Търси в Портала

Неволята за съжаление ме доведе отново към този форум поради проблеми, които се появиха през последната година и които преди това никога не бях имал. Ще загърбя гордостта си и ще ги опиша. През лятото на миналата 2016 г. продължително време бях болен от грипоподобни състояние на дихателните органи. През юли и август на няколко пъти избухваше температура, и имах продължителни кашлици, които бяха туширани едва след вземане на антибиотици през август. Явно е било бактериална инфекция. От края на август се появи една постоянна отпадналост и безсилие. Всеки работен ден беше битка-откъде да намеря сили и как да издържа осемте работни часа. Живеех за уикендите, в които се надявах да събера сили за новата работна седмица. Това обаче по никакъв начин се се случваше. Отпадналостта беше много силна. Не ми помогна и кратката 5-дневна отпуска с релакс в Карлови Вари в последните дни на септември. Умората си оставаше. В началото на октомври в един понеделник на работното място умората беше все така силна, по време на рутинно съвещание във фирмата в главата ми се въртяха следните мисли "още е понеделник, а аз още от сега нямам сили, не знам как ще изработя 5 работни дни до следващия уикенд". Веднага след края на съвещанието си отидох на работното място, на бюрото и там изведнъж ми стана много лошо. Почувствах силен натиск в главата, световъртеж и имах чувството, че ще припадна изгубвайки съзнание. Заедно с това се появи и едно силно вътрешно безспокойство, силен страх и неувереност, че дори бих могъл да се добера до вкъщи. Легнах и така стоях 45 минути, след това един колега ме придружи до най-близкия лекарски кабинет. Разказах му, той смяташе, че е смущение на кръвообращението и ми даде 2 дни болнични като каза, ако в сряда все още не се чувствам добре да отида отново при него. В срядата продължавах да не се чувствам добре, нямах сили, бях блед и имах вътрешен страх. Не можех и да спя от 3 седмици насам нито минута. Приех предложените изследвания на щитовидна жлеза, кръв и сърце. Получих цялата седмица болнични. Изследванията за щастие не дадоха никакви находки, всичко беше нормално. Но аз не се чувствах добре. Следващия понеделник отидох на работа, но отново се чувствах зле, и беше видно и за останалите, казаха ми "не изглеждаш добре, много си блед". Отново отидох на лекар и отново получих нова цяла седмица болнични. Междувременно той ми препоръча психотерапевт. Тук в Германия психотерапията се поема от здравната каса и не трябва да плащаш нищо, но процедурата е много тромава и не можеш да намериш терапевт и място от веднага, а минават месеци, докато нещата се уредят. А аз имах нужда тук и сега от незабавна помощ. Взех час при частен психотерапевт. От средата на октомври до средата на декември ходех веднъж седмично и платих за това време към 500 евро. Имаше резултат, постепенно започнах да се чувствам по-добре. След онези 2 седмици болнични можах да се върна на работа. Но все още на моменти усещах световъртеж, който водеше до едно паническо чувство вътре в мен. Психотерапевтът ми препоръча преспивателни, които са без рецепта и които веднага ми помогнаха да подобря съня си. Вземах ги само 2 седмици, след което ги спрях и всичко сякаш беше наред. Вече можех да спя почти нормално, а отпадналостта отшумяваше. От началото на месец декември 2016 вече си бях върнал обичайното стабилно състояние. Наслаждавах се на триседмичната си отпуска в България по Коледа и Нова Година. През новата 2017 г. дълго време изглеждаше, че всичко е наред, чувствах се здрав, стабилен и излънен със сили и желание за работа. Дори внезапната трагична смърт на мой колега, с който деляхме кабинета не можа да ме разклати. На него му прилоша внезапно на 6 апри 2017 и в рамките на 5-7 минути изгуби съзнание. Оказа се инсулт с кръвоизлив в мозъка. Лекарите за съжаление не успяха да го спасят, след 13-дневна кома той си отиде от този свят без да дойде в съзнание. Ситуацията много ме натовари, но и същевременно беше тест за мен, че отново съм силен и мога да издържам на предизвикателствата. Но на 8 май 2017 г. отново в един понеделник, както и през есента внезапно ми прилоша. Този път получих ярка паническа атака и отново по време на това рутинно понеделнишко съвещание. Беше ни съобщено, че поради едновременната загуба на колегата и излизането в майчинство на друга колежка има много проекти и е възможно от юни да се наложи да работим и в съботите. Тогава като мълния премина следната мисъл през мен "през есента дори два почивни дни не ми стигаха да регенерирам, а сега ми отнемат един от тях". В същия момент започна една силна вълна на неудържимо безпокойство и ужас, която ме заля отвътре. Веднага осъзнах "това е паник атака, нищо няма да ми се случи, няма да умра, нищо че не мога да я контролирам, но ще започна да дишам бавно и дълбоко, може да помогне". Въпреки дишанията не успях да я контролирам, още 2-3 пъти в рамките на малко минути се надигна същата вълна на ужас и безпокойство в мен, а след тях остана една умерено силна тревожност. Никой от колегите не разбра нищо, но аз се чувствах ужасно и се страхувах да не разберат безпомощността ми и да се изложа. След всичко това се чувствах внезапно вътрешно лабилизиран. По някакъв начин на автопилот изкарах целия работен ден. Но на следващата сутрин веднага след събуждане се появи силна вътрешна тревожност, безпокойство. Борих се със себе си дали да отида на работа или да се пиша болен и тръгнах за работа. В метрото безпокойството се усилваше все повече с приближаване на работното място. Слизайки вместо на работа, отидох на лекар. Лекарката смяташе, че трябва да си взема дистанция от работата за повече време иначе щяло да стане по-лошо. Аз отказах дълги болнични, защото обичам работата си и не искам да отсъствам дълго. Тя ме пита кога ми е следващия час за психотерапевт. И ми даде 8 болнични дни до конкретната дата. Да поясня, че това щеше да е едва втори час при психотерапевта, който е по здравната каса, т.е. втори от поетите от здравната каса 42 часа поведенческа психотгерапия. Одобрението от здравната каса беше дошло едва през месец март, когато обаче аз се чувствах добре и нямах нужда от психотерапия. Поставих се сам под натиск "след 8 дни трябва вече да съм се оправил, за да мога да работя", написах и-мейл на шефа и му дадох дума, че ще направя всичко възможно след изтичане на тези болнични на се искам продължение, а да мога да работя вече. Междувременно след болничните оставаха 2 седмици до началото на отпуската ми. Поставих си за цел, че на всяка цена трябва да ги отработя и трябва да се боря със себе си. По време на тези болнични вътрешното безпокойство и напрежение идвата всяка сутрин след събуждане и отшумяваха следобяд. Имах дори треперене на ръцете. Използвах тези болнични дни за активен релакс - участвах в тридневен йога курс, започнах да практикувам пранаяма всяка сутрин след ставане от сън, прекарвах много време сред природата, бяха първите топли зелени майски дни за северна Германия. Карах колело, ходех на сауна и басейн. Записах и час за хипноза при частния психотерапевт, който познавах от есента. Той беше убеден, че хипнозата ще ми помогне и че на следващия ден след изтичане на болничните вече ще съм в състояние на ходя на работа. Дойде денят на хипнозата-последният ден от болничните ми... Харесаха ми утвържденията, който той произнесе по време на хипнозата. Надявах се, че подсъзнанието ми ще ги възприеме безупречно и вярвах. Следобядът беше спокоен, не чувствах тревожност. На следващата сутрин отидох на работа. Предиобедът беше един истински ад. Беше един четвъртък. Ставаше ми лошо, надигаха се вълни от паника, несигурност, лабилност, страх. Беше истинска битка със себе си. Петъкът беше по-добре. Мислех си ето изглаждат се нещата, а идва и спасителният уикенд. Но дойде понеделник и още със събуждането вътрешната тревожност отново беше там и ставаше все по-силна. В метрото напреожението беше толкова силно, че мислех, че ще експлодирам. Вече не можех да издържа, никакво контролирано дишане не помагаше. Слязох на една от спирките и тръгнах пеша до следващата, просто не можех да продължа да пътувам вътре. Стигнах някак си до работа и напрежението все още го имаше, но сякаш понамаля. След края на работния ден отново отидох на лекар и направо поисках антидепресант. Не можех повече да издържам това мъчение - постоянно вътрешно безпокойство, напрежение и тревожност. За разлика от есента този път спях добре, и нямах отпадналост, но психиката ми беше ужасно разбита. И не от стрес, бърн аут, депресия или от нежелание за работа, а от страх от страха. От страх от нова паник атака и безпомощност. От страх да не се окажа ненадежден служител, който често боледува и отсъства. От страх да не загубя това единствено, заради което съм в Германия-работата. И което дълги години нямах и търсих, и най-после намерих. Лекарят не ми даде антидепресанти. Отново трябваше да се справям напълно сам, почти без ничия помощ. При психотерапевтът имам един път седмично среща, в която разговаряме. Но когато имам нужда от помощ от днес за днес, веднага, не мога да я получа от никъде. Следващите дни лабилността постепенно намаляваше, особено петъците бяха доста добри, чувствах се почти под контрол. Но понеделниците са винаги най-тежките. Тогава имам най-много несигурност, безпокойство и страх... Успях без нов болничен да изкарам пълните две седмици до отпуската и гледах на нея като спасителния пояс. Прекарах две чудесни седмици в Италия. Вчера се върнах, а утре съм на работа и старите страхове, опасения са готови отново да избухнат. Утре имаме и пак това глупаво рутинно съвещание, където и двата пъти ми стана точно там зле. И после се отключи трайна многоседмична лабилност. А най-срамното ще е ако утре веднага след двуседмична отпуска изведнъж ми стане зле и не ме вземат насериозно и кажат "симулант, когато беше в отпуска нищо му нямаше, а сега се прави на болен". Хванат съм в дяволски омагьосан кръг и не знам как да изляза от него. А всичко може само да стане по-зле и да прерастне в агорафобия. Вече имах няколко момента, когато се чувствах несигурно и под заплаха дори в ситуации, несвързани с работното място. Например в автобуса или на оживен площад... А единственото, което искам е, да съм психически здрав, за да мога да продължа да работя и да се чувствам пълноценен и да продължа да имам този живот, който имах през последните години. Психолозите смятат, че проблемите ми идват от това, че се опитвам да контролирам ситуациите, което е вредно. И че съм сам и ми липсва чувството на принадлежност, което е основно звено в пирамидата на щастието. Наистина ли не е възможно да има хора ергени, които са психически здрави и щастливи??? Въпросите ми са към специалистите във форума. Те как виждат конкретната ситуация? Къде според тях е коренът на проблема и има ли нещо ефикасно, което може да ми помогне? Моля всеки друг - езотерик, окултист, последовател на духовно учение и прочие да си спести съветите и коментарите. Досега не съм вземал хапчета, но не съм сигурен дали мога още дълго да издържа без тях...

Написах това - ЦЪК - по повод наученото от моя приятел - Страхът. Пиша го за всички хора с тревожни състояния, и не само. Хора, вкопани в страховете си, невиждащи изход и нямащи желание да продължат по пътя на своя живот. Изгубили се хора, страдащи и мъчни. С много въпроси и нито един отговор. @Орлин Баев ме води по този път и ми помогна да открия своите необятни хоризонти, носещи любов, вдъхновение, сила, увереност! Не знам къде и как щях да съм сега, ако не беше Орлин. Той е Човек с голямо сърце, намерил призванието си - благодарна ще съм му цял живот. Орлине, посвещавам това на теб! Убичъм тъ! Благодаря за всичко онова, на което си проводник, Човече. Посвещавам го и на моите приятели и близки, на всички сърца, с които се запознах по време на терапията. Обичам ви! Благодаря ви от сърце и до живот! П. П.: Благодаря и на всички хора, специалисти и не само, пишещи тук, в това онлайн пространство, носещо безброй открития! Много научавам от ВСЕКИ един от вас!

Добър ден.Имам следния проблем от 3-4 годишен и вече съм на 16 години.Заекването не е толкова зле като говоря с приятели,но като дойде момента в който да говоря пред хора в училище и става малко неприятно.За това ако някой психотерапевт ми помогне или поне ми даде някакви препоръки и упражнения,които да ги правя вкъщи ще съм му много благодарен.