Съвременните хора говорят за реалното и за идеалното. Кое наричаме реално и кое – идеално? Реално е това, което човек всеки момент може да опита. Идеално е това, към което човек се стреми. Нещата са реални или идеални от гледището на сегашния живот. От това гледище, именно, известни положения внасят смут в съзнанието на човека, в зависимост от дисхармонията, която съществува в тях. Запример, един певец излиза на сцената да пее, но чувствува че публиката е недоволна от него. Недоволството на публиката внася смущение в неговото съзнание. Публиката е недоволна от неговото пеене. Тя не се спира нито върху произхождението, нито върху образованието, нито върху красотата му. Едно нещо иска тя от него – да пее хубаво. Не пее ли хубаво, тя има основание да е недоволна. За да се освободи от смущението си, певецът трябва да пее добре. Певецът се запитва: Мога ли да се науча да пея толкова хубаво, че да задоволя публиката? – Щом е излязъл на сцената, щом е направил първата крачка, той може и трябва да пее хубаво. Ако не пее хубаво, как се е решил да излезе на сцената и да очаква уважение и одобрение на публиката?
Много от съвременните хора са певци, излезли на сцената на живота да пеят и се запитват, може ли да излезе нещо от тях. Щом са излезли на сцената на живота, ако пеят, ще излезе нещо от тях; ако не пеят, нищо няма да излезе. Един от видните руски певци на съвременния век, Шаляпин, разправял една своя опитност. Първата роля, която му била дадена да играе на сцената, била ролята на стражар. Обаче, той играл много несполучливо, вследствие на което бил изпъден от театъра. – Защо не изиграл ролята си добре? – Понеже не могъл да я преживее. Артистът трябва да преживява ролята, която играе на сцената. Не я ли преживява, той не е истински артист. Да подражаваш, това не е преживяване. Реалността на нещата е в преживяването им, а не в тяхното подражаване.
Кое е реално в света? – Това, което човек в даден момент чувства, е реално. Това, което мисли само, е идеално. Реалното има отношение към сегашния момент, към настоящето, а идеалното – към бъдещето. Земята, върху която стъпваме, представя реалното в живота. Както растенията черпят сокове от земята, така човек черпи сокове от сърцето си. Както човек чувствува, така и мисли. Животът на сърцето представя реалното, а животът на ума – идеалното. Реалното дава възможност на идеалното да се отрази. Следователно, идеалното се изучава чрез закона на отражението.
Всички говорят за реалното и идеалното, но за да го изучат, те трябва да бъдат ученици. Само ученикът има възможност да изучава реалното и идеалното. Реалното е той самият, а идеалното - – Бог, към Когото се стреми. Ученикът е в самия човек, а учителят му е вън от него. Учителят и ученикът имат пред вид природата, която те изучават. Ако природата не съществуваше, какво би могъл учителят да предава на своя ученик?
Ето, пред вас сега се разкриват ред картини от природата. За едни съзнания тези картини изглеждат разхвърляни, за други – събрани, добре наредени. Това зависи от положението, отдето се разглеждат. Ако изучавате нещата от гледището на съзнанието, вие ще имате един образ; ако ги изучавате от гледището на самосъзнанието, ще имате друг образ; ако ги изучавате от гледището на подсъзнанието, или свръхсъзнанието, ще имате съвършено различни образи. Значи, ако изучавате нещата от гледището на четирите съзнания, вие ще имате четири различни образи за тях. Когато се фотографира един предмет, и за него има два образа: отрицателен, който не отговаря на истинския образ, и положителен, който представя образа такъв, какъвто е в действителност. Следователно, за всяко нещо ние имаме най-малко два образа: реален образ, който представя нещата такива, каквито са в действителност, и идеален, който представя нещата такива, каквито не са в действителност. Виждате, запример, на картина един локомотив. Тази картина представя идеален образ на машината. За да се движи, тази машина се нуждае от вода, от въглища – необходима за нея храна, и от огняр, който я управлява. Сама по себе си машината не съзнава, дали храната й – въглищата и водата, са достатъчни. Това знае само огнярят. Между тази машина, човешкото сърце и човешкия ум има известна аналогия. Материалите, с които сърцето си служи, са неговите въглища. Водата, необходима за сърцето, това е човешкият ум. Разумното начало в човека е самият огняр.
Сегашните хора искат бързо да се развиват, да научат всичко изведнъж. Те не подозират, че бързото развитие, бързото движение е свързано с известни опасности. С каква бързина ще пътува една железница, това не е произволно. Също така не е произволна и бързината на човешкото развитие. Релсите са така направени, че да могат да издържат известна бързина на машината. Увеличи ли се бързината на машината повече, отколкото е определена, релсите се развалят, но и машината може да дерайлира. Както машината дерайлира, така и човек може да дерайлира. За да не стане това, той трябва да се движи с бързина, която отговаря на неговия организъм. В този смисъл, неврастенията, от която страдат много от съвременните хора, не е нищо друго, освен дерайлиране от правия път на живота. Много от болестите на хората се дължат, именно, на стремежа им към преждевременно развитие. Те искат да постигнат всичко изведнъж. Постигнат ли всичко изведнъж, те ще увеличат товара си чрезмерно, не по силите си. За изяснение на мисълта си, ще си послужа със следния пример. Някой човек иска да стане богат, без да мисли, на какви опасности се излага с това богатство. Богатият човек е подобен на красива мома, подир която вървят десетки момци, всеки от които я желае за себе си. Красивата мома е богат банкер, след когото вървят десетки и стотици апаши. Всеки апаш желае това богатство за себе си и се стреми да го присвои. Какво трябва да прави този банкер? – Той трябва да има на разположение хора, които да го пазят. Американските милионери имат на разположение по няколко детектива, да пазят децата им, защото всеки момент едно от децата им може да изчезне. Много красиви и възвишени чувства на хората са изчезнали, както изчезват децата на американските милионери, и те трябва да ги откупват. – Кой ги е задигнал? – Апаши. Някой човек седи в стаята си разположен, вдъхновен, с някакво красиво чувство в сърцето си. Изведнъж нещо става в него, и той изгубва красивото си чувство. – Къде е отишло това чувство? – Сменило се е с някое лошо чувство, в низходящо състояние. Значи, от едно реално положение, във възходяща степен, този човек е минал в друго реално положение, в низходяща степен. Както има реално положение във възходяща и низходяща степен, така има и идеално положение във възходяща и низходяща степен.
Банкерът, който седи пред своята каса, пълна с пари, е доволен, щастлив, защото мисли, че е осигурен. Но ако секретарят му дойде и каже, че крадци са разбили касата му и са я обрали, той веднага изгубва разположението си. Един час преди това той е бил горд, самонадеян, а сега е сгърбен, загубен в живота. – Защо? – Парите му, в които е вярвал, са изчезнали. – Къде отидоха? – В ръцете на крадците. И сега банкерът трябва да ги търси. Как ще ги намери?
Сега ще направя една аналогия между парите на банкера и човешките мисли и чувства. Както банкерът губи парите си, така и човек може да изгуби своите красиви мисли и чувства. И каквото банкерът изпитва при загуба на парите си, същото изпитва всеки човек, когато изгуби едно свое красиво чувство или една своя светла мисъл. Няма по-страшно нещо в живота на човека от това, когато той се усъмни и изгуби вяра в своя най-добър приятел. Страшно е човек да изгуби вярата си! Докато е вярвал в Бога, докато е уповавал на Него, един ден той се намира пред пълно обезверяване – не вярва в Бога, не вярва в хората – в нищо не вярва. Страшното е не само в това, че човек губи вярата си в Бога, но и Бог вече не му вярва. Как ще му вярва, когато той престава да върши Неговата воля? Може ли при това положение да го считат свят човек? Не само Бог не му вярва, но и хората престават да му вярват. Да мисли човек, че при всички престъпления, които върши, Бог не трябва да изменя мнението си за него, той е на крив път. Бог държи в ума си мисълта, че ние сме излезли от Него, че по естество сме добри, но когато не вършим волята Му, когато се отклоняваме от Него, ние внасяме нещо чуждо в нашето естество, което Бог не признава за свое. Следователно, като ученици, имайте пред вид, че ученикът не може да се учи при учител, в когото се съмнява и не вярва. Щом не вярва в учителя си, той не може да учи. За да се освободи от безверието си, нека опитва нещата. Реалното всякога се опитва. За да се произнесе човек за реалността на нещата, той предварително трябва да ги е опитал. Човек не може да се съмнява в това, което е опитал. Щом го опита, то става вече реално. Докато не го е опитал, той може да се съмнява в него. Тогава то е идеално. Опита ли го, обаче, излезе ли опитът му сполучлив, той не може вече да се съмнява в него. Значи, в идеалното човек може да се съмнява, но в реалното – никога. Много реални и идеални неща остават необяснени, по единствената причина, че не могат да се подложат на опит.
Съвременната наука се натъква на много явления, които не може да обясни. Не само официалната наука, но и окултната не може да ги обясни. – Защо? – Те не се подават на опит, и колкото да се обясняват, все необяснени остават. Големи знания се изискват, за да могат да се обяснят. Запример, според окултистите единицата представя мъжки, творчески принцип, а двойката – женски, съграждащ принцип. Значи, единицата е бащата, двойката – майката, а тройката – детето. Казваме, че 2 + 2 = 4. Две жени, събрани с още две, дават числото четири – мъжко число. Как е възможно това? Възможно или невъзможно, това е факт. Факт е също така, че човек може да гледа и без очи. Очите са пособие на човека, придобито отпосле. Първоначално в човека се е явило желанието да гледа, т. е. зрението като сетиво, а после са създадени очите като орган . Често хората се спират върху маловажни неща в света и там губят времето си. Запример, като си направят нов костюм, или като си купят нова шапка, те турят огледалото пред себе си и с часове се оглеждат. Какво са придобили с новия костюм и с новата си шапка? – Нищо особено. Обаче, със създаване на техните слушалки – ушите, за тях се разкрива нов свят. Те чуват различни звукове, били те хармонични или дисхармонични. С отваряне вход в организма им, т. е. със създаване на устата им, те се запознаха с благата, които съществуват на земята. С отваряне прозорци на лицето им – техните очи, пред тях се разкри цял свят, със своята красота и необятност. Който не съзнава цената на тия придобивки, той ще каже: Защо ни е устата, защо ни са очите, ушите, сърцето? Влезте в положението на камъните, за да разберете, с какви блага човек разполага. Камъните са лишени от очи, от уши, от уста, от сърце и от хиляди години насам чакат търпеливо, да им се дадат тия неща. И те имат желание да опитат реалното в света. При това, всеки уд в човешкия организъм има не само една функция, но няколко. Запример, устата на човека има три главни функции: тя приема храна отвън и я препраща във вътрешните органи; после тя опитва вкуса на приетата храна и се произнася за нея; и най-после устата говори. От устата излизат благи, нежни думи. С ушите си човек чува думите, които излизат от устата му, а с очите си той вижда последствията, които те произвеждат. Казвате на някого: Ела у дома, да те нагостя. Тези думи произвеждат разположение в човека, когото сте поканили на угощение. Казвате на друг човек: Чакай, само да те срещна още един път! Тъй ще те набия, че ще ме помниш! Като чуе тези думи от устата ви, той бяга от нас, не иска втори път да ви среща.
Всички хора се оплакват от противоречията на живота. Запример, голямо противоречие е, че от устата, един и същ уд, едновременно излизат два вида думи: отрицателни и положителни. Разумният човек, ученикът приема противоречията като условия за растене. Ако ученикът разреши известно противоречие правилно, той се повдига; не го ли разреши правилно, той се понижава. Мнозина се обезсърчават и казват, че нищо не са придобили нищо не са научили в живота си. – От тях зависи да научат нещо или да не научат. Който учи, той все ще научи нещо. При всеки обяд, човек все научава нещо. Той съзнава, че е задоволил нуждата на своя организъм и е придобил нещо реално. Но с един обяд не се свършва. Храненето е непреривен процес. Чрез храната човек се запознава с реалното и с идеалното в живота. При всяко хранене човек придобива само толкова, колкото живот е влязъл в него.
И тъй, реалното в света, това е любовта и добродетелите, които произтичат от нея. Идеалното, това е мъдростта и знанието, което произтича от нея. Значи, чрез сърцето си човек се запознава с реалното, а чрез ума – с идеалното. Чрез сърцето си човек се запознава с радостта и скръбта. Чрез ума си той се запознава с външния свят, със законите и явленията в природата. Чрез ума си той се запознава с великото в света. Следователно, когато ви се говори за реалното, вие трябва да слушате и възприемате чрез сърцето си. Когато ви се говори за идеалното, вие трябва да слушате и възприемате чрез ума си. Когато между учителя и ученика съществува разногласие, причината за това е, че те се намират в различни области: ако учителят е в областта на идеалното, ученикът е в областта на реалното. И обратно, ако учителят е в реалното – ученикът е в идеалното. Учителят предава на ученика урок, а последният не е доволен от него и намира, че не му преподава, както трябва. – Защо се явява това неразбиране? – Защото ученикът е в реалното. Друг път учителят разправя нещо на ученика, а последният не го разбира и е недоволен от него. – Защо ученикът е недоволен? – Защото е в идеалното, а учителят му говори за реалното. За да бъде в хармония с учителя си, ученикът трябва да бъде в положението на дете, което има готовност да слуша, да възприема и да се учи. Тъй щото, не заставяйте учителя си той да дойде в областта, в която сте вие, но бъдете готови вие да влезете в областта, дето е учителят ви, и оттам да го слушате.
Като не разбират законите на разумната природа, мнозина казват: Не сме ли свободни да се движим, дето искаме? – Не сте свободни. Има места, по които човек няма право да се движи. Запример, може ли човек да върви по релсите, по които трен минава? Един милионер, човек с голямо достойнство, по някаква случайност, попада на железопътните релси и се спира там да разглежда местността. Пазачът му извиква: Господине, отстрани се от пътя! – Как смееш да ми заповядваш? Аз съм човек с достойнство, всички хора ми се подчиняват, всички ми правят път, а ти се осмеляваш да ми показваш, накъде да вървя. Аз съм свободен човек и ще стоя, ще ходя, дето искам. – Да, господине, ти можеш да стоиш, дето искаш, но не и на релсите, по които тренът минава. Ти нямаш право да спъваш движението на треновете. Ако останеш на това място още малко, тренът ще пристигне и ще те прегази.
Следователно, който иска да бъде свободен, той няма право да стои на пътя, дето стават големи движения. На този път могат да седят, или да се движат свободно само ония предмети, на които е определено от по-високо място. Много от страданията на окултните ученици се дължат на това, че те спират на пътища, дето тренове се движат. Който не разбира законите, той мисли, че има право да ходи, да седи, дето иска и казва: Аз съм свободен човек и мога да правя, каквото искам. – Ще опиташ, колко си свободен.
Преди години, когато била прокарана железницата от Варна за София, първото пътуване по тази линия било отбелязано със смазването на един бивол. Като наближил трена към Гебедже, един бивол бил изненадан от шума и се затичал към локомотива, дигнал рогата си нагоре, искал да се бори, да му препречи пътя. Локомотивът му се видял като никакво голямо чудовище. Биволът решил да го спре, да препятствува на движението му. Машинистът изсвирил няколко пъти, за да отстрани бивола от релсите, но той продължавал да се заканва на локомотива. В края на краищата борбата на бивола с локомотива се свършила в ущърб на първия. Биволът се намерил под колелата на локомотива, но съвършено смазан, превърнат на каша. – Няма защо да се бори с машината. Държавата й е дала право да минава по този път.
Това е един несполучлив опит, в които биволът станал жертва. Често и хората правят такива опити, за които плащат скъпо. Някой човек намислил да прави нещо. Ти излизаш срещу него, искаш да му препятствуваш. – Защо? – Защото работата му била необмислена. – Остави го да прави каквото иска. Не му препятствувай. Някои обича никого, но окръжаващите започват да го разубеждават, да му казват, че този човек не заслужава неговата любов. – Чудни са хората! Според мене, никой няма право да се меси в любовта, в чувствата на другия. Кой кого обича, това е негова работа. Да питате защо даден човек обича еди-кого си, това значи да питате, защо той се е заел да обработва тази нива. – Защо този човек обработва една нива, а не друга, това е негова работа. Той избрал тази нива и нея иска да обработва. Никой няма право да му противодействува.
Да обичате човека, това значи, да се запознаете с реалното и идеалното в него, т. е. да се запознаете с неговия ум и с неговото сърце. Методите, с които човек изучава сърцето, са едни, а методите, с които изучава ума, са други. Тези методи коренно се различават едни от други. Един от методите за изучаване на човешкото сърце е подобен на изучаване вкуса на ябълката. Да изучиш вкуса на ябълката, това значи съвършено да измениш формата й и, така изменена, да я приемеш в себе си. Положението на ябълката вън и вътре в човека е едно и също – в смисъл, че тя продължава да съществува, но с видоизменена форма.
Следователно, да приложиш към човека метода на сърцето, това значи да опиташ всички негови вътрешни качества. Това е пътят на реалното. Да обичаш човека, това значи още да изучаваш неговия ум. Методът за изучаване на човешкия ум може да се уподоби на посаждане на ябълчна семка. Взимате една ябълчна семка и я посаждате в земята. След известно време семката покарва и от нея се образуват малко, крехко стъбълце и нежни листенца. Ябълката расте, развива се, укрепва и се превръща в голямо дърво, което започва да цъфти и да вързва плод. Докато изучавате процесите, през които ябълката минава, вие сте в областта на идеалното, което лесно може да се превърне в реално. – Как ще се превърне? – Като узреят ябълките, вие ще изберете една от най-хубавите ще я разгледате, ще и се порадвате, докато я турите в устата си, да опитате нейния вкус, нейните вътрешни качества. Щом опитате вкуса й и измените нейната форма, вие сте си послужили с метода на реалното. Значи, човек може да започва с реалното и да свършва с идеалното, или да започва с идеалното и да свършва с реалното.
Пазете следното правило в живота си: Никога не оставяйте ума си да се занимава с работите на сърцето. Никога не оставяйте сърцето си да се занимава с работите на ума. Сърцето трябва да се занимава с всичко онова, което се отнася до неговата област. Умът трябва да се занимава с всичко онова, което се отнася до неговата област. Когато сърцето изучава реалните работи, а умът – идеалните, тогава човек среща малко противоречия в живота си. И при това положение човек ще среща противоречия, но поне лесно ще ги разрешава. Запример, съмнението е едно противоречие. То е най-слабото обезверяване, което човек може да преживее. Как се справя човек със съмнението? За да се справи със съмнението си, човек трябва да има вяра, която да почива на законите на реалното и на идеалното, т. е. на законите на ума и на сърцето. Човек може да се справи със съмнението, само когато се движи в тия два свята. Вън от ума и сърцето си, човек нищо не може да разреши. Съмнението неизбежно ще дойде в човека, но за да се справи с него, той трябва да разбира законите на своето сърце и на своя ум.
Как влиза съмнението в човешкия ум? – Много просто! Един човек влиза в една банка, отива при касиера да вземе известна сума. Касиерът му предава исканата сума. Обаче, има възможност касиерът да направи грешка, да даде повече или по-малко от определената сума. В първия случай съмнението няма да дойде, но във втория случай ще дойде. Този човек ще каже: Защо касиерът ми даде по-малко от исканата сума? Защо в първия случай човек не се съмнява, а във втория се съмнява? За да даде касиерът по-малко пари, погрешката може да е в него, но в повечето случаи е в онзи, който взима парите. – Защо? – Ако той е скъперник, като се приближи до касиера, в последния се събужда желание да вземе от него нещо. Значи, каквито чувства и желания живеят в човека, който взима пари от касиера, такива чувства и желания се събуждат и в касиера. Ако е човек, който не може да се владее, той започва да прави грешки и престъпления в службата си. Ако при касиера отиде някой щедър човек, с желание да дава от себе си, същите чувства и желания ще се събудят и в касиера.
Този закон се среща и в реалния, и в идеалния свят. Обичта събужда обич, омразата – омраза. Обичта е щедрост, а омразата – скъперничество. Човек обича някого, защото му дава нещо; не го обича, мрази го, защото му е взел нещо ценно, или защото не му дава това, което той иска. Омразата се дължи на факта, че някой те е онеправдал, взел ти е нещо, или ти е причинил някаква пакост. Обичта пък се дължи на факта, че някой ти е дал нещо. Ти не можеш да дадеш нещо на човека, ако не го обичаш. И той не може да те обича, ако не му дадеш нещо. Да обичаш някого, това значи да посадиш нивата му. Да те обича някой, това значи нивата му да е родила добро жито, на което той се радва. Обичта подразбира взаимна обмяна. Обичта подразбира отношение на даване. Като обичаш някого, твоята обич – твоите добри мисли и чувства, раждат в него плодове, които ти имаш право да пожънеш. Тези плодове събуждат в любимия ти човек любов, обич към тебе. Мнозина искат да бъдат обичани, без те да са обичали. Това е невъзможно. На същото основание Бог изисква от вас добри плодове. Това, което някога Той е посял на вашата нива – добър живот, добри мисли, чувства и желания – трябва да израсте, да цъфне, да завърже и да узрее. Ние не живеем за себе си, но за Онзи, Който пръв ни е възлюбил, Който е създал всичко за нас, да работим, да учим, да бъдем подобни на Него. Величието на човека се заключава в това, да бъде подобен на своя Създател. Каквото Бог върши, и човек може да го върши, макар и в малък размер.
И тъй, ако сте обичали, очаквайте да ви обичат! Ако са ви обичали, и вие трябва да обичате, за да се отплатите. Обмяна трябва да има в любовта. Обмяна трябва да има навсякъде в природата. Дето обмяната не е правилна, там има страдания и нещастия. Страданията показват, че обмяната между реалното и идеалното не е правилна. Правилната обмяна подразбира следното: каквато е моята любов към даден човек, такава ще бъде и неговата любов към мене. Следователно, каквато любов Бог е показал към нас, такава трябва и ние да покажем към Него. Казано е в Писанието, че Христос дойде на земята да ни покаже любовта, която Бог му е дал. Ние трябва да покажем оная любов, която Христос ни е дал. Ония пък, които са приели нашата любов, трябва да я предадат на по-долните от тях. Така ще се образува едно кръгообразно движение. Ако човек не може да прояви Христовата Любов, как ще прояви Божията? За да покаже Божията Любов, Христос трябваше да понесе греховете на човечеството. Той мина през такива страдания, каквито човек не би могъл да понесе.
Мнозина мислят, че в любовта няма страдания. – Големи страдания, големи задължения има в любовта. Тя много дава, много взима; всичко дава, всичко взима. Ако дава малко, малко ще вземе. Не мислете, че с малко пари ще можете да купите много неща. Не, с малко пари, малко неща ще купите. С малко боя, малко прежда ще боядисате. За боядисване на много прежда е нужно много боя. Голямото богатство подразбира много работа. Многото знание изисква голям труд.
Сега вие искате да бъдете окултни ученици. Обаче, аз бих желал да бъдете ученици на любовта, да изучавате реалното и идеалното, т. е. със сърцето си да изучавате реалното, а с ума си – идеалното. При това положение няма опасност от преплитане между сърцето и ума, между реалното и идеалното. Докато човек не може едновременно да изучава реалното и идеалното, новият живот не може да дойде в него. Казано е в Писанието: „Това е живот Вечен, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа, Когото си изпратил на земята". Христос е реалното, а Бог – идеалното. Със сърцето си ще изучавате Христа, а с ума си – Бога. Ако не сте опитали Христа със сърцето си, как ще опитате Бога с ума си? Това значи, да изучавате света така, както Бог го е създал.
Съвременните хора не знаят, какво е великото предназначение на сърцето и на ума. Те не подозират даже, че предназначението на сърцето е изучаване на реалното, а предназначението на ума – изучаване на идеалното. Това е смисълът на живота. От правилното изучаване на реалното и на идеалното зависи придобиването на свободата. Свободата пък води към истината. Само свободният човек може да намери истината. Да намери човек истината, това значи да реализира живота в неговата пълнота.
Мнозина се стремят към постигане на идеалния живот, към живота на светиите. За да придобие идеалното, човек трябва да слезе в областта на реалното, да мине през големи страдания, като Христовите, да се смири. След това Бог ще го извади от смъртта и ще го постави в областта на идеалното. Обаче, това е възможно само в далечното бъдеще. Без страдания човек нищо не може да постигне. В същност страдания няма. Страданията са условия само, за да изпитат човека, доколко е убеден в реалното. Като казвам, че страдания не съществуват, имам пред вид мисълта, че страданията не се предизвикват от Бога, а от хората. Човек сам е причина за страданията. Ако човек върви и рита камъните с краката си, разбира се, че ще страда. Като рита камъните, той непременно ще се нарани и после ще страда. Видите ли, че някой камък се е изпречил на пътя ви, не го ритайте, но наведете се, хванете го оттук, оттам и го турете настрана. Ако камъкът е много тежък, за да не се всекнете, извикайте няколко другари да ви помогнат заедно да го преместите. Мъчно се дигат големи камъни. Когато искате да станете богати, трябва да знаете, че богатството е голям камък. Речете ли сам да дигнете този камък, вие непременно ще се осакатите. Големите знания представят големи камъни. Който се опита сам да дигне камъка на знанието, той непременно ще се осакати. Изобщо, мъчните задачи на живота не са нищо друго, освен големи камъни, които човек сам не може да дига.
Вчера наблюдавах, как двама братя се бяха заели с един опит, не по силите им. Те видели, че един голям камък, тежък около седем-осем хиляди килограма, стои точно на пътя, дето се правят гимнастическите упражнения, и решили да го махнат от мястото му, да не пречи. Питам ги, какво мислят да правят с този камък. Те казаха, че искат да го дигнат от мястото му и да го хвърлят в езерото. Като видях, колко е голям камъкът, разбрах, че сами нищо не могат да на правят, но премълчах, не исках да ги обезсърчавам. Те започнаха работата, но нищо не можаха да направят. Като ги видяха другите братя, веднага им се притекоха на помощ. Събраха се около 20 души и започнаха да работят: поставиха лостове, дигаха, слагаха и след четири часова упорита работа, те можаха да преместят камъка само на един метър от мястото му. Какво придобиха с този метър? – Нищо особено. И без този метър място можа да мине. При това, този камък можа да затисне някого, да причини голямо нещастие. Но всички искаха да преместят камъка. От този пример можем да извадим заключението: Срещнете ли на пътя на вашия индивидуален, семеен или обществен живот големи камъни, не по силата ви, не се стремете да ги дигате. Правете опити да дигате малки камъни, тежки по 10–20 килограма най-много.
Съществената мисъл, която трябва да остане в ума ви, е следната: Сърцето трябва да се занимава с изучаване на реалното – на любовта. Умът трябва да се занимава с изучаване на идеалното – на мъдростта. Като съедините тези два процеса в едно, вие ще дойдете до изучаване на истината и нейното приложение в живота. Когато приложите тия три метода в живота си, вие ще постигнете съвършенството, към което се стремите. Това е въпрос на далечното бъдеще. Това е новото, към което всеки човек се стреми. Досега хората не са успявали в живота си, защото са изучавали реалното с ума си, а идеалното – със сърцето си. Това е невъзможно. Реалното се изучава със сърцето, а идеалното – с ума.
Защо идат страданията? Защо хората трябва да страдат? – За да се научат да любят. Който люби, той трябва да страда. Който никога не е страдал, той не знае, какво нещо е любов. Любовта се проявява само чрез страданията. Страданието е почва, върху която любовта расте. Страданието е условие, за да се прояви радостта. Радостта е плод на страданието. Колкото повече е страдал човек, толкова по-сладки плодове ще има. Който не е страдал, той не може да има плодове. Плодовете на реалното и на идеалното израснаха от страданията на Христа. Христовите страдания донесоха новата култура на човечеството. Големи са били страданията на Христа! Кръв е излизало от Неговите пори. Това показва, че Той е разрешавал трудни задачи. И най-после трябваше да Го разпнат на кръст. Когато не обичаме някого, ние го приковаваме реално на кръста, а когато не мислим добре за него, ние го приковаваме идеално на кръста. Значи, съществуват два вида приковаване на кръста: реално, когато не обичаме някого; идеално, когато не мислим добре за някого.
Сега аз желая на всички да слезете от реалния и от идеалния си кръст! Никой не може да слезе сам от кръста си. Все трябва да дойде Никодим, да ви свали от кръста, да ви завие в плащеница и да ви постави в гроба. След това два ангела трябва да слязат от небето и да ви извадят от пещерата на вашия живот. Страданията съдържат една добра страна, която всякога трябва да се има пред вид. Страданията носят в себе си велики Божии благословения за онези, които искат да се запознаят с реалното и с идеалното в живота. Страданията са временни. Те траят около секунда, две, три, най-много една минута. Те не достигат даже и до един час. Това, което продължава повече от час, е отражение на страданието. Гневът на Бога може да продължи най-много сто години, а Божието благословение продължава хиляди години. Недоволството на Бога от хората може да продължава най-много сто години, а любовта Му – 25 000 години. Значи, недоволството на Бога към нас може да продължава най-много една секунда, а любовта Му – 25 000 секунди. Тъй щото, ако изучавате правилно реалното и идеалното, Бог ще бъде недоволен от вас една секунда, а доволен – 25 000 секунди. Ако не изучавате правилно реалното и идеалното, Бог ще бъде доволен от вас една секунда, а недоволен – 25 000 секунди. Кое от двете положения е за предпочитане? Мимолетен е гневът на Бога. В този гняв вие ще опитате, какво нещо е страданието. В доволството и разположението на Бога ще опитвате радостта.
И тъй, сърцето ви трябва постоянно да се занимава с любовта, а умът ви – с мъдростта. А вие, като ученици, всякога трябва да се занимавате с истината.
Божията Любов носи пълния живот.
28 юли, 5 ч.
Извънредни Беседи
28.07.1937 Сряда,
Езерата
|
Начало
