Търси в Портала

Здравейте, Тук се обръщам най-вече към психолозите в групата, защото водя един дебат със себе си, който породи конфликт у мен след спор с един приятел, който по принцип много ми помага с разширяването на съзнанието. Но тук нещо се разминахме и аз се почувствах много натоварена, сякаш някой ми взе жизнената сила. Става въпрос за следното: когато има човек, който ни притеснява или дразни ние имаме няколко начина на реакция - да му се разкрещим, да му направим кротка забележка, че това поведение не ни е приятно, но най-правилният, според моя приятел, и единствен правилен за него, е да се научим да запазваме спокойствие и доброто си настроение и да потъваме в себе си и не се афектираме по никакъв начин от този човек. Тогава сме истинските победители и тогава вървим към просветлението. Аз му разказах една история от миналия ден, в която реагирах по нов начин на стара травма и бях много горда от себе си, но когато с радост му споделих, той я омаловажи. Понеже напоследък наблягам на себеобичането и виждам плодовете, ко ито носи, бях в състояние да направя кротка забележка на баща ми, да му кажа по време на скандал с майка ми, че постъпва по неблагоприятен начин за околните и че това негово поведение често го наблюдавам и му го разясних. И понеже говорих спокойно , а не се развиках и аз, той се заслуша. И изведнъж напреженеито падна и те успяха да се изяснят. Аз лично бях много горда от това, защото баща ми е голям мой узурпатор от малка и аз или се свивах в себе си изпълнена с презрение и омраза и или бягах. Но сега разбирам, че това му поведение е породено от комплекса му за малоценност и затова реакциите му са такива. И така, когато споделих на моя познат за този хубав изход на ситуацията, той всъщност ми каза, че е било погрешен ход едва ли не, и аз останах ка то гръмната. Значи според него, каквото и да прави другият човек, каквото и да ни говори или да ни обижда, ако ние запазим доброто си настроение, ние ще бъдем недосагаеми. И нещата ще се разминат. Според него аз говорейки с другия човек, му заявявам какво аз искам, т.е той да се съобразява с мен, вместо да си свърша аз вътрешната работа и да не се афектирам от неговите думи и действия. Така че няма смисъл да се говори с него, изцяло зависи от нас да променив вътрешната си настройка? Но.. питам аз.. не е ли това изключително пасивен метод? Аз лично чувствам някакъв дълг да изправя ситуацията ако чувствам, че мога или поне мога да опитам. На семинари по психология съм правила техника по заявяване, с издаване на агресивни звуци като войници, и това помогна, най-напред да се заявая пред себе си , а след това го приложих и на баща ми и за първи път излязох от ролята на жертва. Всеки в спора с моя приятел, който според мен има неразрешени проблеми с майка си, всеки гледаше от неговата си гледна точка. Той споделяше колко го е дразнила майка му, как му пресолявала манджите и ли как ги прегаряла, въпреки, че той й казвал много пъти. А тя е жена над 80г все пак. И той се научил да не се ядосва на това и на други нейни навици. Питам аз, това може ли да има нещо общо, с човек като баща ми, който те е държал в страх, който те е удрял със сила и злоба? Онзи ден гледах едно предаване, в което едно момиче отиде да пее в един формат и се разплака на сцената пред журито, защото много я тормозели в училище. Тормозът в училище понякога може да бъде много разрушителен, да не говорим и с телесни травми. Еминем 2 пъти е бил в кома от това. Та момичето им оябсни защо е там, за да им покаже на тези нехранимайковци, че тя може и е талантлива, и разби цялата публика. Изкара толкова болка и мъка, че цялото жури и публика плачеше. Накрая се личеше облекчението й, тя се заяви, макар и косвено пред тези, който са я малтретирали. това има такъв изцелителен ефект. Сега да се върнем на моя приятел и твърдението му, с което аз съм съгласна до една степен. Но в подобни ситуации, само да не обръщаш внимание и да не си разваляш настроението достатъчно ли е? Достатъчно ли е ако онзи е решил да те нападне или постоянно ти трови живота дори и ти да не показваш признаци? Но според мен когато си заплашен и физически няма как да не покажеш признаци на страх или агресия, защото това е инстинкт. Така че лично за мен в някои ситуации заявяването е необходимо, за да поставиш другия на мястото му и да му покажеш , че вече не си жертва. Простото нереагиране на неговите нападки може и да доведе до спирането им, ако той види, че ти не реагираш и се отегчи, но това може да отнеме дълго време, а и няма гаранция , че ще проработи. А ако пък си израснал травмата и можеш да поговориш с човека спокойно, това е още по-добре,, да разбереш на какво се дължи всичко това. Но според мен и моите разбирания, ако аз мога да променя или подобря даден ситуация аз със сигурност ще го на правя, вместо да се грижа единствено за моето добро настроение. Знам , че всеки е отговорен за действията си, но ако можеш да посочиш грешката на другия и той да разбере и да я поправи, то тогава това е двойна печалба. И понеже вече доста пъти съм споменавала за една моя тежка травма, нанесена ми от религиозна секта, снощи имах много интересен сън по темата със заявяването. Не знам дали имате сънища, в които разсъждавате като будни, не просто картинки на някакви действия, ами разсъждения. Понеже аз доста години живях със страха, че съм обладана от демон, защото не приех Исус христос тогава, т.е проявих неподчинение, абсурдът , на който се базират всички религии, та ми отне доства време докато разбера, че това са мои мисловни модели и програми, които са ме карали да се чувствам така. И сега когато съм подтисната или уплашена се обръщам към себеобичането. Снощи сънувах, това ми се случва за 3 път как ме напада някаква същество, то няма форма и визия. Но започва да ме стиска по тялото и да ме тормози. Осъзнах, че мозъкът ми ипращаше импулси към краката и ръцете и цялото ми тяло конвулсираше. И когато осъзнах и се присмях на страха си импуслите започванаха да затихват и когато казах на мозъка ми , че това е моя фантазия, той спря да изпраща тези импулси. А в моментите, в които все пак се питах дали това може да е някакво адско същество , те се усилваха. Накрая ми писна и казах, независимо какво си, не ме вълнуваш, напусни, аз съм по-силна от теб и някак си го изтласках навън през краката си. Това си беше заявяване. Вие как мислите?