„Добрата молитва“
„В начало бе Словото“
Ще прочета трета глава от второто послание Петрово.
Размишление.
Религиозните хора са изложени на много по-големи и много повече заблуждения, отколкото светските хора. Един светски човек може да се заблуди в дрехата, в костюма. Може да направи дванайсет костюма: всеки ден може да мисли какво да облече. Може да има дванайсет шапки, обуща: всеки ден да мисли кои обуща да тури, коя шапка да тури. Светският човек може да се заблуди в яденето. По китайски може да имате четирийсет яденета. Един американец бил поканен от китайски мандарин на гости. Трябвало от всичките четирийсет яденета да вкуси. Казва, че след това цели две седмици бил разстроен стомахът му. Китайците знаят как да ядат. Европейците не знаят как да ядат китайските яденета.
Ако вземете духовните хора, имат странни идеи. Те считат всеки човек, който се е оженил, за грешник, че не върви в Божия път. Мислят, който не е женен, той е светия. То е въпрос. Действително донякъде имат известно право. В този смисъл, че Бог като създаде животните, създаде ги по две, а човека създаде сам. Обаче като видя животните – животните са светските хора – че по две ходят, казва: „Защо правя изключение? Мене ми трябва другарка в тази райска градина. Сам не се живее.“ Това показва, че съзнанието на човека не беше издигнато. Той трябваше да живее с Господа, да изучава. Обърна поглед човек към земята. Господ, като го видя, съжали го и му създаде другарка. По някой път сегашните хора питат какво значи това, как е станала тази работа. По някой път даже самите деца, като няма с какво да се забавляват, сами си правят куклички. Някои модерни кукли са доста живи. Като бутнеш, някои глас издават, отваря очите, затваря очите. На туй, малкото, дете ще му дадат една кукла, и то целия ден ще я носи, ще я показва на този, на онзи. На малкото момче бащата ще му купи конче. По някой път купуват железница – завърти и пътува.
В живота религиозните хора считат, че да се смее човек не струва. Малко жълтичък трябва да бъде, ако е пълничък, не струва. Да е жълтичък, да му са хлътнали бузите, очите да са хлътнали. Те не знаят, че хората с хлътнали очи и хлътнали бузи са сприхави, поне така съм ги намерил аз. Хора с хлътнали очи са много сприхави, само да ги бутнеш. Считат ги за светии. Тия, сприхавите, хора за светии ги считат. Този светия навсякъде, където влезе, вижда погрешките. Един светски човек, като влезе в някоя къща, като го приемат, нагостят го хубаво, казва: „Много хубаво ме приеха, хубаво ме нахраниха, богато ядене, заклаха ми пиленце, хубаво опечено, че баница, че винце, после имаше хубави сладкиши. Изпратиха ме много добре. Много добри хора са. После подариха ми дреха.“ Като дойде за духовните хора, казват: „Много добре ме приеха.“ Значи сладко му говорил, чел му, хубаво работил. Молил се. За яденето не обръща никакво внимание.
Казвам, светските хора искат да живеят добре на земята, което е невъзможно. Следствие на това има едно противоречие. Защото такъв човек, ако се не храни добре, и духовен не може да бъде. Защото аз наричам: светският човек живее в стомаха си, духовният живее в дробовете си, а Божественият живее в главата си. Той си има две седалища на главата. Разбиране трябва. Ако един човек не може да вкара в хармония своя стомах със своите дробове и дробовете си със своя ум, винаги се намира в едно противоречие. Вие седите някой път и ви нападнат мрачни мисли, мрачни желания. Някои мислят, че които са религиозни хора, не обичат да пооткрадват. Лъжете се. Човек може да е много религиозен, и пак обича да пооткрадва. Краденето не е нещо лошо. Има едно чувство стяжанолюбие. Когато е силно развито, обичаш да имаш. Има един, Плюшкин го наричат, каквото намери, носи го вкъщи: едно парче, друго парче, трупа го. Запример вземете: в катерицата туй чувство е много силно развито. На катерицата, ако дадете царевица или орехи, след като се нахрани, каквото остане взема го и го скрива някъде, ще го запази за в бъдеще. На кокошката дайте една крина жито, като се наяде, ще започне да рови. Рови, не мисли за утрешния ден. В кокошката туй чувство за стяжанолюбие е много слабо развито, живее от ден на ден. Някои хора, които имат кокоши ум, мислят, че са много щедри. Като влезе в своето чувство на стяжанолюбие, като им дадат, всичко раздават. Някои мислят, че като имат тази черта... Не се лъжете, всичко трябва да е разумно в света, което правим. Че трябва да ядем, но колко трябва да турим в стомаха си? Стомаха си не трябва да го изпълним с храна, че да не може да работи. Трябва да остане наполовина празен, да остане доста място да е свободно. Вие не сте видели, че като гайда свири стомахът. Като туриш храна, започва да обръща. Ако се напълни, не може да свири, не може да се смели храната. Някои от вас страдате от несмилане на храната, образуват се газове, надува се стомахът, цяла нощ не може да спиш. Трябва да излязат тия газове навън. Тогава става оригването. От какво произтича оригването? Вие, като религиозен човек, седнете да ядете, не бързайте. Казвате: „Да се наядем, да се молим.“ Ти, като ядеш, се моли. Малко яж и полека. Ти ядеш, да ти пращят ушите, бързаш. В туй бързане между всяка хапка има достатъчно въздух, като поемаш храната, вкарваш въздуха в стомаха си. Въздухът, като влезе, разшири се, стопли се, и ти се въртиш. Колкото се може по-малко въздух да вкарваш. Въздуха не му е мястото в стомаха, но в дробовете.
Та казвам, религиозните хора не знаят да ядат. В тях има едно тщеславие. Той ще седне да яде. Аз говоря сега за българите. Англичаните другояче разбират духовния живот. Българинът разбира сух хляб, вода, малко чесън, малко лук, боб ще свари, леща ще свари, грах ще свари. Религиозният счита за грях да яде кокошка. Няколко пъти в годината той ще си позволи по един стар навик от светския живот. Един свещеник ми разправяше: „Един навик имам. Не обичам месо да ям, организмът ми е много деликатен, но един дявол има, ме измъчва. Като дойде Коледа, имам нещо неопределимо, искам да си хапна свинско месо, опечено на кебап, соленичко, с чер пипер, с бахар. Туй седи в ума ми. Вече съм човек на шейсет години, още умът ми не е дошъл. Обичам да похапна кебап. Всяка година се заричам да не ям свинско месо. След като ям, най-малко две–три седмици страдам. Боли ме корем. Знаеш как ме боли. Като ме хване коремът, седна като животно на ръце и крака, въртя се като животно. Въртя се и казвам: „Ха, попе, ядеш свинско месо.“ Той доста духовито го разправя. В този свещеник има хумор. Дойде някой, че го пита: „Дядо попе, да пия малко винце.“ Казва: „Ако иска малко, дай му, но много не му давай, малко му дай. Винце малко му дай, една чашка, сто грама. Иска, не може, човещина е това.“ Казвам, на този от двайсет години, като дойде, дай му малко. „Аз все му давам, но не се въртя. Не само това, но с моя недъг, като ида на оня свят, какво ще правя, понеже пуша тютюн? В оня свят ще ида, ще ми се пуши, там тютюн няма. Какво ще правя, откъде ще взема?“ Казвам, ние трябва да се освободим от всичките заблуждения и навици. Има навици, които някога в миналото са били на място за човека. В сегашното развитие много от храните не подхождат за човека. За някои хора мазната храна никак не подхожда, за някои още подхожда. За някои подхождат пиленца, агънца.
Ако се говори, светът не може да се оправи по този начин. Всички тия навици, които са създадени в нас, ние сме ги създали, изкуствени навици, които сега трябва да преобразим. Новата култура зависи от тия материали на миналото да създадем нещо ново. От всичките наши най-лоши навици да създадем нещо много хармонично по същия начин, както една работна жена може да вземе вълната, да я изпере хубаво, да я изсуши хубаво, да я извлачи хубаво, да я направи на къдели, после да я направи на хубава прежда, да я изтъче, да я направи на плат. Тази вълна, тъй както е била на гърба на овцете, с нея човек не може да се облече. Та казвам, това са материали, които трябва да обработваме.
Някои, като четат Писанието, може да вземат буквално как тогавашният свят е погинал. Потъна ли земята от потопа? Хората погинаха. Културата, каквото имаше, всичко потъна. След туй се оттегли водата. Светът пак остана на първото. Сега светът има да мине през една криза, през огън, и земята ще се обнови. Този огън ще бъде, който носи новия живот. Ония хора, които са готови за новия живот, ще влязат. Онези, които не са готови, ще изгубят условията за живот. Представете си бубата. Материалистически живот в природата имате, с по-твърда храна се хранят. Гъсениците се хранят с листа. Има определен период, когато се хранят с листа, остават в същото положение определено време. Като дойде времето да се образуват пашкули, да станат пеперуди, тогава изменят начина на храненето. За в бъдеще хората трябва да намерят онази храна, както пчелите са я намерили. Когато пчелите искат да образуват работници, дават един вид храна. Когато образуват търтеи, за тях дават друга храна. Един кошер някой път има четиристотин–петстотин търтеи. Работници има някой път двайсет и пет–трийсет хиляди, до шейсет хиляди. За царицата се определя съвсем нова, особена храна. Тя от тази храна малко по-голяма става. Царицата между тях се отличава с особената си форма, и тя работи най-вече от всички. Царицата снася в двайсет и четири часа две хиляди яйца. Да снесеш две хиляди яйца в двайсет и четири часа, ще видите какво е царица. Някой казва: „Да бъда царица.“ Ако е пчелна царица, кога ще ѝ остане време да се занимава със суетни работи?
Та казвам, ние страдаме, понеже в ума ни има много идеи. Някой път се случва, че царицата започва да снася яйца работници, не знаят с какво да ги хранят. Когато работниците са малко, кошерът измира. Бръмбарите го ударят нашироко – каквото донесат работниците, го изяждат. Те отвън не отиват да ядат, готовото по братски делят, и най-после измира кошерът.
Та сегашните социални работи, които хората искат да направят, аз го намирам като едно отклонение, дето царицата е започнала да снася повече бръмбари, по-малко работници. Ще претърпим една криза, социална криза. Социалната криза се ражда винаги, когато има много бръмбари. Ред и порядък се ражда, когато има много работници, а има само четиристотин бръмбара. Те са възлюблените на царицата. Трийсет–шейсет хиляди са работниците, които носят храната и слушат гласа на царицата. Ако един мъж не знае да свири и да пее, ако една жена не знае да преде и да готви, те не са научили живота. Под думата свирене и пеене аз разбирам доброто мислене. Да мисли човек, е фигура. Казва: „Ще изгори земята.“ Че земята ще претърпи една фаза, забелязва се вече. Всички хора са неспокойни. В целия свят съществува едно напрегнато състояние. Виждате, зимно време земята е гола, всичко е черно. Най-първо, като дойде пролетта, има известни принципи. Тук-там ще чуете някоя птичка: „Чирик!“ Пеят пойните птици, увеличават се. В зимата няма листа по дърветата, напролет ще видите кокичето, минзухарът излезли из снега. Като се стопи, като изневиделe из земята изникне тревата, цветя от невидело дойдат. Сега всичко онова, което е скрито кармически в нашите умове, е добре, защото онези заложени навици, всичко туй ще израсте. Някои от тези неща ще останат за полза, от някои той трябва да се освободи. Да кажем, имаш навик, като не е според навика ти, както искаш, вземаш чашата – чашата не е хубаво измита, веднага я блъснеш в земята, казваш: „Дай друга чаша.“ Хубаво. Другия ден пак чашата не е измита, казваш: „Дай друга чаша.“ Два пъти като удариш чашата на земята, ако има отвън други чаши, добре, но ако е война, няма откъде да купиш, какво ще правиш? Аз често съм виждал, дадат хляб някому, той хвърли хляба на земята. Хвърли кърпата и казва: „Дай друга кърпа.“ Вилушката хвърли, лъжицата хвърли. Аз съм ги наблюдавал. Няколко примера съм имал. Не мислете, че всичките българи са такива. Казвам, в дадения случай такива наблюдения имам. Този човек обича чистотата, всяко нещо изисква да е чисто. Казвам, защо ни е този навик? Аз ако съм и чашата е неумита, ще стана да я умия, ще я изчистя. Защо ще я хвърлям, защо ще чупя чашата? Не е умита, ще ида да я умия. Няма да карам да я мият, аз ще ида да я умия. Ако хлябът не ми харесва, ще ида да отворя долапа, ще взема по-чист хляб.
Аз съм срещал в българските свещеници два метода на възпитание. Певецът в църквата не пее хубаво. Излезе свещеникът, нахука го, казва: „Така не се пее.“ Изправи се и от олтара го съди. Друг свещеник, като запее криво певецът, той излезе и започне да пее правилно. Не го хука, не му казва нищо, излезе и запее правилно, пее с него заедно, поправи го, и пак влезе в олтара. Аз харесвам втория начин, излезе навън, пее с него, и нищо не му казва, поправя го. Свещеникът има отличен глас, като пее, онзи се поправя. Ние, сегашните хора, мязаме повече на първия свещеник, излезе навън, наругае. То не е лошо. Като е певец, да пее; като дошъл в църквата, да се е научил. За обхода ако е, първият свещеник е сприхав, войнствен, не търпи никакви погрешки. На първия свещеник църквата винаги беше пълна с хора, да го слушат. На втория само баби отиваха. Бабите слушаха този певец. Как ще пее певецът, като гледа само стари баби? Един певец се въодушевява от млади моми. Старите дядовци седнали, клюмнали в своите тронове, чакат за второто пришествие. Този начин за съхранение на Божествения свят е погрешен. Това са два метода за самовъзпитание. Единият метод е метод на злото, на насилието, другият метод е метод на любовта. Хората досега са употребявали метода на насилието. Той е бил потребен. Имаме да опитаме другия метод, на любовта. Под думата любов не се подразбира меко да гладим с четката, но разумност трябва. От двама души единият е сприхав, другият работи по любов. Дойде някой с изкълчен крак, той вземе крака, върти го. Онзи не може да търпи, вика, той му казва: „Мълчи, говедо.“ Вторият, като вземе да оправя крака, и той ще причини болка, но е внимателен. „Търпете, казва, зная, че ви боли кракът, но трябва да се поправи.“ Разумно постъпва. Той му причинява по-малко страдание. Сега Бог не създава говеда в света, нито лисици, нито вълци, нито мечки, нито тигри. Тия животни станаха такива от ония неподходящи имена, които човек им турил. Вола, като го кръстил вол, вол станал. Турили го да оре на нивата, станал вол. Лисицата като турили на служба, да ходи, да носи кокошки от този и онзи курник. На вълка казва: „Ти ще ходиш да ми носиш агнета, от което стадо намериш, мене ми трябват.“ Тия животни, които сега са, научиха тия навици от хората.
Всички навици у животните са хорско изобретение. Всичките лоши навици са човешко изобретение. Че е така, в житието на един светия има. Той живял в планините на Африка. Един ден среща един лъв. Полага врата, казва: „Ако не ме послушаш, ще те претрепят. Ще се откажеш да давиш, да ядеш месо. Ела подир мене.“ Лъвът тръгнал подир него. Казва: „Няма да давиш животните.“ Цяла година лъвът живял при него. Един ден гледа, хванал една крава за врата, води я при светията, не я яде. На другия ден дошъл ловец, и него не яде. Лъвът ходи с тях заедно и каквото прави човек, и той прави, пасе.
Първоначално, понеже ние се отдалечихме от Бога, научихме лошите работи. Всички лоши неща съществуват извън Божествената светлина, извън Божествената любов. Казано на човешки език, когато Божествената любов в човека отслабне или човек не я възприеме, тогава той научил лошите навици. Аз съм наблюдавал свещеници: някой, като не му целуне ръка както трябва, блъсне го с ръката. Защо? Така знае човекът, така целува. Не хванал ръката по особен начин, блъсне ръката. Та казвам, има неестествени положения, в които ние се намираме. Като влезе един полковник при здравите войници, всички трябва да го поздравят. Но, представете си, че всичките войници са болни, диария ги хванала, холера ги хванала, как ще поздравят? Всеки се държи за корема. Друг порядък се разбира, когато са здрави хората. Ако са болни, не може.
Най-първо, трябва да се освободим от ония лоши навици, които сме придобили, в които изгубихме своето реноме. Всеки от вас съжалява за някоя проява. Проявата е отвън. Някои от вас не говорите, не сте свободни. Някой изведнъж казва: „Слушал съм говеда.“ Някой седи, нищо не казва отвън, но вътре казва: „Говеда.“ В истинското възпитание трябва да извадиш тази мисъл. Да ти е приятно, че си срещнал едно говедо. Един невъзпитан човек е както онзи скулптор, който намерил един камък, неодялан камък, казва: „Става нещо от него.“ Вземе камъка, започне да работи, извая една хубава статуя. Разбира, от този невъзпитан камък изкарва нещо.
Казвам, Бог вижда добрите неща в нас. Дълго време Той издига чука си, работи. Ти крякаш, той работи, докато най-после един ден извая нещо. Ако Господ ви намери и ви задигне, ще извая нещо от вас. Казвам, дълготърпеливи трябва да бъдем, но работа трябва. Искате самовъзпитание. На мнозина казвам: „Имате естествен добър глас, пейте.“ Имаше една сестра, тя пострада, тя не ме послуша. В братството имаше почти най-хубавия глас, много хубав глас имаше. Казвам ѝ: „Пей.“ Тя казва: „На млади години не било, че на стари години да пея? Ще смущавам моя възлюбен, ще каже: „За кого пееш?“ За тебе пея. „На мене какво ще пееш, сега искам да мълчиш.“ То е разбиране. Да пее човек, то е здравословно състояние. Като станете сутрин, запейте. Защо да не пее човек? Ако не може с глас да пее, на ума си да пее. Ако се развие във вас слухът, вие ще видите, че светът е хармония, музика. Говорът, човешките мисли, човешките чувства и постъпки, всичко това е пеене, но тъй естествено, че ти е приятно да слушаш.
Казвам, в деня Господен по два начина Господ ще дойде, както българските попове. Единият от амвона ще ти каже: „Говедо, така не се пее.“ Другият ще пее с тебе заедно. То са два метода, методи на земята, по които сме минали. Според Мойсеевия закон, неговите ученици направиха този закон, ако някой намери съчки в съботен ден, ще го накажат, както сега за сапун обесват човека. Няколко души има обесени. Тогава закон за съчки имаше и много хора ги постигна смъртта. Казвам, тогава хората са били невежи. Ние, които сме дошли последните времена, когато Бог е дошъл да прояви Своята любов, на какво трябва да служим? Ние се намираме пред свършен факт. Видял съм го във Варна. Един баща, много добър човек, много добър работник, сприхав човек и обича да пие. Като се напие, устата му се отварят, говори – може и не може. Той обичаше да потупва жена си. Първото му дете – момиче, другото – момче. Моли се: „Татко, не бий мама.“ Бащата плесне му плесница, казва: „Да се махаш оттука, моя работа е.“ Туй момче се молило на баща си дотогава да не бие майка му, но като станало на двайсет и една години, бащата посегнал да бие майка му, то хваща баща си за ръката и казва: „Татко, в мое присъствие ти забранявам да биеш мама.“ Той казва: „Каза ми това и като стисна ръката, като в клещи, познах, че ако не изпълня закона му, ще бъде лошо. Оттам насетне престанах да бия жена си.“
Та казвам, ще дойде Господ един ден, ще ви хване за ръката и ще ви каже: „В Мое присъствие ви забранявам така да постъпвате.“ Какво ще кажете? Тъй е сега. Господ ще хване хората, ще каже: „В Мое присъствие ви забранявам да вършите тия престъпления.“ Какво ще кажете? Ще вършиш ли? Сега туй е фигура на речта. Няма по-хубаво нещо, човек да разбира Божията любов в нейните три фази: да разбира светската любов, материалната любов, да разбира и духовната любов. Материалната любов е онази, от която се създават всичките форми. Духовната любов всичките тия форми туря в движение, а Божествената любов осмисля живота. Ако човек не се облече, ако не знае как да постъпва, ако не знае как да чувства и как да мисли, той ще бъде една баба. Ние се намираме в едно голямо противоречие в света. Може да си малък, искаш да растеш. Растеш до известно време, до пълната възраст, след туй дойдеш, изгубиш силите си, станеш стар дядо, прегърбиш се, вече нищо не те радва. Гледаш младите, казваш: „Зелени са.“ Не че си станал по-добър. Ти като не вземаш участие в живота, всичко те дразни наоколо. Който остарял, изгубил смисъла на живота. Старите хора имат много добри черти. Две черти имат – много са признателни: и най-малкото нещо да направиш на един стар човек, благодари, много е признателен. Те знаят как да благодарят. Младите имат сили, услужливи са. Човек, който иска да се подмлади, трябва винаги да услужва. Старият, за да се подмлади, трябва да оценява нещата. Ако не може да виждаш доброто в хората, ако ти виждаш само зло, ти ще остарееш преждевременно. Старостта иде от виждането на лошите работи в света. Остаряваме преждевременно. Подмладяването иде от услужливостта. Или както казват, трябва да пеем в света, но добре да пеем.
Аз съм дал един пример. Привеждал съм го в своите лекции, ще го намерите в четвъртата година на младежкия клас. Той е следният. Това са студенти из американския живот. Запознават се двама приятели в училището, единият богат, другият – беден. Бедният е крайно честолюбив. Богатият иска да му направи услуга, вижда, че обущата му са скъсани, как да го направи? Да му даде пари, ще го обиди. Купува му хубави обуща, завързва ги. Прозорецът на стаята му отворен и през прозореца му оставя обущата. Онзи ги намира. Кой ги е оставил, не знае. Обува обущата. Иде приятелят му и му казва: „Някой е оставил тези обуща, как ще ги харесаш?“ „Види се някой искал да ги платя, турил ги там.“Американците обичат такива работи, казва: „Колко ги оценяваш?“ „Доста хубави са. Ще ми вземе цяла година да работя, докато ги платя.“ Казва му: „Носи ги. Я дойде, я не. Ако дойде, плати ги. Носи ги.“ Приятелят му си мълчи, казва: „Харесваш ли ги?“
Да ви е приятно, когато вашите обуща ги носят и очакват да ги платите. Казва му: „Ако дойде, плати ги, ако не, носи ги.“ Сега често ние, като направим едно добро, казваме: „Аз го направих.“ Тия обуща аз ти ги дадох. Тогава привеждам още един пример. Един българин иска да се жени, пък няма обуща. На хорото не може да се хване, бос как да играе? Отива бос на хорото, един му казва: „Аз ще ти дам обуща, да се хванеш на хорото, да играеш.“ Дал му обущата. Онзи се хванал на хорото да играе, той казва: „Слушай, много не тропай, ще ми скъсаш обущата.“ Чува друг и му казва: „Я му върни обущата. Как така те засрамва на хорото? Аз ще ти дам обуща.“ Дава му обуща. Като се хванал на хорото, му казва: „Тропай колкото искаш. Ако се скъсат, други ще ти дам.“ И този нямал морал. Първият бил скържав, искал да се не скъсат обущата, да не тропа много. Показва характера му: „Внимавай, аз ти дадох обуща, знаеш колко са скъпи.“ Вторият е щедър: „Тропай, нека знаят хората, че аз съм ти дал обуща.“
„И растете в благодатта и в познанието на Господа нашего.“ Растете в благодатта разбира растене в познанието на любовта и нейното приложение. Растете в познание на Божията мъдрост, растете в познание на Божията истина. Защото свободен свят е само светът на любовта. Свободен свят е само светът на мъдростта. Свободен свят е само светът на истината. Щом влезете в духовния живот, животът е ограничен, има ограничения. Знанието има ограничения, свободата има ограничения. Единственият свят, който не е ограничен, с всичките блага е светът на любовта, светът на Божията мъдрост и на Божията истина. Казвам, без любов човек не може да се възпитава. То е невъзможно. Вие сега някой път страдате. Често вие се свързвате. За когото мислиш, и се свържеш. Ти се свържеш с някой сприхав човек, сприхав станеш. Ти се свържеш с някой користолюбив човек, и користолюбив станеш. Между каквито живееш, такъв и ставаш. Всеки може да ти направи една присадка. Дървото може да се присади. Питомното на дървото може да се предаде, но и дивото може да се присади на питомното. Ако питомното е присадено на дивото, е добро, но ако дивото е присадено на питомното, е зло. Ние сега сме добрите хора. Много добри хора са присадени с диви. Всички присадки трябва да се пречупят, да израсте питомното и да дава плод. Когато дойдете да живеете в любовта, всичките добри наченки, които Бог е вложил, всички заложби, които са вложени във вас, те ще дадат своите добри плодове. Любовта в нас ще пресъздаде света. Любовта, като дойде, всичко ще изгори, всичко, което не струва, ще се разтопи. Ще останат само хубавите работи, които от памтивека са създадени на добрите хора на земята.
„Отче наш“
Двадесет и осмо утринно слово
23 май 1943 г., неделя, 5 ч. сутринта
София – Изгрев
Утринни Слова
23.05.1943 Неделя,
София
|
Начало
