Ще прочета 15 гл. от Евангелието на Йоана, от 15 ст. нататък.
Размишление.
Ще започна с един анекдот из живота на Нютона. Една сутрин слугинята влязла в кабинета му, дето той размишлявал върху закона за земното притегляне, търсел начин за неговото математично разрешаване. Тя носела тенджерка с вода и едно яйце, да го свари на огъня –това била редовната закуска на Нютона. Понеже не искал никой да го смущава, Нютон казал на слугинята да остави яйцето и тенджерката, той сам ще го свари. Тя оставила яйцето на масата, близо до часовника, а тенджерката с водата турила на огъня и излязла от стаята. След два часа тя отново влязла в кабинета на учения, да вземе тенджерката, но, каква била изненадата й, като видяла учения Нютон пред огъня, в тенджерката ври часовникът, а в ръката си държи яйцето.
Мнозина изпадат в положението на Нютона: в ръката си държат яйцето, а на огъня, в тенджера, ври часовника. Това показва, до каква степен съзнанието на Нютона било заето с научни въпроси, че не могъл да различи часовника от яйцето. От гледището на слугинята, това е захласване. Ако една домакиня вари копринената си рокля, някои ще я осъдят. Какво ще получи от нея? Чорба не може да направи; да извлече някакво богатство от нея, пак не може. Обаче, има случаи, когато коприната трябва да се вари вместо яйцето.
Сега, като говоря, казвате: Учителят ще ни каже нещо. – Учителят говори на учениците си и казва: Голямата вода изтича от големите и от малките извори. Тя иде от големите и малки реки и се събира в езерата, в моретата и в океаните. Водата тече, но никога не изтича. Думата „изтича“ има две значения: едното подразбира, че нещо тече, без да изтича. Другото подразбира, че, колкото и да тече, водата никога няма да се свърши.
Учителят продължава да говори на учениците си: Свети са думите на Свещената книга, понеже съдържат великата истина, която носи живот. Някои искат да станат велики. – Как? – Чрез външно знание, външно растене и външно богатство. Всъщност, величието на човека се заключава в неговия живот. Величието иде от големия Извор, от Първоизточника на живота. Той изпълва цялото Битие. Всички хора – учени и прости, знаят тоя Източник и Го приемат като подбудителна причина, като велик потик в живота. Той носи различни имена. Някои го наричат любов, без да знаят, какво нещо е любовта. Тя ще остане неразбрана за вечни времена. В неразбирането й се крие красотата на живота. Който се опитвал да разбере любовта, да я обясни по някакъв начин, или да я определи, той е потъвал в нейните дълбоки води. Да разбереш любовта, това значи, да мислиш, че можеш да носиш земята на гърба си. Колкото е възможно да носи човек земята на гърба си, толкова може да разбере любовта. Някои казват, че знаят, какво представят любовта, мъдростта и истината. Тяхното знание е подобно на малки хапчета, които всеки ден опитват.
Всички живи същества, от най-малките до най-големите, имат някакво понятие за любовта но то коренно се различава от истинското. С думи любовта не се описва. Отчасти тя се чувствува, отчасти се възприема чрез мисълта. Първият признак, по който човек познава, че е навлязъл в областта на любовта, е неговият дълбок вътрешен мир. Същевременно той изпитва подем към Великото и Безграничното в света. Обаче, ако само за момент си помисли, че веднъж влязъл в предверието на любовта, нищо друго не му трябва, той сам спира развитието си. Следователно, ако си попаднал в първите лъчи на слънцето, т. е. в зазоряването, не мисли, че всичко си постигнал. Радвай се на първия лъч и очаквай изгряването на слънцето. Ти ще видиш не само светлината на слънцето, но и чудесата, които то върши. Много неща са скрити за човешките очи. Много неща са скрити и за ангелските очи, и за очите на големите богове. Много неща са скрити и за напредналите и съвършени същества. Всички трябва да се радват за онова, което е скрито за тях. Това, което се крие от всички същества, е любовта.
Казвам: Мислете за любовта, мислете за щастието в света. Някои мислят, че щастието е в многото имане. Не е така. Щастието обхваща и големите, и малките величини. Човек може да бъде щастлив и при най-малкото, което е придобил; той може да бъде нещастен и при най-големите придобивки. Често срещате хора, които живеят в голямо изобилие, а страдат. За да бъдеш щастлив, не е нужно да носиш голям товар на гърба си. Ти ще охкаш, ще страдаш, ще се безпокоиш за големия товар и, в края на краищата, нищо няма да постигнеш. Казват за някого, че не мисли право. – Защо не мисли право? – Умът му е обременен, голям товар носи на гърба си. Когато страда, човек е обременен с нещо. Страданието е път към любовта. Дойде ли до най-голямото страдание, той се приближава до любовта, към която душата му се стреми. Мине ли границата на любовта, душата започва да живее в дълбок вътрешен мир, във вечния живот. Докато е вън от любовта, човек живее във временното, в преходното. – Защо са нужни голямата скръб и голямото страдание? – Чрез тях душата влиза в областта на великото, незнайното, във вечния живот – в живота на любовта. Така разбрани, скръбта и страданието осмислят живота. Само така човек може да използува богатството, скрито в недрата на неговия живот.
И тъй, за да се домогне до любовта, човек трябва да има вътрешна светлина, т. е. светлина на съзнанието. Само при тая светлина той може да види онова богатство, ония, дарби и способности, вложени в човешката душа от вековете. И, като разбере това, ще работи съзнателно върху тяхното развитие. Днес повечето хора стават, лягат, движат се, простират ръце към майка си, искат подкрепа. Те мислят, че, като простират ръце към майка си, силата е в нея. Майката се радва на простряните ръчички към нея, но до едно време. Ако това става цял живот, тя ще се отегчи и отчае. Колкото повече расте детето, ръчичките започват да правят пакости. Това не може да радва майката. Така всички хора простират ръце към Господа, искат да вземат нещо от Него. Обаче, нито детето може да простира цял живот ръце към майка си, нито големият човек може да простира цял живот ръце към Господа. Друго нещо иска майката от детето си – да се пробуди неговият ум, сърце, душа и дух. Друго нещо иска Бог от човека – да се пробуди неговото Божествено съзнание. Когато детето се пробуди, изразът на очите му е друг, движенията му са игриви, съзнателни. Това радва майката, радва и окръжаващите.
Учителят пита учениците си: Защо сте дошли на земята? – Дошли сте да зарадвате Бога, че сте събудени деца, готови да служите, да изпълнявате Неговата воля. Щом е така, трябва ли да викате и плачете по цели дни за своите нужди? Трябва ли да се оплаквате от неудобствата на своя живот? Искате да служите на Бога и да Го познаете. Как ще Го познаете? Казвате: „Бог е Любов“. Как ще познаете любовта? Никой не може да познае любовта, докато не мине през най-големите противоречия и страдания в живота. Те са граница за минаване от обикновения живот към Божествения, от обикновената любов към Божията. Който иска да влезе в света на любовта, трябва да мине през тая граница. Който издържи на най-големите противоречия и страдания, той ще познае любовта и ще вкуси от нея.
Какво прави човекът, който не е дошъл още до границата на любовта? Като дойде до някое страдание, до една несрета, той започва да се оплаква и казва: Господи, все до мене ли идат тия страдания ? Той не подозира, че страданията са накити, с които младата мома се кичи, за да влезе в живота. Женитбата не е нищо друго, освен влизане на момата в живота. Венецът, новите дрехи на младоженците представят външния, преходния, променчивия живот на човека. Не е лесно да поставиш в тоя живот всяко нещо на своето място. Поставиш ли ги веднъж, ти влизаш вече във вътрешния, неизменен живот.
Следователно, човешкият живот има две страни: външна, или материална, и вътрешна, или духовна. Те постоянно се сменят, а с тяхзаедно се менят и състоянията на човека — ту скръбни, ту радостни. Скърбите и радостите представят външната страна на живота, т. е. неговата външна дреха. Какво прави младата мома, когато се готви за живота? Тя се мие, чисти и след това облича бяла, нова, булска премяна. После се накичва със златни накити, със златна огърлица и застава пред олтаря на живота. Златните накити са нейните добродетели, без които не може да влезе в живота.
Питам: Защо се е накичила тая мома? За да се хареса на момъка ли? – Да се хареса на живота. Ако животът я хареса, и момъкът ще я хареса. Кой момък харесва болна, окъсана мома? Лекарят може да хареса болната мома, но той има друг интерес от нея: или да вземе пари от нея, или да й помогне. Ако услужваш на някого, услужвай безкористно. Ако майката очаква детето й да порасне, за да я гледа на старини, тая любов не е безкористна. Когато учителят учи учениците си и очаква да му платят, и неговата любов не е безкористна. Когато свещеникът служи и очаква да му се плати, и когато някой проповядва за пари, и двамата служат користно. Така се спъват всички. които вървят в пътя. Правият път изисква безкористно служене, т. е. служене от любов. Който отива при Бога, трябва да се накичи с всичките си добродетели, да се облече с всичките си дарби и способности и така да се яви пред лицето Му.
В една от притчите за Христа се говори за двамата синове: блудният и добрият син. По-малкият син отишъл в странство да се учи, но изял и изпил всичко с другарите си. Като останал без стотинка в джоба си и без работа изоставен от всички, той се върнал при баща си, готов да работи при него като последен слуга. Баща му го запитал, какво научил в странство, какъв диплом носи. Синът отговорил: След като минах през големи несрети и противоречия, реших да се върна при тебе със смирение и готовност за всякаква работа. Не мога да се нарека твой син, ще работя като слуга при тебе. Бащата се зарадвал, че синът научил добри уроци от живота и го целунал. После заповядал на слугите си да заколят угоено теле за него, да го окъпят и облекат с нови дрехи. Турил пръстен на ръката му и започнали да се веселят. В това време по-големият син се връщал от нивата, уморен и гладен. Отдалеч още той чул музика, веселба и запитал слугите, коя е причината за това. – Брат ти си дойде от път, отговорили те. Големият брат се наскърбил и не се явил при баща си. Последният го потърсил и, като го намерил, запитал го: Синко, защо си недоволен? Синът отговорил : Едно научих от живота, че няма признателност и благодарност. Цял живот ти работя, но ти никога не си заклал за мене едно теле. Бащата казал: Не се безпокой, синко, всичко, каквото имам, е твое. Ти разполагаш с него. Бащата разбрал, че големият син не е научил най-важния урок от живота – доволството и смирението. За да се задоволи, трябва да му даде нещо.
Какво се иска от човека? – Да знае, какво да прави във всеки даден момент. Иначе, той всякога ще се натъква на противоречия. Да не знаеш, какво да правиш, това значи, да влезеш в тъмна, неосветена стая. Колкото внимателно да стъпваш, все иде се блъснеш в някой предмет. Светлина е нужна на човека. Само при светлината се създават правилни отношения между хората. Първо се създали отношенията между баща и син, майка и дъщеря, братя и сестри, учители и ученици, свещеници и богомолци. Каквито и да са отношенията между хората, още не са правилни. Те не почиват на закона на любовта. Влизате в една гостилница. Вън има надпис: Днес с пари, утре без пари. Гостилничарят ви посреща любезно, с думата: Заповядайте! Вие сядате, нахранвате се добре, доволен сте. След това иде мъчнотията – трябва да плашате. Вие сте мислели, че може да се нахраните и да платите на другия ден. Гостилничарят не мисли като вас. Той казва: В гостилницата ми можеш да влезеш без пари, но като дойде време за излизане, ще платиш. Значи, ти си бил заблуден. Мислиш си: Не може ли да мина даром, без пари ? — Без пари може само в любовта.
Какъвто е законът в гостилницата, такъв и в живота: влизаш без пари, излизаш с пари. Какво представят страданията ?
- Плащане.
-На кого ще плащам ?
- На гостилничаря.
- Защо съм дошъл на земята?
- Да платиш дълговете си. Дошъл си без пари, но, като напущаш земята, ще плащаш.
- Защо Бог създаде света?
- Да се учиш.
Питам: Кой син си ти – малкият, или големият? Малкият син се връща при баща си без пари. Големият син е недоволен от баща си, иска да го напусне. Често и вие сте недоволни от Господа. Той казва: Щом си недоволен, излез вън! Но като напуснеш къщата, ще платиш. Двамата синове се разминават: малкият се връща при баща си, а големият го напуща. Малкият влиза без пари, а големият излиза с пари, недоволен от живота.
И тъй, недоволният е големият син, а доволният – малкият син. Първият не е разбрал още живота, а вторият го е разбрал. Двамата синове са в човека вътре. В един момент човек е доволен, в друг момент – недоволен. В един момент съзнанието му е будно, той е кротък, смирен, въздържан. В друг момент мисли, че е онеправдан и неоценен. В един момент се чувствува малък, слаб и уповава на Бога. В друг момент се чувствува силен и мисли, че, каквото желае, може да направи. В края на краищата, не излиза така.
Един баща, голям педагог, ми разправяше една своя опитност. Той казваше: Много ученици възпитах, много от тях станаха човеци, но на моя син не можах да въздействувам, нищо не му дадох. Каквото му кажа, не ме слуша, нищо не изпълнява. Някога съзнанието му се пробужда, но пак не ме слуша. Най-после реших да потърся други учители за него, те да го възпитават. Като му кажа нещо, той се обръща към мене с думите: Ти няма да ме учиш и възпитаваш. Аз сам зная, какво да правя.
Често хората се натъкват на страдания и не знаят, как да се справят с тях, изпадат в противоречия. Ще ви приведа един пример, да разберете, какво представят страданията и противоречията. Един селянин имал много неразбрана жена. Често му устройвала такива изненади, че той се виждал в чудо, не знаел, как да се справя с нея. Мъжът бил кротък и добър човек. Съседът му, като виждал техния живот, казвал: Да е на мене тая жена, така ще я бия, че с години ще ме помни. Тя чула заканата му и си казала: И на тебе ще дам един урок, да знаеш, какво значи жена. Един ден съседът се връщал от града с колата си. Неразбраната жена го настигнала и бързо се качила на колата. Той се обърнал назад и като я видял, останал изненадан, но сърдито казал:
-Слез долу!
- Няма да слеза. Аз имам пълно право да се возя, твоя жена съм.
- Слез долу!
- Не можеш да ме заставиш насила. Ще ме водиш в селото.
Той се чудел, какво да прави, как ще я води в селото, да види жена му, че чужда жена се качила на колата. Колкото и да се канел по-рано да я бие, сега не му идело на ум, какво да прави с нея, как да я накара да слезе от колата.
Карай, не мисли, че лесно ще те освободя, твоя жена съм.
Той се объркал, нищо не могъл да направи. Карал колата и си казвал: “Страшна работа е тая жена!”
Казвам: Каквото е неразбраната жена за мъжа, такова нещо е страданието за човека. То се качва на колата и ви заставя да го возите. Като знаете това, не питайте, защо страда човек. Не казвай, че лесно можеш да се справиш със страданието си. Какво ще правиш ? Страданието се е качило на колата ти и, искаш или не искаш, ще го возиш донякъде. Как се справил селянинът със съседката си ? Като видял, че от лошо не разбира, той обърнал с добро, започнал да се моли:
- Слушай, не ме поставяй в трудно положение. Готов съм, каквото съм спечелил днес, всичко да ти дам. Аз имам добро мнение за тебе. Досега не съм срещал толкова умна жена.
Най-после тя слязла от колата му. Той свободно си въздъхнал и казал:
- Да те пази Господ от неразбрана жена!
Човек трябва да бъде умен. Само така той може да се справи с неразбраната жена, т. е. със страданието. Един саксонски маршал искал да покаже пред хората, колко е умен и силен. Той яхнал коня си и отишъл при един налбантин да подкове коня му. Налбантинът извадил едни подкови и ги подал на маршала. Последният взел подковите, стиснал ги с ръцете си и ги счупил. —Дай по-здрави! Налбантинът избрал по-здрави, но маршалът и тях счупил. – Дай други! Най-после налбантинът намерил здрави подкови, с които подковал коня. Маршалът дал пет франка на налбантина, който му отговорил по същия начин: огънал монетата с пръстите си и я счулил. – Дай нещо по-здраво, което не се чупи! – казал той. Маршалът извадил от кесията си една златна монета и го запитал: Върви ли тя ? – Да, здрава е тая монета, върви. Маршалът се качил на коня и си казал: Аз съм умен и силен, но и тоя не пада по-долу от мене.
И тъй, когато проявявате силата и разумността си, трябва да намерите величини, равносилни на тях. Ако имаш сила да чупиш подкови, ще платиш за тях със съответната монета. Някой е недоволен от живота си, от това, което Бог е създал, и го чупи, огъва. Бог е по-силен и по-разумен от човека. На това, което чупите и огъвате, Той казва: Дайте нещо по-здраво от онова, което се осмелявате да огъвате. Лесно се критикува света, създаден от Бога. Лесно е да изискваш всичко от Него. Казваш: Не можа ли Бог да създаде разумни хора, да не постъпват неправилно? Той ще те накара да се ожениш, да ти се родят четири - пет деца и след това ще каже: Ето, ти създаде тоя малък свят, възпитай го, както разбираш. Внеси Царството Божие в своя свят! Ти си родил тия деца, но, въпреки това, всяко си върви по свой път, не иска да те знае. Опитай се да туриш ред и порядък в своя дом, да дадеш пример на другите. Бог те наблюдава, иска да научи нещо от тебе.
Мнозина питат: Защо Учителят не тури ред в това общество? Питам: Защо вие не турите ред и порядък в себе си? Колкото пъти съм бил ка угощение, всякога е ставал малък или голям скандал. – Защо? Коя е причината за това? – Грешките на хората. Който не е турил ред и порядък в себе си, т. е. не се е организирал, всякога греши. Ако твоята кола се претовари, непременно ще се счупи и ще произлезе някакъв скандал. Ако не туриш пълната стомна на място, ще мине някой и ще я бутне. Щом се счупи, разправията иде. Ако някой бутне инструмента ви и го счупи, разправията пак иде. Казвате, че счупените и развалени неща ще се заместят с нови. Това не разрешава въпроса. Важно е да се запазят нещата, не от страх, но от съзнание.
Какво представя страхът? Страхът е животинско чувство, остен. Някога страхът е бил необходим, но той няма място между разумните хора. Страхът е отживял времето си. По него съдим, как са живели хората в миналото. На времето си и насилието е било потребно, но днес, в разумния свят, то няма място. При забиване на гвоздеите, при коване на желязото, при чукане на камъните насилието е потребно. Обаче, днес, когато влизаме в един разумен свят, каква нужда имаме от чукове, да удряме с тях камъни? Оръжието е потребно на бойното поле, но каква нужда имаме от него в църквата? Виждал съм стражари, войници, които влизат в църква с оръжието си. В църква не се влиза с оръжие. Много ученици влизат в училище с оръжие на пояса. С оръжие в училище не се влиза. Защо ви е оръжието? Ще кажете, че когато имате нужда, само тогава носите оръжие. Аз не съм срещал невъоръжени хора. Дето отида, все въоръжени хора виждам.
– Защо се въоръжавате ?
– Голяма опасност иде.
– Дайте оръжията си на мене.
– Ако ги употребиш срещу нас?
– Не се страхувайте, аз искам да ви освободя от оръжията, от мисълта, че съществуват опасности в света. Някой се разкае, даде оръжието си, а после съжалява, че го дал.
В древността, един ученик подарил на учителя си един златен часовник. Един ден той излязъл с учителя си на разходка, да се порадват на природата. Ученикът бръкнал незабелязано в джоба на учителя си, взел часовника, който сам му подарил, и спокойно го турил в своя джоб. Защо го подарил на учителя си? Защо го взел обратно ? Така постъпват много хора с Господа: дадат Му нещо и после си го вземат. Това, което веднъж си дал на Бога, никога не взимай назад. Постъпвай, както Бог постъпва с нас. Каквото Бог ни е дал и дава, никога не взима назад. Такъв е Неговият закон Животът, който Бог ни е дал, остава завинаги в нас. Дали живеем добре, или не, Бог не от-нима живота ни. Ако при всяка грешка, която хората правят, Бог отнимаше това, което им е дал, те не биха съществували.
Питате: Как ще се справим с противоречията? – Много лесно. Срещам двама души, които се карат. Спирам се пред тях и казвам:
Ще ми позволите ли да си поговорим? Виждам, че и двамата сте добри хора, искам да се запозная с вас.
Започвам да се разговарям с тях. Питам ги:
Какво говорите? Коя е темата на вашия разговор?
– Човешка работа! Аз му дадох пари на заем, да си свърши една работа. Той си услужи, но не мисли да ми върне парите. Колко ти дължи? Ето, аз ще ти дам тая сума, имам пари на разположение. Един ден, когато се улесниш, ще ми върнеш парите. Няма да бързаш, давам ти срок десет години. Ако можеш да ги върнеш по-рано, толкова по-добре и за двамата.
Как постъпва Бог с нещата, които дава на хората? Има неща, които Бог дава и никога не ги взима обратно. Това виждаме в притчата за талантите. Господарят дал на един от слугите си пет таланта, на другия дал два таланта, а на третия – един. Тоя, който получил пет таланта, придобил още пет и ги задържал за себе си – Бог не му ги поискал назад. Тоя, който получил два таланта, придобил още два и ги задържал за себе си. Третият получил само един талант и го заровил в земята. Тоя талант Бог взел назад и го дал на оня, който имал най-много. Оня, който получил един талант и нищо не придобил, се намерил в затвора. Значи, в единия талант се крие някаква опасност.
Пазете се от единия талант, за да не влезете в затвора. Дето отивате, каквото правите, никога не носете в ръката си само един талант. Носете със себе си най-малко два таланта. Щом имате два таланта, ще придобиете още два. Даже и Бог да ви дава един талант, не го взимайте. Кажете: Господи, ако ми даваш нещо, дай ми поне два таланта. По-малко от два таланта не взимам. Вземете ли един талант и очаквате да дойде наготово още един, ще сгрешите като Настрадин Ходжа.
Един ден той вървял по улиците и си казвал: Ако намеря 99 лири на пътя си, няма да ги взема. Или сто да бъдат, или никак. Чул го един богат турчин и си казал: Ще те опитам, да видя, как ще постъпиш. На другия ден Настрадин Ходжа минавал по същия път. Турчинът турил 99 лири пред краката му и гледал, какво ше прави. Ходжата се навел, взел лирите, преброил ги и казал: Който е турил 99 лири, ще тури още една. Опасността се крие в последната лира, в единицата. Тя ще заведе човека в затвора. Бъди доволен на 99 лири. Очакваш ли още една, ще дойде нещастието. Пресищането се крие в едното, което не ти достига.
Казвам: Не се стремете към последната лира, към последната единица, към едното. Даже и 99 лири не ви са нужни. Започнете с двата таланта, най-много с петте, това ви е достатъчно. Щастливи числа на земята са двойката и петорката. Човек има две очи, две уши. две вежди, две ноздри, две отвърстия на устата – едното за белите дробове, другото – за стомаха. Той има две ръце, два крака. Той има още една глава, но с две полушария; един дроб с две крила. На земята двойката работи най-много. Аз не съм за единицата. Какво щеше да бъде, ако имахте едно око, едно ухо, една ръка и един крак? Засега човек има една уста. С нея той говори и с нея яде. Ето защо, преди да говорите, измийте устата си многс добре, да не остане нищо от храната. Това е алхимия. Никога не говорете с немита уста!
Какво представя алхимията в живота? – Превръщане на нечистото в чисто, слабото в силно. Когато имат нужда от здраво желязо, каляват го. – Как? – Турят го в огъня, после го потопяват в студена вода. Пак го турят в огъня, пак в студена вода, докато напълно го калят. Това става със стоманата, превръщат я в калена. Ако искаш да калиш нещо, туряш го от горещо в студено; ако искаш да го смекчиш, туряш го от студено в горещо. Казваш: Корав човек съм. – Ще те турят от студено в горещо. – Мек съм. – Ще влезеш от горещо в студено. Бъдете едновременно силни и слаби, меки и корави, умни и глупави, бедни и богати. Когато влизате между разбойници, бъдете бедни и умни. Когато отивате при някой цар, бъдете богати и здрави. Царят иска здрави, силни хора да се бият за отечеството. Болните са за болницата, а здравите, силните, умните и богатите – за живота.
В Божията Любов е благото на човека.
Утринни Слова
11.04.1937 Неделя,
София
|
Начало
