Търси в Портала

Здравейте! Търся съвети за дете, момиче на 12 години, с поставена диагноза конверзионно разстройство.Начало - дистанционното обучение през 2020 г., с прекъсвания през лятната ваканция и присъственото обучение. Изразява се в треперене и конвулсии на тялото /неепилептични - в съзнание и може да разговаря/ - глава, ръце, крака, понякога пръсти на ръце и крака; учестено дишане с хълцане и оригване. Получават се при паника, страх, силни емоции. Всичко започна след караница у дома във връзка с домашно, последваха невролог, изследвания в болница, включващи ЯМР, треморограма, ЕЕГ, ЕМГ и т.н. Нищо неврологично. Насоки към психиатър и психолог. Лекарства - хлорпротиксен /сега 2021/, а през 2020 - атаракс. Детето е много чувствително, с паник атаки, истерии и агресия към близките в къщи - майка, баща и баба, висока самооценка у дома и ниско самочуствие навън, без приятели. Преди беше отлична ученичка, сега не учи. Паникьосва се преди изпити, защото ще се изложи пред учителя, но пак не учи (Ако я питате, уча, уча БЕ). В училище е усмихната, позитивна, учителите я описват като умно дете, вземащо активно участие в час. У дома е обратно. Изключително зависима от мнението на всички навън, голяма тревога да не се изложи, да не кажат нещо лошо за нея. Като две лица на монета - усмихнато навън и тревожно и мрачно у дома. Сменихме няколко психолога. Първата дама, още в първия си разговор изказа мнение, че детето е разглезено, много му се угажда и т.н. Което наистина е така - дълго чакано дете, баба наблизо и т.н. Но след като беше казано точно с тези думи пред детето, то не искаше при този психолог. Вторият психолог изказа мнение, че всичко при детето е ОК, единствения проблем, който вижда е, че то никога за нищо не намира вина в себе си. Пак казано пред детето и отново не иска при този психолог. С третия психолог като че ли си допаднаха, като същия сподели обаче, че когато пита детето има ли проблеми, то и отговаря, че няма, всичко е наред. И психолога казва, че тогава няма работа за нея. Отново довиждане. За съжаление всичко беше ОНЛАЙН. Търся психолог, който да умее да разговаря с децата, да успее да влезе в ума и душата, да потърси и разбере проблемите без да пита имаш ли проблем, който да работи и с родителите ако се налага. Варна Обичам безкрайно много детето си и искам да е спокойна и щастлива. Ще бъда благодарна за мнения и съвети. С уважение, Майката, която иска да помогне на детето си, но май не успява сама.

Здравейте, и аз да се "тагна" в темата. Носител съм на тревожност от 41 години, но същата се генерализира от миналото лято. Всичко започна, когато излязох в отпуск, отпочинах си, видях се с приятели, пътувах. И тогава ме "удари" мощната ударна вълна на силна и унищожителна ПА, с цялата палитра от симптоми. И хайде в спешното. Няма да описвам цикъла от прегледи, изследвания и т.н., който минах. Всичко е ок и слава на Бог?! Но в мен се гнезди недоверието, че това не е съвсем така. Все се питам как е възможно мисълта ми да накара сърцето ми така да бие и стойностите на апарата за кръвно налягане да скачат?! Но уви възможно Е?! Та от миналото лято съжителствам и съм в "любовни и партниорски взаимоотношения" с моята тревожност и ПА. Нека да опиша себе си с няколко думи - странна птица съм, хм, жена на 41 години, със син на 17 години, отгледала съм го сама. Аз самата съм само дете, отгледана от родители, които не забелязах да се обичат, в постоянно противоборство. Работа на корпоративна позиция, но това не е това, което искам или обичам да правя, аз отвътре съм творец, писател, сценарист. Но се лави, както казват французите, такъв е Живота?! През целия си Живот съм била много отговорен човек, както казва майка ми родила съм се мъдра. Каквито и грешки на растежа да съм правила, са били в границите на разум и обмислена тънка червена линия. Не помня някой да е слагал граници за мен, аз сама съм си ги поставала?! Нямам обяснения защо? Притежавам убийствена съвест и морал, не мога да наранявам нито емоционално, нито духовно някого. Страхувам се даже да изпитам "лоша" мисъл към някого/нещо. Имам доста татуировки по тялото, повечето са надписи, цитати - синът ми казва по този повод, че съм комплексирана снобарка. Той ме определя най-добре! Объркан човек съм, вегетарианка съм от 5 години и не знам защо, може би отново да навирам на хората в очите, че съм по-добра от тях. От как се помня на тази земя съм била вълк-единак, трудно е да намериш съмишленици и група, интересите ми са разнородни от квантовата физика до "Кой съм аз? Защо съм дошъл? Каква е мисията ми?" през будизъм, анархизъм, испанско кино, брит музика, сюреализъм в рисуването и архитектурата, Фройд, повече Юнг та чак до абсолютната физика и математика...Имам високо IQ, няма да казвам колко. Винаги съм страдала от едно вътрешно самочувствие, което е поставяло граница между мен и хората. Винаги съм слагала маската на силния самоуверен човек. Да, знам че не съм, но тази роля някак най ми прилегна и останах в нея. Знам че съм ригиден характер, но от друга страна съм много контактен и екстровертен човек, или по-скоро интровертен човек с екстроверно поведение?! Не знам дали истински съм обичала, себе си, едва ли...друг човек, не знам. Имала съм две силни връзки с мъже, от едната имам син, и двете провалени и невъзможни. Аз плаша мъжете?! Оцелявала съм финансово и устойчиво много пъти в Живота си, построих си сама къща, отгледах сама дете, посадих и дърво. Научих и видях много неща?! И сега постоянно си задавам тежкия Въпрос: "А сега накъде?"...Този въпрос стой като неонова реклама в главата ми! И много мисля за Смъртта, изпитвам ужас от нея, от Прехода, от Неизвестното, от това, че ще липсвам, че няма да ме има?! Чета много на тези тема и някак ми убягва вярата и доверието в Живота и Смъртта?! Затова и не живея. В момента просто съществувам! И така ПА и тревожността станаха мой постоянни спътници и аз се свих на кълбо и живея...Пиша книга за преживяването ПА, за мислите, чувствата и усещането, когато си във връзка с ПА. Знам и усещам, че това състояние в следствие и посока, но е трудно. Медитирам и о, бога ми, тогава се чувствам идеално, опитвам се да запомня нирваната, която медитацията ми носи. Спортувам всеки ден. Дишам по схеми, 4-7-8. От известно време като ми махне главата мощна ПА, не се панирам, а я изчаквам и тя минава през и после ме оставя упостошена и безсилна. Не се притеснявам, 1е имам ПА и ПР, сина ми знае, майка ми знае, приятели и колеги знаят. Не ми пика кой какво мисли. Даже имам самочувствието на специална и избрана?! Но съм уморена и съсипана, това състояние ме изсмука, отне ми някак радостта от пътуването, от вълнението, от емоциите. Все си казвам, че даже и от положителна емоция мога да получа ПА и се отказвам. А пътувах много... Ходила съм на терапевт, правих и хипноза, посъвзех се, но някак терапевта беше "слаб и млад" за цялата ми палитра...Иначе живея, работя, но искам Повече и Всичко, егоцентричка ли съм, цинична ли съм...Защо съм такава??? Кой съм аз? Кажете!!!

Здравейте, Реших да пиша тук като в момента съм на ръба на отчаянието. На 21 съм, вече три години живея в София с приятелката си на квартира. Винаги съм бил по-затворен, вероятно защото бях пълен като малък и търпях доста обиди и подигравки. В девети клас обаче усетих, че съм прекалено затворен от нормалното, че имам страх от хората, че пресичам на другия тротоар ако срещу мен върви голяма група хора и прочие. Позаинтересувах се, разбрах за така нареченото социално безпокойство, имах всички признаци и реших да се видя с психолог. За жалост съм от малък град и единствената ми възможност там се оказа ненадеждна и след осем посещения спрях без да имам никаква промяна. Наближи време да завършвам и трябваше да реша какво да правя с ученето след гимназията. Поради ред причини, една от която мисълта, че ако се хвърля в дълбокото ще преодолея проблема си, ме накара да запиша журналистика в СУ. Освен, че специалността се оказа съвсем различна от това, което си представях, множеството нови хора и същността на самата професия почти ме подлудиха. Есента на 2016 изпаднах в тежка депресия, не излизах от вкъщи с дни, дори онези месеци ми се губят и не помня какво точно съм правил тогава. Не посещавах лекции, правих всичко изключително трудно и без никакво желание, чувствах се ужасно. Декември реших, че е време да се съвзема и да сменя специалността с нещо, което да ми харесва повече, та затова отидох на една презентация за специалност "Графичен дизайн" в частна академия, защото от малък обичам да рисувам и да се занимавам с нещо, свързано с рисуването. Тогава за пръв път изпитах толкова силно социалното си безпокойство, започнах да се задушавам, да почервенявам, умирах от страх, че някой може да ме попита въпрос и да трябва да говоря пред толкова много хора. След тази случка бях доста разтресен и започнах новата година с голямо желание за промяна. Всичко вървеше добре, записах се да уча на новото място, като си казах, че университета е вече втори вариант и ще се развивам в тази нова област, която ми харесва, докато не дойде вторият семестър на втори курс, когато всички преподаватели изискваха присъствия и повечето ми изпити бяха устни и свързани с говорене и изнасяне на презентации пред целия курс. Тогава дойде втория срив. Не можех да спя с дни, отделно имах негативни мисли за семейството си и тяхното отношение към мен, представях си как ще откажат да ме издържат вече, защото бях твърдо решен да напусна университета и изцяло да се отдам на графичния дизайн. За да уча журналистика, имах много проблеми с баща ми, който дълго си мислеше, че ще ставам лекар и прие доста тежко това, че не искам да уча медицина. Като цяло бях много зле психически и се принудих да разкажа за всичките си проблеми на близките си ( родителите ми от доста години живеят извън страната и аз отраснах при леля и баба ми). Щом им казах за социалното си безпокойство, колко ми е трудно да продължавам да уча журналистика и как ме е страх, че нашите ще ме оставят, те веднага се заеха и ми намериха психолог в София, при който започнах да ходя. Човекът се оказа доста по-кадърен от предишния и успя да ме накара да се чувствам по-добре. Преживях един доста сериозен разговор с родителите ми, в който изплуваха още много проблеми, който ме разтресе много жестоко психически, но накрая всичко уж започна да се нарежда. Това се случи лятото на тази година. Само седмица след въпросния разговор, когато бях започнал да се надявам, че всичко вече се нарежда, започна истинския ад. Приятелката ми имаше един проблем преди две години, свързан с образование на сгъвката между слабините и крака. Образуваше се топче пълно с гной, което се наложи да цепнат два пъти лятото на 2015. Всичко мина и бяхме забравили за него до това лято, когато се наду отново, и този път беше много по-страшно. Цяла седмица я гледах как се мъчи вкъщи, ходихме до Пирогов, казаха, че с компреси с йод или нещо такова ще мине, но то ставаше все по-зле и по-зле. Не спахме по цели нощти, аз междувременно имах изпити в академията и цял ден тичах по аптеки и магазини, защото приятелката ми не можеше да става от леглото, а през нощта я гледах как се мъчи и си работих по нещата за изпита. Тя отказваше да отидем на лекар, докато вече топчето не стана прекалено голямо, не се пукаше само и нямахме друг избор, освен да се приберем в Пловдив при семействата си, за да отиде на лекар там, където има кой да ни помогне. Беше сряда и тя настоя да се приберем сами с влака ( аз имам книжка, но заради социалното безпокойство не ми е комфортно да карам и избягвам всякак да го правя). Тръгнахме към гарата, а тя изглеждаше много зле. Буквално за седмица се стопи пред очите ми и накрая вече плачех от страх с нея, беше ме страх да я гледам, толкова зле изглеждаше. Трудно стигнахме до гарата и се качихме във влака. Тъкмо оставих чантите и тя се изправи и каза, че й е прекалено лошо, за да пътува, затова се върнахме обратно в нас. През целия път изглеждаше сякаш ще припадне всеки момент, стисках телефона като луд, готов да набера бърза помощ, ако се наложи. Обадих се на леля ми и тя каза, че вечерта ще дойде да ни вземе. Свързахме се със специалист хирург в Пловдив, познат на една наша роднина, и още същата вечер я прие в кабинета си да я прегледа. Като излезе от прегледа плачеше, той беше казал, че нещата са лоши и трябва да се реже спешно. В 23 часа отидохме в спешното, викнаха я вътре и аз и майка й останахме навън да чакаме. Докато чакахме аз попитах майка й какво е казал лекаря, тя каза, че се притеснявал да не би под топчето да има надут лимфен възел. Незнайно защо аз реших да прочета в интернет за тези неща, защото знаех малко. И щом прочетох думата СПИН, нещо просто ми прещрака и започнах да мисля, че цялото нещо е заради мен, че съм я заразил със СПИН, защото преди да се съберем бях спал с други хора, а тя не и тн. Лекарят я цепна и ни извика в кабинета си. Каза, че няма лимфен възел отдолу, но нещата не му харесват и не знае откакво може да е и дали е опасно или не. От това ми стана още по-зле, вече бях твърдо решен, че аз съм виновен за цялото нещо . Същата вечер трябваше да спя у тях и да гледам родителите й в очите, докато тайно си мислех, че съм заразил дъщеря им със СПИН, беше просто ад. След това тя остана при техните, а аз се прибрах при баба ми, където продължих да работя върху проекта си за изпита, но не можех да спра да мисля за болеста и съответно започнах да чета постоянно за това в интернет и мозъкът ми ми нареждаше, че имам всеки един симптом и че реално сме болни. Спрях да ям, стоях затворен в стаята и ревях, чувствах се виновен и ужасен, дори започнах да се удрям, защото не можех да се понасям. Мина седмица, раната на крака й уж вървеше добре, говорих с един приятел за нещата, които ме измъчваха и с негова помощ успях да се успокоя за ден два, докато не дойде деня за прегледа й от същия лекар, който я цепна. Той каза, че нещата изглеждат зле, чакаше още микробиологията от гнойта в раната ,но за него тя имала слаба имунна система и това е един от основните приченители на състоянието й. Като чух "слаба имунна система" и започнах да плача веднага. Същата вечер трябваше да се върнем до София, за да вземем повече дрехи, тъй като тръгнахме набързо. Отново леля ми ни караше и на една бензиностанция оставих приятелката си в колата и слязох с леля да заредим. Тогава й казах какво си мисля вече цяла седмица и я помолих на следващия ден да дойде с мен да си направя тест. Когато се върнахме обратно обаче приятелката ми беше надушила, че нещо има и настоя да й кажа какво. Нямаше къде да бягам, признах й всичко. За моя изненада тя не заяви, че ме ненавижда и иска да умра, а ме прегърна и двамата започнахме да плачем и да се успокояваме, че всичко ще е наред. На следващия ден леля не успя да излезе от работа и трябваше да отида сам да си направя теста. Това беше най-трудното нещо, което някога бях правил. Резултатите щяха да са готови следобеда и последва цял ден рев и ужас, докато не стана време да отида обратно, за да ги взема. Този път леля ми и приятелката ми дойдоха с мен, тя остана в колата, а аз и леля отидохме. Имаше забавяне на резултатите, аз буквално бях готов да загубя съзнание от страх, докато най-накрая не ги донесоха и не видях, че няма нищо. Започнах да плача още там, а аз винаги съм бил изключително прикрит и затворен, а за плач, особено пред други хора, и дума да не става. Очаквах, че след като беше черно на бяло, че ми няма нищо, ще се успокоя. Е, не стана така. Приятелката ми разви гъбична ифнекция в едното ухо, а вече най-малката болежка ме караше да полудявам от страх да не е нещо по сериозно. В същото време при мен се появи болка в тестисите и непрестанен световъртеж. След четене в интернет помислих, че имам хламидии и съм ги лепнал на приятелката си още когато се събрахм и в резултат на дългото време, в което сме били заразени, ще има страшни последствия за нея и прочие. Още на следващата сутрин отидох на уролог. Каза ми, че имам херния, прати ме при същия хирург, който лекуваше приятелката ми от стафилококова инфекция, която причинява възпалението долу. Той ми каза, че всичко е наред, не е херния, а възпаление на някакво каналче и ми изписа някакъв "хубав, стар антибиотик", който да ми помогне. Принудих се да го поръчам, защото никъде по аптеките го нямаха. Продължаваше да ме боли, антибиотика пристигна, започнах да го пия и нещата се влошиха. Появи се гадене, световъртежа се усили, беше ужасно. Спрях да пия антибиотика и тръгнах по други лекари, докато накрая една уроложка не ми каза, че по-скоро проблемите ми са с червата, а не тестисите. Междувременно бях психясал до краен предел относно непрестанния световъртеж. Будех се замаян, лягах замаян, не можех да чета, да гледам филми, нищо. Четох в интернет за хора, при които стреса причинява подобно нещо и започнах да се успокоявам, че е това, но нямаше как да не се появи страха от нещо на мозъка. Лятото свърши, червата ми се поуспокоиха, но световрътежа, сега придружаван и от главоболие, се върна. Прибрахме се в София с надеждата да се поуспокоя, но не стана така. Върнах се обратно с година назад, този път към депресията се прибави и новия ми страх от болести. Всяка болежка ме докарваше до нервна криза, отново започнах да получавам паник атаки, които имах от малък, но бяха изчезнали. И с това учене започнах да закъсвам, развих фобия от половопредавани болести и дори си направих пълен комплект изследвания след рождения си ден, разбира се, всичко беше отрицателно, но бях стигнал до състояние, в което не вярвах вече нито на лекари, нито на изследвания. Есента започнах да правя всичко възможно, за да се успокоя, но стана невъзможно, докато накрая вече изпадах от нищото в кризи, по време на които имах симптомите на паник атака, придружени с атаки на съзанието ми, което просто ми крещеше, че някоя страшна болест ще ме убие. Тези дни вече стана и най-страшното. Започна да ми изтръпва езика, при което помислих, че е заради един болен зъб от лявата страна и си взех час за зъболекар ( със същия зъб лятото се разправях преди проблемите ми с червата, беше доста болезнено и имах страх и от там). Успокоих се за ден, но на следващия усетих, че цялата ми лява половина не е съвсем наред и е изтръпнала, веднага се юрнах към Пирогов, оттам ме пратиха на невролог във ВМА, който ми каза, че имам възпаление на лицевия нерв и трябва да лежа в болница. На фона на всичко останало това ме довърши. И лекарят, и леля ми ми казаха, че това не е нищо страшно, но само един поглед към информация в интернет относно състоянието ми, която видях съвсем случайно, докато пишех имейл на преподавателите си, че няма да успея да присъствам на предсотящия ми изпит, ме накара да умирам от страх, че зад цялата история с нерва стои мозъчен тумор и не съм го получил заради студеното време ( точно вечерта, преди езика ми да изтръпне, след поредната паник атака и нервна криза, с приятелката ми стояхме на течение пред отворената врата на терасата, за да се успокоя, и студеният вятър ме удряше право в лявата част на лицето). Та сега пиша това, и аз не знам защо, но просто вече се чвуствам много изморен и ужасно неразбран от всички, Имам чувстото, че съм сам срещу тези коварни състояние и сам ще си съсипя живота, заради всичко това. Състоянието ми влияе и много зле на връзката ми, дотолккова, че преди седмица плачех и молех приятелката си да се разделим, за да спра да я тормозя с моите кризи и нервни състояния. Не знам какво да правя, вече съм на ръба на отчаянието. Психологът ми не успя да ми помогне за този нов проблем със здравето ми, а понеже не работя, отново заради психичните си проблеми, не можах да продълавам да взимам пари от родителите си, за да намеря друг лекар. Надявам се, че ще тук ще намеря хора, котио минават през същото като мен и които ще могат да споделят опита си и съвети как да преодолея всичко това. Само на 21 съм, а се чувствам като на 90. Моля, помогнете.

Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние. Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно, и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха, решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес – майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи още седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Забравих да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е – може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец... Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !

Здравейте ! Много ще съм благодарна ако ми помогнете . Наскоро направих 20 години. За мое нещастие рожденния си ден го прекарах в рев.. Лятото започна всичко при мен ,получих първата си ПА . След това последва хипохондрия,непрекъснъто ходене по доктори и нищо..напълно здрава съм. Този период отмина за сметка на ОКР . Тогава се справих сама и всичко отмина. На Коледа ми прилоша по път и аз се изплаших да не се повтори целия ад от лятото и да.. Премерих си кръвното и беше леко повишено ,но аз се изплаших да не получа нещо.. отидох до личната. ,направи ми кардиограма и ми каза,че на мен от кръвно няма какво да ми стане. Забрани ми да си го измервам . Проблема е,че имам грозни картини в ума-как ще умра или как ще получа нещо и супер много се измъчвам! АД не искам да пия. Всеки ,който попитам ми се смее ,че с тези кг и на тая възраст съм смешна да говоря за кръвно! Знам,че никой не е вечен,но аз съм млада и не ми се умира ..имам толкова мечти и планове,а страха ме парализира. Умира ли се от тази страхова невроза

Здравейте Г-н Баев!Преди две години след второ раждане отивайки на свиждане на бебето,понеже беше в ковьоз на тръгване ми прилоша у едва прибирайки се,паднах на леглото за няколко часа почти в несвяст.От тогава съм със страх от излизане,оставане сама с децата,а излизането,макар и със съпругът ми се превръща в ад.Бях на психиатър в рамките на две години ми смени три антидепресанта,а вчера стигнах и до невролог заради световъртеж.Лежа у дома в момента като парцал,имам силно сърцебиене,изъръпване и т.нМоля за малко помощ от ваша страна,как да се справя.Благодаря,предварително!

Здравейте, Мисля, че стигнах дъното, имам нужда от помощ, или поне съвет – от къде да тръгна? На 39 години съм, от Бургас. Страдам от ПР от 20 години, понасям бремето на това състояние с различна тежест и ремисии във времето. В моменти на ремисия, се надявах, че ПР е овладяно, макар че сега си давам сметка, че ПР не може да се овладее – то трябва някак да се приеме. При мен ПР се отключи след инцидент, дължащ се на друго мое заболяване, а именно – епилепсия. През 1997 получих тежък пристъп, бях на открито. Вследствие на припадъка имах множество външни наранявания, комоцио, разбити зъби. Най-ужасен беше моментът на идване в съзнание – дойдох на себе си за кратко, лежах в локва кръв, около мен в кръг имаше тълпа от хора - просто жертвен агнец...После не помня. Следващите 2 години „посветих” на тежка депресия, отказ да излизам сама, избягване на места и събития със струпване на хора. Естествено – антидепресанти. Няма да описвам промеждутъка от 2000-та до сега, както споменах, с различна успеваемост „закрепях” положението. В този период от време загубих и двамата си родители. Стрес в изобилие, къде изразен, къде подтиснат. Добавих още едно заболяване към коктейла – автоимунен тиреоидит на Хашимото. На фона на Епилепсията и ПР, Хашимото ми се стори само като „точка в здравния статус” - неглижирах го, но се оказа, че болестта съвсем не е за пренебрегване, тя си взема своето тихомълком. После вече е късно. Но това може би не е чак от такова значение. Мисля /много лоша черта – много мисля/, че ПА и Епилепсията вървят заедно. Страхувам се да съм сред хора, да излизам, защото смятам, че ще получа пристъп отново. 15 години така и не го получавам, но това не пречи на мислите ми да свързват едното с другото. Лошото е, че симптомите на ПА, а именно – замаяност, слабост, дереализация, чувство за „удар” в диафрагмата се припокриват със симптомите на т.нар. аура в епилепсията. Това е моментът преди пристъп, болните рядко го усещат или имат спомен за него. И всеки път, когато ПА настъпи, решавам, че получавам епи пристъп, ПА се засилва, не успявам да го контролирам, връхлита отново и отново...Омагьосан кръг. След това се чувствам като изцедена, нямам никаква енерия, главоболие...не знам дали е характерно състояние след ПА. Искам да се сбогувам с ПА, нужна ми е помощ от терапевт. Моля Ви, посъветвайте ме, откъде да тръгна? Препоръчайте ми специалист. Ако е необходимо съм готова да посещавам терапевт извън града. Ще съм благодарна на всякакви коментари и съвети! Благодаря !