Общ Окултен Клас - ДЕСЕТА ГОДИНА (1930-1931)
Възстановяване
Размишление.
Тема за следващия път: "Най-важната работа, която човек започва сутрин".
Сегашните хора говорят за правилно разбиране на живота. За да разбира живота правилно, човек трябва да има бистър, проницателен, просветен ум. Обикновеният, непросветен ум изопачава нещата. Както пръстите губят чувствителността си от честото пипане на един и същ предмет, както вкусът се притъпява от постоянната употреба на една и съща храна, така обикновеният ум дава крива представа за нещата. Както вкусът и останалите сетива се притъпяват, така се притъпяват човешкият ум и човешкото сърце. Когато умът и сърцето на човека се претоварят от неразбрани мисли и чувства, те се притъпяват. Неразбраните мисли и чувства произвеждат натрупване на чужда, мъртва материя върху ума и сърцето на човека.
Коя материя наричаме "мъртва"? Която не взима участие в строежа на човешкия организъм. Можете ли да сложите върбова греда в строежа на една къща, или върбова ос в колелата на една кола? Върбовата греда в къщата, или върбовата ос в колата не вършат никаква работа. От най-малката тежест или от най-малкото напрежение, те ще се счупят и ще започнат да гният. От гниенето се образува мъртва материя, която се натрупва, където не трябва и вместо добро, ще причини някаква повреда. Такова натрупване става и в нервната система на човека. Каквото представлява върбовата греда за къщата, такова нещо са низшите чувства за нервната система. Ден след ден те се трупат като чужда, мъртва материя, върху нервните влакна, докато един ден нервната система на човека огрубее и той стане неспособен за възприемане на висшите чувства и мисли, които го повдигат и облагородяват. За да не изпада в притъпяване на своята нервна система, човек трябва да разбира духовния свят. Който не разбира духовния свят, иска да му се кажат добри и сладки думи. Могат да ви кажат сладки думи, но нервната ви система ще пострада и вкусът ви ще се притъпи. Опитвали ли сте вкуса на захарина? От голямата сладост на захарина вкусът се притъпява и вместо сладчина, човек усеща в устата си горчив вкус. Ето защо, ако искате хората да ви говорят сладки думи, сладостта им не трябва да бъде чрезмерна. Следователно, избягвайте чрезмерно сладките и горчиви неща в живота. Днес, вие сте се събрали тук като вярващи, като хора, които мислят и чувствуват. Въпреки това, че всички хора мислят и чувствуват, те се различават в мислите и чувствата си. Всички говорят за любовта, но различно я разбират. Всеки я разбира дотолкова, доколкото тя е в състояние да задоволи неговите нужди. За пример, чувате някой да казва: Бог е Любов.
Следователно, той изисква от Бога, като любов, да му помогне да си направи къща, да се прибере в нея със семейството си. Друг пък иска от Бога висока служба, да стане виден човек. Представете си, че желанията на всички хора бъдат задоволени, а те не са готови да ги използват. Какъв смисъл има къщата, в която не можете да живеете добре? Какъв смисъл има високото обществено положение, което заемате, ако не можете да бъдете полезен за народа си, нито за себе си? Какъв смисъл има топлият и добре опечен хляб, ако само го показвате на хората, без да го вкусите? Ще го носите дни, седмици и месеци със себе си и ще разправяте, че хлябът е мек, пресен и добре опечен. Той отдавна е изгубил качествата си, които вие му приписвате. Този човек не говори истината. – Защо? – Той описва неща, които са били верни в миналото. Що се отнася до настоящето, те нямат вече тази цена, каквато са имали някога.
Мнозина говорят за миналото си, съжаляват за това, което са изгубили. Миналото е ценно дотолкова, доколкото има връзка с настоящето. Няма ли връзка, не трябва да се говори за него. Хлябът ползва човека дотолкова, доколкото има отношение към него. Ако говорите за хляба, а не можете да го приемате в себе си, той представлява чужда материя за вас. Чеждата материя всякога остава чужда. Тя е подобна на паразити, които черпят сокове от други същества, без да дават нещо от себе си. Чуждата материя е нужна за човека толкова, колкото прахът за барабана. Преди да започне да свири, барабанчикът изтърсва праха от барабана. Кажете ли, че не трябва да го пипате, вие не разбирате лошото влияние на чуждата материя, която е причина за неестествените състояния и движения в човека. Където има чужда материя, изхвърлете я навън. Достатъчно е да ударите няколко пъти върху мястото, където се е натрупала чуждата материя, за да се освободите от нея. Не мислете, че чуждата материя е нещо свещено. Ние я наричаме дяволски пояс или ремък. Достатъчно е този ремък да се докосне до вас, за да ви върже здраво. Върже ли ви веднъж, щете не щете, ще му се подчинявате. За да се освободите от него, трябва да мислите. С часове ще мислите, докато махнете праха, т.е. ремъка от ума, сърцето и волята си. Докато не се освободите от този ремък, всякога ще бъдете недоволни и неразположени.
Кога е неразположен човек? – Когато очите му са пълни с прах. За да изхвърлят праха навън, очите сълзят. Значи, недоволството, неразположението и страданието са подобни на сълзенето на очите. Страданието трябва да посети човека, за да изхвърли непотребната, чужда материя, която се е натрупала върху сърцето и ума му и предизвиква недоволство и неразположение. Окото трябва да бъде чисто, да вижда ясно. Най-малкият прах нарушава правилното виждане. Има ли прах в очите си, художникът не може да различава боите, музикантът не може да вижда нотите, шивачът – тигелите, писарят – буквите и т.н. Окото на човека трябва да бъде чисто, свободно от всякакъв прах. Мисълта, чувствата също трябва да бъдат свободни от всякакъв прах. Ето защо, още със ставането си от сън, човек трябва да постави в порядък петте си сетива: очите, ушите, носа, устата и кожата. След това трябва да прегледа състоянието на горните си слуги – дясната и лявата ръка, а после и на долните – десния и левия крак. Щом всичко е в пълен ред и порядък, той може да пристъпи към работата, предвидена за деня. Да започне човек работата си, това значи, да се качи на своя автомобил – тялото си и да тръгне на път. Който не разбира смисъла на живота, постоянно се запитва, защо му са дадени очите, ушите, носа, устата. Очите на човека са дадени да вижда Царството Божие. Ако при всяко отваряне на очите виждаш Царството Божие, ти си щастлив човек. Не виждаш ли Царството Божие, ти си нещастен. Ако знаеш, как да чуваш, ще възприемеш Божествената музика от небето и ще бъдеш щастлив; не знаеш ли как да чуваш, ще възприемеш дисхармонията в живота и ще бъдеш нещастен.
Като изучавам ритмуса на старата българска песен, намирам, че българинът е бил поставен на тежък изпит, в който е изгубил нещо ценно. Каквото и да прави и до днес още българинът плаче и тъгува за изгубеното. Чуе ли някаква стара българска песен, той веднага се натъжава и казва: Изгубих ценното, изгубих младините си. И младият, и старият българин плачат. Младият плаче, защото вижда, че и като млад не може да намери изгубеното. Старият плаче, че е изгубил възлюбената си. Виждате един стар дядо: нахлупва калпака си, впряга воловете и отива на нивата. Цял ден оре и вечерта се връща в дома си. Тропне пътни порти, но никой не го посреща. Влезе в стаята, седне малко да си почине, погледне натук – натам и дълбоко въздъхне: Няма я бабата. Изгубено е всичко за мене! – Прав е дядото, има нещо изгубено, но то не е външно. Всеки човек е изгубил нещо ценно от своя ум и от сърцето си, за което постоянно въздъхва. Наистина, загуба е отсъствието на домакинката, или на домакина, но и при тяхното присъствие човек пак въздъхва и плаче. – За какво плаче човек? – За това, което умът и сърцето са изгубили. Човек работи, мисли все за изгубеното – търси начин да го намери.
Какво представляват бащата и майката? Те са две основни идеи, които човек трябва да разбере. Не може ли да ги разбере, той не може да разбере и живота. Който няма майка, баща, брат, сестра, приятели, той не може да разбере същината на живота. Те представляват идеи, без които той не може да съгради своя умствен, идеен свят. Без тези идеи вътре в човека, каквито гениални мисли да му дойдат отвън, те по-скоро ще го вържат с ремък, отколкото да му дадат нужния простор. При каквито условия и да го поставите, той всякога ще бъде недоволен. Време е вече човек да насочи мисълта, чувствата, постъпките си към придобиване на същественото в живота, което може да го направи щастлив и доволен. За да придобиете същественото, трябва да избягвате еднообразието, било то външно или вътрешно. Еднообразието притъпява мислите и чувствата на човека. И Божествените неща могат да притъпят чувствата и мислите на човека. За пример, ако постоянно говорите, че трябва да бъдете добри, да се обичате, без да прилагате казаното, вие оставате тази чужда материя на повърхността на сърцето и на ума си; след време тя ще ви задуши. Кажете ли нещо добро, приложете го. Божествените идеи са пресен, мек хляб, който трябва веднага да се яде. Сложите ли го на трапезата, опитайте вкуса му. Хапнете си вие от него, дайте и на окръжаващите. След половин час трапезата трябва да бъде празна. Оставите ли го дълго време да стои и само го показвате на хората, хвалите се с него, той ще стане корав, а след време ще мухляса. За да не разстроите стомаха си, ще се принудите да го хвърлите. Хлябът трябва да се яде навреме, да не мухлясва. Христос казва: "Аз съм живият хляб, слязъл от небето. Който ме яде, има живот в себе си". Това значи: Човек трябва да приеме Словото в себе си, както хляба, да стане част от него, да живее Христос в него и той в Христос. При това положение Господ може да се радва и весели в нас. Радостта е външен процес, а веселието – вътрешен. Значи, ние трябва да се радваме на това, което Бог е направил, а Той да се весели на това, което ние правим за Него.
Сега, като говорим за ритмус в песента, ние отиваме по-далеч, откриваме ритмус в мислите и чувствата на човека. Ритмусът внася нещо приятно, хармонично в живота. Всяко нещо, което е лишено от ритмус, навява безутешна тъга, резултат на някаква дисхармония. Правилният и хармоничен ритмус освобождава човека от дисхармонията и от непотребната, чужда материя в него. Който няма правилен ритмус в себе си, той е изложен на неразбиране, на противоречия, на болести и страдания. Като заболее, човек търси лекари, лекарства, да възстанови здравословното си състояние. Едно нещо може да му помогне: да изправи ритмуса на своите мисли и чувства. Дойде ли някоя нечиста, отрицателна мисъл, издухай я, да излезе навън, както барабанчикът издухва праха от барабана си. – Ама какво ще стане с мене? – Не мисли за това. Отрицателната мисъл е мъртва материя, която трябва да се изхвърли навън. Трябва ли да мислите, какво ще стане с умрелия? Умрелият трябва да заровите в земята, отново да оживее. – Какво ще стане с живия? – Ще умре. – После? – Ще го заровите в земята, да оживее отново. Като умира и оживява, човек постепенно се качва нагоре. Който мисли, че като умре, всичко е свършено с него, той не разбира, какво нещо е смъртта.
Смъртта е минаване от едно състояние в друго, при което човек постоянно възлиза нагоре. Ако една крава умре и се роди като човек, смъртта се осмисля за нея. Ако човек умре и се роди като ангел и за него смъртта се осмисля. Не само тялото умира, но умират и мислите, и чувствата на човека. Старата мисъл трябва да умре, за да се роди нова. Старото чувство трябва да умре, за да се роди ново. Същото се отнася и до постъпките. Старите постъпки умират и се заместват с нови. Тази смърт наричаме обновяване, възраждане, възстановяване.
Една млада мома разправяше една своя опитност. Тя обикнала един човек, но така чисто и безкористно, че нито очаквала нещо от него, нито мислела за неговите недостатъци. Дали има недостатъци или не, тя не се интересувала. Дали той я обича и това не я интересувало. Като мислела за него, тя се вдъхновявала и помагала на близките си. По едно време започнали да говорят, да не губи времето си с този човек, но да потърси друг някой, за когото да се ожени, да се нареди добре. Този човек, в когото се увлякла, не е за нея, нито мисли да се жени. До това време момата го обичала, без да мисли за женитба. От момента, в който започнали да говорят за женитба, тази мисъл влязла в ума като клин и тя започнала да се раздвоява. Наистина, започнала да си мисли тя: Аз трябва да се оженя за човека, който ме обича. Трябва да се наредя по някакъв начин. Обаче, щом допуснала тази мисъл в ума си, вдъхновението изчезнало, в съзнанието настанала тъмнина и тя се почувствувала като мъртва. – Защо момата изгубила вдъхновението си? – Защото се свързала с два непримирими помежду си закона: Божественият, който заставя човека да обича и човешкият, който го кара да се жени. – Как може момата да изправи грешката си? – Като се върне там, откъдето се е отклонила. – Къде ще намери същия човек? – Тя няма да търси човека – любовта ще търси. Човек губи любовта си и нея трябва да търси.
Като слушат да говоря за любовта, старите казват: Това ни остана сега, да търсим любовта. На стари години да станем за смях на хората. – Всъщност, старият само може да обича чисто, безкористно. Хората са изопачили разбиранията си за любовта и мислят, че тя е достояние на младите. Любовта носи светлина за ума и топлина за сърцето. Щом е така, питам: Старият не се ли нуждае от светлина в ума си и от топлина в сърцето си? Любовта е духовен процес, а не физически. Който не разбира любовта като духовен процес, той ще истине, ще се втвърди, ще мухляса и ще започне да се разлага. За любовта, като духовен процес, няма прегради, няма възрасти, няма никакви ограничения. Любовта е сила, която чисти всичко. Тя не търпи никакви нечистотии.
Любовта изисква от човека чист, Божествен живот. Това не значи, че чистотата е нужна само за момент. Любещият трябва да бъде всякога чист и доволен. Той трябва да се радва при всички условия на живота си. Радостта и веселието подмладяват човека външно и вътрешно. За младия, за любещия всичко има смисъл: и яденето, и ходенето, и учението, и свиренето. Изгуби ли любовта си, човек започва да остарява. За стария всичко се обезсмисля. Пазете свещено любовта си, приближавайте се към нея със свещен трепет, да не я изгубите. Когато човек се приближава към любовта, към нейния свещен огън, трябва да събуе обувките си и бос да влезе в него. Не може ли да влезе бос в огъня на любовта, той изгубва радостта и младостта си, и страданието върви след него.
Като се натъкват на страдания, хората се запитват, какво да правят, за да се освободят от тях. Само онзи може да се освободи от страданията, който знае причините, които ги произвеждат и може да се справи с тях. Три причини съществуват за страданията на човека: една от причините се крие в самия човек, втората – в окръжаващите, а третата – в живата, разумна природа. Следователно, човек може да се освободи от страданията, когато се справи със себе си, с окръжаващите и с природата.
И тъй, за да се справи разумно със страданията си, човек трябва да постави всяка свещена мисъл в ума си, всяко свещено чувство в сърцето си и всяка свещена постъпка във волята си и да чака времето за тяхното реализиране. Умът, сърцето и волята са складове за възвишени, красиви неща, а не за отрицателни мисли, чувства и постъпки, които понижават уровена на човешкия живот. За предпочитане е човек да пие вода от чисти, планински извори, макар и малко, отколкото да има много шишета със застояла вода. Първата вода освежава и обновява човека, като възстановява силите на организма му. Втората вода задоволява жаждата му временно, без да го освежава. Като знаете това, стремете се да обновявате мислите и чувствата си, за да растете и да се развивате правилно. Това може да постигнете чрез новите идеи. Те внасят нов живот, нови потоци за човека. Новият живот носи новата песен и новата музика, които болни лекуват, нажалени и оскърбени утешават, мъртви възкресяват. Като ученици на Великия живот, поставете си задачата да възстановите силите на своя организъм, да върнете изгубената си любов и да възкресите в себе си всичко възвишено и благородно, което постепенно сте умъртвявали. Да възстановите силите си, това значи, да влезете в съприкосновение с целокупния живот, да се свържете с радостта и страданията на всички хора, да желаете тяхното добро като свое. Да възстановите силите си, това значи, да се обновите и подмладите, да се свържете с Първоизточника на живота, от Когото всичко извира, Който храни и пои цялата Вселена.
Т. м.
35. Лекция от Учителя, държана на 22 април, 1931 г. София. – Изгрев.