Статии, посветени на Учителя и Учението
Статии от списание Житно зърно
ДУХОВНОСТ И РЕЛИГИЯ
(Продължение)
Мария Кисова, д. ф. н.
Неуловимото е светлината.
Неразбраното е любовта.
Непостижимото е свободата
Освен в необикновената си широта, всеобхватност и толерантност, освен в общата постановка на проблема за същ¬ността на религията, разглежданото ду¬ховно учение се различава от традицион¬ното (институционализираното) хрис¬тиянство и по някои конкретни положе¬ния: някои аспекти на отношението на човека към Бога; отношението към фор¬мите (към кръста, храма, ритуалите, към свещеното изобщо); отношението към природата; отношението на човека към себе си; някои аспекти на разбиране¬то за характера и начините на познание на Бога. Тук ще бъдат само маркирани някои от тези различия. Схващането за Бога
„Бог е Дух, и които Му се кланят, в дух и истина да Му се кланят" - този ключов постулат от Евангелието, кол¬кото и да изглежда ясен, може да бъде ин¬терпретиран по различни начини. Има много материалистични идеи за Бога и много материалистични начини на отно¬шение към Него. „Какво значи идеята за Бог в небесата? - възклик¬ва Свами Вивекананда. -Това е материализъм. Бог, който седи някъде високо ' - това е материална идея, t ' груба, телесна идея, се-,-тивна идея." (2, с. 8) Бог е реалност, не е персонал- , ност. Религиите, в тради-ционния им вид, са неиз¬менно свързани с някакъв тип персонификация на Бога - било въплъщаване-то Му в човек, било изяв¬лението Му в «пророк. Този . факт има своята законо- " мерност, значимост и красота, но той крие и ре¬дица опасности, защото е свързан с един погрешен ход и подход на човека към Бо¬га - с „пресъздаването" на Бога по „образ и подобие човешко". Това важи в извес¬тен смисъл и за християнството. За Учи¬теля обаче Христос, „Синът на Бога", не е личност, той е „самата Любов", той е космичен принцип, тип съзнание, „колек¬тивен дух". „Днес хората делят Христа на „историчен", „мистичен", „космичен" и пр. Ала Христос сам по себе си е един и неделим. (...) Защото и като историческа личност, и като мистично преживяване, и като космична същина Христос е и си остава най-съвършеният израз на Любов¬та." (1, с. 134-136) „Когато казвам, че Христос иде сега, някои мислят, че Той ще дойде отвън. Христос няма да дойде отвън, Той не ще дойде нито в човешка, нито в каквато и да е друга форма (...) Той ще дойде като вътрешна светлина в сърцата и умовете на хората." (пак там, с. 146-147). Така името Христос се прев¬ръща в основно понятие на един светог¬лед.
Доброто u злото
Съществено е различието между традиционното християнство и учение¬то на Беинса Дуно в разбирането на зло¬то. Според мен една от най-съществени¬те и най-интересните черти на това уче¬ние е именно преодоляването, снемането на този вечен дуализъм, неизменно при¬същ на всички класически религии; прео¬доляването му не в неговия нравствен, но в неговия метафизичен смисъл. Учите¬лят е категоричен: „Никакъв дявол не съ¬ществува Аз отричам дявола като съ¬ществуваща реалност. Като обикновено същество, като относителна реалност дяволът съществува, но не и като абсо¬лютна реалност." (3, с. 94-95) Преодоля¬ването на дуализма между добро и зло прелива в снемане на дуализма между дух и материя. Реалността е една, при свое¬то проявление тя се поляризира. „Духът и материята - това са двата полюса на Реалността, които вечно се проявяват. Мъжът и жената са двата полюса на Чо¬века." (4) Доброто и злото се оказват съ¬що два полюса, естествено и необходимо съ-съществуващи, макар и с различен статус на битие - едното е абсолютна, а другото е относителна реалност: „Зло¬то - без него не може, всякога и във вся¬кой человек трябва (!) да го има. Злото за душата има същото назначение, каквото жлъчката за тялото на човека." (5, с. 21) Злото ни учи, създавайки ни възможност да различаваме и да избираме между него и доброто, то ни провокира да мислим и да действаме; човек расте, осмисляйки страданията, които злото му причинява. „Злото е непроявено добро", казва Учи¬телят. И припомня така обнадеждава¬щите Христови думи: „Той заповядва и на добрите, и на злите" (друг израз на идеята за единната, но поляризирана ре¬алност).
Отношението на човека към Бога
Различията тук произтичат естес¬твено и отново от преодоляването на метафизичната бездна между Бог и чо¬век, между Висшето, Абсолюта, Твореца и нисшето, нищожното, творението, между Небесното и земното. Представа¬та за Бога като за върховен Повелител и Господар, който изисква и наказва, пред¬полага и поражда отношение на страх и подчинение. „Бой се от Бога, почитай ца¬ря"... В учението постановката е различ¬на. Истинското, естественото отноше¬ние на човека към Бога е не страх, а лк>-бов. „В Писанието е казано, че и бесовете вярват в Бога и треперят от Него. При това пак са бесове. Вярата им не ги спа¬сява. Онази вяра, която внася в човека страх и трепет, а не внася в него истин¬ско разбиране (!) за живота, не е вяра." (6, с. 132) Бог е същината на всяко битие. Той е в светлината, в хляба, във водата. Той е нашата „жизнена среда" - Бог слу¬жи на хората, а не заповядва. Отношени¬ето е взаимна любов. Безпорядъкът, кой¬то наблюдаваме в живота, е резултат на свободата, която Бог е предоставил на всички живи същества; Той „взима живо участие във възстановяването на хармо¬нията, но не като господар и диктатор, а по пътя на пробуждане на човешкото съзнание." Тоест, Бог присъства и се про¬явява отвътре.
Това е основна идея в учението. Бог е вътре в нас, небето и адът са вътре в нас, Истината е вътре в нас. Това значи: обърнете се навътре към себе си и там ще намерите Реалността. По този начин вътрешният свят на човека се разширя¬ва и обогатява неимоверно. „Духовният свят е свят на разширение", казва Учи¬телят. Подчертаното и последователно акцентиране върху вътрешното не озна¬чава отричане, отхвърляне на външното, напротив: това, което е външно спрямо мен, си има също своето вътрешно изме¬рение и аз ще бъда по-близо до истината, ако съзнавам това и се опитвам да над-никна в него; тогава ще се окаже, че вът¬решният свят - и моят, и на всичко око¬ло мен - е един и същи свят. Настояване¬то върху вътрешното е по-скоро отго¬вор на една културна задача: да се възс¬танови равновесието, нарушено от пре¬комерното „овъншняване" на знанията, на вярата и вярванията, на отношения¬та, на ценностите - онова, което нарича¬ме отчуждение. Вярата е вътрешен про¬цес, поклонението пред Бога е вътрешен процес, служението на Бога е вътрешен процес - това е лайтмотив. От него се извеждат още няколко съществени пос¬тановки, характерни за учението: Връз¬ката с Бога е индивидуална, без посредни¬ци. Тя е индивидуална работа, индивиду ално постижение. „Между Бога и своята душа не допускай никого." Това, което може да бъде предадено или внушено от¬вън, може да бъде информация, познание, чувство, преживяване, но не знание, не вя¬ра, не мъдрост. Те могат да бъдат резул¬тат само на твоето собствено усилие, на твоя опит, на твоя подвиг. В това е достойнството на човека - да направи това усилие, да изстрада този подвиг, да извърви сам Пътя. Почти винаги има нужда някой да ти покаже този Път, но никой не може да го извърви вместо те¬бе. От тук следва отношението към църквата и свещениците, които всъщ¬ност изпълняват тази посредническа ро¬ля: „Кога се яви религията? След падане¬то на първия човек. Тогава започнаха да строят църкви, в които да служат све¬щеници и владици. Казваш: Ще вървя по пътя на свещениците. Чудно нещо! Защо не вървиш след Бога, а ще вървиш след свещениците? Вие сами ги създадохте и казвате, че Бог говори чрез тях. Лъжете се. Бог не говори чрез платени хора." (7, с. 256-257) Разбира се, в по-широк кон¬текст картината на нещата е по-слож¬на, определенията и отношенията не са така еднозначни. Но идеята е, че религи¬ята, в нейния традиционен вид, предпола¬га и поражда една пасивна, „потребител¬ска" позиция на човека, воден от един „отец", пастор или гуру към собствено¬то си „спасение" (традиционно разбира¬ното спасение не е нищо друго освен „по¬требление" на страданието, подвига и саможертвата на друг). Докато духовно¬то учение предполага и стимулира една активна, индивидуална, самоотговорна, творческа позиция на човека, за него спа¬сение значи самоусъвършенстване, а са-моусъвършенстване значи не просто зна¬ние, чувстване, разбиране, преживяване, а преди всичко правене, работа, усилена, постоянна, без прекъсване работа.
А най-важната, най-съществената, работа е молитвата. Тоест, тя преста¬ва да бъде молба, прошение, искане, „хлен-чене", тя е „настройване" на съзнанието спрямо високите полета на реалността, превръщането му от ограничено, лично в космично съзнание. Това е собственото значение на думите „връзка с Бога". В ед¬на от най-обичаните формули, дадени от Учителя, се казва: „Винаги се радвайте. За всичко благодарете. Духа не угасвай¬те. Непрестанно се молете." Ясно е, че под молитва не се разбира непрестанно¬то редене на думи и текстове; това е състояние на съзнанието, което човек може да се опитва да постига независимо от това какво прави, с какво се занимава, това е състоянието на единство със съ¬ществуващото.
И така, важно е какво знаеш, какво мислиш, какво чувстваш, какво искаш, към какво се стремиш, но най-важно е какво правиш. И следващата крачка, за да се приближим до духовността: важно е не толкова какво правиш, а как го пра¬виш. Всяка работа, която вършиш с лк>-бов, концентрирано и всеотдайно - е свещенодействие... На въпроса на един от последователите си „Кое, все пак, е най-важното нещо в живота", Учите¬лят отговорил: „Най-важното е как жи¬вееш".
Отношението към формите
Учението на П. Дънов се отличава от традиционното християнство също и в разбирането и отношението към кръс¬та, към храма, към ритуала, към свеще¬ното изобщо. За да се разберат, тези раз¬личия трябва да се проследят и осмислят внимателно, тук само бегло ще ги набе¬лежа.
Кръстът е символ на страданието и разпятието на Христос, на неговата смърт. Почитането на кръста е израз на преклонението пред страданието и само¬жертвата на Христа. Но защо да се пок¬ланяме на дървото, на което е бил измъч¬ван най-великият и най-невинният?! Ос¬вен това кръстът символизира страда¬нието и смъртта, а най-великото и най-същностното в явлението Христос е не¬говото въз-кресение. Освен това разпъ¬нат бе „историческия" Христос, умря личността-Христос, т. е. Исус, а принци-път-Христос, духът-Христос, съзнание-то-Христос е самото отрицание на смъртта, самата същина на живота! „Христос не носи докрай дървения кръст, казва Учителят. Той го носи само до из¬вестно място и после го хвърли на земя¬та. Хората мислят, че го е хвърлил, за¬щото е изнемогвал под неговата тежест Не, Христос не беше слаб човек (...) Той искаше да каже: „Аз мога да нося кръста на страданията на живите хора, но да но¬ся дървен кръст, не искам!" Ала днешниme християни Все още носят и целуват дървения кръст, презрян от самия Хрис¬тос(1, с. 145) Презирайки „дървения кръст", Христос презря физическото страдание, болката на тялото върху раз¬пятието. Неговата истинска болка ос¬тана в душата му, истинското му стра¬дание беше безлЬбието на хората. Това безлюбие е, което и сега, и всякога, кога¬то се проявява, разпъва вътрешния Хрис¬тос, независимо от носенето и целуване-то на дървения или златен кръст...
По повод на кръста Райнер Мария Рилке споделя в едно писмо следните мис¬ли: „Христос сигурно е искал същото - да сочи (пътя към Бога). Но... вместо да продължи пътя си от кръстовището на¬там, накъдето е сочел пътепоказалецът, издигнат високо в жертвената нощ, вместо да поеме пътя нататък от това кръстовище, християнството се е засе¬лило в него и ни уверява, че там слива жи¬вота си с Христос. Но всеки, който указ¬ва пътя, предлага жест, а не убежище." (8, с. 302)
Подобно е отношението на учение¬то и към храма. Бог е навсякъде. Сътво¬реното от него - природата, Земята, вселената, човешкото тяло - не е вед-наж сътворено и отчуждено от Него, то Го носи, Той се съдържа в него, затова е живо. Животът е Свещеното. Затова храм на Бога е цялата вселена, космосът, както и микро-космосът, човекът. Поне¬же „Бог е Любов", всяко действие, извър¬шено с любов, е свещенодействие. Поли¬ването на едно цвете, когато душата му има нужда от това, е равнозначно на ли¬тургия. „Навсякъде в све¬та да виждаме Бога, кой¬то работи, и да защита¬ваме Неговото дело. Да пазим свещено това Дело, да не се опетнява. Това е религия." (9, с. 21). Това е jijji е9ин опит за радикално ЯН снемане на всекиднев-ността, за възможно най-цялостно сакрализиране на живота, на пространс¬твото и времето. Основ¬ната цел и смисъл на този порив е освобождаването на човека от рамките на делника, от чертата на храмовото „вещество", от механизма на фиксираното време и за-кованата с гвоздеите на нормата и дог¬мата традиция. Така и ритуалите губят смисъл, защото в ритуал се превръща ця¬лостното поведение на човека. Така той се приближава може би най-плътно до своята истинска мисия - както го прави във всяко творчество: да одухотвори ма¬терията и да материализира духа, да срещне и съчетае небесното и земното -така, както те са съчетани от Реал¬ността. „Да поемеш земното в ръце с безкрайна нежност, с удивление - това, да си го кажем простичко, е великото Бо¬жие предписание за приложението (на вя¬рата). Тъкмо него е смятал, че записва свети франциск Асизки в песента си към Слънцето. На смъртния одър то е било за него по-свято от кръста, който е съ¬ществувал единствено, за да сочи към Слънцето." (8, с. 302-303)
Библиография:
1. Б. Дуно, „Учителят говори", съст. Г. Радев, С. 1941
2. Вивекананда, „Веданта как религия будуще-го", СПб. 1981
3.„Мисли за всеки ден, 1994-95" С. 1994
3. Беседи, печатани във в-к „Братство"
4. Учителя, „Ходете във виделината", С.1994
6. Учителя, „Абсолютната истина", С. 1949
7. Учителя, „Новият човек", С. 1947
8. P. М. Рилке, „Мелодията на нещата", С. 1993
9. Учителя, „Видяхме славата", Съборни беседи, 1932 (цит. по неизд.)