| Порталът към съзнателен живот |
Реално и привидно
(Младежки Окултен Клас,
29.11.1940 Петък, София)
Беинса Дуно |
|
„Отче наш“ Имате ли тема? („Имаме.“) Четете. Прочете се темата „Свободна тема с практическо приложение“. Ако се зададе една тема, как бихте я разрешили? Кое е реалното или действителното в живота и кое е привидното? Ако внесете в едно здание десет картини, които представят горещ огън, бихте ли отоплили това здание? По някой път четете някои теми – не са реални теми. Запример някой път четете една тема и питате: „Добра ли е темата?“ Щом питаш другите каква е темата, вие не разбирате темата. Представете си, че вие имате една пита хляб и питате другите хора дали е хубава питата. Най-първо, дали е хубава питата, ти си авторитет. Като си опекъл питата, опитай я. Ако ти я намериш за вкусна, всичките ще я намерят вкусна.
Всички искат да им кажа истината в света къде е. Истината може да я кажеш, но ти трябва да си я опитал. Ти сам трябва да разбереш дали това е истина, или не. Или говорите за любовта. Че любовта с дума не се казва. Туй, което вие разправяте за любовта, то не е никаква любов. Че сърцето горяло. Че сърцето гори, не показва любовта. Всякога проявлението в света, каквато и да е външната страна, показва, че има някаква [вътрешна] причина. Три причини турят, за да се проявят нещата… Ти говориш, и коя е причината, за да говориш? Аз казвам, че когато някой се запознае с любовта, той става мълчалив, той няма време да говори, той не може да говори. Питам, ако вас ви турят вътре във водата, ще говорите ли? Ако те турят дълбоко във водата, ще изкажеш ли любовта си? Или ако ви турят в огъня да горите, ще изкажеш ли пак любовта си?
Да допуснем, че вие имате едно неразположение. Сега вие сте пълни с неразположения и говорите за любовта. Говорите за любовта, и неразположението не се маха. Тогава каква е тази любов? Вие сте сиромах, нямате пари, нямате дърва, въглища нямате, и говорите за любовта. Питам, може ли да се говори за една любов и въглища да нямате? Казвате: „Реална любов.“ Има ли нещо реално в страданията? Двама ученици в класа, и двамата са способни, но на единия учителят му турил шест, на другия пет. Разликата е една единица. Този, който има пет, е недоволен. Какво е станало, че му турил пет? Той е недоволен. Причината за страданието къде е? Кое е страданието? Защо онзи, който има пет, е недоволен, а другият е доволен? Онзи, който има шест, е доволен. Който има пет, реже го нещо по сърцето. Шесторката като върти колелото, му е приятно.
Но имате и други двама, обикновени ученици. На единия учителят му турил единица, на другия двойка. Ако на този, на когото му турил единица, му тури пет, какво ще стане? Вие ще кажете, че е неспособен. Като му тури пет, той ще оцени петте. В какво седи способността на един ученик, който заучил едно стихотворение наизуст и го декламира? Къде му е способността? Друг написал стихотворението, той само го декламира. Ученикът, след като декламира стихотворението, мисли си, че той може да го декламира. Ученикът, след като декламира стихотворението, придобил ли е нещо, придал ли е нещо на стихотворението? По-добре го декламирал или друг не го е декламирал. Казват: „Много зле декламира стихотворението.“ Като го декламирал зле, стихотворението изгубило ли е нещо от своята същина? Вие всички поддържате и казвате: „Кажи ми истината.“ Истината не може да се каже, най-първо. Всеки, който казва, че ти казва истината, то е лъжа. Що е лъжата? То мяза на онзи анекдот за оня свещеник, който имал един слуга Стоян. Свещеникът изпраща своя Стоян при архимандрита. Изпратил един куркой на архимандрита и той му праща по Стоян пет риби и едно писмо от признателност. Стоян върви по пътя и опитал едната риба, да види вкусна ли е. Изял и втората и така опитал всичките. Стоян носи писмото и си мълчи за рибите. Казва свещеникът: „Архимандритът пише, че изпратил пет скабрици. Тъй ли? Аз много се радвам, че си ги намерил. Безпокоях се да не са загубени.“ Питам, този Стоян от кои ученици е, от способните или от неспособните? Колко може да му турите?
Този, който има единица, може да разсъждава добре, но паметта му е слаба. Паметта не произтича от разсъждението. Може да разсъждаваш много добре, и паметта да е слаба. Центърът, от който произтича разсъждението, е горе на челото, а центърът на паметта е на друго място. Някой не може да помни – мисли, че не може да мисли. Не че не може да мисли, но центърът на паметта е неразвит. Някои хора са разсеяни. Кой човек е разсеян? Какво разбирате под думата разсеян? Разсеян какво значи? Някои разбират разхвърлян. Ако вземете една шепа зърна и ги разхвърлите, знаете ли колко са? Вие може да разхвърлите една шепа зърна, без да знаете колко са. Знание ли е туй, като хвърлиш семето тъй? Не знаеш колко зърна са.
Представете си, че някой дойде вкъщи и носи такива семена една шепа, но те са такива малки експлозивни бомбички. Като ги хвърли и си излезе, какво ще стане вкъщи? Казва: „Разсеях.“ Ако разсее тези бомбички и те започнат да се пукат една след друга, какво ще стане? Колко бомби може човек да тури в ръката си и да ги хвърли? Ако е от опасните бомби – само една, ако е от безопасните – повече. Ще ви приведа един пример. Един момък и една мома от две американски колегии, влюбили се. Бащите и на двамата са богати, но не им позволяват да се оженят. Един ден решават, без да питат бащите си, да извършат този обряд. Отиват в един друг щат – качват се на своите велосипеди и отиват в другия щат. Обаче и двамата бащи, като се научават, че дъщерята и синът отиват да се венчаят, и те се качват на колелата си, и те отиват в щата да развалят работата. Но онези се ухитрили. Взели габърчета и по пътя, по който минавали, хвърляли габърчета. Те нападали по земята и като минават бащите им, забиват се в гумите на колелетата, напукват се гумите, и не може да стигнат навреме. Когато отишли, вече свещеникът ги венчал. Не могли да развалят работата. Като се върнали, какво става? И младите не могли да се върнат с колелата, както бащите им. Отишли с велосипеди, а се върнали пеш. И двамата ученици, ученикът и ученичката, носили велосипедите на рамената си на връщане. Като минали бащите, не могли да стигнат навреме с колелетата. Ученикът и ученичката не могли да се върнат със своите велосипеди, защото пътят бил осеян с тези габърчета.
Сега вие казвате: „Колко смешна работа.“ Че ти някой път вървиш и нахвърляш габърчета против някой свой противник – дето минаваш, говориш лошо за него. Говориш: „Той е такъв, той е такъв.“ Това са габърчета. Той не може да мине по този път. Ти, като си минал по пътя, говорил си против него, нахвърлял си габъри и онзи не може да мине по пътя. Питам, ти като се върнеш по същия път, какво ще бъде твоето положение? И той ще нахвърли габъри по обратния път, и ти ще се спънеш. Та казвам, всичко, каквото човек мисли в света, първо той спъва себе си. В умствения свят, щом говори лошо за другите, той спъва себе си. Ти не си турен за съдия, пък съдиш някого. Авторитет нямаш. Докарват едно дете, че е крало ябълки отнякъде. Как бихте го осъдили? Едно дете на седем години откъснало ябълки. Ако го доведат при вас, какво наказание ще му дадете? Ако то вземе вашата ябълка, какво наказание ще му наложите? Ти или то – все едно, ябълката трябва да изяде някой. Сега считате, че ако то изяде ябълката, то е престъпление на закона. Добре, аз считам, че тази ябълка трябва да се изяде. Ако вие имате един декар място, което трябва да го прекопаете, и ако иде някой, че го прекопае заради вас, ще го осъдите ли? Ще го похвалите. Свършил работата. Онзи, който изял ябълката, и той ни направил една услуга. Вие именно в това не можете да повярвате, че някой може да яде ябълката заради вас. Вие се намирате в едно противоречие.
В Америка има едни хора, които лекуват. Те не приемат, че в света съществуват болести. Кръщават ги, американците, [в] новото учение, християнското учение. Като се разболее някой, и дойде някой лекар… който ще го лекува. Ти имаш ревматизъм. Казва му: „Ти нямаш ревматизъм, повярвай.“ Счупил си крака, казва: „Кракът ти не е счупен, повярвай.“ Изкълчил си ръката, казва: „Ръката ти не е изкълчена, повярвай.“ Като повярва, оздравява човекът. Един американски бедняк си счупил крака. Иде един от тия лекари, започва да го лекува и му казва: „Кракът ти не счупен, повярвай.“ Повярвал и оздравял човекът. Тогава лекарят казва: „Ще ми платиш десет хиляди долара за това.“ Бедният, който още не е вярващ, се обръща и му казва: „Въобрази си, че ти ги давам.“
По какво се познава, че нещата са въображаеми или не са въображаеми? По някой път човек трябва да следва четири–пет години в художествената академия, да се научи да рисува. Вземете съвременната фотография. Покажеш един предмет, веднага го фотографираш с цветовете му. Без да следва в академия, веднага го фотографира. Доста точно фотографията ги прави. Сега, ако искате да изберете, какво искате да бъдете: фотографи или да се учите пет години в академията?
Вие забравяте работите. Защо? Как ще си обясните, че ги забравяте? Който има да дава, често забравя. Който има да взема, мисли повече. Който има да дава, често забравя. Ако вие минете покрай морето и напишете на пясъка едно стихотворение, морето се вълнува, ще прочете[те] ли нещо? Заличава се. Ако вие забравяте, вие сте близо до морето. Ако не забравяте, вие сте далеч от морето. Туй, което забравяте, заличено е. Вие често се намирате в положението на онзи свещеник, който не знаел какво трябва да чете и трябвало през седмицата да отива и да си отбелязва къде щял да чете. Там, дето трябвало да чете, си турял по едно празово перо. Един ден влязла попадията в олтаря и като видяла, че има праз в книгата, помислила, че попът обича праз, натуряла на много места да си хапне. Отива свещеникът, гледа – на много места праз, не знае къде да чете. Праз за ядене има доста, но не знае къде да чете. Често пъти вие във вашите книги имате празени пера. Дошъл някой и турил повече листа, не знаете къде да спрете. Какъв извод може да извадите?
Ако в едно Евангелие може да ти турят празени листа, питам, от набожните ли сте? Тази свещена книга ли е пред тебе? Ако всеки може да те заблуждава, ти от умните ли си? Ако всеки може да те заблуждава, вие не сте от умните. Казваш: „Заблуди ме той.“ Аз не вярвам в заблуждението. Заблуждението е фикция. В реалността никой не може да те заблуди. Че как ще те заблуди един човек? Ако някой ти даде пилюли, направени от хинин, как ще те заблуди, че те са направени от захар? Ти, като близнеш, знаеш, че това [не] е захар. Ако някой ти даде бучки и ти не си ги опитал… тогава ще знаеш ли? Всичките неща, които ние не сме опитали, не ги знаем. Дойде някой, казва: „Обичам те от всичките повече.“ Опитай вярно ли е, че от всичките те обича повече. Какво разбирате, че го обичаш повече от всичките? Нищо не значи. Мислите ли, че ако един учител тури шест на един неспособен ученик, че ще го направи ученик? Или пък, ако тури на способния единица, ще понижи неговите способности? Найпърво, ако учителят тури на способния ученик единица, ще му причини една малка болка. След време ще почувства, че не е справедлив, и ученикът ще види, че не е постъпил справедливо. Недоволен е и силната мисъл в него ще се върне към учителя. Да допуснем, че учителят турил шест на един неспособен ученик. Ученикът се радва. Учителят обучава ученика по дрехарство, тури му шест. Отива ученикът да шие и разваля дрехите на хората. Казват: „Кой го е учил, кой му е турил бележка да стане майстор?“ Мислите на хората започват да отиват към учителя и той казва: „Не направих добре, че му турих висока бележка.“ Колко примери има в живота, които се отразяват много зле. Две деца на един касапин, едното казва на помалкото си братче: „Ела да ти покажа как татко коли агнетата.“ Взема ножа и отива да му покаже, отрязва му гърлото. Вие ще кажете, че това дете е много своенравно, невъзпитано дете. Вие, които сте възпитани, някой път не осакащате ли някоя ваша хубава мисъл? На една ваша мисъл като ѝ теглите ножа, показвате на малкото братче как бащата коли агнетата. Осакащате себе си.
Да допуснем, че някой говорил по ваш адрес нещо лошо. Разсърдите се, дойдете вкъщи, разкряскате се. Що са виновати вашите домашни, че някой говорил нещо лошо по ваш адрес? Сърдите се на домашните си. Или по някой път вие се сърдите, че не ви одарил Господ. Казвате: „Как Господ надарил другия, направил го способен човек, пък мене с нищо не ме одарил.“ Има един анекдот. Най-първо отишли богатите хора при Бога и Той казал: „Богатството заради вас да бъде.“ След богатите дошли българите при Бога, и те искали богатство. Господ казал: „Богатството го взеха.“ Казват: „Ама че работа.“ Господ казва: „Работата за вас.“ Най-после дошли циганите. Искали богатство – няма, взели го. Искали работа, и работата била взета. Казват: „Ама че маскарлък.“ Казва Господ: „Маскарлъкът за вас.“ Та казвам, избирайте си. Ако сте богати, какво ще направите? Да допуснем, че сте богати, имате милиони. То е една външна фикция. Ние сме дали една цена, която парите нямат сами по себе си. Допуснете, че всички в света са все богати. Ти в един свят, дето хората са бедни, може да подкупиш някого с пари, но представете си, че и другите са като вас милионери. Казваш: „Ще ти дам сто лева, да дойдеш да ми копаеш.“ Ако всичките хора бяха богати, кого ще подкупиш? Ако всички хора бяха все еднакво богати, каква трябва да бъде разменната монета за работата? Ако всичките хора са еднакво богати, на тях им липсва най-същественото в живота. Знаете кое им липсва? Любовта. Всички ще бъдат първокласни бедняци. Следователно всеки един богат човек само за една сладка дума ще иде целия ден да работи на нивата. Ще работи, само за да му кажат една сладка дума. Сладките думи ще бъдат разменна монета. Това е един фиктивен съвет. Може ли да бъде? Нали някой път хората са бедни, отиват да работят за пари. Една дъщеря работи за пари, учителят работи за пари, съдията работи за пари. Няма някой, който да не работи за пари. Някому плащат, той се обижда. Ако му плащат повече, той е по-доволен. Това са сега човешки порядки.
Първото нещо – трябва да си създадете едно ново понятие. Вие очаквате нещата да дойдат отвън. Един ден хората ще живеят по любов. Досега живеят с пари. Зависи вие какво понятие ще имате за света. Да допуснем, ако вие пратите в света един кон, един вол, една овца, някой комар, пратите и човек. Всички са пратени в света. И мухите са пратени. Всичките мухи казват, че Господ направил света не такъв, какъвто трябвало да го направи. Волът дойде, и според неговото гледище светът не е добре направен. Дойде човекът, и той ще намери някаква погрешка, че светът не е направен както трябва. Светът е направен както трябва. Не мислете, че му липсва нещо. В него има известно богатство, което човек трябва да го намери. Туй, което волът не може да го намери, човекът го намира. Та по някой път не трябва да завземате положението на мухата.
Често идат някои при мене и ми казват: „Аз имам вяра.“ Имат вяра, пък болка имат. Казвам, щом имаш болка, вярата ти е слаба. Щом имаш болка, имаш вяра в болката, затова имаш болка. Ти вярваш в сиромашията, затова имаш сиромашия. Вярваш в богатството – богат си. Вярваш в учението – учен човек ставаш. Вярваш в невежеството – невежа ставаш. В каквото вярва човек, това и става. Вярата има две качества: положително и отрицателно. Вярваш, че учен човек не може да станеш – и така става. Вярваш, че ще станеш учен човек – и учен ще станеш.
Да кажем, ако вие не се завземете да четете, да си концентрирате ума, туриш една мисъл, че слаба ти е паметта. Понеже вярваш, че слаба ти е паметта, паметта ти е слаба. Ако повярваш, че имаш хубава памет, ще я имаш. Но този процес не е еднократен. Вие искате да уредите въпроса с еднократните процеси в света: да помислиш и да стане. Вярата трябва да е един непреривен процес. Не само да мислиш, че веднъж като си научиш урока, си способен, като не си научиш урока, да си мислиш, че си неспособен. Постоянно да учиш и постоянно да мислиш, че си способен, нищо повече. Целият живот е процес на любовта. Туй, което постоянно опитваме, това е любов. Любовта ние я опитваме като живот.
Та казвам, за любовта ние ще имаме право да се произнесем, когато завършим своето развитие. Когато един човек завърши гимназия, когато завърши университет, той има право да си даде мнението какво е научил.
Допуснете сега, че човек е здрав, всичко има. Допуснете, че сте при един богат човек, всичко има. Как ще покажете любовта си? Всичко има този човек. Как ще покажете любовта си? Представете си, че сте при един човек, който има по-голяма любов от вашата. Тогава как ще покажете любовта си?
Любовта не може да бъде ни по-голяма, ни по-малка. Щом говорим за големи работи в света, то е физическият свят. За любовта не може да говорим, че е голяма. Може да се говори, идеята не е права. Щом говориш за нещо, че е голямо, то значи, че има форма отвън. Любовта с големи форми не се проявява. Децата мерят любовта си. „Колко обичаш братчето си?“ То си отваря ръцете и показва. Колко обича по-голямото си братче? Показва. Колко обича майка си, баща си? Показва. Това са детски разбирания. Любовта не може да бъде голяма. Големите работи, те са физически работи. Голямо е слънцето. Слонът е голям, но не показва, че е един философ. Големината на човека нищо не показва. Как ще покажете, че вашата любов е голяма? Аз може да дойда във вашата къща с една малка кибритена клечка и да запаля цялата ви къща. От малката клечка може да стане цял един голям пожар. Питам сега: какво лошо има, че се запалила цялата ви къща? Къде седи злото, че се запалила къщата ви? Всяка една спънка, която ние изкуствено си туряме в живота, тя вече води към едно вътрешно противоречие.
Първото нещо, вложете любовта. Направете един опит. Ако някой път влезе един паяк в къщата ви, че направи паяжина, като хване мухата, вие го наблюдавайте. Спрете се и му кажете да не изяда мухата. Внушете му. Ще видите ще може ли паякът да ви разбере, че да пусне мухата. Ако говориш на паяка да пусне мухата и той ви послуша, ти си силен човек, имаш силна мисъл. Ако ти не може да накараш един паяк да пусне една муха, каква ти е силата? Най-после, ако не те послуша с мисълта, пак може да те послуша – отиваш с пръчката и освобождаваш мухата. Ако с мисълта не можеш, с ръката го направи. Говори му веднъж, дваж, десет пъти. Ако не слуша, вземи пръчката и си кажи: „Пак го накарах да послуша.“ Да допуснем, четете урока си веднъж и не може да го запомните. Казвате: „Не може да запомня урока си, понеже съм гладен.“ Наядеш се хубаво и пак не може да го запомниш. Казваш: „Преядох, затова не помня“ и заспиваш. Знаете ли, след като човек е ял, след колко време след яденето трябва да учи? Каква е съвременната хигиена? След като ядете, след колко време имате право да работите?
Петорката, която написах на дъската, не е написана хубаво. Петте е написано хубаво. (Учителят написа хубаво 5.) Какво показва петорката? То е един сърп, с който може да жънеш. Но в тази петорка е опасно. Аз виждам защо.
Тази петорка може да стане на хомот. Ученикът не обича тази петорка, понеже може да стане на хомот. Доста учен е. Защо запример не обичате двете? Защо не обичате единицата? Защото е дърво, бой има. Защо от четворката са доволни? Защо учениците някой път са по-доволни от четворката, отколкото от петорката? Защото е стол, може да седнат. Защо от шесторката са най-доволни? То е вече топуз, може да се бие на бойното поле – той има оръжие. Но защо на някои хора известни числа им са неприятни?
Ще имате ли еднакво отношение към тези? Без да ви ги препоръчвам – може да ви причинят приятно или неприятно впечатление или вреда. Често в говора си човек прави известни движения, с лицето си прави известни движения или с ръцете си прави известни движения. Някой път човек спъва живота си с едно движение. Ако някой ученик иде при директора на училището да иска нещо и се изпъчи пред директора, той ще го изпъди. Ако, като иде при директора, той се напери, изпъчи се, директорът ще му покаже пътя. Някой път ученикът застане добре, директорът е внимателен. Ако знае как да постъпи, веднага разполага директора. Директорът, като погледне, влияе се.
Та казвам, често вие сами си създавате вашето нещастие. Много ваши нещастия са създадени от незнание. Как да си движите ръката, очите? Някое дете често, като направи погрешка пред майка си, мига. Майката казва: „Направил си нещо.“ Щом мигаш, значи смущава те нещо. Щом се много изпъчваш, какво показва? Защо директорът е неразположен към този ученик, който се изпъчва, и му показва вратата? Та казвам, първо ще се освобождавате от ред мисли и чувствания, и постъпки, които нас вече ни са непотребни. Някой човек двайсет–трийсет години е ходил сгънат, защото бил сиромах. Стане богат, и пак ходи сгънат – не може да се освободи от мисълта си. Най-първо, човек трябва да се освободи от своята мисъл. Има едно неестествено нещо, от което човек трябва да се освободи. По някой път вие искате да знаете какво хората мислят заради вас. Не е потребно. Ако вие бихте знаели какво хората мислят заради вас, вие не ще можете да спите. По-добре, че не знаете. При сегашните условия по-добре да не знаеш какво хората мислят заради тебе. Ще бъдеш по-спокоен.
Та казвам, много мъчно е да се възпитат хората. И религиозни са, и пак са невъзпитани. И учени са, и пак са невъзпитани. И силни са, и пак са невъзпитани. Не е човек господар на своята мисъл. Запример, ако аз бях сиромах, аз за три дена отгоре ще се справя със сиромашията си по много лесен начин. Аз ще купя две стомни и ще ида да намеря най-хубавия извор. Ще измия стомните, ще ги напълня. Ще видя де се разхождат богатите хора лятно време. Ще ида някой летен ден, когато е много горещо, ще ги посрещна по пътя. Този ще посрещна, онзи ще посрещна и в три дни ще си образувам приятели. Като почерпя богатия човек да пие хубава вода три пъти и като го срещам да го черпя, той ще ми стане приятел. Сега ще кажете: „Кой ще ходи да носи вода на тези богаташи?“
Вие сте пратени на работа. Някои от вас сте без служба. Чакате да ви назначат на служба. Вие направете като онзи турски кадия. Четирийсет години бил кадия. Съдел и всички го уважавали. Един ден го уволнили. Той, като мислил, мислил, искал пак да заповядва и затова купува четирийсет ибрици. Напълва ги с вода и отива при една джамия. Туря ибриците и той седи при тях. Иде някой богомолец да се моли, рече да вземе някой ибрик, той му казва: „Не този – онзи.“ Целият ден заповядва кой ибрик да вземат богомолците. Кое е по-хубаво, целия ден да заповядваш на ибриците или целия ден да седиш да се окайваш? По-добре е да заповядваш на ибриците: „Този ибрик вземи, онзи ибрик вземи.“
Аз на вас ви бих дал следното. Вземете едно огледало и като станеш сутрин, преди да излезеш, огледай се дали ще се харесаш. Има някои черти, някои пози – като седиш някой път, не се харесваш. Има нещо, което не е хармонично. Като се погледнеш, направи един такъв фасон, че да се харесаш и излез с онова, с което се харесваш. Погледай се пред огледалото пет–шест минути и направи онзи израз, който харесваш. Направи една поза, пък и с очите си погледни мило, малко весело. После тръгни полекичка и си представи, че си един лорд или богаташ, или с царска мантия. Тури си един скиптър. Имайте си един царски скиптър: като няма никой, тръгни със скиптъра. Имайте една мантия от книга направена. Тури я. Вие ще кажете: „Защо ще си играя с такива работи?“ Ами че често вие си туряте халати. Какви не умствени халати си туряте. Като се погледнеш в огледалото, отпусни се. Гледаш се в огледалото и си мисли, че всичко ти е наред, че всичко е уредено. Въздух имате изобилно. Какво ви липсва? Казвате: „Голяма сиромашия.“ Въздух имаш да живееш. Въздух имаш, светлина имаш, изобилно храна имаш. Че си нямал други работи, те са второстепенни. Съществените работи имаш изобилно. Въздух имаш да дишаш, колкото искаш. Светлина имаш колкото искаш. После, можеш да имаш хубави мисли, хубави чувства. Целият свят наоколо е музика, само да имаш едно ухо хубаво и едно хубаво око.
Вие сега казвате: „В какво да вярваме?“ Туй е новото. Ако ти не можеш да вярваш в онази любов, която възкресява хората, твоята вяра не е права. Ако не можеш да вярваш в онзи добрия живот, твоята вяра е слаба. От лошия живот ще повярваш в добрия живот. От безлюбието ще [по]вярваш в любовта. Безлюбието е мантия на любовта. Тя е красива дреха, но понеже за работа не влиза, не може да я вкусиш. Безлюбието не можеш да го вкусиш, то е външен халат. Като дойде любовта, тя носи всичко. Любовта е единствената сила, която може да задоволи човека. Тя, като дойде, задоволява човека. И морално, и сърдечно, и всецяло задоволява, по това се отличава. Като дойде любовта, във всяко отношение те задоволява. Любовта е това, което задоволява човека в ума – умът може да работи добре. Любовта задоволява сърцето, има добри чувства, и сърцето работи добре. И когато тялото работи добре, това аз наричам любов. Не аз да бъда доволен от любовта, но в дадения случай любовта дава истински простор на ума ми да работи, дава простор и на сърцето ми да работи, както трябва. Любовта дава простор и на тялото ми да работи, както трябва. Това аз наричам любов в дадения случай.
Любовта се отнася към мене. В даден случай вашата любов има отношение към вас. Моята любов има отношение към мене първо. Аз съм, който се ползвам в любовта. Любовта, като дойде, дава подтик на моя ум и на моето сърце. Аз може да ви дам един подтик и вие може да ми дадете един подтик. По някой път казвате: „Защо трябва да обичам?“ Ще обичаш, понеже любовта е първият подтик на ума да мисли право, обичта е първият подтик на сърцето да чувства добре. Следователно любовта е сила, която има отношение спрямо нас. Казваме: без любов живот не може да има, без любов мисъл не може да има, без любов чувство не може да има. Чувствата не са любов. То е проявление на любовта. Мисълта не е любов, тя е проявление на любовта. Постъпките, и те са едно външно проявление на любовта.
Та под думата любов аз разбирам това, което дава подтик на ума да мисли правилно при всичките условия. То е любов в мене. Туй, което дава подтик на сърцето ми да чувства добре, че при всичките условия да превъзмогвам, то е любов. Туй, което дава здраве на тялото ми, то е любов. Тогава, щом имаш любов, няма какво да се прави. Има примери, дето човек веднага може да се излекува. В Америка има една книга написана – хора, които са страдали от неизлечими болести, с вяра са се излекували. Една жена, която дванайсет години страдала, и лекарите ѝ казали, че болестта ѝ е неизлечима, един ден тя чете тази книга – какво може да направи вярата. Повярвала и става изведнъж, и започва да си шета, да носи вода, да готви. Казват ѝ: „Как стана това?“ „Като повярвах, и стана.“ Казва: „Как ще повярваш?“ Да ви приведа друг пример за вярата. В Южна Америка имало двама паралитици, които лекарите ги считали за неизлечими. Оставили ги в една болница, не може да се мръднат, казват си: „Тук ще се мре.“ Но един ден, мястото било планинско, иде една голяма змия, една боа, в града. Погват да я убият. Змията влиза в болницата, дето лежали двамата паралитици. Като видели змията, забравили, че са парализирани и изведнъж хукват да бягат, и се намират навън в двора. Казват: „Слава Богу, че дойде тази змия да ни освободи. Туй, което лекарите не можаха да го направят, змията го направи.“
Ако една змия влезе във вашия паралитичен дом, че ви оздрави, има ли нещо лошо? Ще благодарите. Аз считам: страданията в света носят благословение на такива паралитици. Сиромашията ще те научи сладко да ядеш, сладко да спиш. Богатството, ако ти не си готов за него, ще те научи на мързел, на недоволство. Ще кряскаш, че туй не е направено, онова не е направено.
Имайте си една книга с графи и в нея отбелязвайте как сте изпълнили закона на любовта. Мислиш добре и пиши: „Днес любовта посети ума ми. На сърцето няма…“ Втория ден сърцето го посетила любовта. Ще пишеш: „Днес любовта посети сърцето ми, бях много добре през целия ден.“ През третия ден ще пишеш: „Днес любовта посети тялото ми, работих много добре. Никаква болест нямам.“ Ако любовта през три дни ви посещава, ако първия ден на седмицата посети ума ви, после, втория ден, посети сърцето ви, после посети тялото ви, прави ви визита отгоре надолу – и вие да си отбелязвате през седмицата колко пъти любовта е посетила сърцето ви, ума ви и волята ви. Някой път никак не ви е посетила.
Сега аз виждам в ума ви една идея: „Много добре, но кой да го направи?“ Щом няма кой да го направи, старият ред ще си върви. Щом може да се направи, новият ред на нещата може да дойде. „Само светлият път на мъдростта води към истината. В истината е скрит животът.“
Шеста лекция на младежкия клас
29 ноември 1940 г., петък, 5 ч. сутринта
София – Изгрев
Младежки Окултен Клас
29.11.1940 Петък,
София
|
| |
МОК, 20-та година, том „Най-лесното“, (1940-1941), София, Издателство „Урания“ и Издателство „АСК-93“, 1998 г.
обработено в ПорталУики
|
посещения: 1902
|
| Ако видите грешка или неточност в този текст, моля пишете ни. |
| |
|
|
|
Начало
