Търси в Портала

Здравейте! Ще започна направо по същество. Ситуацията, която сътворих и се намирам в момента ме побърква. Чувствам, че нито мога да взема категорично решение за бъдещето,което не е само мое, но и че ако не направя нищо, няма да мога да нито да се почувствам сигурна, нито щастлива. Най-просто казано - в депресия съм. За да се разбере, обаче, същността на "побъркването " ми трябва да опиша, ако не детайлно, то поне отчасти причините довли до това ми състояние. Омъжена съм, с две деца. Бяхме щастливо смейство с периодичните си проблеми, спорове и недълбоки кризи. Задружни с децата.|Абе от тези семейства, за които никой не предполага, че може нещо да го разтури. Често дори са ни завиждали. Сагата почна преди 5години, когато с приятелки-колежки тръгнахме по обучения и малки наши уикенди. Със съпруга ми също организирахме семейни кратки почивки. Между мен и едната ми колежка се породиха чувства, които ни отнесоха като порой. Животът ми се промени... Веднага ,обаче, виновно-еуфорично аз споделих това със съпруга си (дотогава тайни между нас нямаше, споделяли сме си всичко ...). Едно известно време той се опитваше да приеме връзката ми, опитваше се дори да бъде съпричастен с емоциите ми. След година напъни той се предаде, не можеше вече да потиска ревността си. Започна да се озлобява и да ме тормози психически. Изтраях известно време и се изнсох на квартира с децата. 1година бях на квартира, но си исках съпруга, когото така силно обичах(още обичам). Чувства изпитвах, обче, и към нея. В главата ми нещата се преплитаха и се оформи невъзможност за правилно решение - линия на поведение. Всъщност какво значи "правилно" решение? За кого? Коя истина трябва да се гледа? Дълг, морал, отговорности или това, което те прави щастлив? Какво можеш да потиснеш, приемеш, наложиш? Докога, обаче, ще издържи на такава емоционална преса? Тъй като нямах ясен и категоричен отговор за създалата се ситуация, почнах да се затварям в себе си. И както обичах двамата...., изведнъж започнах да охладнявам. Скандалите заха редовно място помежду ни. Всеки си искаше неговото ... При един от пиковите моменти съпругът ми ме удари зверски... няма да обяснявам. Разделихме се. Той с премести по мое настояване. Минаха 3 месеца откакто него го няма. Липсва ми. Другата връзка, която едва крета не ме удовлетворява, макар да имам пълната подкрепа и обич от нейна страна.В съзнанието ми тя е причината за всичко. Зная, че това не е така и че аз отговарям за постъпките си, но.... В същото време съпругът ми ми липсва адски много. Явно съм му простила за удара. Слва Богу, че децата не тъгуват по баща си - разговрям с тях на тази тема......Има редица подробности, но рзултатът е следният: Нещастна, объркана, пропадаща - така се усещам. Н знам докога щ издржа така. Добре, че са децата да ме държат, та да не потъъна съвсем. Моля за предложения за психотерапевт, който да ми помогне. От Пловдив съм. Благодаря предварително на отзовалите се!

Написах това - ЦЪК - по повод наученото от моя приятел - Страхът. Пиша го за всички хора с тревожни състояния, и не само. Хора, вкопани в страховете си, невиждащи изход и нямащи желание да продължат по пътя на своя живот. Изгубили се хора, страдащи и мъчни. С много въпроси и нито един отговор. @Орлин Баев ме води по този път и ми помогна да открия своите необятни хоризонти, носещи любов, вдъхновение, сила, увереност! Не знам къде и как щях да съм сега, ако не беше Орлин. Той е Човек с голямо сърце, намерил призванието си - благодарна ще съм му цял живот. Орлине, посвещавам това на теб! Убичъм тъ! Благодаря за всичко онова, на което си проводник, Човече. Посвещавам го и на моите приятели и близки, на всички сърца, с които се запознах по време на терапията. Обичам ви! Благодаря ви от сърце и до живот! П. П.: Благодаря и на всички хора, специалисти и не само, пишещи тук, в това онлайн пространство, носещо безброй открития! Много научавам от ВСЕКИ един от вас!

Здравейте, От известно време ходя на психотерапия и много се наслушах за майндфулнес, дишане , медитация, заземяване. Но много се изненадах на реакцията на новия ми терапевт, че всъщност медитацията била опасна и можела да доведе до тежка депресия. За първи път чувам някой да ми каже подобно нещо. Аз лично я намирам за отускаща, успокояваща, начин да останеш насаме със себе си, и да се докоснеш до себе си. Със сигурност това действа терапевтично и пдоборява връзката със самия себе си. Но откакто този терапевт ми спомена за това, винаги имам едно наум. за медитацията. Не мога някак си да се отпусна. Той ми препоръча дори книга на някакъв автор, който разказва историята си , как изпада в депресия от медитации. За мен медитацията е много полозжително нещо и искам да чуя мнения относно нея и практикуването й. Усещам, че човек ако остане много надълбоко със себе си, може да се появят страшни неща и страхове, с които той не е готов да се справи, но това е единственото, което виждам негативно в медитацията. Моля, споделете вашето мнение. Благодаря.

Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние. Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно, и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха, решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес – майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи още седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Забравих да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е – може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец... Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !

Здравейте на всички,искам да кажа моята история и да ме посъветвате какво да направя за най-добре,ако имате време да ми отделите разбира се. На 20години съм живота е пред мен,винаги съм бил положителен човек и никога до сега не бях изпитвал какво е паник атака. От около месец чувствам постоянно чувство за дереализация и това е от както пуших марихуана с приятелката си.След пушеното ми стана нещо като паник атака,не знаех къде съм и ми беше много объркано това мина след 1 час заедно с трепереното и притеснението и на сутринта бях добре.След около две семици,една вечер се събудих и се чувствах притеснен,дишах дълбоко и се успокойх.Когато се събудих отново ми намаше нищо,отидох на кафе с приятели и след това се прибрах и докато гледах телевизия се появи онова чуство за дереализация около 26.03 го имам и не е спирало на моменти е по-слабо друг път по силно.Ходих на всякакви изследвания и съм напълно здрав.След това отидох при психиатър и той ми предписа хапчета,но от тях се успокойх,но чуството пак го имаше за дереалиацията.пих ги около 11 дена и след това отидох на психотерапевт,поговорихме си и той ме посъветва да отида при друг доктор,който е специалист с наркотиците и е хомеопат.Отидох и той ми предписа хомеопатични лекарства.Пия ги и тях от около 2 седмици,помагат ми не съм напрегнат понякога само,но това чуство за дереализация не отминава.Спортувам ходя на фитнес и преди съм го правил,правя тежки упражнения помагат ми да се справя със стреса и не се чуствам зле,но дереализацията намаля леко,но не изчезва.Също излизам с приятели,ходя на дискотека,но дереализацията е с мен непрестанно.Какво мога да сторя за да изчезне и може ли някой да ми препоръча добър терапевт от Бургас съм. Благодаря предварително

Здравейте,препоръчайте ми найстина някой добър психотерапевт от Бургас или около Бургас Благодаря

Здравейте! Реших да ви пиша защото напоследък се чувствам много подтисната. Имам нужда от подкрепа и разбиране, от утеха и приятел. Живях тежък и труден живот още от малка, никога не съм имала много приятели, а и дори да имах, те често ме предаваха, разочароваха и забиваха нож в гърба. Винаги съм била с добро сърце и често са се възползвали от това, раздавала съм се за другите а те накрая ме използваха и злоупотребяваха с доверието и добротата ми. Винаги аз съм била тази която се е раздавала повече и в приятелствата и във връзките. Така и не успях да намеря своята сродна душа както в приятелствата така и в любовта вечно се чувствам самотна. Всеки разбира нещата по свой начин, всеки е с теб до време а после те забравят и зарязват. Така се случва и с мен постоянно и не мога да разбера защо. Наскоро имах приятел който уж много ме обичаше аз също го обичах, но имахме доста проблеми и несходства в характерите, често се карахме, но любовта държеше връзката ни. Докато той не реши да ме предаде и изостави без дори да ми даде адекватни причини и обяснения, просто му омръзнах и егото му надделя над чувствата и ме изостави, градяхме мечти и бъдеще заедно, но той заряза всичко. Избра да се забавлява и гледа своят живот. След него се опитвах да завързвам нови запознанства, но съм много разочарована, защото почти не останаха свестни хора които биха могли да разберат човека отсреща и да не се възползват от добрината му и да мислят егоистично. Имам проблем и с гневът, стресът и може би нещата, които са ми се случили в животаа ми дойдоха в повече и някак усещам че не мога вече да общувам нормално с другите, постоянно усещам че ме провокират и отношенията ни не завършват добре. Можете ли да ми дадете някакъв съвет и да ми помогнете. Може ли някой психолог или психотерапевт да ми даде имейл за някакви онлайн безплатни консултации, имам нужда да поговоря с някого.

Здравейте! Не знам с кого да се съветвам и за това се обръщам с голяма молба към вас да открия отговор или да ме упътите. Не съм човек, който лесно търси съвет от другите, но вече не знам какво да правя. Изглежда, че майка ми развива депресия, а аз се оказвам безсилна да й помогна. Преди няколко месеца я пенсионираха, тя тежжко го изживя. Оставиха нейни колеги, на работа след пенсионна възраст, изглежда с връзки, а нея я отпратиха. Няколко месеца преди пенсионирането тя започна със сърдечни проблеми и като че ли повишена тревожност. Много се притесних, беше и в болница. За първи път започна да взима лекарства, което я накара да се почувства остаряла. Когато дойде вестта за освобождаването й от работа, започнах да я окуражвам и да се опитвам да я убедя, че сега тъкмо няма да се натоварва, ще си почива, заплатата й така или иначе беше доста ниска, няма да има началници над нея, ще разполага с времето си и ако толкова иска да работи аз ще й измислям задачи и ще й плащам. Но явно на нея й трябват контакти, тя има нужда да е сред хора, а сега се чувства ненужна и отхвърлена от обществото, все това разправя. Изпадаше в емоционални кризи, плачеше, жалваше се, много ме натъжава, към което се отнася с безразличие. Все казва, че животът й е минал, че иска да го промени, че всичко ще продаде и ще пътува, че нищо не я интересува вече или че ще си потърси да живее с някой човек, ще стане монахиня и все такива нереалистични неща. Аз й казвам, че сама ще й организирам някакво пътуване, но че трябва да се стабилизира с лекарствата и че не е разумно, тя добре го знае, купувам и билети за концерти, събирам я с хора, но един ден и радостта отминава, пак се започва...Правят й впечетление все тъжни събития по новините, постоянно си спомня за моменти с починалите й близки и роднини, а не дава шанс на радостите в живота й. Когато й кажа хайде да отидем тук или там, тя винаги в началото е не, или като й кажа обади се на този или онзи, обещава да се обади и не го прави...Като изляза някъде, ми казва, че добре съм си живеела, а не като нея... Гледам да прекарвам повече време с нея, но така действам в ущърб на връзката си, вече и аз не знам къде се намирам. Не я лишавам от нищо, каквото ме помоли, го изпълнявам, говоря с нея, но сякаш рекурентно започват някакви изблици. Точно преди празниците й намерих една възможност за работа, тя се зарадва, после започна да се притеснява дали ще се справи, дали няма да е по-тежко от това, което е било до момента, но аз я убеждавам, че трябва да опита, за да не съжалява. От време на време я виждам, че е много обезкоена за това, а и докато свикне като започне, няма да й е лесно. Подреждах й елхата, без да искам помощ от нея, само, за да е празнично. Тя се прибираше вкъщи и започна да ми вика, че тя не искала, че изобщо не й е до празник, започна да я бута, щеше да я събори, не повиших тон, запазих самообладание до един момент, в който бликнаха сълзите ми тихо, защото реално не знаех дали да я прибера или да я извадя, беше ми все едно. Аз просто исках да я зарадвам! После нещата се стабилизираха, бавно, но се оправиха, до след два дни, когато пак изпадна в криза... От време на време става еуфорична, прекалено, а в следващ момент е апатична и нищо не й се прави, натъжава се, не може да спи - заспива към 12, събужда се през нощта или рано сутринта и после й се спи цял ден. Когато плаче, има проблем с кръвното на следващия ден. Когато не е в настроение и искам да я прегърна, ме отблъсква, а в същото време може да изляза някъде и да ми се обади 5 пъти, за да ме пита за различни маловажни неща. Нямам сили вече!

Здравейте, Търся спешно психотерапевт в София с когото да мога да започна терапия. Диагностицирана съм с Панически атаки, Депресия и Фобий преди 7г., бях на антидепресант за 6 месеца, спрях го Декември 2009, и от тогава не съм използвала. С помоща на терапия, успях да намаля паниките до една годишно и до напълно увладяване. За съжеление фобийте и депресията са на макс в момента. В момента се намирам в много лоша ситуация и ми трябва спешно помощ. Опитвам се сама да се контролирам, но положението излиза извън контрол и се налага да се обърна към някого за помощ. Това вреди на здравето ми, семейството ми и работата ми. Моля някой който има добри впечетления и резултати от определен психотерапевт да пише. Благодаря предварително.

Здравейте, От Пловдив сме, сина ни е на 32 години и тъй като има паническо разстройство реших да влеза в интернет и да се запозная по подробно с тази диагноза и начините за лекуване. Тогава с изненада открих, че паничското разтройство може да се лекува и без лекарства. Семейството решихме да пишем в този сайт, тъй като тук е един от най-добрите специалисти, лекуващи паническо разстройство и се надяваме да ни помогне да намерим верния път за излекуване на сина ни. На 20 години е получил първите кризи, но не е споделил с нас и сам е потърсил помощта на психотерапевт. Поведението му с нищо не подсказваше, че има проблем, единствено ни правеше впечатление, че често сменя работата си и се случваше няколко месеца да не ходи на работа. Случайно забелязахме, че взема лекарства и при разговор с него призна за проблема си. Той беше сменил два психотерапевта, без да подобри състоянието си и ние избрахме трети, за който имаше добри отзиви. Имах чувството, че изпробва цялата гама от лекарства за лекуване на паническо разтройство, като при поредната смяна сина ни получил емоционален срив в работата си, като стоял на едно место гледайки тъпо, както се изрази той. Едновременно с това психотерапевта е правил хипноза и други терапии, за които сина ни не може да обясни, но при една от терапиите сина ми е реагирал много емоционално и от тогава терапевтичните сеанси спряха и продължи само с лекарства. И така 6 години. Имаше моменти когато се чувства по-добре, започва работа и след няколко месеца пак започва криза, започва да прави грешки в работата и напуска. В края на миналата година по препоръки отидохме при друг психотерапевт, но тя още при първата среща спомена, че паническото разстройство се лекува само с лекарства, терапевтичните сеанси не дават резултат. Предписа есцетил и ривотрил, но помощ от тях няма. Преди 3 години за първи път сърцето му излезе от ритъм, след това още 2 пъти и кардиолозите казаха, че сърцето му е здраво и най-вероятно има синдром на Бругада, но има много неясноти по този синдром, тъй като е ново откритие и нашите кардиолози още нямат опит. Ние мислим, че паническото разтройство има отношение към ритъмните смущения на сърцето, тъй като когато за първи път е получил кризите пулсът му се повиши трайно на 90. Когато е взел първите психо лекарства пулсът му се е нормализирал, но само временно, докато паническите атаки временно са стихнали. Сега сме в безисходица, не можем да сменяме непрекъснато психотерапевти. Имаме два въпроса. Възможно ли е паническото разстройство да е причина за ритъмните нарушения на сърцето и може ли да ни насочите към добър психотерапевт в Пловдив, тъй като Вие от гилдията се познавате, знаете и възможностите си, а ние нямаме възможност да идваме в София и Плевен. Надяваме се да не оставите въпросите ни без отговор.