Търси в Портала

Здравейте, Реших да пиша тук като в момента съм на ръба на отчаянието. На 21 съм, вече три години живея в София с приятелката си на квартира. Винаги съм бил по-затворен, вероятно защото бях пълен като малък и търпях доста обиди и подигравки. В девети клас обаче усетих, че съм прекалено затворен от нормалното, че имам страх от хората, че пресичам на другия тротоар ако срещу мен върви голяма група хора и прочие. Позаинтересувах се, разбрах за така нареченото социално безпокойство, имах всички признаци и реших да се видя с психолог. За жалост съм от малък град и единствената ми възможност там се оказа ненадеждна и след осем посещения спрях без да имам никаква промяна. Наближи време да завършвам и трябваше да реша какво да правя с ученето след гимназията. Поради ред причини, една от която мисълта, че ако се хвърля в дълбокото ще преодолея проблема си, ме накара да запиша журналистика в СУ. Освен, че специалността се оказа съвсем различна от това, което си представях, множеството нови хора и същността на самата професия почти ме подлудиха. Есента на 2016 изпаднах в тежка депресия, не излизах от вкъщи с дни, дори онези месеци ми се губят и не помня какво точно съм правил тогава. Не посещавах лекции, правих всичко изключително трудно и без никакво желание, чувствах се ужасно. Декември реших, че е време да се съвзема и да сменя специалността с нещо, което да ми харесва повече, та затова отидох на една презентация за специалност "Графичен дизайн" в частна академия, защото от малък обичам да рисувам и да се занимавам с нещо, свързано с рисуването. Тогава за пръв път изпитах толкова силно социалното си безпокойство, започнах да се задушавам, да почервенявам, умирах от страх, че някой може да ме попита въпрос и да трябва да говоря пред толкова много хора. След тази случка бях доста разтресен и започнах новата година с голямо желание за промяна. Всичко вървеше добре, записах се да уча на новото място, като си казах, че университета е вече втори вариант и ще се развивам в тази нова област, която ми харесва, докато не дойде вторият семестър на втори курс, когато всички преподаватели изискваха присъствия и повечето ми изпити бяха устни и свързани с говорене и изнасяне на презентации пред целия курс. Тогава дойде втория срив. Не можех да спя с дни, отделно имах негативни мисли за семейството си и тяхното отношение към мен, представях си как ще откажат да ме издържат вече, защото бях твърдо решен да напусна университета и изцяло да се отдам на графичния дизайн. За да уча журналистика, имах много проблеми с баща ми, който дълго си мислеше, че ще ставам лекар и прие доста тежко това, че не искам да уча медицина. Като цяло бях много зле психически и се принудих да разкажа за всичките си проблеми на близките си ( родителите ми от доста години живеят извън страната и аз отраснах при леля и баба ми). Щом им казах за социалното си безпокойство, колко ми е трудно да продължавам да уча журналистика и как ме е страх, че нашите ще ме оставят, те веднага се заеха и ми намериха психолог в София, при който започнах да ходя. Човекът се оказа доста по-кадърен от предишния и успя да ме накара да се чувствам по-добре. Преживях един доста сериозен разговор с родителите ми, в който изплуваха още много проблеми, който ме разтресе много жестоко психически, но накрая всичко уж започна да се нарежда. Това се случи лятото на тази година. Само седмица след въпросния разговор, когато бях започнал да се надявам, че всичко вече се нарежда, започна истинския ад. Приятелката ми имаше един проблем преди две години, свързан с образование на сгъвката между слабините и крака. Образуваше се топче пълно с гной, което се наложи да цепнат два пъти лятото на 2015. Всичко мина и бяхме забравили за него до това лято, когато се наду отново, и този път беше много по-страшно. Цяла седмица я гледах как се мъчи вкъщи, ходихме до Пирогов, казаха, че с компреси с йод или нещо такова ще мине, но то ставаше все по-зле и по-зле. Не спахме по цели нощти, аз междувременно имах изпити в академията и цял ден тичах по аптеки и магазини, защото приятелката ми не можеше да става от леглото, а през нощта я гледах как се мъчи и си работих по нещата за изпита. Тя отказваше да отидем на лекар, докато вече топчето не стана прекалено голямо, не се пукаше само и нямахме друг избор, освен да се приберем в Пловдив при семействата си, за да отиде на лекар там, където има кой да ни помогне. Беше сряда и тя настоя да се приберем сами с влака ( аз имам книжка, но заради социалното безпокойство не ми е комфортно да карам и избягвам всякак да го правя). Тръгнахме към гарата, а тя изглеждаше много зле. Буквално за седмица се стопи пред очите ми и накрая вече плачех от страх с нея, беше ме страх да я гледам, толкова зле изглеждаше. Трудно стигнахме до гарата и се качихме във влака. Тъкмо оставих чантите и тя се изправи и каза, че й е прекалено лошо, за да пътува, затова се върнахме обратно в нас. През целия път изглеждаше сякаш ще припадне всеки момент, стисках телефона като луд, готов да набера бърза помощ, ако се наложи. Обадих се на леля ми и тя каза, че вечерта ще дойде да ни вземе. Свързахме се със специалист хирург в Пловдив, познат на една наша роднина, и още същата вечер я прие в кабинета си да я прегледа. Като излезе от прегледа плачеше, той беше казал, че нещата са лоши и трябва да се реже спешно. В 23 часа отидохме в спешното, викнаха я вътре и аз и майка й останахме навън да чакаме. Докато чакахме аз попитах майка й какво е казал лекаря, тя каза, че се притеснявал да не би под топчето да има надут лимфен възел. Незнайно защо аз реших да прочета в интернет за тези неща, защото знаех малко. И щом прочетох думата СПИН, нещо просто ми прещрака и започнах да мисля, че цялото нещо е заради мен, че съм я заразил със СПИН, защото преди да се съберем бях спал с други хора, а тя не и тн. Лекарят я цепна и ни извика в кабинета си. Каза, че няма лимфен възел отдолу, но нещата не му харесват и не знае откакво може да е и дали е опасно или не. От това ми стана още по-зле, вече бях твърдо решен, че аз съм виновен за цялото нещо . Същата вечер трябваше да спя у тях и да гледам родителите й в очите, докато тайно си мислех, че съм заразил дъщеря им със СПИН, беше просто ад. След това тя остана при техните, а аз се прибрах при баба ми, където продължих да работя върху проекта си за изпита, но не можех да спра да мисля за болеста и съответно започнах да чета постоянно за това в интернет и мозъкът ми ми нареждаше, че имам всеки един симптом и че реално сме болни. Спрях да ям, стоях затворен в стаята и ревях, чувствах се виновен и ужасен, дори започнах да се удрям, защото не можех да се понасям. Мина седмица, раната на крака й уж вървеше добре, говорих с един приятел за нещата, които ме измъчваха и с негова помощ успях да се успокоя за ден два, докато не дойде деня за прегледа й от същия лекар, който я цепна. Той каза, че нещата изглеждат зле, чакаше още микробиологията от гнойта в раната ,но за него тя имала слаба имунна система и това е един от основните приченители на състоянието й. Като чух "слаба имунна система" и започнах да плача веднага. Същата вечер трябваше да се върнем до София, за да вземем повече дрехи, тъй като тръгнахме набързо. Отново леля ми ни караше и на една бензиностанция оставих приятелката си в колата и слязох с леля да заредим. Тогава й казах какво си мисля вече цяла седмица и я помолих на следващия ден да дойде с мен да си направя тест. Когато се върнахме обратно обаче приятелката ми беше надушила, че нещо има и настоя да й кажа какво. Нямаше къде да бягам, признах й всичко. За моя изненада тя не заяви, че ме ненавижда и иска да умра, а ме прегърна и двамата започнахме да плачем и да се успокояваме, че всичко ще е наред. На следващия ден леля не успя да излезе от работа и трябваше да отида сам да си направя теста. Това беше най-трудното нещо, което някога бях правил. Резултатите щяха да са готови следобеда и последва цял ден рев и ужас, докато не стана време да отида обратно, за да ги взема. Този път леля ми и приятелката ми дойдоха с мен, тя остана в колата, а аз и леля отидохме. Имаше забавяне на резултатите, аз буквално бях готов да загубя съзнание от страх, докато най-накрая не ги донесоха и не видях, че няма нищо. Започнах да плача още там, а аз винаги съм бил изключително прикрит и затворен, а за плач, особено пред други хора, и дума да не става. Очаквах, че след като беше черно на бяло, че ми няма нищо, ще се успокоя. Е, не стана така. Приятелката ми разви гъбична ифнекция в едното ухо, а вече най-малката болежка ме караше да полудявам от страх да не е нещо по сериозно. В същото време при мен се появи болка в тестисите и непрестанен световъртеж. След четене в интернет помислих, че имам хламидии и съм ги лепнал на приятелката си още когато се събрахм и в резултат на дългото време, в което сме били заразени, ще има страшни последствия за нея и прочие. Още на следващата сутрин отидох на уролог. Каза ми, че имам херния, прати ме при същия хирург, който лекуваше приятелката ми от стафилококова инфекция, която причинява възпалението долу. Той ми каза, че всичко е наред, не е херния, а възпаление на някакво каналче и ми изписа някакъв "хубав, стар антибиотик", който да ми помогне. Принудих се да го поръчам, защото никъде по аптеките го нямаха. Продължаваше да ме боли, антибиотика пристигна, започнах да го пия и нещата се влошиха. Появи се гадене, световъртежа се усили, беше ужасно. Спрях да пия антибиотика и тръгнах по други лекари, докато накрая една уроложка не ми каза, че по-скоро проблемите ми са с червата, а не тестисите. Междувременно бях психясал до краен предел относно непрестанния световъртеж. Будех се замаян, лягах замаян, не можех да чета, да гледам филми, нищо. Четох в интернет за хора, при които стреса причинява подобно нещо и започнах да се успокоявам, че е това, но нямаше как да не се появи страха от нещо на мозъка. Лятото свърши, червата ми се поуспокоиха, но световрътежа, сега придружаван и от главоболие, се върна. Прибрахме се в София с надеждата да се поуспокоя, но не стана така. Върнах се обратно с година назад, този път към депресията се прибави и новия ми страх от болести. Всяка болежка ме докарваше до нервна криза, отново започнах да получавам паник атаки, които имах от малък, но бяха изчезнали. И с това учене започнах да закъсвам, развих фобия от половопредавани болести и дори си направих пълен комплект изследвания след рождения си ден, разбира се, всичко беше отрицателно, но бях стигнал до състояние, в което не вярвах вече нито на лекари, нито на изследвания. Есента започнах да правя всичко възможно, за да се успокоя, но стана невъзможно, докато накрая вече изпадах от нищото в кризи, по време на които имах симптомите на паник атака, придружени с атаки на съзанието ми, което просто ми крещеше, че някоя страшна болест ще ме убие. Тези дни вече стана и най-страшното. Започна да ми изтръпва езика, при което помислих, че е заради един болен зъб от лявата страна и си взех час за зъболекар ( със същия зъб лятото се разправях преди проблемите ми с червата, беше доста болезнено и имах страх и от там). Успокоих се за ден, но на следващия усетих, че цялата ми лява половина не е съвсем наред и е изтръпнала, веднага се юрнах към Пирогов, оттам ме пратиха на невролог във ВМА, който ми каза, че имам възпаление на лицевия нерв и трябва да лежа в болница. На фона на всичко останало това ме довърши. И лекарят, и леля ми ми казаха, че това не е нищо страшно, но само един поглед към информация в интернет относно състоянието ми, която видях съвсем случайно, докато пишех имейл на преподавателите си, че няма да успея да присъствам на предсотящия ми изпит, ме накара да умирам от страх, че зад цялата история с нерва стои мозъчен тумор и не съм го получил заради студеното време ( точно вечерта, преди езика ми да изтръпне, след поредната паник атака и нервна криза, с приятелката ми стояхме на течение пред отворената врата на терасата, за да се успокоя, и студеният вятър ме удряше право в лявата част на лицето). Та сега пиша това, и аз не знам защо, но просто вече се чвуствам много изморен и ужасно неразбран от всички, Имам чувстото, че съм сам срещу тези коварни състояние и сам ще си съсипя живота, заради всичко това. Състоянието ми влияе и много зле на връзката ми, дотолккова, че преди седмица плачех и молех приятелката си да се разделим, за да спра да я тормозя с моите кризи и нервни състояния. Не знам какво да правя, вече съм на ръба на отчаянието. Психологът ми не успя да ми помогне за този нов проблем със здравето ми, а понеже не работя, отново заради психичните си проблеми, не можах да продълавам да взимам пари от родителите си, за да намеря друг лекар. Надявам се, че ще тук ще намеря хора, котио минават през същото като мен и които ще могат да споделят опита си и съвети как да преодолея всичко това. Само на 21 съм, а се чувствам като на 90. Моля, помогнете.