Търси в Портала

Здравейте! Не знам с кого да се съветвам и за това се обръщам с голяма молба към вас да открия отговор или да ме упътите. Не съм човек, който лесно търси съвет от другите, но вече не знам какво да правя. Изглежда, че майка ми развива депресия, а аз се оказвам безсилна да й помогна. Преди няколко месеца я пенсионираха, тя тежжко го изживя. Оставиха нейни колеги, на работа след пенсионна възраст, изглежда с връзки, а нея я отпратиха. Няколко месеца преди пенсионирането тя започна със сърдечни проблеми и като че ли повишена тревожност. Много се притесних, беше и в болница. За първи път започна да взима лекарства, което я накара да се почувства остаряла. Когато дойде вестта за освобождаването й от работа, започнах да я окуражвам и да се опитвам да я убедя, че сега тъкмо няма да се натоварва, ще си почива, заплатата й така или иначе беше доста ниска, няма да има началници над нея, ще разполага с времето си и ако толкова иска да работи аз ще й измислям задачи и ще й плащам. Но явно на нея й трябват контакти, тя има нужда да е сред хора, а сега се чувства ненужна и отхвърлена от обществото, все това разправя. Изпадаше в емоционални кризи, плачеше, жалваше се, много ме натъжава, към което се отнася с безразличие. Все казва, че животът й е минал, че иска да го промени, че всичко ще продаде и ще пътува, че нищо не я интересува вече или че ще си потърси да живее с някой човек, ще стане монахиня и все такива нереалистични неща. Аз й казвам, че сама ще й организирам някакво пътуване, но че трябва да се стабилизира с лекарствата и че не е разумно, тя добре го знае, купувам и билети за концерти, събирам я с хора, но един ден и радостта отминава, пак се започва...Правят й впечетление все тъжни събития по новините, постоянно си спомня за моменти с починалите й близки и роднини, а не дава шанс на радостите в живота й. Когато й кажа хайде да отидем тук или там, тя винаги в началото е не, или като й кажа обади се на този или онзи, обещава да се обади и не го прави...Като изляза някъде, ми казва, че добре съм си живеела, а не като нея... Гледам да прекарвам повече време с нея, но така действам в ущърб на връзката си, вече и аз не знам къде се намирам. Не я лишавам от нищо, каквото ме помоли, го изпълнявам, говоря с нея, но сякаш рекурентно започват някакви изблици. Точно преди празниците й намерих една възможност за работа, тя се зарадва, после започна да се притеснява дали ще се справи, дали няма да е по-тежко от това, което е било до момента, но аз я убеждавам, че трябва да опита, за да не съжалява. От време на време я виждам, че е много обезкоена за това, а и докато свикне като започне, няма да й е лесно. Подреждах й елхата, без да искам помощ от нея, само, за да е празнично. Тя се прибираше вкъщи и започна да ми вика, че тя не искала, че изобщо не й е до празник, започна да я бута, щеше да я събори, не повиших тон, запазих самообладание до един момент, в който бликнаха сълзите ми тихо, защото реално не знаех дали да я прибера или да я извадя, беше ми все едно. Аз просто исках да я зарадвам! После нещата се стабилизираха, бавно, но се оправиха, до след два дни, когато пак изпадна в криза... От време на време става еуфорична, прекалено, а в следващ момент е апатична и нищо не й се прави, натъжава се, не може да спи - заспива към 12, събужда се през нощта или рано сутринта и после й се спи цял ден. Когато плаче, има проблем с кръвното на следващия ден. Когато не е в настроение и искам да я прегърна, ме отблъсква, а в същото време може да изляза някъде и да ми се обади 5 пъти, за да ме пита за различни маловажни неща. Нямам сили вече!

Здравейте, имам сериозен проблем и имам нужда от помощ, ще се постарая да съм кратка и ясна. Родителите ми са строги хора (особено баща ми) и са ме възпитавали точно в този стил, но след като влязох в пубертета започнах да се бунтувам срещу това. Когато станах на 19, влязох в Колеж и започнах работа (работата започнах против волята на родителите ми). От тога естествено техният контрол над мен намаля, аз започнах да ходя по дискотеки и клубове, имала съм доста връзки.... На 23 срещнах В. той беше различен, влюбихме се от пръв поглед един в друг. Всичко стана много бързо. Малко преди това аз си бях направила равносметка, че имам нужда от партньор в живота и дете, което да осмисли иначе празните ми дни. Смея да твърдя, че съм хубаво и умно момиче, но може би глезена, труден характер съм. В. пък беше усмихнат, с него се общуваше толкова лесно. Той самият е минал през много трудности, изгубил е сестра си, когато е бил на 19-20 години. Имал е проблеми със закона, за които има условна присъда за разпространение на наркотици, а също така е и употребявал, аз също съм употребявала, но по скоро инцидентно от колкото системно (и за двамата визирам марихуана и амфетамини). От другата страна пък съм много справедлив човек, ученолюбива и трудолюбива... Обяснявам си, че се отклоних от "правия път", заради контрола, който са ми налагали родителите ми. Когато В. се появи в живота ми сякаш взаимно си помогнахме, аз забравих за дискотеките и не много смислените си връзки, а той (тогава вече употребяваше само трева), забрави и за нея. Връзката ни беше много динамична, след 2-рия месец вече живеех у тях с него с майка му. Към 3-тия или 4-тия месец баща му се прибра от чужбина и тогава стана страшно, той има проблем с алкохола. Една вечер посегна на майка му, блъсна я хвана я за гушата, беше ужасно. В. каза, че това се случва за първи път. Случи се още 2-3 пъти, но В. не е присъствал на тях. Майка му се изнесе, отиде в чужбина, а ние с него се преместихме у нас при моите родители. Към 6-тия месец от нашата връзка разбрахме, че съм бременна. Бяхме много щастливи, но за кратко. Първо започна да ревнува, да ми натяква за предишните ми връзки, обиждал ме е многократно с много обидни думи. Аз от своя страна, много го обичам, никога не съм му изневерявала (заедно сме вече от 3 г. и половина). Изтърпях всичко, обяснявах му колко ме наранява, но на него му беше трудно да разбере. След като се роди нашата дъщеря, нещата се оправиха сякаш, карахме се, но обикновено за неща покрай детето и други битовизми. На него много му тежи това, че останахме да живеем при моите родители, въпреки, че майка му се прибра от чужбина. Аз настоях, защото майка му живее на квартира, а аз исках да подсигурим добри условия за живот на детето си (сега не съм сигурна, че постъпих правилно). Баща ми е труден човек, а майка ми е доста особена, може би му дойде в повече, освен това моите родители много ни помагаха финансово, а неговите не (майка му нямаше възможност, а баща му не искаше). Когато се карахме, той първо започна да хвърля разни неща (телефони, чаши, часовници и др.). Обидите, които разменяхме няма въобще и да ги споменавам подробно. След това започна да си позволява да ме бута, веднъж ме хвана за врата, аз много се ядосах и го ударих доста сериозно (не исках, но така се получи, аз съм доста темпераментна). Малко след този случай ми удари и шамар, на който аз веднага отвърнах,после пак ме буташе, блъскаше.... но вчера чашата преля! А след всеки подобен случай казваше, че няма да се повтори НИКОГА! Обещаваше какво ли не, а след шамара се усети, че е прекалил и каза, че дори е готов да се обърне към специалист, каза че сигурно му има нещо, не можел да се сдържа. До сега обаче поне пред детето се съобразяваше, до вчера. Скарахме се за глупости, той пак хвърли нещо и аз избухнах, вече ми се гади като започне да се държи така. Карахме се и аз бясна му казах " да не би да си малоумен, че не можеш да разбереш, че не искам да се държиш така агресивно, писна ми вече", бях наистина доста груба, нашите ги нямаше, но детето беше с нас и той каза: "ще троша бе (хвърли една голяма играчка на детето), писна ми вече, проблема ти е, че много говориш" Детето се стресна много и дойде при мен, аз го предупредих да не прави така пред детето, той каза, че не издържа вече, но преди да си тръгне поне ще си направи кефа да ме пребие (не ми го каза точно така, но това беше деята). Мен не ме е страх от него! Той дойде до мен, аз бях седнала и държах детето и В. ми наби няколко шамарчета с две ръце по бузите, не ме пребил, не ме болеше толкова, но унижението беше жестоко. Аз не съм от момичетата, които се оставят да бъдат тормозени, но не му отвърнах физически заради детето, но откачих. Изведнъж човека, който до скоро съм обичала намразих с цялата си душа. Крещях му какво ли не, че е боклук, да се види какво причинява на детето си и на мен и му казах, че приключваме наистина! Отидох изкъпах детето и той ме пита пак дали да си ходи, аз отговорих: да, но той не си тръгна. Спа на дивана. На другият ден аз му дадох да разбере, че съм много разочарована, казах му че за мен е животно и че не съм променила мнението си относно нашата раздяла. Той каза, че не си представя живота без нас и е готов да се консултира със специалист. Аз му казах, че не вярвам, че нещата ще се подобрят и че не е редно да причиняваме това на детето и му дадох няколко дни да си оправи багажа, да измисли с какво да пътува до работа и т.н. Нашите знаят за шамара, не не знаят за вчера.... Чудя се дали ако не живеехме при нашите, ако не карахме кола купена от тях, ако бяхме по самостоятелни, може би нямаше да се комплексира така. Моля Ви, дайте ми съвет, струва ли си да му дам шанс, ако започне консултации със специалист? И към кой специалист в Плевен бихте ме посъветвали да се обърна? Благодаря предварително за отделеното време и търпение да прочетете дългия ми пост!