Търси в Портала

Вървя към сутрешното си кафе и новия работен ден, а клепките на очите ми са още сладки за сън и кожата ми попива топлината на изгрялото слънце. Юни е и седем сутринта. В ума ми вече се подрежда списъка със задачите, които ще свърша, има две важни делови срещи и срочен проект, който ще приключим... Бавно задминавам жена, която води детенце. Държи пухкавите пръстчета на къдрокосо момченце на около три ~ то ме поглежда и синьото в очите му е странно познато... също като облаче над тихо море. Обръщам поглед и към жената ~ белите сандали контрастират на малиновите й устни, и отново същото небе в погледа, който минава през мен. Тя дори не ме забелязва, държи топла питка в ръце и чупи малки залчета хляб, които поставя в устицата на детето. В този момент вдъхнах аромата на липите, чийто цвят се разлива върху ни... Сякаш отдалеч чувам мелодията за събуждане на мобилния ~ отварям очи и сънено виждам дисплея... Юни е и седем сутринта...

...всеки от нас избира (много преди да дойде тук...) датата, място и часа, в който да се роди. Това определя опитностите, които Душата иска да преживее в настоящото въплъщение... Дванадесет избора и дванадесет Слънчеви знака, чрез които можем да го направим... Нека бъдем, колкото можем по~осъзнати за Любовта, част от която сме... ... Бяха дванадесет ~ всяка със собствен цвят. Крилете им потръпваха, когато преминаваха отвъд, а нежният пеперуден прашец тихо се сипеше по челото на Вселената… И като немирни деца, пеперудите се гонеха и впускаха в бяг към топлото Слънце, което милваше крилцата им. Чудех се, този път, коя ли да си избера (да бъда)? Ето, тази обагрена в алено червено, напориста и бърза като амазонка, щеше да е първа във всичко и безстрашна като воин… По крилете на друга, бе изписано бебешко розово ~ също толкова пухено и смарагдовозелено, което бе дълбоко и обичащо като самата Венера… Звездите бавно изплуваха на хоризонта, а аз все още не можех да реша… Следващата пеперуда, бе изтъкана от ментално изящество, толкова въздушна и лека. А тази до нея – о, по крилете й течаха реки, преливаха и отразяваха сребърната пътека на Луната; а тя срамежливо изписваше пируети… Другата е събрала злато от Слънцето и щедро случва вълшебства, знаейки, че всички й се възхищават. Пред погледа ми попадна и едно диамантено крило ~ което може да е само на девойката, носеща житния клас; леко въздъхнах, защото знаех, че имам още много път, докато стигна до нейната мъдрост. И ето, отново полъх от криле, рисуващи с музика, докато изведнъж разбрах, че следващата е много специална ~ тя знаеше тайната на прераждането и смъртта, подобно на фениксова птица. После ме заля ведър Юпитеров смях и препусках в едно с пеперудите-кентаври, опънали своите лъкове. А тези, оловносиви криле на следващата могат да бъдат толкова сигурни и преданни. Да, а другата е просто непредсказуема – сякаш живее в бъдещето и носи, чрез маха на крилете вести от там… И последната, дванадесетта ухае на тайни, морски бряг и коралови чудеса… Погледнах красотата на дванадесетте пеперуди и разбрах…която и да изберях (да съм) ~ всяка една щеше да е частичка Любов, дошла от самото сърце на Вселената… * вдъхновение за горното е прекрасния разказ на Радислав (благодаря ти!), публикуван тук - http://www.pisalka.net/?p=381

Както всяка сутрин Аглая погледна към небето на изток; беше още много рано и зорницата, като едър и блестящ бисер се разливаше по росата на тревите навън. Което извъднъж я подсети, че утре луната се пълни и трябва да набере нови ароматни треви. Изсушаваха ги на големи снопове, които после вплитаха в главните на факлите... Уханието, което се носеше, когато горяха бе много особено - смесваха се лавандула, синьо кокиче и лунна трева. Лунната трева използваха още при наричанията за дъжд, защото вярваха, че луната управлява водата... Аглая привърза с плетения колан робата си и потърси с поглед малките сребърни гривни, които носеше за сутрешния ритуал... Чу как отвън започнаха да приидват другите послушници; тихо и напевно подрънкваха техните гривни, движейки се с малки стъпки към вътрешната зала,... Време е да запалят свещниците и да налеят нова вода в съдовете за поръсване... Бе 1400 година преди Христа и малкият храм се приготвяше за първия ритуал за деня... Аглая вече бе на 23, но започна обучението си едва на четири, когато я заведоха в една от малките зали, където имаше и други деца... Пееха, заедно рисуваха с шарени камъчета и ситния пясък, който използваха и за оцветяване на специални рисунки... Повече приличаха на икони, но на тях бяха нарисувани цветя, толкова много цветя, всяко отговарящо на определена планета и цвят... На осем Аглая вече познаваше фигурите по звездното небе и чертаеше такива с цветния пясък... На тринадесет бе първият ритуал, в който участва ~ вплетоха в косите й сини иглики и сложиха на ръцете й сребърните гривни. Когато танцуваха гривните пееха заедно с тях... Винаги бяха дванадесет момичета - всички живееха на платото, където бе храма, когато навършеха 25 им позволяваха да напуснат и ако желаят да се омъжат; дотогава бяха обречени на тревите, музиката и ритуала... Това, което правеха - бе да танцуват, свързвайки тези, които живееха в долините до платото, а и по нататък, с това, което наричаха сила ~ светлината във всеки човек... Когато някой умираше, те казваха, че е изгубил своята сила... Хората се нуждаеха от постоянно попълване на своята светлина и послушниците, горе в храма, с ритуалите и танца довеждаха повече сила за тях и другите... Аглая запали първия свещник и сложи жасмини в съдовете с вода за поръсване... Когато идваха, раздаваха от нея в малки бели глинени купички. След това се събу - винаги танцуваха боси и разпусна косите си; леко навлажни връхчетата на пръстите си с масло от божури и тихо въздъхна. Време е... Дванадесет бели роби се залюляха в едно и първият напев тихо затрептя... ръцете им полетяха като малки птички, сетили радостта на свободата... Сребърните гривни подрънкваха в ритъма на стъпките им, описващ събуждането на сила... Призоваваха я, принасяйки й в дар, аромата на цветята и горящите свещи. Все по-бързо прелитаха босите нозе по белия под, припукваха главните на факлите, докато започна да става все по-светло и първите лъчи на Зората, проникнаха през арката високо горе и робите, затрептяха в розова шеметност... Трелите на напева се сляха в ръцете им, хваната една за друга, докато Слънцето в цялото си великолепие, огря стените на храма ~ силата отново бе тук... Аглая притвори очи, усмихвайки се ~ денят бе започнал...

Вера е съвсем обикновена - сутрин обува найлонови чорапи с цвят на карамел и нови обувки с малки метални катарамки, които приятно почукват, когато върви. Има бадемови очи и пухкава долна устна, която се нацупва, когато се натъжи. Вера обича понякога да похапва сладкиш, гледайки комедии; денят й е с работно време от осем до пет. Една сутрин, една от тези, в които отиваше към работа, Вера съвсем случайно откри, че светът се променя, когато го наблюдаваш... Вървеше леко в прохладната утрин, наслаждавайки се на мекия звън на катарамите, проследявайки с поглед розовата ивица на изгрева, който всеобемаше хоризонта срещу нея. Видя как светликът се събужда в цялото си великолепие, на фона на града, който се протягаше за поредния работен ден. И докато Вера стъпваше сред сините метличини, диворастящи край асфалта по пътя, тя съзря тихия пулс на росата. Поспря за миг сред зеленото на тревата, учудена как Слънцето с милувка нанизва бисерни перли и изведнъж разбра, че цветята на малката Ида наистина могат да танцуват, също тъй както сините метличини до нозете й. Помисли си и дори, че може да вдъхне меката светлина, чак до връхчетата на пръстите си и да приласкае с къдрица слънчевия лъч, който лудуваше в клоните на близката върба... * да можеш да виждаш чудесата, които се случват всеки ден около нас е като да вдъхваш уханието на рози от градината на Бог