Търси в Портала

Добър ден! Поставиха ми диагноза паническо разстройство, преди около 4 месеца и съответно ми предписаха един куп лекарства. Като цяло не съм привърженик на лекарствата, но след като получих първата си паник атака си мислех, че това е единствения вариант тези неприятни усещания да изчезнат. Срещах се с психолог, психиатърът пък ми смени лекарствата преди около месец. Не съм имала паник атака от месец, натрапливите мисли също почти изчезнаха, но от около 2 седмици имам друг проблем, който на моменти ме плаши. Всеки ден без изключение имам чувството, че главата ми е празна, че всичко около мен дори до болка познато всякаш не е мое и изглежда много странно. На моменти дори не мога да мисля, времето минава адски бавно и не мога да се концентрирам. Чувам се някак си в ехо, все едно гласът ми не е моя. Объркана съм. Какво ми има и как да го преодолея?

Винаги съм била много подтисната, чувствителна и емоционална. Майка ми е починала, когато съм била много малка и не си я спомням. Баща ми не е лошо, ожени повторно и живота ми беше ад, втората му жена, постоянно ме унижаваше, мачкаше, експлоатираше по всякакъв начин, но опитите ми да потърся помощ, от близките около мен, получавах отговори от типа, че ще порасна, времето ще мине. Понякога ме гледаше баба ми, която е властен тип човек, който постоянно мрънка, всичко е проблем, ужас, какво ще кажат хората, едни разсъждения за всичко и всичко се въртеше около чистенето и вкъщи. Тази жена само с думите си, можеше да ти разбие психиката, винаги тя е права, каквото тя каже, уж в името на доброто и на хората и в крайна сметка едно нищо. Баща ми има още две деца и аз живеех при тях, докато на двете деца се купуваше всичко, водеха се на уроци, аз сякаш не съществувах, сега като се върна назад във времето се чудя, как едно такова малко дете се е справяло с тези неща. Например един ден в училище виждам дете със същата блуза, но защо на това дете блузата е някак различна от моята, загрявам, че моята просто е мръсна и бялото е сиво, прибирам се вкъщи и я изпирам, просто защото никой не се интересува, имам ли дрехи, нямам ли, чисти ли са или не. Спомням си, че дори сама се подстригах, защото ми пречеше дългата коса. Баба ми, която вместо да види, че имам нужда от дрехи, един ден отивайки у тях ми каза, като идваш вкъщи, знам дори как ще си облечена, но едно дете, какво да направи. Спомнях си как плачех и разказвах, в какъв ад живея, а тя ми казваше, айде пак ще дойдеш. Така растях скандалите вкъщи бяха постоянни, развих такава интуиция, че предусещах какво ще стане в различни ситуации. Растях в едно постоянно напрежение. Понякога съм се връщала от другият край на града, защото се притеснявах, че може да не съм прибрала нещо или че нещо не е оставено, както трябва. В комбинация с това баба ми успешно вменяваше, как за пред хората всичко трябва да идеално, шт и толкова. Междувременно от този стрес започнаха проявления на физически симптоми и болки, които сега си обяснявам, че са били в резултата на психологическият стрес, но по онова време, докторите не отчитаха тези фактори. Самочувствието ти беше смазано тотално, държеше се ужасно с децата, които идваха да ме търсят вкъщи или по телефона, после ме беше срам да ги погледна в очите. От тогава щом се звънне по телефона или на вратата, сърцето ми се свива и независимо, че днес няма от какво да се притеснявам. Бях много ученолюбива, но нямаше кой да ми дава насоки, какво да правя, учех в най-близкото училище, осъзнавах, че средата не е за мен, че това не е моето място, но не знаех какво и на къде да поема и какво да направя тогава. Аз сама търсех варианти и се записвах, на разни курсове и уроци, но днес виждам колко грешно съм постъпвала и че не са били това подходящите места. Завърших, влязох да уча и вече, бях поотраснала и можех да преценявам къде и какво е добро за мен, но все пак вече бях зрял човек, а не невръстно дете. Ада вкъщи беше пълен и аз се изнесох, бях сама, отчаяна, свита и смазана от проблеми. Запознах се със съпругът ми, той е много добър, нежен, обичаме с цялото си сърце, за него аз съм всичко и макар, че и аз го обичам, не мога да кажа, че се чувствам щастлива с него. Независимо от изброените положителни качества, се наложи да го изтегля от средата в която беше израснал. Беше го отгледал баща му само и му липсваха доста неща, навици. Вярно е, че той осъзна, че това което искам от него и желая да навакса е правилно и в годините, той наистина го промени, но това ми костваше много време и енергия. Досещате как двама мъже са живели и как и за него липсата на майка и елементарни навици му се отразила, не че с мен се занимаваше някой, но аз гледах и постоянно се учех, впоследствие доста четях и компенсирах всичко онова, което нямаше кой да ме научи. Този начин на живот, който накратко описах ме направи адски сензитивна, винаги съм била много нежна, състрадателна и забелязах, че във времето хората започнаха да злоупотребяват с добротата ми, може би, защото съм била наранявана много, сега се старая по всякакъв начин да съм полезна на хората около мен, макар, че започнах да се осъзнавам, че наистина съм прекалено самоотвержна и че в крайна сметка трябва първо да мисля за себе си и тогава за другите. Къса ми се сърцето като виждам, че някой страда. Поради тази причина отбягвам да гледам новини, ТВ, защото не искам да се натоварвам. Забелязах, че в себе си сякаш имам две крайности, от една страна има нещо много детско в мен, понякога ме е страх от елементарни ситуации, дори ме е срам да направя нещо, да вляза да разгледам някой магазин, от друга страна ситуации, като например изнасяне на презентация, на позната за мен материя не ме притеснява или решаването на някакъв сериозен проблем, например личен проблем на приятели, се допитват до мен и виждам, колко е важно да чуят моята гледна точка и се изумяват как подхождам към даден проблем. Дори веднъж моя приятелка, сподели за нейно начинание, казах и честно мнението си и тя се отказа, сега всеки път като се видим ми, казва: Добре, че беше ти, такава грешка щях да направя, винаги ми даваш такива ценни насоки. И в същото време, когато става въпрос за моите неща, просто цикля, не знам накъде да тръгна, какво да направя, лутам се в страховете си, притесненията си, несигурността, липсата на самочувствие. Забелязах, също че не мога да се отпусна, постоянно съм притеснена за нещо, постоянно мисля и премислям нещата, т.е. не мога да си освободя съзнанието и да кажа не ми пука от нищо. Радвам се на малките неща, карат ме да се усмихна, но сякаш една буца е заседнала в гърлото ми и не мога в един миг да кажа, че се чувствам супер и поне за малко съм щастлива. Стана малко дълго, но ако имате някакви насоки ще съм благодарна.