| Порталът към съзнателен живот |
Мястото на Бога
(Съборни Беседи,
05.08.1931 Сряда, Езерата)
Беинса Дуно |
|
рилска беседа Мястото на Бога
Много от съвременните хора се занимават с идеята за Бога, но нямат ясна представа, какво нещо е Бог. Каква форма има Бог, те също не знаят. Човек може да има представа за формата на телата само тогава, когато те са ясни в съзнанието му. Щом един предмет, или едно тяло не е ясно в съзнанието ви, вие не можете да имате представа и за неговата форма. Казвате: „Какво е Бог, не можем да схванем, но искаме да знаем поне, къде е Неговото място“. Мястото на Бога е тази посока, където всички живи същества, с пробуждането си още, отправят съзнанието, ума или мисълта си. Като започнете от най-малките и стигнете до най-големите, всички тия същества отправят съзнанието си в една посока нагоре. Тази посока, именно, е мястото на Бога. Това става едновременно по целия свят, между всички същества от различни йерархии. Няма по-велик момент за човека и за всяко живо същество от този, като се пробуди сутрин, да отправи съзнанието или мисълта си към онази посока, където са насочени съзнанията и мислите на всички останали същества. Само по този начин човек може да възприеме благото, което излиза от Бога. Който се откаже да приеме това благо, той изпада в тъмнина и самотност. Някой казва: „Защо трябва да се моля?“ Молитвата е необходима, защото човек тогава отправя ума си към Бога, да възприеме нещо от Него. В този смисъл молитвата представлява отварянето на цветовете за слънчевата светлина и топлина. Казвам: искате ли да се развивате, постоянно дръжте в ума си мисълта за Бога, като единствено място, като единствен фокус, където се събират съзнанията на всички разумни същества. Какво мислят хората, не се занимавайте с това. Дръжте мисълта си към тази единствена посока, откъдето идва светлината и топлината на вашия живот. Отклоните ли ума си от това място, вие загубвате пътя си и оставате в тъмнина. Човек е пътник в живота си. Рече ли да се отклони малко от пътя, да се позабавлява с това-онова, той ще се забърка, ще се заблуди и не ще може да настигне другарите си. Когато всички същества отправят съзнанието си към мястото, където е Бог, с това те правят стъпка напред. Направят ли стъпка напред, те вече не се връщат назад, да чакат закъснелите или забъркалите се в пътя. Ако те и втория и третия ден не отправят ума си към Бога, ще остават все по-назад и по-назад, докато един ден животът им абсолютно се обезсмисли. Които мислят за Бога и отправят ума си към Него, те все напред и напред вървят. Това значи прогрес в мисълта, а всичко се състои в прогреса. И в леглото си човек пак може да отправи мисълта си нагоре и да върви напред. Всичко се състои в мисълта на човека. Някой може да е излязъл рано сутринта на молитва, но си казва: „Що ми трябваше да ставам толкова рано, да се изморявам? Защо не останах да полежа още малко?“ Такъв човек, макар и да е дошъл на молитва, той е назад от другите, защото мисълта му не е права. Искате ли да прогресирате, да се развивате правилно, където и да сте, в каквото положение и да се намирате, отделете половин или един час да се позанимавате в съзнанието си с мисълта за Бога. Искате ли да придобиете светлина на съзнанието си, мислете за Бога.
Казвате: „Какво ще стане, като гледаме към посоката, където е мястото на Бога?“ – Не е важно, какво ще стане; гледайте и не питайте! – „Какво ще видя?“ – И това не трябва да знаете. Гледайте само! Казвате: „Ние виждаме, че денят е ясен“. – Да, денят е ясен, всичко наоколо е хубаво, но вие никога не сте виждали как изгрява слънцето на живота. Вие сте виждали само изгрева на физическото слънце, но никога не сте виждали изгрева на слънцето на живота. Понякога виждате физическото слънце през облаци и се радвате. Обаче, ако видите изгряването на слънцето на живота, вие никога няма да го забравите и нищо не ще бъде в състояние да го замести. В слънцето на живота ще видите Бога, Който ще ви проговори. Както изгрява физическото слънце, така изгрява и слънцето на живота. Разликата се заключава само в местата, откъдето изгряват тия две слънца. В съзнанието на човека тези две места са съвършено различни.
Казвам: физическото слънце въздейства на човека по един начин, а слънцето на живота – по съвсем друг начин. Когато физическото слънце изгрява, човек се радва, движи се, работи. У него се явява желание да оправи пътищата в живота си, да разоре нивите си, да насади градините си, да си направи къщи и т.н. Щом изгрява слънцето на живота, у човека се явява желание да оправи отношенията си с всички хора. Едновременно с това, всички хора, както и всички живи същества, от най-малките до най-големите, му стават мили, обични. Който веднъж е огрян от слънцето на живота, той вече влиза в положението на всички страдащи, на всички грешници, защото ги разбира. Грешникът за него е затворник, когото той иска да освободи. Спре се пред него и му казва: „Братко, излез от този затвор, защото тук гладен ще умреш. Останеш ли още малко в затвора, всички ще те изоставят. Ти ще останеш сам, ще закъснееш в пътя си и никой няма да те погледне: няма кой хляб да ти даде, няма кой вода да ти донесе. Без да искат другите хора, нещастията ще следват подир тебе, защото си сам в пътя, объркан и заблуден“. Човек трябва да върви напред! Никой не трябва и не може да остане в съзнанието си на едно и също място. За всеки ден има определен път, който човек трябва да извърви в съзнанието си. Ако човек не измине този път, той остава назад. Остане ли назад, с това заедно идват и нещастията за него. Тази е новата философия на живота. Някой казва: „Какво от това, че съм изминал един малък път в съзнанието си? Какво ще постигна с това?“ Много нещо може да се постигне. Колкото малък път и да изминава човек в съзнанието си, той всеки ден върви напред, а щом върви напред, все повече и повече се приближава към Бога. С десет сантиметра да напредва човек в пътуването или в движението си към Бога, това е равносилно на милиони километра във физическия свят. Казвате: „Какво от това, че съм погледнал към Бога, или пък че съм помислил за Него?“ Да погледнете към Бога, или само да помислите за Него, това струва повече от всички материални богатства, с които човек разполага на земята. Тази е една от великите истини на живота. Щом знаете това, не обезценявайте, не умаловажавайте тези неща! Някой казва: „Толкова много работа имам, че ми останало само за Бога да мисля и за мястото, където Той се намира. Аз трябва да работя, да се погрижа за своите материални нужди“. Казвам: единственото място, откъдето можете да приемете всичко необходимо в живота си, е мястото на Бога. Помислите ли за Бога, слеете ли се със съзнанието на всички същества, които се отправят към Него, това е достатъчно.
Питам: какво коства на човека да живее за Бога? Той знае тази наука. Представете си, че се намирате пред една суха вада, в която се състои едно келево. Келевото иска да се движи, но вадата му казва: „Как мога да те въртя като нямам вода?“ Когато дойде водата, келевото започва да се движи. Водата знае и може да движи келевото; тя не трябва сега да учи това изкуство. Водата казва на келевото: „Слушай, ти ще вървиш в посоката, в която и аз вървя“. Келевото обещава, че ще върви с нея, но щом дойде водата, на първо време то се издигне нагоре и скоро след това слиза надолу. Неговото движение е нагоре и надолу, а не като това на водата – напред. И хората, като келевото, често обещават: „Аз ще вървя напред, ще вървя по движението на водата“. Обаче, дойде ли водата, те веднага изменят на обещанието си; водата върви напред, а те се движат ту нагоре, ту надолу и остават почти на едно и също място. Водата и келевото се разговарят. Водата казва на келевото: „Защо седиш на едно място и нищо не работиш?“ – „Как да не работя? Толкова брашно смлях“. Казвам: келевото представлява физическия живот на хората. Ако те не следват пътя и движението на водата, винаги на едно място ще седят и само брашно ще мелят. И хората, като келевото, вършат работа, но тяхната работа не е като тази на водата. Водата е минала през много места, напоила е безброй растения и животни, дала е живот на милиони същества. Келевото е смляло милиони зрънца, превърнало ги е в брашно и постоянно се хвали: „Знаете ли колко много брашно смлях?“ Обаче, ако сравните работата на водата с тази на келевото, ще видите грамадната разлика помежду им. Сега, мнозина си въобразяват като келевото на воденицата, че са свършили много работа. Тяхната работа е физическа, обаче, истинската работа е на водата. Тя е напоила много цветя, градини, хора и животни. Тя е подигнала благосъстоянието на всички живи същества. Където е минала тя, навсякъде е оставила благословението си. Водата представлява живота, с който всички заедно трябва да вървим. Нас воденици не ни трябват, а келевото нека седи на своето място. Водата няма да остане да се разправя с келевото, тя ще продължава пътя си. С този пример искам да обърна вниманието на двата вида съзнания у хората: съзнанието на келевото, което се върти само около един център – физическото съзнание на човека. Второто съзнание е това на водата, което се движи, освен около един център, още и към един възвишен идеал, вследствие на което върви напред и върши работа. Отправянето на мисълта ни към Бога е течение нагоре. Обратното течение на тази посока е течението на водата, която слиза надолу. Течението на реката показва движението на Божественото съзнание към нас, т.е. отгоре надолу. Като мислим за Бога, ние пък се движим нагоре, към Него. След това Той се движи надолу към нас, като ни изпраща своята мисъл. Ето защо, Бог всякога ни изпраща нещо отгоре, но и ние трябва да изпратим нещо към Него.
И тъй, всяка сутрин отправяйте мисълта си към тази посока, където всички разумни същества отправят своята мисъл. По този начин вие ще участвате в общото благо. Някой казва: „Аз не искам да мисля“. – Ти можеш да не мислиш за този, за онзи, за дреболиите в живота, но за Бога не можеш да не мислиш. Ти си длъжен да отправиш мисълта си към Бога, към онази посока, където всички разумни същества отправят своята мисъл. Там пространството е широко, не може да произлезе никакво разногласие. Това място ще донесе единство между всички хора. Когато хората отправят мисълта си към една посока, те се приближават към Бога, а с това и отношенията им към хората се оправят. По този начин хората ще бъдат здрави, весели, ще имат мир в душите си, ще се подмладят, ще скачат като телци. Който не отправя мисълта си към Бога, той ще бъде изложен на всякакви болести. Който отправя мисълта си към Бога, той ще бъде свободен от всички болести. Болестите представляват паразити в аурата на човека, от които той непременно трябва да се освободи. Паразитите пък са отрицателните мисли, които смучат човека, затова той трябва да се освободи от тях. Следователно каже ли някой, че не трябва да мисли за Бога, той вече изпада в положението на дете сираче, без майка и баща. Вие знаете какво е положението на такова дете. Ако някой не се погрижи за него, то ходи босо, голо, окъсано, неоправено. Погледнете ли главата му, ще видите, че тя цяла е побеляла от паразити, от нечистотии. Лицето му е пожълтяло, изсмукано от тия паразити. То ходи немило-недраго, докато се намери някой да го вземе и отгледа. Това дете веднага се съвзема: дрешките му са чисти, главата – чиста, косите – добре пригладени. В скоро време то се засилва, става весело, радва се на живота, на всичко, което го заобикаля. Ето защо, изпадне ли човек в положението на сираче, той трябва да знае, че е престанал вече да мисли за Бога. Тогава паразитите един след друг почват да го нападат и той изгубва смисъла на живота. Казвам: една посока има в живота и към тази посока всички хора трябва да вървят. Някой казва: „Какво ще правим, като тръгнем в тази посока? Не е ли достатъчно да четем Библията и Евангелието?“ Вие можете да четете и Библията, и Евангелието, но в четенето на тия книги има особена философия. Когато четете Библията и Евангелието, където се говори за Христос, за пророците, за добрите хора, които са живели по това време, вие трябва да се свържете с тях и да отправите мисълта си към онази посока, където те са отправяли своята мисъл. Свържете ли се с тия разумни души, не питайте, дали Христос ви разбира, дали Бог ще приеме молитвата ви. Щом отправите съзнанието си към общото съзнание на всички същества, все ще получите нещо от общото благо, независимо от това, дали го заслужавате, или не. Достатъчно е да отправите съзнанието си нагоре, за да получите поне по едно самунче – на човешки език казано. Не отправите ли съзнанието си към съзнанията на всички същества, колкото да плачете и да се молите на Бога, нищо няма да получите. Бог не обича да се занимава само с едно лице. На вашата молитва Той ще отговори: „Ще почакаш за утре!“ На другия ден ще станеш рано и ще чакаш да дойде определения момент, когато всички души отправят съзнанието си към Бога. Тогава и ти ще отправиш мисълта си към Него и няма да питаш, дали си в права посока, или не, дали ще видиш Бога. Това са второстепенни въпроси. За тебе е важно да отправиш ума си нагоре и да чакаш – все ще получиш нещо от общото благо. И слепият не вижда, но като погледне нагоре, все ще дойде някой да му сложи едно самунче в ръката. Той казва: „Слънцето не видях, но хляб получих“. Това е достатъчно за него. Това са фигури, които изясняват добре идеята.
И тъй, всички хора трябва да отправят съзнанието си към Бога. – Къде е Бог? – Бог е на това място, към което всички разумни и добри хора оправят ума си. Не само хората, но всички същества, от най-малките до най-големите, отправят ума си към Бога. Някой казва: „На кое място е Бог?“ – Дигни ума си нагоре и не питай! Като ви говоря за мястото на Бога, към което всички трябва да отправят ума си, това не трябва да ви хвърли в противоречие с вашата работа. Каквото и да работите, всеки е на мястото си. В този смисъл и келевото е на мястото си, и водата е на мястото си. Разликата между келевото и водата е тази, че келевото се върти около своя център и мисли само за себе си, а водата върви напред и мисли за всички. Който мисли само за себе си, той е келево. Такъв човек през целия си живот мисли само за себе си: че има нужда от пари, да се облече хубаво, хората да го почитат и уважават. Това е философия на келевото. Обаче и то върши някаква работа – жито мели. Като се приближите до него, чувате: „Бър-бър-бър“ – жито мели. Един след друг чувалите се пълнят с прясно брашно, което се разнася от търговците за продан. Този работа и вие вършите в живота си, но не сте доволни. Покажете един воденичар, който да е станал философ, писател или поет! Досега, аз поне не съм срещнал нито един воденичар, който да е написал някаква книга. Овчари са писали книги, но воденичари – не. Воденичарите само жито мелят, за нищо друго не им остава време. Как ще се спаси воденичарят? – Като стане или овчар, или орач. Не е нужно житото да се мели. Достатъчно е житото да се счука и така да се яде. Меленето на житото не разрешава живота. Ако човек може да се добере до правилния начин, по който житото трябва да се яде, той ще разбере смисъла на живота. Това са странични въпроси, които ще послужат само за изяснение на идеята. Воденичарят може сам да се справи. Когато хората престанат да му носят жито за мелене, той ще се принуди да напусне воденицата. Като поседи ден–два без работа, той ще каже: „Тази работа няма да я бъде!“ – и ще започне друг занаят. Ето защо, вие не трябва да се безпокоите какво ще стане със старото. Старото само по себе си ще си отиде и новото ще дойде. Вашата задача е да се държите за новото.
Казвате: „Коя е новата мисъл?“ Новата мисъл е следната: отправете ума, сърцето и волята си към мястото на Бога! Станете ли сутрин, първата ви работа е да отправите сърцата и умовете си към онази посока, където в този момент милиони сърца и умове се отправят. Тези сърца и умове трептят с различни вибрации, с различни разбирания, но едно единствено място ги привлича – мястото на Бога. И в името на това място всички живи същества се обединяват. Гледате някой цар, пред когото всички се прекланят, дойде ли този момент и той, като дете, от нищо не смущаван, отправя мисълта си към Бога. В този момент и детето, и царят са едно. След това царят взима жезъла си, качва се на трона, започва всекидневната си работа. На другата сутрин царят, заедно с всички същества под него, пак отправя мисълта си към Бога. На това място всички хора се познават.
Следователно истинската любов се изразява чрез отправяне мисълта на всички същества в една посока. Когато съзнанията на всички същества се отправят към една посока, те ще имат много допирни точки помежду си. Обаче започне ли човек да се върти само около своя център, около себе си, всичко е изгубено. Някой казва: „За мен животът няма смисъл“. Казвам: искате ли животът ви да има смисъл, отправяйте ума си нагоре! Това не е мъчна работа. Какво по-лесно от това, човек да мисли в една посока? Според мен по-мъчно е човек да мисли в две и повече посоки, както правят това съвременните хора, отколкото да мисли в една посока. Много пъти хората са отправяли мисълта си нагоре; те знаят посоката на това място, но не им е идвало на ум, че има един общ момент, когато всички същества едновременно отправят мисълта си към Бога. Желаят или не, това става по един вътрешен, неумолим закон. Който не иска да се подчини на този закон, на сила ще го заставят. Как? Ще го хване някоя болест и той ще потърси Бога, ще отправи мисълта си към Него и ще благодари, че се е разболял, за да помисли за Бога. Не само чрез болести, но и по много начини още може да се спре келевото на човека, за да го заставят да потърси мястото на Бога. Един час, една минута или една секунда се изисква, за да се отправят съзнанията на всички същества към Бога. Велик е този час от деня! Велика е тази минута от часа! Велика е тази секунда от минутата!
Сега, ще прочета 8-ма глава от Евангелието на Йоан, от 31-ви стих надолу. И казваше Исус на повярвалите в него Юдеи: „Ако вие устоите в моята дума, наистина, сте мои ученици“. (– 31-ви стих.). „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (– 32-ри стих.) Тези стихове, преведени според езика на новото учение, означават: ако всички отправите ума си към Бога, вие сте мои ученици. Тогава ще познаете истината, която ще ви направи свободни. Значи, когато човек отправи ума си към Бога, той ще се свърже с Неговата Любов; понеже Бог същевременно е Истина, човек ще познае Истината, която ще го направи свободен.
Отговориха Му: „Семе Аврамово сме и никога никому раби не сме ставали. Как казваш ти: „Свободни ще бъдете“?“ (– 33-ти стих.) „Отговори им Исус: „Истина, истина ви казвам, че всеки, който прави грях, раб е на греха“.“ (– 34-ти стих.) „И рабът не остава вечно в къщата, а синът вечно пребъдва.“ (– 35-ти стих.) Това значи: всеки, който не отправя ума си към Бога, раб е на греха. И рабът не остава вечно в къщата, а синът вечно пребъдва. Следователно келевото не може да съществува дълго време. Като свърши известна работа, то се разрушава и водата го завлича – не може да остане дълго време на мястото си. „Зная, че сте семе Аврамово, но искате да ме убиете, защото моята дума във вас се не вмещава.“ (– 37-ми стих.) – Христос не е разбирал само външното убийство, но и вътрешното. Когато човек жертва Божественото в себе си за нищо и никакво, все едно, че го убива. И тогава той е син на убиец. „Аз говоря това, което съм видял у Отца си; и вие правите това, което сте видели от отца си.“ (– 38-ми стих.)
„Отговориха и рекоха Му: „Отец наш е Аврам“.“ – Така говори физическият човек, келевото, а то не познава своя Баща. Казва им Исус: „Ако бяхте чада Аврамови, делата Аврамови бихте правили.“ (– 39-ти стих.) – Аврам познаваше Бога. Вие вярвате в Аврам, а не вярвате в Онзи, в когото той вярваше. „А сега искате да ме убиете, мене, человека, който ви говорих Истината, която чух от Бога: това Аврам не е правил.“ (– 40-ти стих.)
„Вие правите делата бащини си.“ (– 41-ви стих.) – Ако вие правите делата Божии, защо укорявате Неговото Слово? Затова, именно, идва горчивата истина, че сте от баща дявол. Всяко нещо, което отделя човека от Бога, е от баща дявол; всяко нещо, което покваря красивото, възвишеното, благородното в човека и го отстранява от него, и то е от баща дявол.
„Вие сте от баща дявол и похотите бащини искате да правите.“ (– 44-ти стих.) „А пък аз, защото искам Истината, не ми вярвате.“ (– 45-ти стих.) „Аз познавам Бога и думата Му държа.“ (– 55-ти стих.) – Не е достатъчно човек само да познава Бога, но той трябва да държи думата Му, т.е. да изпълнява Неговата воля.
„Тогаз взеха камъни да хвърлят върху Него. Исус се скри, излезе из храма, мина през сред тях и така си отиде.“ (– 59-ти стих.) Следователно, който хвърля камъни върху Истината, тя ще си излезе от него и той ще остане сам. Понеже евреите хвърляха камъни върху Истината, те и до днес скитат из света, немили-недраги. От две хиляди години насам те са се лутали из света, както никой друг народ. Днес, обаче, Божията милост е върху тях. На същата опитност ще бъде изложен всеки човек, който хвърля камъни върху Истината. Дали един народ, или един човек ще се прояви така, последствията ще бъдат едни и същи. Искате ли да имате Божията милост върху себе си, всяка сутрин отправяйте ума си в посоката, където всички същества отправят своята мисъл. Казвате: „Как да се разбира стихът, в който се казва, че Христос се скрил от народа?“ Представете си, че аз нося една запалена свещ и показвам с нея пътя на стотици души. Обаче те не разбират това, което правя за тях, и започват да се карат помежду си, бият се, кой от тях да вземе запалената свещ. За да се избегне този спор, аз духам свещта и те остават на тъмно. Те вече не ме виждат, за тях аз съм се скрил някъде. Така направи Христос: духна свещта, която носеше, и съзнанието на всички се помрачи, не виждаха вече. Това означават думите „скри се Исус“. Силата на човека се състои в светлината на неговото съзнание. Щом вземат светлината му, той губи вече своята сила. Когато човек остане на тъмно, той ходи тромаво, не е сигурен в стъпките си. Щом дойде тъмнината, и движението спира. Спирането е ограничение. Същото се отнася и до мисълта, и до съзнанието на човека. Докато в ума на човека има светлина, той мисли право и постъпва право. Щом светлината в ума на човека загасне, той вече не знае какво прави – той остава без посока на движение, без компас. Турците имат обичай, като им дойде някой на гости, вечерта те затварят вратата на стаята, в която гостът ще спи, и сутринта, когато иска да излезе, той трябва да потропа на вратата, да дойде домакинът на къщата, да му отвори. Същото става и с всеки човек, който изгубва светлината на съзнанието си. Щом изгуби светлината си, той остава на тъмно, не може да излезе навън. Той не знае коя посока да хване и чака да дойде господарят, да врътне ключа, да му отвори, да излезе навън.
Казвам: за човека, който е изпаднал в тъмнина, най-важно нещо е светлината. За жадния най-важно е да дойде до извора на живота. За невежия, за неучения най-важно е да се добере до книгите на някоя библиотека. За богомолеца най-важно е храмът. Храмът е мястото, където е Бог. Това място всички търсят. Хората търсят това място тук или там, но никъде не могат да го намерят. Храмът е на онова място, където всички същества едновременно отправят мисълта си. Някой казва: „Като се помоля вътрешно, това е достатъчно“. Това е положението на келевото, което се върти. Да се помоли човек в себе си, това е степен на съзнание, но не онова велико съзнание, в което участват всички души. В това положение те едновременно приемат и дават от общото благо. Достатъчно е човек да отправи ума си към мястото на Бога, за да приеме част от общото благо. Такъв е законът. когато човек отправи ума си към Бога, заедно с всички, за половин час само, той ще получи същото благо, което би получил, ако цял ден хлопаше на Божията врата. И последен да си, стига навреме да пристигнеш; ако можеш само за момент да се слееш с общото съзнание, ти пак ще получиш Божието благословение. Бог не прави разлика, дали някой е стигнал пръв или последен. И който пръв е дошъл, и който последен е дошъл, все ще получи част от общото благо. Общото благо е за всички. Всички очакват момента, когато Божието благословение ще се излее върху тях. То трае само един момент, след което вратата на благословението се затваря.
Казвате: „Какво ще правим след това?“ – Всеки ще слезе да работи в себе си. Ако Бог не слезе в човека и ако човек не работи над себе си, той нищо не може да направи. Ако Бог не слезе в човека, каквото и да работи, той прилича на жена, която цял ден върти хурката и нищо не изприда, понеже вълна няма. Който е ходил при Бога, той работи през целия ден и изкарва нещо, защото има достатъчно вълна на хурката си. Като имате предвид това, вие ще си съставите ясна представа, къде е мястото на Бога и какво човек придобива, когато отправя съзнанието си към Него. Има три момента през деня, когато човек отправя съзнанието си към Бога: сутрин, при изгрев слънце; на обяд, когато слънцето е в зенита си, и вечер, при залез слънце. Разумните същества седят и в трите области, в трите фази на слънцето, но щом се съберат заедно, за тях няма вече залез. За съществата, които отправят ума си към Бога, има само изгрев. Щом Бог излезе, всички приемат Неговото благословение. През целия ден това слънце продължава да грее. Каже ли някой, че не знае къде е мястото на Бога, това показва, че той е останал назад, сбъркал е пътят. На такъв човек не остава нищо друго, освен да върви по течението на реката.
И тъй, който търси Бога сам, той е на крив път. Индусите казват, че човек трябва да се съсредоточи в себе си и там да намери Бога. Тази е крива философия. И до днес хората търсят Бога в себе си, но не могат да Го намерят. Когато се казва, че Бог е в човека, трябва да се знае на кое място, именно, е Той. Едни търсят Бога в ума си, други – в сърцето си, но още не са Го намерили. Човек може да намери Бога, като спре вниманието си върху всички хора, които също като него търсят Бога. Те трябва да бъдат в положението на ученици, които гледат към учителя си, какво той прави. Учителят има пособия, с които си служи. И ученикът гледа към тези пособия, ползва се от знанията на своя учител. Неговият учител гледа към друг учител; той пък към друг свой учител и т.н. Ученикът трябва да черпи знанията си от мястото, където учителят черпи знания. От това място всички същества черпят знанията си. Отправи ли човек ума си към посоката, където всички същества се отправят, той ще придобие толкова, колкото би придобил, ако чукаше хиляди години на едно и също място. Този е единственият начин, по който човек може да познае Бога. И след това той ще каже: „Разбирам вече какво нещо е Бог, какво нещо е Любовта!“ Казвам: ученикът трябва да отправя мисълта си в посоката, където учителят му отправя своята мисъл. В това се състои спасението на света. Не постъпва ли ученикът като своя учител, нищо не е в състояние да му помогне. Подигнете мисълта си нагоре! – Там е вашето спасение. Каквото друго да ви говорят – не вярвайте. Отправете мисълта си нагоре, където и богове, и херувими, и ангели, и светии, и майки, и бащи, и праведни, и грешни, и животни отправят своята мисъл! Наблюдавайте щуреца, да видите как той, с всички заедно, отправя мисълта си към Бога. Гледате го, седи пред дупчицата си, мисли нещо. Какво мисли? – Отправя ума си нагоре. Казвате: „Щурецът е глупаво същество, той не съзнава какво прави“. – Не е глупав щурецът. Той мисли за Бога и си казва: „Само мисълта ми за Бога е в състояние да ме изкара от тази дупка“. Днес мисли за Бога, утре мисли, докато един ден се види вън от своята дупка, преминал в по-висока форма на живот. Следователно само мисълта към Бога е в състояние да извади човека от ограничителните условия, в които се намира. Тази мисъл ще го освободи и от дълговете му. Слезе ли Бог между хората, Той всичко ще направи. Той ще ги спаси. Той ще оправи света. Няма друга философия за живота, освен тази. Някой казва: „Как да разбера тази работа?“ Няма какво да разбираш, ще отправиш мисълта си там, където всички живи същества отправят своята мисъл. Разбирането ще дойде отгоре, както и благословението. Когато в дома ви дойде някой пътник, гладен, жаден, измръзнал, вие питате ли го откъде идва? Първо го поканвате при огъня, да се стопли; после му давате чаша гореща вода или чай, да накваси гърлото си; след това му давате да се нахрани; и най-после, като си почине добре, той сам започва да ви разправя откъде идва и какво е преживял.
Нека тази мисъл – мястото на Бога – бъде за вас нещо скъпоценно, без което не можете. Нека тя стане за вас талисман. Имате ли този талисман в себе си и като се давите и помислите за Бога, ще се спасите.
Утре сутринта ще се качим на новия връх, където разчистихме пътя – там да се помолим и благодарим на Бога. След това ще отидем на Бъбрека (– пето езеро), да измием ръцете и краката си от дългия път. Докато човек търси Бога, краката му са все кални. Щом Го намери, той измива краката си. Измиването на краката, не външно, но вътрешно, представлява емблема в човешкия живот. Когато човек намери Бога, за нищо вече не мисли. Той всичко е постигнал. Какво ще стане с умрелите, с бедните, със страдащите, той за нищо вече не мисли. В Божествения свят няма умрели, няма бедни, няма страдащи. Там всичко е оправено.
Беседа от Учителя, държана на 5 август 1931 г., 5 ч. сутрин.
Съборни Беседи
05.08.1931 Сряда,
Езерата
|
| |
проверка и редакция:
Общество Бяло Братство
|
посещения: 1239
|
| Ако видите грешка или неточност в този текст, моля пишете ни. |
| |
|
|
|
Начало
