувства в себе си; ако си отговори отрицателно, нека работи върху себе си, да се освободи от тях.
И тъй, като говоря по този начин, вие ще кажете като Давида: „Тежко е оръжието, което Саул ми даде. Аз ще взема старото си оръжие, тоягата, с която досега съм се бранил." Той взе старото си оръжие, което му прилягаше. Сега и на вас казвам: Ако старото не ви пречи и можете да се ползувате от него, дръжте го, не го събаряйте. Обаче, ако сте недоволни от старото, разрушете го, хвърлете настрана старите греди, заместете ги с нови и започнете да градите. Всеки трябва да постави здрава основа на своя живот, защото този градеж не е само за сегашния живот, но за вечността. Щом новото се съгради, старото само по себе си ще рухне.
Питам: Прогресивна ли е думата любов? Когато произнасяте думата любов, вие трябва да разбирате нейните вибрации. Когато произнасяте думата любов, вие трябва да изпитвате свещен трепет в себе си. Ако поетът произнесе думата любов, той трябва да я произнесе така, че всеки да я почувствува. Всяка дума, правилно произнесена, е ключ, с който може да се отварят железни врати. Ако отидете при някой скъперник банкер и произнесете правилно думата милосърдие, той трябва веднага да отвори касата си. Опитвали ли сте се да произнесете думата „любов" така, че да видите нейното въздействие върху себе си? Произнесете думата любов в гневно състояние и вижте какво действие ще окаже върху вас. Ако гневът ви премине и вие се почувствувате спокойни, разположени, значи правилно сте я произнесли. Духовният живот не търпи никакъв фалш, никаква неискреност. Когато човек говори, всяка изказана дума от него трябва да е в съгласие със смисъла, със съдържанието и с интонацията. Няма ли това единство между думите и начина, по който те се изказват, ще се яви голям дисонанс, какъвто съществува и в пеенето. Когато между думите и тоновете на една песен има съгласие, тя е напълно хармонична. Иначе, ако това съгласие не съществува, в песента ще има дисонанси. Какво ще кажете за някои от българските песни: „Заплакала е гората", „Стоян мами думаше", „Докога, мамо, по гурбет ще ходя", „Хайде ме, мамо, ожени, млада булчица да имам". Питам: Права ли е тази идея, че майката трябва да жени сина си? Синът сам не може ли да се ожени? Това е идея, вложена от самия поет, който съчинил песента. Той искал да ожени сина, че кара майката да го жени.
Когато изучавате българските песни, ще забележите, че те са монотонни. В хороводните песни има нещо живо. Когато поетът описва нещо, трябва да го опише вярно и по форма, и по съдържание. Тагоре за пример е силен по това, че има вътрешно разбиране на нещата. Той се обръща към невидимото, влиза в разговор с него. После той говори за Бога, а това развива в човека известна мекота. Защо? – Защото предметът, който той люби, отговаря на неговата любов. Човек не може да люби едно говедо; той не може да люби един камък. Може ли камъкът да отговори на човешката любов? Любовта се определя от съзнанието на любещата душа. Ако ти любиш една душа, а тя не съзнава, това не е любов. Любовта е свещен акт. Ако ти обичаш някого и се запитваш, дали го обичаш, това не е любов. Любовта не може да има две лица. Тя е отношение между две души, което не се е зародило днес. Любовта, която днес се проявява между две души, е резултат на отношения, които са съществували в продължение на няколко живота. Когато някой казва, че любовта сега се е проявила в него, той не говори право. Тази любов се е приготовлявала от две-три хиляди години насам, а днес само се е проявила. Тъй щото, когато срещнеш човек, на когото любовта се е приготовлявала от две хиляди години насам, ти ще гледаш на нея като на свещен акт в живота. При това някой казва: „Нищо не струва любовта на този човек." Какво искате вие? Тя не може да изникне като гъба от земята. Щом тази любов съществува две хиляди години вече, тя може да съществува хиляди години още, да образува голямо море, в което ти ще искаш да плаваш със своята лодка. Въпрос е, дали тогава ще те пуснат в това море.Когато Христос произнасяше думата любов, тогавашните равини се смееха, те не бяха готови за тази любов. Затова Христос каза, че ще излови всички ония риби от морето, които не могат да живеят в тази вода. Човекът на безлюбието не може да живее в любовта – нищо повече!
Някой казва: „Бог е създал света за забавление." Не, светът, в който Бог живее, не може да бъде за забавление. Когато Бог създал света, Той е носил човека в ума си, в сърцето си, в душата си и в духа си. Щом е така, човек трябва да гледа на създаването на света като на свещен акт и да е готов на всякакви жертви заради своя Създател. При това положение са изключени всички съмнения и противоречия в живота на човека. Ако Бог не е носил човека в ума си, той не би дошъл в света. Следователно нашето съществуване е доказателство за съществуването на Бога. Бог казва: „Понеже си ме забравил, и аз те забравих." Ако съгрешим на физическия свят, отписват ни оттам; ако съгрешим на астралния свят, отписват ни оттам; и най-после, ако съгрешим на умствения свят, пак ни отписват. Щом ни няма във физическия, в астралния и в умствения свят, остава ни само причинния свят, дето ние сами заличаваме своето съществуване. Хората сами се отказват от своите мисли, чувства и постъпки, искат от Бога друга форма, искат Той да изяви любовта си към тях по друг начин. Така те се отказват от резултатите на милионите години. Вие мязате на някой писател, който написал сто тома и един ден се отказва от тях, не иска да ги признае. Той казва: „Аз искам да започна отново да работя."
Казвам: Вие трябва да държите в ума си положителни мисли, да не отричате онова, което досега сте направили, но да продължавате всеки ден да прибавяте по малко нещо към направеното. Мнозина се запитват дали са на прав път. Едно е важно за вас: когато светът се е създавал, дали сте били в ума, в сърцето, в душата и в духа на Бога. Щом си отговорите положително, щом преведете тия положения в техния дълбок вътрешен смисъл, вие ще намерите мястото, до което сте стигнали, ще видите прогреса, който сте направили. Да се отречете от това, което досега сте постигнали, значи да привлечете смъртта. Казват някои, че хората ги преследват, че искат да ги убият и т. н. – Това е невъзможно. Защо? – Ако ти си първата халка от една верига, а другите хора са останалите халки от същата верига, невъзможно е първата халка да се премахне. Първата халка показва посоката, по която трябва да се движат и останалите. Ако се махне първата, и другите ще отидат след нея. Докато първата е на мястото си, и другите ще вървят след нея. Възможно ли е да си играете с това, което Бог е създал? Всички хора са свързани един с друг. Ако един отива нагоре и другите ще вървят нагоре. Божието благо се дава еднакво на всички. Важно е слънцето да изгрява, а за кого изгрява, не е важно. Трябва ли да питам за мене ли изгрява слънцето? Ако слънцето изгрява за мене, ще се радвам; ако не изгрява за мене, пак ще се радвам. Щом слънцето изгрява, обърни погледа си нагоре и кажи: „Господи, благодаря, че има праведни хора в света, за които слънцето изгрява. Щом за тях изгрява, и аз ще се грея на него." Обаче правата мисъл е, че слънцето изгрява за всички. Още по-вярно е, че слънцето върши волята Божия.
Сега, като говоря по този начин, аз не искам да се спъвате от думите ми, да мислите, че нямате достатъчно опитности или че не познавате Бога. Докато човек живее, в него постоянно стават промени, той постоянно расте и се развива. Докато слънцето грее, в съзнанието на човека постоянно стават промени, той постоянно расте и се развива. Щом сте решили да следвате пътя към Бога, и възгледите ви за живота трябва да се изправят. Вие трябва да увеличите вярата си, да развиете милосърдието си, да имате доверие към хората. Някой казва: „Аз имам доверие към хората." Колцина от вас биха приели в дома си един беден, подозрителен човек? Ако го приемете, ще го следите да не открадне нещо. Преди още да е дошъл този човек във вашия дом, вие трябва в съзнанието си да проверите какъв е той. Ако е добър, честен човек, в съзнанието ви ще се яви слаба, приятна светлина, която постепенно ще се увеличава, като че някой човек слиза от планината със свещ. Няма да мине много време и вие ще чуете, че някой хлопа на врата ви. Един глас отвътре ще ви каже, че този, който хлопа на вратата, е онази свещ, онази светлина, която преди малко се яви в съзнанието ви. Обаче и да преживее такова нещо, човек лесно забравя и като се натъкне на подобен случай, той или няма да приеме бедния човек дома си, или, ако го приеме, ще го следи, ще се съмнява в него да не го обере. Тъй щото всяко чисто съзнание, което се приближава към нас, внася в съзнанието ни малка светлинка. Ако влезем в съприкосновение с Божественото съзнание, ние чувствуваме радост в душата си и подем в духа си.
И тъй, когато човек произнася думата любов, от състоянието му ще зависи, какъв ефект тя ще произведе. Гладният ще я произнесе по един начин; ситият – по друг начин. Много хора днес се стесняват да произнесат думата любов. Защо? – Понеже тази дума за тях има двояк смисъл. Затова казвам: Когато човек иска да произнесе една дума, той трябва да се освободи от нейното двояко значение. За да избегне двойния образ на тази дума, той трябва да я замести с друга, подобна на нея. Следователно всяка дума, която произнасяте, трябва да има чист образ. За пример думите милосърдие, вяра, надежда, обич са чисти, понеже нямат двояк смисъл. Чистите думи правят човека млад, силен, здрав, а лошите, нечистите думи създават цял хаос в него. Всяка дума трябва да отговаря на своя вътрешен смисъл. Който проповядва учението на любовта, той трябва да носи нейния свещен огън в сърцето, в ума, в душата и в духа си. Само този човек може да говори за любовта и да люби. Само на този човек думите имат смисъл. Всеки може да провери тази истина. Достатъчно е човек да възприеме минимална част от любовта, за да почувствува радост в душата си и подем в духа си.
Любовта е онази велика, мощна сила в света, която е в състояние да се справи с всички мъчнотии, противоречия и разочарования в живота на човека.
„Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!"