Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева
ХАМАЛИН
Първата задача на всяка държава, която по ред причи¬ни получи политическо влияние върху някоя друга, е да взе¬ме в ръцете си стопанския живот - производство и търго¬вия. Това е най-важното. В това отношение Германия и Италия, които получиха в началото на Втората световна война влияние над България, не направиха изключение. Още с първите стъпки техните стопански представители бяха вече тук. Голямата война, която тези две държави бяха почнали - Германия още в 1939 година, а Италия малко по-късно - ги изтощаваше до краен предел и те не можеха да предложат почти нищо за износ, освен незначителни дребо¬лии и тъкани от изкуствени влакна. В тези много тесни гра¬ници се ограничаваше вносната търговия през военния пе¬риод. Търговците на едро у нас неофициално се деляха на такива, които търгуваха само със стоки от местен произход и други, които имаха за предмет на своята търговия предим¬но стоки от други държави. Последните носеха титлата "вносител". Да бъдеш вносител беше голямо звание, свърза¬но с авторитет и с тежест в обществото. За такова обществе¬но положение по това време бяха необходими по-големи ка¬питали, усет и замах към стопанските въпроси. Като търго¬вец на едро през този период, амбицията ми беше насочена именно към това по-високо обществено положение. Беше началото на 1943 година, когато за първи път се явих пред представители на италианските текстилни заводи от Мила¬но и Торино. Манифактурата беше от онзи сектор на произ¬водство, който най-добре познавах и който най-много ме интересуваше в моята търговска дейност. Отидох при се¬ньор Денизи - сух и слаб, но с добре оформена глава. Той ме прие с голямо внимание. Макар и да говореше непра¬вилно български, в думите му се забелязваше култура и ин¬телигентност, умение,ифазбиране на търговските дела: Не¬говите кантори бяха на втория етаж на сградата, по онова време там беше окачена скромна табела с надпис "Хотел Европа". След като се представих и разменихме обичайните при такива случаи любезности, бързо преминахме към дело-' вия разговор. Той извади една папка, в която имаше книжа и мостри от платове. Показа ми една връзка мостри - хуба¬ви хастари от изкуствена коприна. "От тези платове, госпо¬дине - ми каза той, - в момента мога да ви предложа 15 хи¬ляди метра." Веднага разбрах, че се отваря възможност за добра сделка. По това време обаче, индустриалните центро¬ве в Италия и по-специално на Милано и Торино, бяха под¬ложени на усилена бомбардировка от самолетите на анг¬лийските и американски въздушни сили. Това внасяше го¬ляма несигурност и риск в сделките. Затова фирмите от Италия и Германия искаха още при поръчване на стоката, стойността да се заплати веднага, само тогава поръчката беше валидна. А след това се чакаше с месеци, докато поръ¬чаната стока пристигне. Това заангажираше за дълго време средствата на купувача. Но това не беше най-лошото. Те поставяха и други още по-тежки за момента условия, а именно: всички рискове от злополуки са за сметка на купу¬вача, и ако при бомбардировките, или при друга някоя зло¬полука стоката бъде унищожена купувачът губи и стоката и парите, които вече предварително е внесъл за нея. Този го¬лям риск разбирах много добре, освен това по онова време, всички внесени стоки, които можеха да задоволят насъщни¬те нужди на човека, се поставяха под разпореждане на Ми¬нистерството на вътрешната търговия и то правеше разпре¬деление на получената стока между търговците на дребно и занаятчиите. Това министерство определяше и цените им. За вносителя то не даваше печалба по-голяма от десет про¬цента. Тази печалба беше твърде малка да оправдае голе¬мия риск, който се поемаше. Въпреки неблагоприятните ус¬ловия, аз реших да сключа сделка със сеньор Денизи. Пе-чалбата не беше най-важното, което ме тласкаше към сдел¬ката. Съображенията да я приема бяха - първо, че моите пари, ако всичко мине благополучно ще бъдат гарантирани с ценна стока, тъй като по това'време инфлацията бързо растеше, нашият лев се обезценяваше и второ, така щях да
се наредя в първата категория стопански деятели и да добия званието "вносител". И така аз поръчах само пет хиляди метра от тези платове и изпратих по-малкия си брат да вне¬се нейната стойност в Българска народна банка за сметка на фирмата, която щеше да изпрати стоката. Когато брат ми се озовал в банката, господин Директорът го поканил в ка¬бинета си и го посъветвал да не прави вноската, защото спе¬циално град Торино е непрекъснато бомбардиран и това си е чист риск за парите. Брат ми не го послушал и внесъл су¬мата за превод на фирмата износителка. Зачакахме присти-гането на пратката. Обаче новините бяха все по-тревожни и напрегнати. Сеньор Денизи не можеше нищо определено и успокоително да ми каже. Взех да мисля, че всичко е загубе¬но. Бях вложил всичкия си капитал и ме глождеше мисълта да ида при Учителя и да Го запитам какво да очаквам и как¬во да правя, ако всичко е загубено. Но не обичах да го зани¬мавам с моите материални работи, затова и не Го запитах, когато направих сделката, не се реших и този път да Го без¬покоя. А тревогата пред мрачните изгледи на моята съдба беше вече здраво залегнала в мен. Един ден, така разтрево¬жен и посърнал, съм застанал пред салона, където Учителя държеше своите беседи. Гледам - Той излезе от стаичката си и тръгна към мен, спря се на близко разстояние и някак въпросително ме погледна. Разбрах, че иска да Му разкажа за това, което ме потискаше. Приближих се до Него и като отприщен бент набързо Му изложих целия случай и мъката, която тегнеше над мен. Накрая заключих: "По всичко личи, че след загубата не ще имам друга възможност, освен да стана ХАМАЛИН." Той ме погледна, помълча малко и каза: "Ти хамалин няма да станеш!" В думите Му имаше ба¬щинска загриженост и мекота, а лицето Му светеше. Извед¬нъж целия се почувствах, като човек освободен от тежки окови. Изблик на надежда и радост ме обзе и бях готов да литна в простора от неудържим възторг. Само няколко дни след тази случка получих известие, че пратката ми от пет големи сандъка е пристигнала на Ломското пристанище. Италия само малко преди това беше вече капитулирала и границите й затворени.