Ще прочета 16-та глава от Евангелието на Йоана. Размишление върху 21-ви стих от прочетената глава: „Жена, кога ражда, на скръб е, защото е дошъл часът ѝ; а кога роди дете, не помни вече тъгата си, поради радостта, че се е родил човек на света“.
Едно правило в живота гласи: стой на краката си; работи с ръцете си; гледай с очите си; слушай с ушите си; говори с езика си; мисли с ума си; чувствай със сърцето си; служи с духа си! Ще приведа един окултен разказ. В древността някой си купил един хубав, скъп юлар и тръгнал по света да търси кон, също тъй хубав, на който да сложи юлара. Години наред той търсил коня, но не могъл да го намери. Обаче, един ден разбойници го хванали в гората, и му вързали ръцете с юлара, който купил за коня. Той се обръщал ту към съдбата, ту към разбойниците и ги запитвал защо го вързали с юлара. – „Вързахме те, защото още не си намерил коня“. Казвам: когато човек не си служи с ума си, винаги ще го връзват с юлара, който носи за коня си. Така, именно, човек прави ред погрешки и страда, но не може да си обясни защо страда. Вървиш по пътя, захласнеш се някъде, търколиш се на земята, удариш ръката си, а после питаш: „Защо паднах?“ Ти падна, защото изгуби равновесие. Изгубването на равновесие в планината има своите дълбоки причини. Като не можеш да си дадеш отчет, защо си паднал, ти казваш: „Спънах се в един камък и паднах“. Не е така, не е тази причина за падането. Ти може и на полето да паднеш, както и на планината, без да се спънеш в някой камък. На равни места хората не падат ли? И на равни места падат. При това всички хора падат. Съдиите, например, не падат ли? – Падат. – Учените, философите, поетите, музикантите не падат ли? – И те падат. Следователно, който не може да се качва по планините и не може добре да ходи по тях, той и на равните места не може да върви добре и ще пада. Обаче, онзи, който има здрави крака за планините, той и на равните места ще върви добре, без да пада. Значи, планината е пробен камък за човека. Сега, като гледате мъглите пред вас, вие си казвате: „Защо дойдоха тези мъгли, да ни попречат да видим изгряването на слънцето?“ Колко пъти досега сте виждали изгрева на слънцето! Ако е въпрос за виждане, питам: какво трябва да виждаш? Кое е за предпочитане да виждаш: това, което се гради, или това, което се разрушава? Да слушаш онзи, който плаче и окайва съдбата си, или да слушаш онзи, който разказва за своето щастие? Да виждаш младата булка, която извеждат от къщи, или да виждаш стария, когото носят на гробищата да погребват? Да ти дадат хляб, или да ти вземат хляба? Като отговор на тези мисли, ще дам следните окултни правила. Радвай се, когато ти вземат мухлясалия хляб. Скърби, когато ти вземат укрухите. Ако имаш право за нещо да скърбиш, то е за укрухите, за малките трошици. Не скърби, че са ти взели цялата кутия с кибрит, но скърби, когато ти вземат последната клечка кибрит. И тъй, жена, кога ражда, на скръб е. Защо скърби? – Защото не знае какво ще роди. Щом роди и види, че човек се родил, тя се радва. Човек скърби за това, което не знае, а се радва за това, което знае. Някой казва: „Защо скърби жената?“ – Защото не знае какво ще роди. Ако роди нещо умряло, няма ли да скърби? – Ще скърби, разбира се. Колко деца се раждат умрели! Каква радост може да причини умрялото дете? Обаче роди ли се живо дете, всички се радват. Значи, живото дете е разумното в човека. С други думи казано: човек се радва за разумното, което се ражда от него. Ако бихте могли да преведете правилото, което ви дадох в началото на тази беседа, щяхте да се доберете до ред основни положения в живота. За пример, какво значи правилото: „Стой на краката си“? Да стоиш на краката си, подразбира да стоиш на здрава основа – на добродетелта. Ти не можеш да стоиш разумно на някое място, ако те не е ценно. Мястото, на което стоиш, непременно трябва да е ценно, да не е някакво купище, на което се качва петелът да кукурига. Защо петелът пее на купище? Когато петелът се качва на някое купище да пее, с това той казва: „Хора, селяни, вземете това купище и го пръснете на нивата. Годината е гладна, а нивата е слаба“. Тъй щото, когато твоят петел пее на купището в младините ти, той казва: „Работи, понеже идат оскъдни години на старостта. Ако не вземеш това, на което аз пея, и не го разпръснеш на нивата, когато раждаш, скърби ще имаш“. Защото младият не ражда, а старият ражда. Българинът казва: „Не търси яре от млада коза, но търси яре от стара коза“. Когато старият роди нещо, на света ще го роди. Младият пък, я роди нещо, я не роди. С други думи казано: силният трябва да работи, а не слабият. Аз разглеждам думите „млад“ и „стар“ в широк смисъл, а не както обикновено се разбират. Сега, като разглеждаме живота в неговата целокупност, ние намираме най-естествени ония неща, които ни засягат. – Защо? – Защото всички желания, които се явяват в душата на човека, са естествени, нужни и за самия него. Злото в тия желания се състои в това, че те са изникнали в душата на човека преждевременно. Много наши мисли, чувства и желания са дошли преждевременно, а някои от тях са закъснели. На това, именно, се дължат всички несгоди, всички непостижения в живота на човека. Значи някои неща са дошли или преди определеното време, или след определеното време. Умният, обаче, трябва да постави нещата точно на времето си. За пример, техникът трябва да постави нещата точно на своето време и място. Математикът трябва да прави изчисленията си точно на своето време и място. Музикантът трябва да постави пръстите си на определения тон, на определеното място. Ако той не спазва такта, т.е. времето, както и ред други правила, нищо няма да излезе, нищо не може да постигне. Сега, ще ви разкажа една приказка, известна на всички народи, също и на българите. В тази приказка се разправя за една царска дъщеря, която живяла някога в далечното минало. Учителят на тази царска дъщеря ѝ казал, че тя трябва да се затвори в един подземен палат и там да стои, докато ѝ дойде часът да се яви пред света. След време започнали да се носят слухове, че царската дъщеря се затворила в този подземен палат и посрещала всички свои избраници, възседнали на кон. Те идвали до мястото, където тя прекарвала, поздравявали я и си заминавали. Красивата царска дъщеря се наричала Халказ. Тръгнали царските синове от целия свят да я посещават и като пристигали до нейния палат, поздравявали я и извиквали: „Халказ!“ Тя им отговаряла: „Ако съм Халказ, на камъни да станете“. Един по един, всички се превръщали на камъни и в течение на векове цялата местност се покрила с камъни. Кой как извиквал Халказ, на камък ставал. По едно време дошло ред на един умен царски син да посети красивата царска дъщеря. Той възседнал коня си и тръгнал на път. Понеже знаел езика на животните, той казал на коня си: „Аз ще кажа няколко думи на царската дъщеря, а в това време ти ще изцвилиш“. Щом стигнал до палата на царската дъщеря, умният царски син не извикал „Халказ“, както другите царски синове, но казал: „Дъще на красотата!“ – и конят изцвилил. Цвиленето на коня се видяло много странно на царската дъщеря, и тя отворила вратата. Царският син веднага я хванал за ръката и казал: „Дъще на красотата, не бъди толкова жестока! Виж колко царски синове са станали жертва за една дума“. Тя била тъй изненадана, че не могла да каже на царския син да стане на камък. Качила се на коня и тръгнала, а царският син вървял след нея и казвал: „Кажи сега на тия камъни да станат. Кажи: „Синове на Истината, станете!“ Тя изпълнила всичко, каквото царският син искал от нея. Царските синове, които били превърнати на камъни, оживели и тръгнали подир нея.
Казвам: сега аз мога да спра дотук, да не обяснявам значението на думата Халказ. Всеки човек търси тази красива царска дъщеря, която представлява щастието. Няма човек в света, който да не търси щастието. Кой не търси щастието? Обаче кой е законът за постигане на щастието? Преди всичко човек трябва да вярва в постижимото. Аз употребявам думата „постижимо“ в широк смисъл. Само постижимото е реално. Когато някой казва, че има непостижими неща, това показва, че този човек е неразумен. За неразумния човек има непостижими неща, за разумния – всички неща са постижими. За онзи, който обича знанието, нещата са постижими. Тъй щото, рече ли човек, че има непостижими неща, значи на него му липсва нещо. Следователно всички несгоди в живота на хората показват, че в даден случай им липсва нещо. На това основание, скръбта, недоволството, или какво и да е друго чувство от отрицателен характер, има свой специфичен произход. За изяснение на последната мисъл ще приведа следния пример.
Една млада, интелигентна мома ми разправяше една своя опитност. „Не зная – казва – коя е причината на сегашното ми състояние, но никога досега не съм прекарвала подобни моменти. Нещо ми е тежко, мъчно, животът ми е обезсмислен, голяма празнота изпитвам. Иде ми да се хвърля от някоя канара, не ми се живее, нищо не ми се прави – пълна апатия ме е налегнала.“ Питам я: не можеш ли да си дадеш отчет, на какво се дължи това състояние? – „Нищо не зная. Никога не съм преживявала такова нещо.“ Тогава аз ѝ обясних дълбоките причини на нейното състояние и тя ме разбра, успокои се, и скръбта ѝ съвършено изчезна. Тя е била някъде и се е натоварила с чужди мисли и чувства, възприела е чуждо състояние. Тя трябва да развърже ремъците и да се освободи. Конят го товарят и разтоварят, а човек сам може да се разтовари. За пример, някой се натовари сам и казва: „Няма да го бъде!“ Питам: кое е по-лесно да кажете – „Ще го бъде“, или „Няма да го бъде“? Кое е по-лесно да кажете: „ще“ или „не ще“? Всичката философия се състои в тези две думи от по две букви. Ако кажете „не“, на какво основание предпочитате тази отрицателна частичка пред положителната „ще“? Кой е заставил човек да употребява и да предпочита частичката „не“? И днес тя има такова важно значение в живота му, че постоянно го връща назад. Защо трябва да мислите за нещо, че няма да го бъде? Аз мога да ви докажа, че ще го бъде. Един българин завел жена си, която била зле болна, при един лекар и му казал: „Господин докторе, жена ми е зле болна, няма да я бъде, но прегледай я, виж какво може да се направи“. Лекарят взел бастона си и почнал да налага мъжа на болната жена. – „Чакай, господин докторе, какво правиш? Ще я бъде жена ми, престани да ме налагаш, моля ти се!“ – „Тъй трябва да говориш. „Ще я бъде!“ – нищо повече. Щом казваш, че няма да я бъде, ти ми подбиваш клиентелата. Кой как влезе при мене, трябва да казва, че ще го бъде, за да се прослави името ми“. Казвам: кой как влезе при вас и каже за нещо, че няма да го бъде, налагайте го на общо основание, докато най-после каже, че ще го бъде. Ето, давам ви това правило, което трябва да употребявате при всички случаи на живота си, да се ползвате от него. Сега ще цитирам две философски изречения от вашите дневници. Едното от тях е следното: „Лесно се говори, но мъчно се прави“. Второто изречение: „Ако е късмет, на краката ми да дойде“.
Питам: ако някой е жаден, пътувал няколко деня през горещините и се спре на един километър разстояние от извора, ще дойде ли изворът при краката му? Не, пътникът трябва да отиде при краката на извора. Тъй щото, когато казват, че късметът трябва да дойде при краката на човека, това показва, че преводът на това изречение е крив. Аз ще направя корекция в следния смисъл: ако искаш да имаш постижения, иди при краката на късмета си. Хората очакват късмета си да им дойде на крака и тогава да станат богати, учени, силни. Не, между богатството и сиромашията съществуват известни отношения, които човек трябва да разбира. Богатството жъне и събира, сиромашията разпилява и покрива. Когато се казва, че сиромашията разпилява, това значи, че тя разхвърля нещата и ги посява. Сиромашията дохожда, когато всичко е посято на нивата. Богатството дохожда, когато всичко е събрано. Докато не станеш сиромах, ти никога не можеш да бъдеш богат. За да стане човек богат, той първо трябва да осиромашее, а не и обратното. Не е правилно първо човек да забогатее, а после да осиромашее. Глупавият да поумнее, това е естествено, но умният да оглупее, това не е в реда на нещата. Следователно в естествения ред на нещата е сиромахът да забогатее, но не и богатият да осиромашее. Богатият трябва да е давал, за да осиромашее; ако е осиромашал, без да е давал, той не е вървял по естествения път на живота. Казано е: „Жена, кога ражда, на скръб е“.
Питам: когато жената не ражда, какво е състоянието ѝ? Можете ли да кажете, че когато жената не ражда, тя е спокойна? Всеки човек казва: „Важно е, аз да съм спокоен“. Спокойствието разрешава ли въпросите в живота? Не ги разрешава. След всяка скръб иде радост и обратно: след всяка радост иде скръб. Според думите на Христа радостта иде по причина на това, че се е родило нещо разумно – човек се е родил, на когото може да се разчита. „Жена, кога ражда, на скръб е.“ Къде е приложението на този стих в живота? Този стих има отношение до мислите и чувствата на хората. Когато в душата на човека се роди една велика мисъл или едно велико чувство, той трябва да се радва. Тази велика мисъл или това велико чувство в него не е нищо друго, освен разумното, което се ражда. Разумното в човека трябва да се използва за работа. Оттук вадя следните изречения: ако при водата, която тече около тебе, не изпереш дрехите си, у кого е погрешката? Ако при хляба, който имаш, ти стоиш и размишляваш, че е твърд, че трябва много дъвкане, че не струва и те мързи да си вземеш, у кого е погрешката? Ако дървата са наблизо и тебе те мързи да се накладеш огън и се свиваш, духаш ръцете си, озърташ се да дойде някой да ти накладе огъня, у кого е погрешката? Чудиш се защо никой не дойде да ти изпере дрехите, да ти донесе хляб, да ти накладе огън, когато можеш сам да си услужиш. Това е обикновеният начин на размишление. Ако става въпрос, защо съвременните хора страдат, казвам: страданията в живота се дължат на това, че хората очакват други да им вършат работата, която те сами могат да направят. Когато правех своите научни изследвания в България, срещнах една млада, 35 годишна жена, която ми разправи своята опитност – как се е справила с една трудна задача. „Ожених се – казва тя – млада, и ето, година вече, откак мъжът ми умря. В първо време изпаднах в голяма скръб, не ми се работи, ще полудея, дохожда ми до самоубийство. Обръщам се тук-там за някакъв съвет, никой не може да ми каже нещо, което да ме задоволи. Всички ме съветват да се оженя. Започнах да си мисля: първият мъж обичах, той умря. Ако се оженя за втори, и той ще умре. Тогава? Взех да се плаша. Щом първият умря, и вторият ще умре. Цяла година мислих по този въпрос, но не дойдох до никакво разрешение. Започнах да се моля на Бога, Той да ми даде светлина, да дойда до някакво заключение. Един ден, когато размишлявах, дойде ми една светла мисъл: ако мъжът ми ме обичаше, както трябва, той нямаше да умре. Щом умря, той не ме е обичал. Тогава нека си върви по работата. След това пак идваха мои познати да ме питат, искам ли да се женя? Казвам: този, за когото мислите да ме жените, ще умре ли? – „Ще умре, разбира се.“ – Тогава, да си върви по пътя! От този момент аз почнах да се развеселявам. Намерих нещо хубаво в себе си, за което трябва да живея. Започнах да се радвам, че намерих смисъл в живота и благодарих на Бога, че дойдох до едно правилно разрешение на въпроса.“ И тъй, приложете следното правило: не дръжте в себе си неща, които умират. Не дръжте в ума си мисли, които умират. Не дръжте в сърцето си чувства, които умират. Не вършете постъпки, които умират. Питам: ако една малка мъчнотия отнема на човека една–две години, за да я реши, къде е неговото геройство. Ако търсите спасението отвън, вие сте на крив път. Спасението ще дойде отвътре, а не отвън. Онзи, който спасява, Той действа в нашите умове, сърца и воля. Отвън има само подбудителни причини, обаче спасението иде отвътре. Светлината, влагата са отвън, а силите, които възрастват семето, са вътре в него. Ако силите не действат отвътре, нещата остават нереализирани. Ще ви дам още едно правило: не се стремете към обикновени постижения. Защо? – Защото има важни неща в живота, за постижението на които се изисква труд, усилие. Това усилие един ден ще се оправдае. Има неща в живота, които не са важни. Следователно не правете усилия да постигате тия неща. Всяко усилие за тях е напрзно харчене на енергия. Когато гъсеницата достигне 10 сантиметра дължина, това показва, че тя е дошла до крайния предел на растене – повече не може да расте. Тя ходи, обикаля натук-натам, погледне едно дърво, погледне друго, помисли си и казва: „На всички дървета се качвах, всички опитах. Какво трябва да правя сега?“ Казвам: ако тази гъсеница стане по-дълга от 10 сантиметра, нещастието ѝ ще се увеличи. С тази дължина тя ще срещне големи препятствия и от всякого може да бъде стъпкана. Ако продължава да живее като гъсеница, животът ѝ ще стане еднообразен, ще се обезсмисли. В това безсмислие на живота си гъсеницата дохожда до следното разрешение: тя престава да яде и става постница, калугерка. След това става капелмайстор, започва да маха главата си ту на една, ту на друга страна и мотае нишки от единия до другия край около себе си. Най-после тя се затваря в тези нишки и се превръща в пашкул. Никой не знае какво прави гъсеницата в пашкула. Биолозите са изучавали стадиите, през които гъсеницата минава, но въпреки това, те не знаят какво мисли тя, как се трансформира, докато един ден се яви като пеперуда, облечена в царска дрешка и хвръкне на свобода. Очите на тази царска дъщеря са дяволити, навсякъде играят. Тя изважда хобота си, лети от цвят на цвят, смее се на първото си положение и казва: „Колко съм била глупава! Ако не бях станала капелмайстор, да махам с главата си на една и на друга страна, не бих излязла от положението на гъсеница“. Казвам: капелмайсторът представлява човешкия ум. Той дава всички разпореждания. Тия промени, за които говоря сега, са обикновени неща. Има неща, в които човек трябва абсолютно да вярва. За пример, трябва ли човек да се съмнява в извора, че той няма да му даде от водата си, която тъй изобилно извира? Няма повод човек да се съмнява в извора. Който е отишъл при извора, той непременно е получил от водата му. Изворът на никого не е отказал да даде от своята вода. Той е отказал да даде само на онези, които не са отишли при него. Често хората се оплакват, че желанията им не се реализират. Коя е причината за това? Представете си, че една жена мечтае за хубава рокля, от най-тънка коприна, но външната температура е около 40 градуса под нулата. Питам: къде ще отиде тя с тази рокля? Вън е толкова студено, че ако рече да я облече, тя ще измръзне. Наистина, тази жена има нужда от рокля, но не копринена. Студът изисква дебела вълнена рокля. Всеки има право да носи тънка копринена дреха, но само при условие, да се превърне от гъсеница в пеперуда. Докато си в състоянието на гъсеница, копринена дреха не можеш да носиш. Преминеш ли от гъсеница в пеперуда, ти можеш да се облечеш в копринена дреха. Само пеперудата има право да носи копринена дреха. Докато си гъсеница, ще носиш вълнена дреха, като овца. Докато си невежа, ще носиш вълнена дреха; щом придобиеш знание, ще носиш копринена дреха. Казвате: „Какво нещо е знанието?“ Излизат двама естественици в планината да правят научни изследвания. Единият казва: „Аз зная това и това“. Другият казва: „Аз пък зная еди-какво си“. И двамата се разправят кой какво знае. По едно време насреща им излиза мечка и започва да реве. Хукват и двамата да бягат, и всеки в себе си казва: „Има нещо, което не знаехме“. Когато съм казвал някому, че има неща, които не знае, той се обижда. Казвам му: ти не знаеш какво нещо е да бягаш от мечка. Да ти разправя някой, че е бягал от мечка, това още не е знание. Колкото и да си герой, все ще трепне сърцето ти. Като минала опасността, двамата естественици започнали да се шегуват: „Къде се намери тази мечка, че ни попречи да довършим изследванията си?“ И тъй, философията на живота се състои в това, да дойде човек до онова звено, което свързва и осмисля всички неща в света. Все трябва да се намери човек при някаква мъчнотия, за да се осмислят работите му. Мъчнотията е такова нещо, което събужда в човека мисъл. Ако страданието не предизвиква в човека някаква мисъл, то не е страдание. Под думите „скръб“, „страдание“ аз разбирам само това, при което може да се роди нещо велико. Ако човек скърби и страда дълго време, и нищо не се ражда в него, това не е никакво страдание. Само този човек страда, у когото се е родила някаква основна мисъл. При това положение той непременно ще забрави страданието си. Затова е казано: „Жена, кога ражда, на скръб е; кога роди, забравя скръбта си“. Само тази скръб е на мястото си, която може да се забрави. Скръбта непременно трябва да се забрави. Мнозина искат да бъдат богати. Защо им е богатството? Богатството е едно условие на живота, но ако с богатството, което имате, не можете да си направите една къща, или да си купите хубави дрехи, шапка, или да се нахраните добре, защо ви е то? Ако с богатството, което имате, не можете да си доставите хубави книги за четене, или инструмент за свирене, защо ви е това богатство? Ако богатството може да ви донесе някакво благо, разбирам; ако богатството не донася никакво благо, то няма смисъл. Хората се стремят към богатството, защото в него те виждат условия за своето развитие. И обратно: хората бягат от сиромашията, защото тя не може да им даде условия за някакви постижения. При богатството и сиромашията човек изучава великия закон на самоотричането, на самопожертването. Този закон е неумолим. Няма същество на земята, което да не е научило този закон. Всичко трябва да се даде! Големите предпотопни животни умряха, оставиха само костите си, като се отказаха от своите грамадни тела. Богатите хора умират, оставят телата си, богатствата си на земята – от всичко се отказват. Всичко, което притежаваме, ще оставим на земята.
Питам: в какво се състои богатството на човека? Ако един вещ цигулар вземе чужда цигулка и свири пред една публика няколко часа, след това той трябва да върне цигулката на притежателя. Какво остава за него? Той връща цигулката, получава пари, които слагат в джоба си, но и тях още утре може да изхарчи. Обаче това, което той носи със себе си – изкуството – е неговото богатство. Следователно истинското богатство на човека е това, което върви с него, което никой не може да му вземе. Това е неговото добро, неговото знание, неговата сила, любов, истина, свобода и т.н. Всички останали неща, които всеки може да вземе, са лесно постижими. Сега, като говоря за Любовта, за Мъдростта и за Истината, те трябва да се разбират в техните елементарни проявления. Любовта е закон за постижение на живота. Мъдростта е закон за постижение на знанието. Истината е закон за постижение на свободата.
Следователно човек трябва да изучава Любовта като закон, с който може да придобие живота. Всеки търси живота, защото той е богатство, без което нищо не може да постигне. В живота се крият всички възможности. Съвременните хора разглеждат любовта в такъв смисъл, в какъвто тя не съществува. За пример, някой казва: „Никой не ме обича“. Какво разбирате под думата „обич“? Обичта е неразбрано нещо. Защо? – Защото в обичта се крият две крайности. Онзи, който днес те обича, утре ще те разлюби. Който не разбира този закон, мисли, че той е най-нещастният човек. Той се оплаква, че го разлюбили, че го изоставили. Какво означава залюбването, и какво – разлюбването? В залюбването ограничават човека, а в разлюбването го освобождават. Ще изясня тази идея със следния пример. Докато пиленцето е затворено в яйцето, то е ограничено. Щом излезе от яйцето, то е свободно вече, може да ходи навсякъде, може да рови, да кълве, да се движи, където иска. При залюбването ти си в яйцето, при разлюбването си вън от яйцето. Кое е по-хубаво от двете състояния? Когато някой каже, че го разлюбили, аз разбирам, че той се е вече излюпил и, като пиленце, ходи, движи се свободно. Тогава аз се усмихвам, радвам се на свободата на този човек. Той казва: „Ти се смееш, не знаеш какво ми е в душата“. Казвам: не се смея, че те разлюбили, но се смея, защото не разбираш дълбокия смисъл на разлюбването. Ако мислиш, че като те разлюби някой, ти си изоставен, че никой не се грижи за тебе, това показва, че си невежа по този въпрос. Ако, наистина, ти си разлюбен, тогава не би се явил на света, не би съществувал. Този човек трябва да дойде на себе си, да види, че баща му изпраща всеки месец по три хиляди лева, а майка му, сестрите и братята му пишат любовни писма. Трябва ли след всичко това да бъде недоволен? – „Липсва ми нещо в живота.“ Да, аз зная, какво ти липсва – мечката. Един познат ми разправяше за страха, който е изживял от една мечка. Цели три години той боледувал от треска. Лекували го няколко лекари, но не му помогнали. Най-после той се отчаял и решил да отиде в гората, да се самоубие. Като навлизал навътре в гората, насреща му излязла една голяма мечка и започнала да реве. Той се изплашил много и мислил да бяга, но мечката се спряла пред него и започнала да го плюе. От този момент треската му съвършено изчезнала, а с това заедно и животът му се осмислил. Той казвал: „Никога не бях виждал мечка да плюе. Това ми се видя най-страшното нещо в живота. Като се изправи онази мечка пред мене, че като започна да реве и да ме плюе, аз си мислих, че всеки момент ще ме разкъса. След това се обърна назад и продължи пътя си. Голям беше страхът, който изпитах, но поне треската ме остави“. Казвам: това са крайности в живота. В обикновения живот много рядко се случва, мечка да срещне човек и да го плюе. Този е един от извънредните случаи. Кого от вас е плюла мечка? Никого. Наистина, не е обикновено нещо мечка да те плюе. Сега всички хора са в един преходен период, минават от едно състояние в друго, за да се облекат в копринени дрехи. За да се мине от старото към новото, изисква се нова философия за живота. В това преминаване човек трябва да бъде смел като онази българка, на която мъжът умрял, и тя сама се насърчила. Човек трябва да престане с обезсърчението, да погледне смело на отрицателните мисли, да знае, че зад тях се крие нещо хубаво. Умният човек започва с мъчнотиите в живота. Те представляват най-добрия материал за съграждане на човешкия характер. Мъчнотиите не са случайно нещо. Те нарочно са създадени от възвишени, разумни същества, както учените хора нарочно създават трудни задачи за учениците в училищата. Има трудни, сложни задачи, върху които ученикът трябва да мисли дълго време, докато ги реши. Същото нещо може да се каже и за правилата в разните езици. Езикът не е нещо произволно. Учени хора са съставяли граматиките с техните склонения, падежи и т.н. Някои езици имат само три падежа, други имат седем, а трети – около девет. Глаголите пък имат по няколко спрежения. За пример, някой спряга глагола „мога“. Той казва: „Аз мога“, но работите не стават. Щом работите не стават, какво трябва да каже? Той трябва да каже: „Аз мога, ти можеш“. Казва така, но работите пак не стават. Още какво трябва да каже? Сега трябва да каже: „Аз мога, ти можеш, той може“. Пак не стават работите. След това ще спрегне глагола и в трите лица на единствено и множествено число: „Аз мога, ти можеш, той може, ние можем, вие можете, те могат“. Работите и сега не стават. Щом и сега не могат работите да се наредят, ще извика и Бога и ще каже: „Аз, ти, той, ние, вие, те и Бог – всички можем“ – и работите напълно ще се наредят. Работите на хората не се нареждат, защото те спрягат глаголите без Любовта, без Бога. За пример, вие спрягате глагола любя: „Любя, любиш, люби, любим, любите, любят“. Спрягате Любовта, но нищо не се нарежда. Защо? – Защото Любовта се спряга само в първо лице. Досега вие криво сте спрягали Любовта. Питам: защо хората не успяват в Любовта? Те не знаят как да постъпват с нея. Любовта има една практична страна, която всякога трябва да се има предвид. Представете си един беден човек, но голям майстор, вещ в работите. Имате друг, богат, но неспособен. Последният има вълна, но не знае какво да прави с нея: не може да преде, не може да тъче, не може да я използва. Какво трябва да направи с тази вълна? – Да я даде на бедния, той да я изработи и да му ушие един костюм. Бедният ще вземе вълната, ще я изпреде, изтъче и ще ушие един хубав костюм на богатия. Докато богатият не даде вълната си на бедния, да му я изработи, той никога няма да има костюм от своя вълна. Сега вие искате да ви обичат, но нищо не давате. Дайте на майстора, на вещия човек да ви направи нещо, за да ви обикне. Този човек може да е сиромах, това нищо не значи. Той е майстор, ще ви ушие един хубав костюм, и по този начин помежду ви ще се създаде връзка. Следователно искате ли някой да ви обича, непременно трябва да му дадете нещо. Всякога умният обича. Какво остава за глупавия? Той пък обикновено взима, разваля нещата. Един философ, учен човек, се оженил за една красива жена. Той имал един хубав скъпоценен камък, с който правил своите опити. Един ден, край дома на философа минавал един търговец на дрехи, на платове. Жената на философа пожелала да си купи една рокля и си казала: „Ще дам този скъпоценен камък на търговеца, вместо пари, и ще си купя една хубава рокля. Моят учен мъж може и без този камък“. Продала камъка, взела си рокля и се върнала доволна в къщи. Тя отишла при мъжа си да се похвали, каква хубава рокля имала. – „Къде е камъкът?“ – „Е, той отиде.“ Така постъпват много от съвременните хора. Вследствие на своя неразумен живот, те не оценяват скъпоценните камъни, откъдето може да дойде щастието им. И сега, като са изгубили щастието си, хората са недоволни от живота. Едно време, когато Господ създал душите, всички били красиви, облечени с хубави дрехи, но не били много умни, нямали достатъчно знания. За тази цел Бог решил да ги прати в света, да учат, да придобият знания. Преди да отидат по разните светове да учат, всички души се изредили пред Господа, да Му се представят в дрехите, с които Той ги облякъл. Като се пръснали по разните светове, те страдали, мъчили се, плакали, не могли да разберат защо Бог ги е изпратил толкова далеч. След дълги лутания по световете те поумнели, придобили знания и разбрали защо трябва да страдат. Най-после те отишли при Бога да благодарят за всички блага и знания, които придобили в своето странстване. Две души, обаче, тръгнали заедно към Бога: едната от тях разбрала защо била изпратена по световете, но другата не разбрала, затова се разгневила на Бога и не искала да се върне при Него. Тя спряла пред вратата на рая и казала на душите, които отивали при Бога: „Не се връщайте назад. Бог толкова ни измъчи. Не можа ли да постъпи по друг начин с нас, а ни изложи на такива страдания?“ И днес, при вратата на вашето сърце все ще се намери някоя душа, която казва: „Не отивайте при Бога!“ Тя е недоволството, което цял ден мърмори, роптае. Недоволството е царската дъщеря, която протестира, че нямало кой да се грижи за нея, че страдала много и т.н.
Казвам: оставете недоволството настрана, върнете се при Бога и Му благодарете за живота, за благата, които ви е дал. Оставете вашата крива философия. Опретнете се разумно да служите на Бога. Досега вие сте уреждали само вашите работи, създавали сте си ред удобства за живеене, за хранене, за обличане. Във всичко това сте специалисти, добре сте го научили, но само едно нещо не сте научили – не знаете как да бъдете доволни. Глава имате, не сте доволни от нея. Ръце, крака имате, и от тях не сте доволни. Доволство се иска от хората! И тъй, две неща ви са потребни: когато видите мечката, да се зарадвате, да считате, че тя е вашето щастие, и когато я няма, да плачете за нея. Посрещнете мечката като онова малко момиченце в гората и се зарадвайте, че сте я видели. Във време на въстанията едно българско семейство избягало в гората, но в голямата тревога, момиченцето на това семейство се изгубило от родителите си и тръгнало само̀ из гората, да ги търси. По едно време то видяло една мечка, зарадвало се и отишло към нея. Потупало я по гърба, помилвало я и казало: „Моля ти се, кажи ми къде е майка ми?“ Мечката се снишила, за да може детето да се качи на гърба ѝ, и го понесла из гората. След малко тя спряла пред едно дърво, на което били родителите на малкото момиченце. Отдалеч още те видели мечката, изплашили се и затова се качили на това дърво. Като видели детето си на гърба на мечката, майката извикала: „Слез, мама, от мечката“. Мечката пак се снишила и детето слязло, отишло при родителите си. Като търсило майка си, момиченцето не помислило даже, че мечката може да му направи нещо.
Казвам: ако човек търси Бога някъде в природата, и за него мечката няма да бъде страшна. Срещне ли мечка, той ще я запита: „Кажи ми къде е Господ?“ Тя ще се сниши и той ще се качи на гърба ѝ. Мечката нищо няма да му направи. Търси ли човек Бога, т.е. своята майка и своя баща, мечката ще го заведе точно там, където са те. Това е новата философия на живота, според която човек може да намери истинският път само във време на мъчнотии. Сега, ще изтълкувам днешния ден с мъглата около нас. Мъглата показва сегашния ви живот. Каквито сте вие, такъв е денят. Казвате: „Няма ли да се вдигне мъглата?“ Щом мъглата се вдигне, бъдещият живот ще дойде. Ако до довечера времето се поправи, значи и вие имате намерение да изправите живота си. Ще направя математически изчисления, колко ча̀са или дни ще трае мъглата. От това ще съдя и за вашия живот. Днешният ден показва не само вашия живот, но и този на всички българи, както и на хората в цяла Европа. Този ден показва как ще свърши съвременната култура, през какви изпитания ще мине. Този ден решава всичко. По него може да се гадае всичко, което предстои да стане. Първо небето се проясни, мъглите се разнесоха, но после пак се замъгли. Благодарете, че тази мъгла не е по целия свят, а е само около нас. Обаче, нищо страшно няма в мъглата. Мнозина гледат мъглата и треперят. И треперенето има смисъл. Момата при момъка не трепери ли? Длъжникът не трепери ли? Кредиторът, който дава пари, не трепери ли? Много банкери, като дават пари, треперят. Защо? – Не знаят, дали ще ги получат обратно. Докато дават, все треперят. Не е лошо да трепери човек. В треперенето има нещо хубаво. Докато човек трепери, той е жив. Щом престане да трепери, той свършва вече. В Писанието е казано: „Всичко да трепери, да слави Бога“. Когато стават земетресения, когато идват бури, урагани, ветрове, всичко трепери, всичко се тресе. В треперенето е животът. Откак се родим, докато заминем за другия свят, ние все треперим. Радвайте се, че сте дошли на земята да се учите. Радвайте се, че ще свършите училището и обратно ще се върнете у дома си и ще занесете знания със себе си. Радвайте се, че ще придобиете това, което очаквате. Казвате: „Дали ще го бъде това, или не ще го бъде?“ Сега, вместо да кажете „далѝ“, сложете ударението на първата сричка „да̀ли“, и работата ще се свърши. Значи, да̀ли сте нещо. Щом сте да̀ли нещо, и ще получите нещо. И тогава ще знаете, че студът и топлината, скръбта и радостта, треперенето и смущението – всичко това е благословение. И мъглата е благословение. Най-после, такива, каквито сте, и то е благословение.
Беседа от Учителя, държана на 6 август 1932 г., 5 ч. сутрин.
Съборни Беседи
06.08.1932 Събота,
Езерата
|
Начало
