Търси в Портала

Здравейте, чувствам се малко странно да споделям личен проблем онлайн, но поне намирам утеха в анонимността. На 24 г. съм и имам сериозна връзка с моят партньор от близо 2 г. Истината е, че той се появи посредством натрупване. Имам проблем с ревността във връзката си, на първо време, преживях известен срив в семейството си, от който ще започна. Израстнах в чудесно семейство, с много любов и прекрасни отношения, но на по-късен етап се оказа, че единият ми родител е изневерявал на другият и то продължителен период от време. Това няма толкова голямо значение, но в мен се зася семенцето на съмнението, че колкото и съвършенно да изглежда всичко, подобни неща са възможни, а често и вероятни. До тук добре, нещата бяха умерени, ревнувала съм, но не е било нещо страшно. Вътрешният ми проблем се появи когато партньорът ми се наложи да замине в чужбина. В началото всичко беше наред, но в едното от вижданията ни, видях в телефона му доста неприятен разговор с друго момиче. В крайна сметка нищо не се е случило, но бях готова да се разделя с него. С времето обаче започнах малко по малко да му прощавам, а той горчиво съжаляваше и ми доказваше всеки ден, че никога не би постъпил по сходен начин спрямо мен. След няколко месеца успях да му простя и да продължим заедно напред. Градим планове заедно, съвсем скоро ще заживеем заедно и нещата между нас са повече от прекрасни. Той ми дава цялата любов и грижа на света и не бих могла да искам нещо повече, въпреки че понастоящем все още живеем в различни държави, но това скоро ще се промени. За себе си съм решила, че искам да продължа напред с него, но тук възниква проблемът. Връщането обратно в старите преживявания, оставили някаква травма в мен, ме карат да ревнувам от най-дребни неща, включително онлайн глупости от типа на харесване на снимка на друга жена и т.н. Това мое поведение трови връзката ни и аз усещам това, поради тази причина, съвсем съзнателно опитвам да не коментирам и да не оставям ревността да ме завладее, но така попадам в друг капан - затварям я в себе си и тя трови и тормози мен. Не знам как да се измъкна от този порочен кръг и да се оттърва от ревността, за да осигуря спокойствие и вътрешен мир за самата себе си. Ще се радвам да чуя мнение или съвет, как да се справя с този порок и да се измъкна от капана на миналото, за да се радвам повече на щастливите моменти и да живея по-спокойно.

Здравейте, приятели! Искам да споделя с вас това, през което преминавам. Не мога още дори да го осмисля. Имам сестра, по - малка от мен, която бе осиновена още като малко бебе. Вече е пълнолетна. Така се стекоха нещата, че се открихме в социалните мрежи. Преди броени дни. Бях щастлива, спокойна и по - уравновесена от всякога. По цял ден си общувахме двете, сравнявахме по какво си приличаме, черти от характерите ни...дори се оказа, че говорим еднакво (с по - специфично произнасяне на определени звукове) . Първият ден, в който споделих това с мъжа до мен (имаме дете на три години) , той дори не се усмихна. Попита ме дали съм сигурна, че ми е сестра. Стана ми неприятен тона му и така и не подхванах темата отново. Днес той ме попита как вървят нещата с нея. Ентусиазирано заразказвах как с часове си пишем, чуваме се... Той стана по- сериозен от всякога и ми каза, че не иска чужди хора в живота ми. Да съм избирала между него и детето ми и сестра ми...Попита ме знам ли кое е моето семейство в момента. По стечение на обстоятелствата през последните години почти не се виждам с родителите си, за да не се сърди той, че не можел да си стои спокойно в къщата. През последните две години живея при него. Родителите ми са на другия край на България. В малко село. Многократно поради дребни спорове ми е казвал да се изнасям, ако искам, но детето щяло да стои при него. Не съм материално самостоятелна, защото напуснах работа след майчинството. Явно затова е силен в заплахите. И сега тъкмо си бяхме позакрепили отношенията и се случи това, което разказах най - горе. Не бях си и представяла, че е възможно да попадна в такава дилема. Не искам отново да загубя сестра си (грижех се за нея в първите месеци от живота й). Откакто осъзнах какво значи да бъде осиновена, все се молех да се срещнем отново. Не искам пак да остана без нея. В същото време обичам детето си и не искам да създавам предпоставки да остана и без него. Към таткото на детето смея да твърдя, че вече от доста време отношенията ни се крепят на основата на общия ни син, а не на първоначалните ми чувства... Моля ви за съвет ! Не мога да подредя мислите си. Не искам да се крия, докато общувам със сестра си. Не искам и да разруша създаденото от мен семейство.