Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
сп. Житно зърно бр. 21 / 2009 г.
ИЗ „ОБРАЗЪТ НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ"
Елена АНДРЕЕВА
Беше първият неделен ден на 1920 година, когато за първи път видях и чух Учителя. Оттогава редовно ходех на беседите му и после на лекциите. Те ми даваха знание, сили, самочувствие, радост. Мислите на Учителя течеха плавно, леко; той не бързаше, изразяваше се ясно, разбрано, така че всички да го разберат - и учени, и прости, и неграмотни. Учителя говореше самоуверено, никакво колебание никога не забелязах да има. Много рядко търсеше по-точен израз на идеята. Всякога знаеше или имаше какво да каже, но винаги избираше чисти образи, чисти думи, избягваше такива с двусмислено значение. Той имаше прост и чист език.
Вече говорих за необикновената походка на Учителя. Обикновено той се движеше бързо, крачките му бяха нито ситни, нито големи, но в хармонично съотношение със съвсем изправеното тяло. Бързо, силно устремено напред движение, пластично, красиво, при което косите му леко се залюляваха; те бяха дълги до под ушите и при движение отскачаха назад, като малки крилца.
Отиваше ли на по-дълъг път, на стръмно по планините, той носеше бастун, но много рядко се опираше на него; държеше го в лявата ръка, близо до горната част, а долната част насочена напред. И когато се качвахме по планините, Учителя пак вървеше бързо, като от време на време се спираше за почивка по за 30 секунди или десетина минути най-много. И тогава пак той тръгваше най-чевръсто. Бавно и равномерно се движеше само когато се разхождаше по поляната на Изгрева, в разговор с някого. Ние, макар и млади, се изморявахме, качвайки се по планините, но той не се изморяваше, само обилно се изпотяваше. Тогава спираше да смени ризата си и обличаше бързо суха. Съветваше ни да правим същото. Правеше ми впечатление, че ризата, която събличаше, не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистота на тялото, за освобождаване и почистване на организма от непотребните утайки.
Когато стоеше, седеше или се движеше, Учителя беше изправен, но не скован, не и отпуснат. Когато държеше беседа, обикновено беше седнал, но съвършено изправен, и като говореше, леко се подвижваше напред или наляво, или надясно, но естествено. Понякога си подвижваше едната или другата ръка, пресилване или ръкомахане нямаше обаче. Всяко движение беше отмерено, хармонично, контролирано.
В Младежкия и Общия класове често ставаше от стола, слизаше от катедрата, придвижваше се покрай предните столове, отиваше до черната дъска, чертаеше някоя фигура във връзка с въпроса, върху който говореше - и тогава движенията му бяха красиви, както когато ни показваше гимнастическите упражнения или тези от Паневритмията. Вдигаше ли ръка нагоре, сваляше ли ръката си надолу, правеше ли стъпка назад или напред - всяко движение беше изящно, всички се възхищавахме. Когато правехме обща Паневритмия, той играеше заедно с нас, но на малцина се удаваше да играят като него, дори почти никой не можеше да играе така красиво и точно.
Когато говореше, Учителя успяваше да ни освободи от скърбите, напрежението, потиснатостта, да повдигне самочувствието ни. Словото му омекотяваше и облагородяваше, внасяше примирение между нас, готови бяхме да сторваме само добро, да прощаваме, готови за жертва дори. Още при първата беседа, която чух, аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме неописуема радост, че човек може да бъде добър и може да живее един възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна радост от това, че имам възможност да помагам, да съм в услуга на хората, да живея по-добре и в добро настроение. Словото на Учителя ни даваше разни импулси. Но и ние мислено го питахме за разни наболели наши въпроси и той хем говореше, хем отговаряше на тези наши въпроси, и ние вече виждахме разрешението им, и скръбта ни биваше отнемана моментално.
Спомням си случаи, когато той говореше по съвсем други въпроси, не това, което мен ме занимаваше, но аз пак получавах светлина, за да реша моя въпрос. Чувала съм мнозина приятели да казват, че и те така са получавали вътрешна светлина как да постъпят правилно. Между нас и словото на Учителя ставаше скрита, неизявена обмяна. Той говореше, ние слушахме, но и ние не бяхме пасивни. Мълчахме, разбирахме или не разбирахме онова, което се говори, съгласни или несъгласни с него, но вътрешно, с мисълта си бяхме деятелни. Той със словото си ни отговаряше. Може би затова нарече сказките си беседи - защото наистина ние вътрешно беседвахме с него.
Един брат ми казваше, че веднаж като отишъл на беседа, Учителя говорел върху някакъв въпрос и братът мислено си казал, че в това, което говори Учителя, няма логика. Учителя веднага казал: „Някой ще каже, че в това, което говоря, няма логика..." - и после продължил беседата си. Братът бил изненадан и си казал: „Ама този човек мислите на хората ли чете?!"
Естествено, не всеки път, когато слушахме Учителя, можехме да преживеем тази вътрешна връзка със словото му. Но много често под въздействието му се разтоварвахме от тежките си състояния. Имаше тежки състояния, които така ни обхващаха, че само личната среща с Учителя можеше да помогне. Той умееше да намери подход към всяко човешко съзнание и да помогне, да покаже път за освобождаване, да насърчи, да излекува всяка рана, каквато и да е тя. Разбира се, имаше и същества, които така се бяха затворили в себе си, че не можеха нищо да приемат и не искаха - от страх или предразсъдъци. Но на всеки, който се отваряше и питаше, той отговаряше и даваше съвет.
Един приятел дал на един руснак пари за търговия. Минали няколко години, търговията му провървяла добре и тогава братът му казал да започне по малко да му връща парите. Като отишъл втори път, не го намерил и попитал къде е - казали му, че е напуснал България. Братът се оплакал на Учителя, а той му казал: „С вълци угощение не прави, с лисици договор не сключвай, с мечки приятелство не прави, с лъвове не се състезавай и със змии не си играй."
Един брат имал приятелство с една сестра и тя, като забременяла, иска да се оженят. Братът иска да бяга, и тогава Учителя му казва: „Ти беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд, а сега си твърд, когато трябва да бъдеш мек."
Ако някой останеше недоволен от разяснението на Учителя, то се дължеше на това, че той не можеше да схване по същество това, което му се говори.
Отиват двама млади да му кажат, че искат да се оженят и молят за неговото благословение. Поглежда ги Учителя, помълчава малко и казва: „Като ме питате, ще кажа, че не сте един за друг." „Ама, Учителю, ние сме интелигентни хора, ще си отстъпваме." Учителя не ги увещава, оставя ги свободни. След една година се развеждат.
Всеки, който е послушал Учителя, се е ползвал. Много хора отиваха при него да го питат да се женят ли или не, но повечето от тях не го слушаха, а правеха това, което вече са си навили на пръст. Той виждаше, че като не го послушат, ще страдат, но ги оставяше свободни, да се учат от страданията. Никого не укоряваше, че не го е послушал, а оставяше всеки сам да си види погрешката. Мнозина отиваха да го питат какво да следват и той ги съветваше според наклонностите и способностите: „За вас е по-добре да следвате...(специалността, за която е надарен)". С течение на времето всички виждаха, че съветът е даден на място.
Учителя казваше да се закупят повече места на Изгрева, да се направи голям салон, по-обширен, да има трапезария, място за гимнастически упражнения, жилищни помещения, стаи за гости от провинцията, но никой не го чу. Той казваше: „По-заможните от вас ако не дадат доброволно средства за построяване на братски дом около поляната, в полукръг, на два-три етажа, ще дойдат комунистите и всичко насила ще ви вземат." Всички знаем какво стана след 9 септември 1944 г. Учителя каза, но кой го слуша? А той не обичаше да се налага и ни оставяше да се проявяваме както знаем и можем.
Ние се проявявахме понякога много зле, но Учителя ни вярваше и аз си го обяснявах с това, че той гледа в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало. Не минаваше ден, в който да не ни показваше пътя на истинското освобождение. В човека всички сили трябва да действат в единство, а не да се борят едни срещу други. Задачата на човека е да уравновесява силите в себе си, за което се иска знание и мъдрост. Учителя казва: „Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска." Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения, и към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото си иска. Свободен е този, който дава свобода, не ограничава никого и е вътрешно свободен.
Учителя притежаваше умението да възпитава само с поглед, с една дума или с някаква постъпка. Един ден той говореше оживено нещо на една група. Аз отидох при тях да слушам, но той ми обърна гръб. Отидох от другата страна, откъм лицето на Учителя - той пак застана с гръб. Помислих си: „Защо ли Учителя ми обръща гръб?" След няколко дена пак отивам при друга група. Пак Учителя нещо разясняваше, застанах очи в очи с него. Той се обърна на другата страна. Когато отидох пак срещу лицето му, мислено се обърнах към него с думите: „Благодаря ти, Учителю, че ми обръщаш гръб, защото по този начин ми обръщаш внимание." Той веднага се обърна към мене, така естествено го направи, сякаш нищо не е станало.
Учителя живееше в други светове и частица от тези светове ни разкриваше. Пътя към духовните истини той ни показа. Не ни остава нищо друго, освен да положим усилия да оправим своя вътрешен свят, да го организираме, да преустроим и външния, физическия си живот. Будност и работа са потребни! Със словото си той ни показа пътя, даде ни знания и методи за приложение, но понякога виделината не ни достига, друг път възможности нямаме или пък вярата ни е слаба.
Учителя ни учи, че всяко страдание, което преживяваме, ни дава знание, необходимо за живота, че чрез страданията ние се учим и растем; той ни повдига в пътя на нашето развитие. Страданията са само задача, която човек трябва да разрешава непрестанно в живота си.
В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва - защото човек знае по- добре това, което е опитано. „Моето учение започва с приложението", неведнъж е казвал той. Ученикът учи, като прилага знанието, което Учителят е дал. Който не прилага, не е ученик.
Ние вярваме в това, което Учителя ни казва, но за да добием сигурност, трябва да го приложим. Ние вярваме в разумността на Природата, наблюдаваме я и правим изводи. В нея има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на всички същества, а ние не ги познаваме достатъчно. Учителя много ни говори за тези зависимости. Човек, Природа, Бог - съветваше ни да правим връзка с тях, главно - да се ползваме от силите на живата Природа като склад на жизнени енергии. Той ни говори и за това, че трябва да сме в постоянна връзка с по-напредналите от нас същества и когато сме в нужда, да потърсим мислено тази връзка с тях.
През 1939 г. имахме гости от Латвия; когато Германия обяви война на Полша, за да се върнат, те трябваше да минат близо до бойното поле и се страхуваха да си тръгнат. След последния обяд, който имаха с Учителя, той стана от масата, погледна наляво и надясно и каза: „Когато сте в нужда, повикайте ме!" Като чух тези думи, аз изтръпнах. Учителя всякога ни е помагал, когато сме в нужда, но така открито не говореше никога за своите възможности. Много приятели ми бяха разправяли разни случки, как отблизо или отдалече е помагал, когато го призоват за помощ, но направо от неговите уста не бях чула за това. Аз многократно съм използвала това негово изказване и съм си служила само с думата „Учителю!" - помощта веднага е идвала. Многократно съм искала помощ от невидимия свят и от Учителя, и приживе, и след като си замина - и съм получавала помощ. Многобройни и различни са случаите, когато Учителя ни е избавял от критични състояния. Той виждаше неща, които ние не виждахме, и като виждаше, помагаше, както той разбираше. Това беше негова скрита дейност. Той може би помагаше на всички, и на враговете си също.
Когато Учителя говореше за Божественото, за Разумното в света, беше категоричен, ясен, строго определен. Бог е реалност, с която той е свързан абсолютно. Той живееше в тази реалност и вярваше повече на нея, отколкото на този видим свят, в който ние вярвахме. „Бог е Същност, която прониква вселената, Бог е навсякъде и във всичко", често казваше той.
Учителя беше постоянно във връзка с Бога. Когато се е случвало да съм застанала по-близо до него, а той разговаря с някого или с група, в някой промеждутък съм го чувала да произнася много тихо: „Господи!" Когато е идвал при нас, стенографките, също съм го чувала да мълви: „Господи!" или „Милост, Господи!" Тази негова вяра и любов към Бога ни я предаваше и на нас. В негово присъствие ставахме по-добри.
У нас имаше криви образи и изопачени разбирания, ред предразсъдъци, и за да разберем тези кривини, той споменаваше нещо за себе си - като контраст, защото нямаше нужда да се показва, да се изтъква; живееше като човек, но не беше като нас, човеците. И поведение, и мисъл, и постъпка, и виждане - всичко у него говореше, че не е от този свят. Каквото и да говорехме пред него, глупости било, лъжи било, той ни изслушваше, макар че ни виждаше много ясно, като прозрачни.
Учителя цял живот се е занимавал с музика - още като ученик във Варна, после като студент в Америка, а тук, в Школата, започваше с песен и свършваше с песен. Сам композираше. Имаше цели беседи с музикално съдържание. Остави ни повече от 100 песни, с текст и мелодия от него. Много от тях са дадени в класовете. Когато Учителя свиреше, ние се превръщахме в слух - музиката му имаше завладяващо въздействие. Казваше ни да правим опити да се тонираме. Специално дори ни даде песни за сърцето, песни за ума, за нарушено равновесие и т.н.
С нашето поведение и неразбиране причинявахме доста мъки на Учителя, но той понасяше всичко с търпение и любов. Веднаж един брат попита: „Учителю, вие какво не знаете?" Той каза: „Не зная какво е грях." Кой може да отговори така? А разбираше положението на всеки човек и помагаше така, както никой друг не можеше да помогне, било лично, било колективно. Ще посоча един пример.
По време на Втората световна война, през 1939 г., у нас имаше вече масови изселвания на евреите. Народът ни не беше съгласен с това, но под влиянието на Хитлер цар Борис вече трябваше да решава въпроса да изгони евреите в Полша. Те бяха получили заповед на коя гара и на коя дата да чакат влака. Научихме, че министър Габровски - тогава министър на вътрешните работи - вика един от своите чиновници (нашия брат Методи Константинов, който беше завършил в Полша и знаеше полски), показва му заповедта за изпращането на българските евреи в Полша, подписана от цар Борис, и му казва, че той ще заведе евреите до концлагерите там. Този брат веднага съобщава на Учителя и той му казва да извика Лулчев, който по това време беше един от съветниците на царя. Учителя казва твърдо на Лулчев: „Ще намериш царя и ще му кажеш, че ако той допусне да се изпратят българските евреи в Полша, от престола на царството и династията му помен няма да остане." Лулчев тръгва да търси царя, но никъде не го открива. Никой не знае къде е. Тръгнал сам нанякъде, без да се обади никому. Лулчев обикаля всички дворци - не го намира. Отива при Учителя и му съобщава това. Учителя се съсредоточава и след миг казва: „Кричим!" И затваря вратата след Лулчев. Лулчев веднага отива в Кричим и намира царя. „Кой Ви каза, че съм тук?", пита строго царят. Любомир Лулчев му казва: „Изпрати ме господин Дънов да Ви кажа, че ако Вие допуснете да бъдат изпратени българските евреи в Полша, от трона, държавата и династията помен няма да остане." Царят веднага тръгва с Лулчев за София, изисква заповедта от министър Габровски и я скъсва пред Лулчев. Така българските евреи бяха спасени. Учителя не иска да се вършат престъпления, за да не се създава тежка карма с наследниците на царя и с целия народ. Кармичният закон гласи: каквото направиш, ще ти се направи. Пряката намеса на Учителя попречи да се извърши престъпление спрямо 50 000 евреи.
Когато бяха подгонени евреите у нас, някои членове на консисторията решили да съберат всички скъпоценни камъни, които са били в Синагогата за извършване на разни ритуали, занесли ги и ги предали на Учителя за съхранение.След като Учителя напусна Земята, дойде на Изгрева един от членовете на консисторията и запита някои от ръководството на Братството дали знаят нещо за това. Тогава председателят на Братството му предава кутията.
Преди да се обяви Междусъюзническата война между сърби и българи в 1913 г., Учителя изпраща една сестра (генерал Стоянова) да отиде в двореца и да каже на цар Фердинанд в никакъв случай да не отваря войната. Цар Фердинанд отговорил, че не слуша ясновидци. Той обяви войната, която беше катастрофа за България, но и той после напусна завинаги страната ни.
В една беседа Учителя казва: „Аз съм дошъл да помогна на българите и на всички, които потърсят моята помощ. Както и да се отнасят към мене, както и да ме гонят и преследват, аз съм дошъл да ги стопля, да им направя добро, каквото досега никой не им е направил. След това ще им кажа сбогом."
Учението на Учителя е против насилието, в каквато и форма да се проявява то. Учителя поддържа еволюцията, а не революцията.
Има безкрайно много случаи на неразбиране и непослушание от наша (на последователите) страна спрямо Учителя. За нашите характери и грешки държаха Учителя виновен и му приписваха какви ли не пороци. Някога така се натоварваше от нашите слабости, че се отделяше за известно време в друго поле, в друг свят, за да се пречисти от всички нечистотии, които е приел от нас. В такива случаи прекъсваше контакта си с нас, оставаше сам, никого не приемаше, нищо не приемаше от нас, дори и храна. Разправяше ми сестра Савка, една от стенографките на Учителя, как един път влиза в стаята, иска да му целуне ръка, а той казва, че Учителя не е тук. „Ама нали Вие сте това, Учителю, ето, аз Ви виждам!" Той й отговорил: „Не, тук е неговият добър ученик, който е оставен да пази тялото му. Учителя го няма."
Аз също съм имала тези опитности няколко пъти. Срещам го, поздравявам го, той отговаря на поздрава, но строг, гледа студено, държи се като чужд - не е той. Чувствам го с цялото си същество, че не е Учителя. Това няколко пъти ми се е случвало, а един път ми каза: „Когато времето е облачно, не мисли, че ти си виновна." Това беше като отговор на моята мъка, че той така се държи, защото мислех, че аз съм виновна за нещо, за да ме гледа така. Сестра Паша също ми е разказвала как Учителя изчезва за известно време и как като се върне е светнал, съвсем друг - засмян, разположен, грижата и вниманието към нас сякаш са стократно по-големи.
През 1936 година, която нарекохме Годината на левчетата, Учителя даде задача всеки да пуска по левче в една касичка (защото нямаше възможност да се отпечатат беседите) и да казва: „Както аз отделям този лев, така всеки да отдели един лев за Господа!" Сумата, която се събра, се предаде на брат Боян Боев. На всички, които направиха задачата, се раздадоха даром всички томчета, отпечатани тази година. Сумите от задачата се употребиха само за печатане на беседите. Тази задача продължи и следващите години, и след заминаването на Учителя, докато ни взеха (новата власт) беседите и цялата литература.
Учителя говореше, не четеше беседите както речи се четат, но както мисълта течеше у него. Той се изразяваше в дълги, сложни изречения, после Паша Тодорова разделяше дългите изречения в къси. Мислите правеше ясни. Редактираните от нея беседи Учителя преглеждаше, искаше неговата мисъл да се предаде вярно и Паша винаги е успявала да стори това.
Една от причините Паша да преработва словото на Учителя се дължи на това, че има разлика между говоримата и писмената реч. Малцина се тези, които могат да говорят така, както пишат. В говоримата реч не всякога се спазват граматическите правила, които правят речта ясна. По интонацията на гласа може също да се познае каква е мисълта. В писмената реч мисълта трябва да се предаде само с думи и по този начин се губи много от богатството на фразата.
Учителя говореше на разнородна публика, особено в неделя и в Общия клас - на хора на различно умствено равнище. Той се стараеше да говори така, че да бъде разбран от всички слушатели. А и през това време той отговаряше на техните тежнения, неразрешени въпроси, вълнения, и затова словото изглеждаше разпокъсано, нелогично. Имаше в словото вметнати мисли. Така (при говоренето - б. ред.) е имало смисъл, но когато трябва да се предаде писмено, налага се да се съкратят или променят някои неща.
Учителя не е поправял Паша, значи е съгласен с такава редакция. На 8 февруари 1941 година той каза: „Предстои да се поогледат малко беседите и лекциите, които съм държал, така не може да останат." Важно е идеите му да се предадат вярно.
* С този текст завършваме публикуването на спомените на Елена Андреева, което започнахме в бр.15 и бр.16 на сп. „Житно зърно"