Изпълни се нарядът.
1-ва глава от Евангелието на Лука.
„Духът Божи“
Има работи, които трябва да се пояснят. Човек има известни инструменти, но не ги разбира. Дойде някой от вас, погледне някоя цигулка, повдигне я, погледне я пак и я тури настрана. Остави я някъде на тавана. Прах я посипва. Всеки погледне цигулката, но никой не подозира, че в тази цигулка се крие нещо, и казва: „Няколко дъсчици.“ Трябва да дойде някой с разбиране, за да види, че при известни условия от тази цигулка може да излезе нещо много хубаво. Тази цигулка може да развесели сърцата на хората. Макар и да е няма, който знае, може да я накара да говори. А който не знае, само ще я обръща и някой път само може да изчисти гърба ѝ. И ще се пита: „Защо ли Господ е направил тази цигулка?“ Сега някой не може да свърже двата края и настава смущение в неговия ум: Защо не стават по друг начин работите и защо става именно така?! Тогава, разглеждайки цялата история, виждате, че работите не са станали както искате и после се питате дали тя е истинска, или е скроена от хората.
В дадения случай вие имате този инструмент, цигулката, която обръщате на гърба ѝ, настрани и някой ще я остави настрани, като не знае как да се справи с нея. Някой може да разправя историята на цигулката, но цигулката седи все горе, на тавана. Някои пък разискват за това, което се е случило преди 2000 години, и казват: „Защо не се е случило в наше време?“ Какво щеше да стане? Трябваше да минат още 2000 години, за да се види малко от малко. Някои питат защо нещата стават по този начин, а не по друг начин.
Ще ви приведа един пример. Един български абаджия бил голям майстор на дрехи. В цялата околия бил известен. Като му занесат нещо, като скрои дрехи, нищо не връща назад от плата. Каквито и парчета му давали, колкото парчета оставали, той все си ги оставял за себе си. А пък тези парчета били от разни цветове. И после гледали, че неговите деца ходят все с шарени дрехи. Направени от разни парчета. И казвали: „Каква е тази мода?“ Като този абаджия всички тълкуватели, свещеници, проповедници и пр. правели. Оттук-оттам събират, кроят и каквото излезе от тези парчета, го смятат за дреха.
Някой казва: „Така ми казва Духът“, или: „Така ми проговори Духът отвътре.“ Но, да ви кажа как говори Духът. Това се случи в София. Една млада мома иска да се жени. Тя е от доста видно семейство, от аристократическо семейство. Тя търси един момък. Този гледа, онзи гледа и не може да реши за кого да се ожени. Един ден тя отива при една гледачка, която същевременно разбира нещо и от хиромантия. Гледа тя и казва: „На пътя си имаш един пръстен, но ще се разтроши пръстенът, ще се развали работата. По-късно ще се уреди работата ви.“ Момата се питала какъв пръстен ще се развали и как ли после ще се оправи работата. На друга една гадателка, на която Духът говори отвътре, ѝ казала един ден: „На тази мома ще кажеш за онзи момък, виждаш ли го? Че ако не се ожени за него, тя стара мома ще остане.“ Гадателката казала на момата за този момък. Случва се, че този момък предлага на момата и тя се годява за него. Но като се сгодява, настава едно голямо смущение в душата ѝ. Тя се годява, но не по свой почин, а под давление: че ако не се ожени за него, стара мома ще остане, затова да се сгоди. Това ли трябва да бъде подбудителната причина – да не остане стара мома? Сега, аз ви привеждам един пример от сегашния живот какво става. Но после тя му казала: „Вижда ми се, че ние не сме един за друг.“ Тя му казва това веднъж, дваж, триж. Един ден той пише във вестниците, че „По общо съгласие – без да ѝ каже – ние се разгодяваме.“ Тя се намира в чудо. Питам сега: кой е прав? Първата гадателка казва, че пръстенът ще се развали, и се разваля. Тя ли е права или онази, която има вътрешно радио и ѝ казва: „Ако ти не се ожениш за него, стара мома ще останеш“? Кажете ми: кого трябва да слушаме сега? Защото всички вие все си намирате един такъв гадател, който казва: „Ако не се сгодите, стара мома ще останете.“ А пък хиромантката ѝ казала: „Предстои ти едно голямо изпитание, ти не можеш да разбереш защо ще се сгодиш и защо ще се разгодиш.“ Мислите ли, че това нещо е случайно? [В] този род, в който влиза тази мома, стават разводи ред поколения. Баща му, леля му, дядо му, все са се развеждали. Всичките от този род вървят по тази линия. И онази мома, която се сгодила за някого от този род, тя ще прави ли изключение?
Защо се случило това страдание на момата? Защото не е питала себе си, а слушала хората. Сега, да се разберем добре. Всяко страдание, което идва в нашата душа, това са чуждите мисли на хората, които ни смущават. Да определим сега: „чужди мисли“ наричаме всички ония хора, които в дадения случай не влизат в нашето положение, но разглеждат въпроса така, както намират за добре – по своему. Един човек намира за добре да впрегне два вола. Ходи, оре с тях и казва: „Така трябва да бъде. Такъв е Божественият закон.“ Воловете питат: „Защо?“ Ще им кажат: „Господ е определил така.“ Как ще проверят тези волове дали това е Волята Божия или не? Ние сега вземаме едно обяснение, едно противоречие в живота, за да се изясни друго противоречие в живота, което съществува.
Вземете друг един акт, какъвто е женитбата. Каква е целта ѝ? Ако аз ви обясня едно нещо, у вас ще остане друго нещо недообяснено. Но ще ви дам един разказ и вие ще си правите сами заключението. В едно древно светилище останала една свещена книга и една свещ до книгата. И ред поколения ще влизат в храма, ще вземат книгата и пак ще я оставят на място. Всички ще приказват какво ли има в книгата и за какво е тази свещ до нея. Че е свещена – да, че е направена от бял восък – да, но за какво ще служи? Най-после в светилището влиза един, запалва свещта и почва да чете в книгата. Всички слушатели се намерили в ужас, че запалил тази свещена свещ. Голямото престъпление било в това, че запалил свещта. За какво е направена една восъчна свещ? Тя трябва да се запали. И това се случило. Всички други гледали книгата, но само този човек е знаел какво да направи с книгата и свещта. Всички го сметнали за голям еретик за това, че отворил книгата и запалил свещта, за да чете.
Ако преденето не е за вас, ако ходенето не е за вас, ако яденето не е за вас, ако дишането не е за вас, ако обличането на дрехи не е за вас, ако пиенето на вода не е за вас, ако работата не е за вас и прочее, тогава кое е за вас? Много пъти се казва: „Не трябва да се яде много.“ Но какво нещо е многото ядене? Или, казва се в закона: „Човек не трябва да желае много.“ Но никак ако не желае, тогава кой е прав? Казват: „Да не желаем много.“ Тогава малко ли да желаем? Някой казва: „Аз искам да съм в рая, макар и да съм накрая.“ Някои разбират християнството да бъдат на най-високото място. Човек е на най-високото, на най-хубавото място само когато може да бъде полезен на всички. Една книга, която я отварят да я четат, е на мястото си; една свещ, която свети, е на мястото си, и хлябът, който хората ядат, е на мястото си.
Например има 3 неща, които тук не сте разрешили. Вие казвате: „Човек да бъде млад.“ Но младостта нещо реално ли е? Средната възраст реална ли е? И старостта нещо реално ли е? Тогава питам: Ако това наричате реалност, тогава мнозина бяхте млади. Де е вашата младост? Отиде си тя. Някои от вас бяха възрастни. Но и тази възраст ви напусна. Някои от вас сте станали стари. Но и старостта ще ви напусне. Тогава какво ще остане от вас? Като ви напусне и старостта, тогава какво ще бъде следващото положение? Вие казвате: „Човек да бъде млад.“ Аз казвам: Младият човек е самоуверен. А старият човек е голям безверник. По-голям безверник от него няма. И в какво не вярва старият? Той не вярва вече в младините. Той казва: „Отиде си младостта.“ А пък младият вярва в младините, но като дойде до годините на дядо си, и той става суеверен. Той мисли, че като стане стар като дядо си, всичко ще има. Като дядо той ще има само една бяла брада, бели косми, една патерица да се подпира. Това ще бъде всичкият му капитал. Мнозина носите по някой път бастунчета. Това е собствеността ви – прикята на стария.
Ние разбираме живота по един особен начин. Разбирането на младия донякъде е вярно. Но младостта е една фаза на живота. И състоянието на възрастния е също една фаза на живота. Също така и старостта. Ние не знаем още какъв ще бъде последният, съвършеният човек. Донякъде си представяме: всички хора ще бъдат едно тяло, в което ще живее един дух. А пък сега всеки един иска да бъде щастлив. При сегашните условия не може човек да бъде щастлив. Непременно ще се обезвери в това, в което вярва. Сега не са ли хората обезверени? Започват всички с вярата и всички свършват с безверието. Аз виждам по лицата на всички стари хора изписано разочарование в техния живот. В какво са се разочаровали? [Момчето] непременно ще се разочарова в своите кончета, момичето – в своите кукли.
Каква е разликата между реалното и нереалното? Нереалното не расте. Това е дървеното конче или куклата. Дето го туриш, там си седи. Кончето, освен че няма да те носи, но и него трябва да носиш. Вие нямате ли много кончета, които носите? Една скръб не е ли едно конче? Една кукла – също? Едно желание, което носиш постоянно, с години, и те смущава, не е ли то едно дървено конче? Турнеш го тук, турнеш го там, все трябва да плащаш за него. И за работа не става, нито в каруца можеш да го впрегнеш.
Едно верую, което можете да имате и не може да ви помогне, това верую защо ви е?
Ти казваш: „Аз вярвам в Бога.“ Хубаво. Но ти ще се намериш в положението на онзи адепт от древността. Той бил като малко дете. Турил 10 божества пред себе си, на които се молил. Един ден се разболява и отива при едното от божествата да се моли. Моли се после на друго божество. И на десеттях божества се молил, но не може да оздравее. Най-после той се ядосал на всички божества, хваща едно от тях, хвърля го през прозореца и казва: „Като не можеш да помогнеш, тогава ще те хвърля.“ После отива при друго божество и казва: „Ти можеш ли да ми помогнеш? Не можеш.“ Праща и него навън. И с другите прави така. И като хвърлил всичките 10 божества, той оздравял. Докато вие не изхвърлите всички ваши идоли навън, на които уповавате, вие здрави няма да станете. Тогава, отговарям общо на всинца ви върху един въпрос. Вие питате: „Какво да правим, за да ни тръгне в живота?“ Казвам: Всички ваши идоли – от прозореца навън. Но вие ще кажете: „От дядо ни остана, пари струва!“ Ако струват пари идолите и не ги изхвърлите, тази болест ще остане вкъщи. Ако ги изхвърлиш, болестта ще си отиде. Докато ние разчитаме на тази светлина, която ние я произвеждаме, ще имаме временни постижения и не може да имаме никакъв прогрес. Това са дървените кончета и куклите, които не растат. Те си остават едни и същи винаги.
Сега ще ви приведа още един пример за обяснение до известна степен на същото, въпреки че колкото и да се изяснява, все нещо остава недообяснено. Разправя един съвременен писател следното. Върви по пътя и вижда, че едно малко момиче се приближава при него. Хубаво, бедно момиченце. То казало: „Майка ми е болна.“ Това дете седи сега със страх, двоуми се дали този човек ще даде нещо или не. С един вътрешен страх чака това дете дали той ще отговори на молбата. Писателят го наблюдава, изпитва го, мисли дали думите са верни, дали майка му е болна, или тази работа е само скроена. И детето, и писателят се наблюдават. Писателят дава и забелязва в детето една малка усмивка. То купува хляб и носи на майка си. Писателят наблюдава това, следи момиченцето. Минава той покрай една цветарница и гледа едно хубаво тропическо цветенце в саксия. И казва: „Ще го купя.“ Купува цветето, занася го у дома си и почват да се разговарят с цветето: „Откъде си дошло?“ Цветето му казва: „Аз съм от топлите места дошло. Взеха ме от това място, аз си живеех много добре у дома си! Дойдоха един ден и ме задигнаха, без да питат майка ми и баща ми. И аз не зная защо ме донесоха и ме туриха в тези ограничени условия. Едно време си живеех там добре.“ Това цвете може ли да бъде щастливо? През какви ли несрети не е минало. На някои места го оставят да гладува и да жадува, не се грижат за него. И то казвало: „Не зная и ти колко ще се грижиш за мене. Много съм страдало от моите благодетели.“
Сега ще ви уподобя на тия цветя, посадени не на място. Вие сте взети отнякъде и сте донесени тук, в света, за да бъдете щастливи. Но не сте щастливи. Посяти сте в саксии. Но по някой път тези хора, които са ви взели, обичат ви, радват ви се, но те си имат много друга работа, не се занимават навреме с вас и вие оставате неполяти.
Де е слабата страна на цветето? Слабата страна на цветето е, че то е цвете. Там е слабата страна. Докато човек има известни желания в себе си, той трябва да намери изходният пункт, за да достигне до постигане на желанията. Той трябва да бъде крайно разумен, да знае кои желания, които са дошли в него, могат да му донесат това, което той желае, и на тези желания да даде ход. Ние казваме, че светът е създаден заради нас. Но какво значи „Светът е създаден заради нас?“ Частно, заради мене, не може да бъде създаден той. Горите не могат да бъдат създадени само заради мене. Реките не могат да текат само заради мене. Онзи свят, който е създаден заради нас, е този свят, от който ние можем да се ползуваме. Това, от което ти можеш да се ползуваш в дадения случай, то е заради тебе. А пък това, от което ти не можеш да се ползуваш в дадения случай, то не е заради тебе. Често това, което е безполезно за вас, то е полезно за други. Ако се занимаваш ти с това, което не е полезно за тебе, ти ще изгубиш времето си. Следователно остави всеки един да се занимава с това, което е за него. Човек трябва да се занимава с младостта. За да се занимава с младостта, трябва да намери онзи закон, чрез който младостта да остане при него. Младият трябва да остане млад. Ако младият остане млад, тогава где ще остане старостта? Старостта е противоположното на младостта. Щом изгубиш младостта, ще дойде и старостта. А пък възрастното състояние е най-високата точка, зенитът, до който младостта може да дойде.
Ако ти искаш да видиш какво има зад тази граница на възрастния човек, ти ще слезнеш в старостта. Питам тогава: Защо пожелахте да станете стар? Защо пожелахте да бъдете млад? Вие ще кажете: „Ние не пожелахме, а това ни дойде само до главата.“ Младият и старият човек разрешават едни и същи въпроси от две гледища. Ако ти не можеш да свържеш двата края на младостта и старостта на едно място, то животът ще остане неразбран за тебе. Ако не знаеш защо си дошъл и ако не знаеш защо си отиваш, ти не си разбрал живота. Ако не знаеш защо отиваш в училище и ако не знаеш защо излизаш от училище, ти какво си разбрал? Нищо. Не е лошо да отидеш в училище, за да научиш всичко. Не е лошо да излизаш от училище, когато си научил всичко. Училището не представлява вечен порядък. Този живот е едно училище, в което трябва да влизате навреме и трябва да излизате навреме.
Вие се спирате върху въпроса и казвате: „Трябва да имаме вяра в Бога.“ Добре. Защо трябва да имаме вяра в Бога? В древността са казвали: защото без вяра не може да се служи на Бога. Вярата е едно условие за служене, една необходимост.
Тогава другото положение: Защо трябва да обичаш – питаш. Ти трябва да обичаш, понеже ако не обичаш никого, не можеш да изпиташ живота. Някой казва: „Без любов не може.“ Може, но живот няма. Животът ще дойде по пътя на любовта. Някой казва: „Аз го разбирам.“ Че разбираш някого, то е друг въпрос, но за да влезеш в живота, за да се постигне това, което желаеш, любовта трябва да ти бъде едно условие. Само по този начин животът, който сега имате, може да ви стане ясен и да видите вътрешния смисъл на живота. И щом придобиеш любовта, ти ще се освободиш от този кошмар, в който сега живееш. Ще се освободиш от този кошмар, от този вечен страх, който сега съществува между всички хора. Само напредналите души го нямат. Например вие гледате някой човек, че се моли дълго време и не може да го търпите. Казвате: „Много се моли. То бива, бива, но той с часове се моли.“ Питам: Ако един човек се моли, оставете го да се моли, колкото иска. Не го смущавайте. Радвайте се. Защото ако този човек престане да се моли, той ще причини една голяма вреда. Докато той се моли, ти си щастлив и като престане да се моли, ти ще бъдеш нещастен. Вие искате той скоро да свърши. Не. Колкото по-дълга е молитвата, толкова по-добре е. Молитвата прилича на онази река, която тече, и на онзи извор, който извира. Има известна опасност тази река или този извор да причини някаква вреда, но той принася по-големи добрини. И ако този извор престане да тече, ще дойдат страдания сами по себе си. Сега, разбира се, тази мисъл остава едно противоречие, в което всички съвременни хора се намират. Едно голямо противоречие, което не може да се разреши. Нито на Небето може да се разреши. Има един въпрос, който нито тук, нито на Небето може да се разреши. Вие, като отидете при Бога, и там няма да го разрешите.
Единственото нещо, което разрешава всички въпроси, е Любовта. Ако обичаш, ти разрешаваш въпроса, ако не обичаш, ти не можеш да разрешиш нищо.
Вие имате едно разбиране, че като влезете в онзи свят, всичко ще ви стане ясно. Но знаете ли какво нещастие е да разбирате всичко? Че ако вие сега можете да разберете какви сте, вие не бихте искали да се срещате. Ще ви дам един пример за една баба Янка от Варна. Тя е била най-красивата мома. Оженила се за един богат абаджийски син. Била много практична, много умна, с характер. Тя, след като те види, ще се завтече да ти говори сладко и ще каже: „Колко съм радостна, че си ми дошла на гости. Ще ти направя баница.“ Ще те гощава, ще те потупа по гърба и ще ти каже да дойдеш пак. А пък като си отидеш, ще каже: „Чудо! Откъде дойде такова главоболие, заради нея да точа!“ Питам сега, как ще обясните това? Иде някой при вас и вие сте любезен с него. И като си замине той, отподире му казвате нещо. И някой път, като отида аз на гости някъде, посрещнат ме добре, но после, като си отида, казвам: „Ще дойде баба Янка отподире“. Баба Янка има две лица за мене. И за мене това е едно противоречие, защото тези две лица съществуват.
И Земята е една баба Янка. Денят е светъл, а после стане тъмно. Налице е едно противоречие, което съществува, а после трябва да разрешим. Защото, коя е причината, че баба Янка е недоволна? Тя е недоволна, защото никой не влиза в положението на баба Янка. Един ден си поговорих с баба Янка, влизам в положението ѝ. Отивам при нея и ѝ казвам: „Бабо Янке, не искам нито баница, нито каквото и да е! Защото, като замина, ще почнеш да вдигаш шум подире ми. Както се научавам, ти си била много красива. Добре. Я ми разправи ти за това.“ И тя почва да ми разправя. Тя ми казва: „Така разбирам. Но дотегнаха ми онези, които ме караха все да им точа. Само за ядене и пиене: хляб, баница, винце. Благодарят те на баба Янка, но на баба Янка нищо не остава и баба Янка е недоволна, понеже никой не ѝ плаща и никой не влиза в положението ѝ. Пък ако не им точа баница, като излязат, ще кажат, че не съм ги посрещнала добре. Те не ме разбират. Като видя, че са дошли хората, зарадвам се, направя им нещо, но после, като си заминат, дойде друг дявол. С този дявол, не го зная, ожениха ме, деца имам и нищо не разбрах – приемам хората, давам ядене, изпращам ги и подире им говоря. И аз не го разбирам това.“ Тя ми казва: „Какво ще кажеш ти?“ Казвам ѝ: По-добре да не разбираш. Казах ѝ още: Да ти дам един съвет, за да разбираш работите. Като ти дойде някой на гости, след като си го нагостила и като заминава, да му кажеш: „Втори път аз ще ти дойда на гости и ти да ми точиш тогава баница. Хубаво: След една–две седмици да ме чакате, аз ще ви дойда на гости.“
В човека има един вътрешен копнеж, ние го вземаме като растеж на човека – разширение на човешкото съзнание. Защото всичките нещастия, които ние претърпяваме, се дължат на едно вътрешно положение на нашето съзнание и самосъзнание. Всички страдания, нещастия, скърби, противоречия произтичат от съзнанието, което е достояние на животинското царство. Трябва да влезем в една нова област, в едно ново съзнание, което не носи тези противоречия.
Срещате се двама души, но нито един от вас не може да гледа на другия така, както гледа на себе си. Някой път вие може да кажете, че ви обичат хората. Но направете един малък опит да разберете доколко ви обичат. При всички случаи, когато вас ви поставят да дарите нещо някому, всякога ще забележите един закон – че всякога най-хубавото оставяте за себе си и ще кажете, че и готвачът трябва да яде. Но най-хубавото ядене готвачът не оставя за себе си. Онзи, който има ябълки, най-хубавите ябълки ще остави за себе си. Най-хубавото, най-ценното мъчно се дава.
Докато не съзнаем нуждите на хората, ние сме на крив път. Животът може да се разбере само като съзнаем нуждите на хората. Ако ти съзнаеш нуждите на другите като свои, само тогава ще можеш да разбереш живота. Но докато изхождаш само от твое гледище – не можеш.
Например ние не влизаме в положението на Бога. Вие нямате понятие какво нещо е Господ. Господ е едно Същество, Което влиза в положението на всички същества: от най-дребните до най-едрите. И с всичките противоречия, които съществуват в тях. И Той все урегулира нещата. Знаете ли каква е грижата Му? Да промисли за всички тях. Желанието на най-малкото същество влиза като Негова цел. Бог има желание и най-малката буболечка да бъде щастлива. Той има желание не тази буболечка да бъде силна и умна като Него, в това не седи щастието на тази буболечка. Но тази малка буболечка да бъде доволна от живота, който тя има.
Вие всеки ден се препирате с Бога – от това сте недоволни, от онова сте недоволни, от всичко, което ви се дава, вие все сте недоволни. Недоволни сте от всичко, каквото се случва с вас. И вие предавате вашето недоволство на окръжаващата среда. Засега у всинца ви вървят два процеса: един процес на вяра, [самоувереност] и младост и един процес на неувереност – безверие, старост. Когато човек казва, че в нищо не вярва, той е остарял. Все едно дали е мъж или жена. И когато казва, че вярва във всичко, той е млад. Когато казва, че вярва в себе си, той е възрастен.
Частично щастие в света не съществува. Вие може да бъдете щастливи частично, но това ще причини известни страдания на другите. Някой път това страдание ще се върне при вас. Вие слагате яйце под квачката и след време се излюпва пиле. Вие правите добро на това пиле да дойде на бял свят. Но давате възможност на това пиле да изяде хиляди червеи. И вие ще понесете последствията на тези престъпления, които ще направи това пиле, ще пренесете последствията заради пилето, което сте излюпили. И доброто, като направиш, ще страдаш, и злото, като направиш, ще страдаш. Вие казвате: „Не си струва да се прави добро.“ Излиза тогава – да се прави зло. Не, не. Въпросът трябва да се разреши правилно. Какво трябва да правиш? Остави яйцето да го измъти онзи, който го е снесъл. Не излюпвай чужди яйца. В тебе се заражда една мисъл. То е чуждо яйце. Остави го да го излюпи онзи, който го е снесъл. Ти не го излюпвай.
И всичките страдания произтичат от това, че ние искаме да дадем на другите хора щастие, без да сме сами щастливи. Ние на себе си не можем да дадем щастие, а пък искаме на другите хора да дадем такова. Или, богатият, иска да направи щастливи другите.
Кой е истински богат? Где е онова, истинското богатство? То е богатството, в което няма страдание. Някой казва: „Аз зная какво иска да каже Учителят.“ Някой казва: „Онзи не се отнася добре с мене.“ Той е прав, че не е приет добре, но той не казва цялата истина. Има една истина, която той не доизказва. Онзи, който иде при мене, той си има едно вътрешно, спотаено желание. И при вас идва един млад човек, говори ви, но в неговото желание има нещо скрито. Той иска да следва в странство, но е горделив, направо не казва нищо. Вие го нахранвате, но за неговото интимно желание не говорите. Не е лошо, ако може да задоволите желанието му. Но ако задоволите желанието му, той може да не бъде признателен.
Най-мъчното нещо е това. Щом направите добро някому, то този, комуто направите доброто, няма да ви бъде признателен. Тогава какво ще кажете? Аз да ви кажа где е противоречието. Изяденият плод не се връща назад. Има в нас една признателност, която е много повърхностна. Някой ви казва: „Много ви се радвам“, но това не е още онази дълбока признателност. Някой казва: „Аз много благодаря на Бога.“ Нищо не благодари. Това са празни приказки. Като каже човек „Благодаря на Бога“, това значи да бъде носител на всичко онова, което Бог е вложил в него. Да даде ход на Божественото и да употреби всички онези методи, които са вложени от Бога в него. Ние сега сме оставили Божественото настрани и сме турили нашите влогове. Младият момък гледа да се облече, да се понамаже, да се поогледа в огледалото, също така и младата мома. Някой ден престават да се гледат вече в огледалата. На старост няма какво да се оглеждат. Погледнеш се, въздъхнеш и казваш: „Какво бях едно време!“ Защо човек жалее, че е остарял? Аз виждам каква е интимната му мисъл. Но казвам: Нито като млад е разрешил този въпрос, нито като стар.
Има една страна на младостта, която вие още не сте засегнали. Това, което хората наричат „младост“, не е младост, то е сянка на младостта. Това, което хората наричат „старост“, то не е старост, то е сянка на старостта. И всички вие минавате за стари хора. Това е голяма привилегия. От милиони години, откак се е създало Небето, има само 24 старци. И всеки счита за голяма привилегия да види един такъв стар човек. И като го види, трепва му сърцето, както когато види някой момък момиче, а път тук, в този свят, е обратното. Тук светът е пълен само със стари хора. Човек една на 50 години станал, смята се за стар и казва: „Остарях.“ И се готви за онзи свят. Младият се готви за този свят, възрастните се готвят да управляват, а пък старите се готвят за онзи свят.
Трима души ходили в чужбина и се връщат, но като минават през едно село, дават им една печена кокошка. Спират се те, не могат да разделят кокошката на три парчета, че да бъде на всички по равно. И казват си: „Нека да спрем така и да подремем, да видим кой какъв сън ще сънува. Че който сънува най-хубавия сън, на него ще дадем най-хубавата част от кокошката.“ Заспиват и тримата души. Става първият и почва да разправя съня. „Един страшен сън, казва той, слизам в Земята, в онези големи дълбочини. Така се бях изплашил, че не можах да изляза на Земята и се чудех как ще изляза.“ Другият казва, че отишъл на Месечината. Третият казва: „Аз видях, че единият влезе в Земята, другият отиде на Месечината и аз изядох кокошката.“ Младият отишъл под земята, а старият на Месечината, а пък възрастният изял кокошката. Те двамата казват: „Поне малко да беше оставил за нас.“ Онзи казал: „Ще ме извините, аз мислех, че няма да се върнете и изядох кокошката, да не се развали.“
Младостта е начало на живота, старостта е краят, а пък възрастният живот, това е зенитът на живота. Младостта, началото, това е посаждането на едно дърво. Когато това дърво нараства и става пълновъзрастно, това е възрастният човек. А когато това дърво почне да дава плодове, това е старият човек. Старият живот е живот, който дава плодове. Това трябва да разберете. В младините трябва да посявате всичко хубаво. Човек, който иска да бъде млад, всичко хубаво да посява в себе си, а пък старият трябва да има плодове – тогава животът има смисъл. А пък ако човек на младини изяде това, което е трябвало да посади, той на старини ще мисли само за онзи свят, ще го връщат и все ще го връщат, докато разбере Божественото начало.
Онова, което Бог е вложил в нас, ние трябва да го посеем. Вложеното в нас трябва да даде плод и да опитаме този плод. Това е животът. И ако ние не можем да опитаме този Божествен плод, тогава самият живот остава за нас неразбран.
Това е сега новото в света. Онова, което ви е дадено, трябва да го приложите, за да може то след време да даде своя плод. Това е реалното.
„Отче наш“
17-о утринно неделно слово,
държано от Учителя
на 14.I.1934 г., 5 ч сутринта,
София – Изгрев.
Утринни Слова
14.01.1934 Неделя,
София
|
Начало
