Търси в Портала

Здравейте, Религиозна е темата, към която си имам кукучки. Темата за бзусловната любов, приемането и предателството. Чух от странични източници, че майка ми била съжалявала, че не могла да ме приобщи към нейната религиозна църква/секта. Тя видя през какво преминах (аз самата бях жертва на секта) и въпреки всичко, тя смята, че аз ще бъда по-щастлива там където опропсатиха живота ми. Тази жена не желае моето лично щастие както всеки родител би трябвало за детето си, а проектира къде тя се чувства добре. Това за мен не е любов, а предателство. И това ме кара да отричам цялата религия, църкви и въобще христянаската вяра,а бях стиганала до някакъв компромис. Ти добре ми обясняваше какво е искал да каже Исус. И аз не искам да плюя върху всичко, но тази долна християнска манипулация е отвратителна. Тя спами хората с разни псалми и много й се дразнят и се оплакват на мен, защото не им е удобно да й кажат да спре, за да не я обидят. И едва ли не мотивационните послания, които и аз изпращам на много хора били същите като нейните. НЕ! Едното няма нищо общо с другото. „Ако всички правехме нещата на които сме способни, щяхме да изумим самите себе си.“ -Томас Едисън „Върви уверено в посоката на своите мечти. Живей живота, който си си представял.” – Хенри Дейвид Торо „Повярвай, че можеш, и си изминал половината път до успеха.“ – Теодор Рузвелт Тези цитати дават криле, те те карат да вяраш в себе си, в собствената си ценност. А нейните псалми, правят точно обратното, те те връщат към изходна позиция, че отново нещо си сгрешил, пак ти напомнят НАЗИДАТЕЛНО, че трябва да слушаш и че истината не е там където ти си мислиш, че е, че бог иска да си такъв и онакъв. Но видиш ли той ти го напомня с любов. И ето тази гнусна тънка манипулация, която дразни хората, без дори изобщо да се замислят какво ги дразни, но усещат, че това не е правилно и не е добро. Това е индиректно обвинение! Това е като чичото, който си позволява да опипва малкото момиченце и то му се доверява, защото уж чичо е добър и не може да осъзнае защо всъщност това, което прави чичо не й е приятно. (осъзнаването идва после, когато го осмисли). И най-накрая имат наглостта, когато реагираш на раздразненеито си да ти кажат, ето виждаш ли, ти си нарцис, ти си его маниак, ти нямаш мир и любов в себе си, ти си изгубен, след като са те подложили на гнусната си провокация. И как да са едни и същи цитатите, това нейното не е ЛЮБОВ. И затова искам да попитам пак през един по-нормален прочит, какво е казал Исус и как го е казал, защото този гняв и отвращение, което изпитвам към хората, които ползват тези манипулации, прикривайки се зад ‘любов’ и ‘мъдрости’, искам гневаът и омразата да си останат само към тях, да ги изпитвам когато ясно разгранича кога това се прилага, а не към самия Исус Христос, който е казвал мъдрости или поне някъде виждам такива примери от разни хора. Искам да разгранича любовта, която е проповядвал Исус, от това, за което те го използват да проповядват. И не, не защото ми е толкова важна тази любов, а за да не се лишавам от зрънцето истина там в нея.

Здравейте, Моята история е дълга, но ще се опитам да я синтезирам. Аз се занимавам с психология като любител и си имам психоложка, проблемът е, че тя е много строга и дори когато изпадна в кризи не ми обръща внимание. Така или иначе вече е запразнила и не може да ме види до след нова година. Аз обаче вчера изпаднах в една криза и не з нам как ще изчакам чак до тогава, да не говорим, че са и празници, а и ми предстои пътуване. Та... Напсоледък работя с майчината фигура, да отработя травми с майка ми, но всъщност с вътрешната ми майка. Бях на семейни констелации и се получи много добре, изплаках много неща, свързах се с майка си, почувствах се като преродена, като онова малко чисто дете, което бях преди. НО проблемът ми в психиката е някъде другаде и аз не мисля, че той е напълно разкрит. Януари месец ще се подложа на хипноза и се надявам да го закачим, но искам да попитам тук за мнения. Усещам, че детето в мен е застинало някъде между 2 и 6г. Както и съм имала травми като бебе, защото много съм боледувала до дестия си месец, дори и с опастност за живота си и съм била отделена от майка си докато често сме били в болници. Да не говорим , че не съм спирала да плача, докато не са ми открили проблема. Над това започнах работа скоро. Проблемът обаче е друг. Преди 20 години попаднах в една религиозна секта. Това преживяване ми остави такава травма, че целият ми живот се преобърна и още не може да си дойде не мястото. През работата си с психложката открих, че детето ми, което е било жадно за любов, (която не е получавана в къщи), лесно се е поддало на началните манипулации на сектата, и след това започна вменяването на страх , срам и вина. И точно това детенце, което още не е било развило критичното си мислене е станало жертва на тези техни лъжи. Защото години наред си мислех, как съм допуснала да ми промият мозъка до такава степен, и защо техните думи, които аз рационално осъзнавам като пълни глупости , всщност са достигнали до такава дълбочина в мен. Но сега разбрах. Това дете, което отиде да търсе там любов и приемане, (каквото те показват на повърхността), всъщност беше смачкано и унищожено от вина и срам, хиляди пъти в повече отколкото някога семейството ми го е причинявало. И аз съм приемала всичко БУКВАЛНО. Дали те са успели да ми стана някакъв тип майка или баща или съм интернализирала по такъв начин, не знам, но факт е, че това, което ми вкараха е много силен авторитет за мен. Минаха години, аз общо взето бързо се изнесох от сектата, но тя не се изнесе от мен И аз спрях да следвам каквито и да е религии, норми и догми, разбиаемо ,след това, което ми причиниха. Инересувах се от личностно израстване, просветление, но някак си не можех да осъществя тази връзка с вселената. Преди да отида в сектата си бях православна християнка, вярвах си в добрия татко бог, дори съвсем по детски и си ходех чат пат на църква. Това вътрешно усещане на спокойстви и сигурност,от някой или нещо по-голямо от теб ми даваше вътрешен мир, вяра, надежда и любов. Съответно това всичко се срина, тази опора изчезна. Изчетох много за вселената, но вече като нещо, което ни заобикала, но не и нещо, което ни обича и тази любов, на моя мил татко - приятел бог остана да ми липсва. Вече не вярвам в бог, изчетох доста книги по темата, за да се убедя. Говорят за вселенски разум, а някои дори говорят, че вселената просто случва нещата, тя не е разумно мислещо същество да ни прави планове, които ние да следваме. Всички тези неща ме накараха както да поема повече отговорност върху себе си, но така и да се чувствам някак си откъсната и сама. Тази любов и закрила на нещо висше, нещо голямо остана да ми липсва неимоверно много. Когато робаотихме с майката миналия петък, доста неща ми се изясниха и тръгнах напред, но вчера отново ме заля онази вълна, тя е дна опустошителна вълна, която аз оприличавам на изригващ вулкан и гореща лава залива вътрешното ми поле, след което както в едно опустошено от пожар поле, са останали тук таме по някое опожарено клонче. ТАка и аз чувствам своята вътрешна вселена. Всички чувства, емоции, всичко е опустошено и изпепелено. Не мога да мисля, да чувствам нито радост, нито болка нито нищо, в абсолютен ступор съм. Това се отключи след един от семинарите на сектата. Буквално се преобразих за еидн уикенд и от тогава животът ми вече не е същия. Това е нещо, което до такава степен ме мрази, до такава степен ме ненавижда, до такава степен е против мен, че то просто иска да ме унищожи. Помня как се появи това чувство, аз си втъплих едно нелепо обяснение, понеже нямах друго. Но всичко стана, когато една вечер присъствахме на така наречения екзорсизъм и някакво момиче го държаха на земята докато тя се гърчеше в нечовешки викове. За нас гледката беше смразяваща. А те ни казваха, че сега демонът излизал от нея и щял да си ходи в преизподнята, но ако някой от присъстващите видите ли, си бил отворил вратата на греха, той щял да влезе в него. И аз веднага си помислих това, защото... по-рано през деня, реших да споделя на пасторшата, че живея с приятеля си , а тя като викна , толкова беше възмутена, как съм можела да живея с момче и да правя секс преди брака. Знаела ли съм аз как съм отворила широко врата на граха? Каза ми още в понеделник да се изнасям от него и да отивам да живея при някой от църквата. Аз само си помислих, тая пък шматка, кви ги говори. И естествено реших, че няма да го направя. Проявих неподчинение както в къщи. Но след страшното изживяване с екзорсизма, това беше първото нещо, което ми мина през главата. И сега като се замисля, вината от това неподчинение още ме държи. И така, след този семинар аз станах неадекватна. Нямах обяснение какво се случва с мен. Не можех да мисля като себе си, всяка емоция, всяка мисъл бяха опустошавани от това чувство, че аз не съм в нормата им, че нямам право да изпитвам моите си радости и чувства, и съм наказана. Демонът влезе в мен. Наказана съм за неподчинението си. Тогава нямах друго обячнение освен демон, бях толкова изплашена, бях сама, бях в чужда държава, помощ от никъде. Не можех да си представя , че моята психика или част от мен може да ми причини нещо подобно. Чувствах го като чуждо тяло, борех се с него, но колкото повече се б орех, толкова по-силно ставаше то и ми изпиваше цялата енергия и аз ставах като парцал. Това е най-страшното чувство, к оето ме е заливало и аз от 20г живея с него. С годините се научих, че няма да умра от него, някак си го акомодирах в себе си, къде го подтисках, къде просто го влачех със себе си навсякъде. НО сякаш всичко, което правя е на въпреки, всичко е с мъка. Когато тръгна да се радвам то ме облива веднага и ме спъва, нещо като самосъботиране, но за абсолютно всичко. И аз се научих да бъда равна в емоциите си, да не се радвам, не мога да илзпитвам благодарност, това ми е голям проблем. КОлкото повече рационализирах нещата, толкова повече стъпвах на земята и не се страхувах толкова от това чувство, но то си пръстваше там, убивайки всяка радост в мен. И сега за първи път онзи ден направих пробив са тази констелация и вчера бях супер, мислех толкова трезво, бях себе си, бях онова детенце отпреди, свързана с мама. Естествено не се радвах много, защото тайничко се оглеждах да не изскочи пак някоя мисъл, която да ме погне. И така и стана. Замислих се, ами да, ето виж колко е целебна връзката с майката, колко цялостен те прави, колко любов. НО къде стоя аз във вселената. Нещо не мога да си намеря мястото в тази пуста вселелна. А аз я чувствам като другата ми майка, но тази по-висшата, която ми трябва да е до мен винаги, защото тя е непреходна и всемогъща и ми е много важно да е до мен. Моята майка е смъртна и аз мога да я загубя един ден. Между другото като дете имах доста голям такъв страх. И така, тази голямата майка исполинка, казвам къде е мо ята връзка с нея? Направих връзката с мама, но тази другата майка е много по-голям авторитет от моята. И си казвам, абе гледай си сега щастието с мама, но този въпрос ме гризе, не мога да се успокоя. Казвам си ама само така ли е щастието през връзката с мама? И после се замислих, ами тези деца, които нямат майки? Тази мисъл много ме разстрои и почти се разплака малкото ми дете вътре. Те кого или какво имат? И се почувствах толкова самотна и изоставена. И изведнъж видях тази вселена, тази майка (която може би отъждествявам като авторитет с този бог от църквата, защото и той беше много строгл, изискващ и жесток, наказващ) като еди исполин, енда далечна висока майка, която беше зстинала изправена с очи впреени в бъдещето, впререни напред, там където тя случва нещата, които са й толкова важни, и как тя не се наведе да чуе ,че имам нужда от нея, тя беше студена, безизразна, безчувствена, безкомпромисна. ТАзи майка аз не можех да съблзная, или да мнипулирам през любовта, тази майка не може да те утеши, и да ти гарантира, че всичко ще е наред, защото никой няма гаранции в живота, тази майка не дава гаранции и не играе по твоята свирка. И каквото и да правиш, и да си добър и лош, могат да те застигнат различни неща, там алгоритъм няма. И това ме прваи толкова нищожна и безпомощна, с енда майка ледена кралица, леко враждебна, защото очаквам от нея да оставаи важните си здължения да твори и да ми обръща внимание на мен, малката. Или аз са нагаждам по нейната свирка или духам супата. Чувствам, че връзката ми с нея е скъсана в слънчевия сплит, чувствам се прекъсната, фрагментирана, нецяла. Толкова ми трябва нейната любов, как да я накарам да слуша? И тук, моята майка, с която аз се сдобрих, тя е толкова малка, като мен, защото и тя има травмирано дете и аз й го виждам, и понякога май и аз съм й майка и на нея, а понякога не. И ние двете сма като едни малки прашинки пред могъщата вселена, така че моята майка не може да ме утеши. И това чувство на страх и изоставеност се превърна в това чувство на неприемане, на търсене на тази вселена(бог), авторитет, който ще ме направи щастлива и спокойна. Имам нужда да осъществя тази връзка с по-голямата майка. И да спра да чувствам тази враждебнос, че нещо не правя както трябва, че нещата не трябва да са така. Да чувствам подкрепата на вселената. Всъщност не знам какво трябва да направя. Тук търся вашето мнение на специалисти. На какво се дължи всичко това, какво трябва да отработя? Коя част от психиката ми дава накъсо? Искам да го отработя този проблем. Със сигурност той е свързан с майката, със сигурността и опората, която тя дава, говорим чисто за вътрешното усещане, защото след констелацията го усетих и то добре.

Попаднах на едно интересно мнение относно вярата в себе си. Аз по принцип подкрепям напълно това мнение, като обаче земествам бог с велената. Не съм религиозна и за мен няма анимационни герои в небето. Но... с един приятел, който е написал доста книги по темата за себеобичането и просветлението по пътя към себеобичането, спорим неспирно по този върпос. Той ми обяснява с научни доводи, че вселената е един организъм, който се състои от информация и енергия (съюзът между които създава материята) и съзидателна сила. Вселената винаги казва той, няма разум, тя не мисли, тя не преднчертава твоя път, тя не се грижи за теб, много е вероятно тя дори да не знае за нашето същестуване. Тя просто твори и създава от наличното възможното, а когато двете се изчерпат се наблюдава разпад. Няма душа, няма прераждане, няма карма, няма нищо от това, което съм чела в повсеместната литература. Вякакъв мой опит да се свържа с вселената като нещо по-висше от мен, той определя като инфантилна пристрастеност към търсене на закрила от родител и придържане към външни опори, вместо да имам свои вътрешни, които да поставя чрез себеобичането. Това много ме разстройва и ме разклаща, защото може би аз както и много д руги хора имаме нужда от тази по-висша фигура или форма на закрила от сила или материя по-голяма от нас. Може би това е подсъзнателно заложено от детството ни. Според него, ако ти обичаш себе си, всичко друго е наред. Вселената е такава каквато е, тя ти е оставила пълната свобода да се проявяваш както си поискаш и ти можеш да твориш и бъдеш този, който си искаш. И това е напълно достатъчно да си щастлив. Да, звучи логично и правдоподобно. Така наистина няма от какво да зависиш и можеш винаги да си имаш вътрешните опори. Но мен, незнайно защо това много ме натъжава. Аз имам нужда от тази майчина връзка, ако щете, с вселената, от тази висша грижа, макар че този приятел разби представите ми на пух и прах. Все едно когато детето разбере, че няма дядо Коледа. Чувстваш една празнина вътре. Лошото е, че това толкова ме афектира, че вътрешното ми разклащане мисля, че доведе до външни симптоми. От 2 дена имам световъртежи и губя равновесие.

Здравейте, Днес се натъкнах на един конфликт, гледайки един филм за теизма и атеизма. Някак си винаги съм вярвала, че любовта е присъщо чувство на човека. Че ние просто трябва да си спомним как да обичаме, но днес се натъкнах на доста логическото твърдение, че ние се раждаме неутрални и любовта и състраданието и емпатията се заучават. ДА, бебетата се раждали неутрални. Те са егоисти, не изпитват истинско състрадание или емпатия,дори и пред тях да умре животинче, те не го преживяват. Възрастен, който показва такива реакции, ще бъде наречен безкрупулен социопат, но за бебето е нормално. И какво излилза, че от обществото, от което получавама деформираните си представи за света, за себе си, ниската самооценка, негативното мислене, то това същото общество заучаваме и любовта ли? Че тя тогава би трябало да е много несъвършена. Винаги съм си мислела, че любовта е съвършена и идва от източника с когото сме свързани. Ако ние не се раждаме с нея, значи няма източник и няма любов.Доста подтискащо твърдение или аз възприемам нещата едностранчиво. Ето тука още едно мнение от нета, което звучи логично: And none of us is born “good.” Goodness is something that is learned. I think most of us are born selfish and neutral (a baby doesn’t do good - he only cries when he needs something, laughs if something amuses him). If moral development is absent or lacking, we stay forever selfish, though not necessarily evil. Затова мисля, че хората измислят бог, за да имат източник на любов, макар че и самата религия твърди, че хората са родени грехопаднали същества и трябва да получат тази любов по условие.

От време на време темата с Исус Христос ме вълнува на талази, така съвсем неочаквано. Чувам тука хора да го определят като космическо съзнание. Това клишета ли са, не мога да разбера. Аджеба някой може ли да предостави примери, текстове, цитати и извадки върху какво се базира това твърдение за Исус Христос? От всичко , което пише за него в библията, той е бил леко ненормален сектант, който се е вживявал като спасител. Екхарт Толе го представя като един просветлен човек, макар че и в неговата книга не намерих конкретни доводи защо. Също така ще споделя някои есета, които мой приятел написа върху крилатите фрази на Христос. Поне той там се е аргументирал логически. Да обръщаме ли и другата буза? Една позната веднъж ми каза, че все пак, колкото и да съм хулел библията, колкото и противоречия да имало, все пак в нея били записани и някои мъдри слова. Тогава отвърнах, че много лъжи, за да бъдат по-лесно прокарани и възприети, ловко се омешват с истини и несвикналият да прави бърз критичен анализ, поглъща всичко. Но след това се замислих и реших да се опитам да намеря нещо мъдро в библията. Веднага се сетих за добре звучащата и приписвана на Исус мисъл за обръщането на другата буза. Веднага прозира доброто намерение по този начин да се пресече злото, да се прекъсне линията на ескалирането му, като търпящият насилие съзнателно се откаже от съответен силов отговор. Но само ако се загледаме малко по-задълбочено и веднага ще видим колко е подвеждащ, утопичен и по-скоро вреден е този съвет. Защото явно не се позната Закона на Информационната Достатъчност. В съвета когато ни ударят по едната буза да обърнем и другата само привидно има някаква логика и може да я търсим единствено в недоказаното предположение, че като позволиш на насилника да продължи да те насилва, той в един момент ще се стресне от липсата на съпротива и желание за възмездие и това ще го накара да спре да ти бие шамари. Да речем, че това би могло да се случи, но само тогава, когато насилникът е решил да удари само един шамар. Тогава липсата на ответен шамар може да го изненада до степен да се почувства виновен и гузен и крамолата да спре до там. Лошото обаче е, че това е само една и то твърде утопична възможност, докато другите аспекти на подобен казус са сериозно загърбени, което веднага превръща тази уж мъдра препоръка в опасно подвеждаща. Тъй като всичко се оставя на волята и съвестта на насилника, което никак не е разумно, а е наивно и освен това насърчава хората да бъдат жертви! Второ, веднага щом насилникът разбере или дори само се досети, че ние сляпо следваме тази препоръка и поради това няма нито да се отбраняваме, нито да търсим справедливост, то какво точно ще го спре да не продължи да издевателства над нас, над жена ни, над децата ни, над притежанията ни? Абсолютно нищо! Освен това в тази история не се споменава нищо за профилактиката и как да постъпваме така щото да не се превръщаме в жертви и да не се стига изобщо до биене на шамари по едната буза. И точно този съвет очевидно са последвали много жени, за да се стигне днес до сериозния проблем с домашното насилие. Защото я си представете, че реагираме твърдо и категорично още в момента на първите малки знаци на агресия – да речем повишаване на тон или при опит да ни отправят обидни или пренебрежителни квалификации. Дали ескалацията на насилието към нас ще продължи толкова лесно или ще се стигне до преговори и ясен регламент, защитаващ еднаквите права на всички участници? Абсурдът на този “мъдър“ съвет става още по-ясен, ако го преформулираме така: “Ако ви вземат ризата, дайте си и панталона!“ Или да посъветваме жените в същия дух: “Ако ви изнасилят вагинално, дайте му и анално!“ Или: “Когато те ударят по едната буза, обърни и другата. А когато те ударят и по нея, отвори си бузите и го поеми!“ Или пък както се оправдал един лицемерен поп, обвинен че е пребил някой: “Той ме удари по едната буза и аз обърнах другата, удари ме и по нея и аз скочих и го пребих, защото Христос не говори нищо за след това!“ Нито едно от най-популярните уж мъдри съвети в Библията не издържа критичния анализ: “Обичайте другите като самите себе си“ “Ако ви ударят по едната буза, обърнете и другата“ “Обичайте враговете си“ Защото са дадени от невеж човек, който не разбира човешката психология, но претендира, че е “духовен“ авторитет и резултатът е или произвеждане на лицемери, които имитират тяхното следване, или на невротици, които се побъркват от чувството за вина, че не могат да ги следват! Ето, точно по темата днес цитирам мисъл за деня на Беинса: Да обичаш и да те обичат – в това е смисълът на живота. Кой да те обича? – Бог да те обича и ти да Го обичаш. След това иде вторият закон: Да обичаш ближния си и ближният да те обича. И най-после, да обичаш себе си. Кой е твоят ближен? – Твоят син, твоят брат или твоят приятел. (Беинса Дуно) Да обичаш себе си е чак на 3то място? Вие съгласни ли сте? Бог да те обича?? Че защо някакъв външен фактор трябва да те обича? Ето това води до подчинение и зависимости. И това виждам аз в думите на Исус Христос в библията. После трябва да обичаш ближния си?? И то преди себе си? Ами как ще обичаш някого или нещо изобщо преди да обичаш себе си? Значи всички други са по-важни от самия себе си? Аз виждам, че тука работата е много сбъркана. И настина започвам да мисля, че Христос не е разбирал любовта и не разбирам защо толкова припадат по него.

Все още не съм се добрала до формулата на живота, която да те прави щастлив. В хаоса изплува някакъв образ, нещо се оформя в главата ми , но всякаш е на парче, не мога да схвана целия механизъм. Всъщност открих, че аз не вярвам в себе си, не мога да се доверя на себе си. Може би защото преди постъпих много наивно и се отавих външни хора да ми повлияят до толкова, че съсипха живота ми, може би защото имам ниска самооценка от детството, не знам? Но разбрах, че моите търсения за вселенската и безусловна любов са всъщност усилието да намеря родител, една външна устойчива сила, родител, до която да се чувствам сигурна, защитена обичана. Още живея с подсъзнателните мисли, че аз съм едно несъвъшено същество и ми трябва съвършения модел, който да следвам. Избягах от бог и религия, защото там противоречията са много и промивката на мозъка е страшна, но явно още не съм се откъснала от йерархичното мислене. С мой приятел спорим. Той казва, че ние имам всички предпоставки да се чувстваме добре, във вселената има достатъчно енерги и нформация, която е оставена на наше ползване и ние просто трябва да се свържем с нея. НО тук идва този мой страх, значи ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ МЕН. Ако се издъня, нямам удобното обяснение , еми той бог иска така, така ми е било писано, вселената има план за мен, тук става много натопорчено, че ти не си направил нещо и идва смообвинението. Този приятел казва, че винаги можеш да се чувстваш добре, стига да интерпретираш нещата по подкрепящ начин. Но аз си казвам, че това е като залъгалка на мозъка. Аха, на мен ми се случват беди, но аз ще си казвам, че всичко е наред, макар че подкрепящият начин тук означава, да извлечеш полезното от ситуацията и да останеш спокоен. И някъде във всичко това идва и СЕБЕОБИЧАНЕТО, то било ключът към всичко. Според моя приятел, ти вече си УНИКАЛНО И ЦЕННО СЪЩЕСТВО, само трябва да го осъзнаеш. Според мен тук идва проблемът с ЛЮОВТА. Та какво е любовта. Виждате ли, за мен тази безусловната любов, трябва да е я има някъде като модел, защото нашата смъртна любов е несъвършена, тя може да бъде егоистична, така че как да се доверя на собствената си любов, как да се доверя изобщо на себе си след като аз си променям настроениетя и мислите на всеки 5 минути. Не, трябва ми устойчив модел, нещо толкова сигурно и вечено като вселената. Как тогава да сме СИГУРНИ , че ние обичаме 'правилно'? Т.е ето от тук аз прозрях, че не вярвам на се себе си. Все още ми трябва тази защита, на външна сила, която е по-голяма и велика от мен. Все още не съм осъзнала собственото си величие. Страх ме е, че ако ми се слчуи нещо лошо аз няма да имам на кого да разчитам. Всъщност осъзнавам, че нямам добър механизъм за справяне с болката и трудни ситуации и затова съм се вкопчила във вселената. Според моя приятел любовта не съществува във вселената като нещо , ко ето е просто там. Във вселената съществуват енергия и информация и нашият човешки мозък преобразува тези вълни в любов. Но това ми звучи доста несъвършно, макар и логично?? Какво ще кажете? А, и другата страна на монетата, постигането не мечтите. Когато нещо, което не се случва в живота ни , въпреки че много го искаме, си казваме, ами вселената/ съдбата/ бог има друг план за мен. Много съм разсъждавала над това. Ето тук идва вселенския разум, който, според моята теория има 'идея' как да протече живота ти, за да достигнеш ти състояние на просветление, какво трябва да научияш и през какво трябва да минеш. И понякога то не кореспондира с твоите желания, понякога е тежко и това обяснява бедите и нещастията. Ако обаче премахнем вселенският разум, който не съществува според моя приятел, няма 'нещо', което да стои и да бди над теб докато си живуркаш тук долу на малката ни планета земя, то тогава как си обясняваме това? Защо ни се случват неща и как да направим така, че да ни се случват нещата, които искаме? Закона за привличането? Но има някои неща, които ни се случват - хубави и лоши без да сме ги предвидили, които се оказват полезни за нас, така че това ме навява на мисълта, че има някой, който се грижи. Моят приятел отново казва, че няма някой, ко йто да се грижи, просто вселената прави от наличното - възможното и то е най-доброто в този момент. И тук пак кого да обвинявам за несбъднатите мечити, себе си, вселената, с какво да се успокоявам. Как да се справя с този проблем? Изтръгнах една стара , непотребна ценностна система от главата си, сега поставянето на нова , здрава и устойчива ценностна система не е лека задача.

Ето едни мои размисли, които много ме разстроиха по повод на търсенията ми за устройството и смисъла на вселената. Пребродих пълната гама на махалото - от дълбоки християнски секти до атеизъм, но не мога да намеря отговори на доста въпроси, нито в едното, нито в другото, да не говорим, че се разстройвам по пътя на търсенето: Много съм разстроена по въпроса, че вселената е бездушна, и просто ни е създала да съществуваме и не й пука за нас. Бахти тъпата вселена, просто ни е изсрала там като едни лайна и да се оправяме, ние сме продукт. Ако ни е ок , хубаво, ако не , се пържим в ада и това е. Къде е смисълът? Откакто започнах да чета за това, всичко започна да ми се струва безсмислено, дори себеобичането. Вселената ако не те е създала с любов, за какво те е създала тогава? Разбирам, че все още стискам разбирането за родител, който да се грижи за теб, но е толкова успокояващо да знаеш, че има ня кой, особено когато си слаб. Но на този етап, след като вече съм прозряла толкова много неща ми е невъзможно просто да си кажа да вярвам в това. Все едно да си кажа, абе ще вярваш, че дядо Мраз наистина влиза през комина и носи играчките. Не става. Говорих с Митко, но съм толкова разстроена, че и на него му говорих напук и той не ми помогна. Той ми говори за някакви негови методи, особено този на съзерцанието, но когато съм толкова напушена не ми е до съзерцание. А и какво да съзерцавам – пустотата в душата си ли? Трябва ми нещо по-силно, но чарковете така са ми разбъркани в момента, че аз няма на какво да се опра. Да се обърна към себе си и какво? Там има една мизерна вселена, която ни е изсрала тука без никакъв смисъл. Къде е успокоението в това? От друга страна на мен ми трябва един модел. Казах и на Митко. Ние не знам какво е любовта, но ако там някъде има една любов, коя то е на склад, която е голяма и ние може да ходим да си взимаме от нея, някак си ще ми е по-спокойно. Но... аз това си го измислям, не знам дали това е така, съответно не мога да му се доверя. По-лесно ми е да спазвам модел. Затова вероятно ми е по-лесно да се хлъзна към религиите, защото там има система, която постоянно се подхранва и допълва и ти нямаш нужда да мислиш. Еми аз малко се уморих от мисленето честно казано. Да, свърших огромна работа. Разграничих религия и Исус от любовта. Не мисля, че мога да намеря любовта повече там в тези анимационни герои в книга пълна с догми и противоречия и само противоречаща се. Но къде е любовта? На мен днес не ми се обича. Аз съм произлязла от нещо, съответно то трябва да ме обича. Днес искам някой да ме обича и аз да си почивам. Писна ми всеки път като ми е кофти аз да се напъвам да се обичам. Ми то от много напъване ще ми излезе пришка на задника, ама за любов не съм сигурна.

Здравейте! Момиче на 20 години съм, което търси съвет! Имам приятел, с когото сме години вече с него и доста близки. Той е доста манипулативен, но аз заради дългите ни отношения винаги си мисля, че просто си измислям. Наскоро започнах да общувам с едно друго момче, което много ми допадна. Приятелят ми ме видя, когато си комуникирахме и, естествено, реакцията не беше удовлетворяваща. Нн ми даваше да си общувам с него, казваше ми, че иска просто секс от мен. В началото разговорите ни бяха много приятелски, той знае, че си имам гадже. Но наскоро гаджето ми започна да не е удовлетворява, не чувствам възбуда към него, чувствам го като даденост. Това пе подтикана да върна контактите си с доугото момче, писах му и си пишем вече от многш време. Нкщата започват малко или много да клонят към флирт. Забравих да спомена, че той живее в друг град - премести се). Започна да ми говори как искал заради мен да дойде, да се видим и тем подобни. Пишем си много интересни работи и не ми дава причина, да мисля, че иска само секс. Приятно ми е с него, но се чувствам виновна пред приятеля ми. Макар и аз да не подхождам с флирт към другото момче, все още съм във връзка и гледам да запазя приятелските отношения. Чувствам се виновна, какво да правя? Объркана съм много зе се радвам да получа отговор!

Днес, всички говорят за Подсъзнанието и неговия скрит потенциал. За подсъзнателни най-често се считат процесите (емоции, настроения, чувства, мисли, думи и действия), които остават извън обхвата на нашето Внимание (например, поставени в една и съща ситуация, реагираме по един и същ начин, не се чувстваме добре от това, но никога не си задаваме въпроса “Защо правя така?”). Подсъзнателните действия, ментални и/или физически биват забелязвани главно, когато техните следствия са оценявани от нас като негативни. Поради това, стремежът да се изследва и опознава собственото Подсъзнание е Ключ към постигането на желани психо-физични състояния, въпреки че често самият той е подсъзнателен... Вижте цялата статия ТУК!

Не знам как да започна цялото нещо, което искам да споделя в момента и да помоля за съвет. И мисля, че ще стане много дълго и хаотично. Изключителна смелост ми бе нужна, за да склоня да споделя това. Защото не знам дали има смисъл, защото вероятно всичко ще звучи глупаво само по себе си, защото не съм единствената с подобен проблем, но явно една от малкото, които просто тотално се сгромолясват в подобна ситуация. Но ще започна, колкото и тъпо да смятам, че ще прозвучи всичко, което евентуално ще прочетете. Не съм го споделяла с никого преди това, защото нямам човек, който ще ме разбере и ще е възможно да ме посъветва. И всичко, което ще напиша, ще е сякаш го споделям на най-добър приятел.Аз съм един изключително объркан човек, намиращ се в объркана ситуация, която го обърква още повече (едва ли има повече накъде, но все пак) и най-вече, която го съсипва емоционално. И така, става въпрос за любовно терзание – нищо ново под слънцето. По особеното в случая е, че става дума за виртуална връзка. Тук ще споделя, че съм на 33 години, а той на 29. Всичко започна преди три години и половина. Аз от България, а той….. от Русия. Не от Кюстендил или Панагюрище, а ЧАК от Русия. Не знам защо ни беше нужно да се захващаме с това, но се захванахме и ей на – вече 3,5 години така. Аз в началото проявих скептицизъм в цялата тази работа, защото, бога ми, Русия е толкова далеч… и как евентуално ще се виждаме, как ще сме заедно на едно по-сериозно ниво… Той си беше загубил ума едва ли не и беше сигурен, че аз съм Човекът. До степен, че чак успя да ме убеди, че наистина аз съм неговият човек и съответно той моят… Това с моето убеждаване отне време де, вероятно година и повече, през което той полагаше неимоверно усилие и търпение да ме увери в реалността и сериозността на всичко. И така, като всяка любовна приказка – в началото цветя и рози. Разбира се, с леки спорове, които са неизбежни за всяка връзка, но които никога не са разрушавали целостта на отношенията ни. И все пак дойде и въпросът за срещата помежду ни – в реалния свят. Стигнахме до извода, че най-добрият вариант е аз да отида при него, защото той беше с нагласата, че след като се видим – край, всичко ще продължи ever after, няма смисъл от някакви опознавателни date-ове, и защото все пак за него ще е по-добре да се грижи за евентуално бъдещо семество бидейки там, на своя земя, отколкото тук в България – от финансова гледна точка. За мен беше малко абсурдно – да отида и да остана, и да се омъжа евентуално дори, и айде всичко е шест… но си казах – ок, нека да е така – аз ще отида, искам го, желая го, така ще направя. Но не можех да реша кога точно ще съм готова за това. И така, оставихме нещата на времето, като той много често ме подканваше да го направя и да не се колебая, да спра да се измъчвам в България (бях безработна тогава, имах изключителни затруднения с намирането на работа и буквално оставах без пари). По едно време излезе една добра възможност за чужбина. И аз трябваше да реша Русия или UK. Не знам защо избрах UK, може би защото исках все пак да имам нещо спестено зад гърба си, за всеки случай, човек никога не знае, а и не исках да лежа изцяло на неговите плещи. И заминах. Той не беше особено очарован от факта и по-скоро ми казваше, че няма смисъл да ходя и да се хабя там, като мога да съм добре в Русия, с него. Но все пак ме подкрепи. Заминах с уговорката, че отивам там за известен период само и после се връщам и се събираме. И през цялото време, в което бях в чужбина(година и половина), той не спря да ме подкрепя и да се грижи за мен както може. Дори ми звънеше всяка сутрин, за да ме събуди за работа, понеже имам огромен проблем със ставането. Всяка сутрин – понякога и по 30 повиквания буквално. Виждайки цялата тази всеотдайност от негова страна, все повече се убеждавах, че това е ТОЙ и никой друг. За жалост, докато бях там, бях толкова погълната от работа и недостиг на време, че почти нямах време за него. Често бях изнервена заради напрежението, което трябваше да понасям от работата, хаоса на големия град. Чаках с нетърпение моментът, в който ще се завърна, защото чувствах, че ако продължа да живея по начина, по който се налага човек да живее в град като Лондон, ще се съсипя. От умора, самота и нерви. Често прехвърлях личното си напрежение върху него, а той търпеше. После му се извинявах, защото наистина съм ужасна, когато виждам света около мен такъв. Казваше ми да зарежа всичко и да отивам при него. Аз обаче не. На него това му идваше в повече, тия буреносни облаци, които носех със себе си и сякаш охладняваше към мен малко по малко. Често сме стигали до конфликти, в които той се е отказвал от мен и направо ме е триел и дори блокирал от социалните мрежи. Или пък си трие профилите, или просто спира да ми говори и потъва в забвение. Съответно аз издържам два-три дни без да го търся и после го намирам отново, и нещата се оправят. И така много пъти. Поне 10, ако не и повече. От които аз съм била тази, която го е търсила в 98 процента от случаите. Това, което винаги ме е дразнело най-много е това поведение на бягство в него в подобни ситуации. Вместо да говорим и да изясним положението. Но той започва да се чувства ненужен, неоценен и си тръгва. И ако аз не го потърся, не съм убедена, че той ще се върне. Даже много се съмнявам, познавайки го. Но все пак винаги стигахме до консенсус след един такъв катаклизъм и нещата тръгваха отново по чудесен начин. С трепет за момента, в който ще сме заедно. Но колкото повече време минаваше, толкова по-чести ставаха неразбирателствата ни, съответно изтриванията от фейсбук. Той знаеше, че аз съм човек, който един ден иска да има дете. Така винаги съм си представяла щастливо и сполтено семейство, докато при него тази ценност беше нещо, което не може да си представи за себе си. Да бъде баща… абсурд. Но някак изведнъж започна да го иска. И не, не съм го убеждавала за това, той сам така си реши. Бях изненадана. Но дотук с това за децата. И така, дойде моментът, в който аз изпълних мисията си в чужбина и трябваше да се връщам. Междувременно съм го питала кога да отивам към Русия, той отговаряше – ‘’ами малко след като се прибереш, просто няколко дни да си починеш от всичко, и идваш, нямам търпение’’. В нощта преди полета ми реших, че искам да го чуя по телефона. Рядко ми оставаше време, в което да седна и да си поговоря с него ей така, дори за 20 минути само. А и ми ставаше малко тъжно от факта, че даже и той не проявяваше инициатива да звънне, пък даже и за съвсем кратко да е. Да не говорим, че видео разговорите загинаха тотално, докато преди бяха ежедневни и много продължителни. И така, обадих му се. Не знам защо, но започнах малко агресивно. Споделих му, че не усещам особена загриженост за връзката ни от негова страна напоследък и че го усещам, че се опитва да се отдалечава от мен. Да, бях много заета и погълната от работа, но въпреки че причината беше по-скоро в липса на време от моя страна, някак усещах дистанция. Той не беше особено словоохотлив. Той по принцип не обича да говори особено, често е мълчалив, лаконичен и тих. И така, в разговора ни той ми каза, че вероятно е по-добре да не отивам при него, че често си е мислел, че ми губи времето, защото не знае какво иска, защото заслужавам нещо по-добро, защото той всъщност не може да ми сбъдне ‘’мечтите’’ за семейство, защото се чувства незрял да поеме отговорност за неща като връзка и всичко, което произлиза от нея, и че едва ли не се чувства по-добре да живее безгрижен живот, да се събира с приятелите си, да се забавлява. Но аз не съм и помисляла да го ограничавам в това да се забавлява с тях, както досега. Трябва да спомена може би, че не пие никакъв алкохол, колкото и да е странно това за един руснак. Т.е. не е това начинът, по който се забавлява. Отказа го преди повече от година. А това, което го провокира да го направи е разводът на родителите му, който също беше преди година, и причината за който беше алкохолизмът на баща му. И така, да се върна на разговора ни по телефона… казвайки ми всички тези неща, аз бях като застреляна, защото наистина не го очаквах… А и това с деца и семейство… Дори не знам дали наистина го искам, защото изобщо не се виждам в ролята на майка, а по-скоро го виждам като задължение. Но осъзнах, че не на всяка цена искам да бъда майка. И не заради неговата промяна в решението, а защото наистина се боя от тази отговорност. Каза ми още, че дори и да се получат нещата между нас, то ще дойде момент, в който аз ще поискам дете, и това няма да има как да се случи, и ще трябва да е причина за раздялата ни. Но казвайки му, че не държа на това на всяка цена, сякаш не ми повярва и продължи да мисли, че го казвам, само за да го задържа. Усещах охладняване от негова страна през последните ми месеци в чужбина, но чак да не иска дори да се видим след всичкото това време и енергия която заедно вложихме… Аз му казах, че не трябва да гледа на нещата по този начин, защото дори не е сигурно, че когато се видим, ще си допаднем и на живо, и че въпреки всичко си го дължим един на друг…това бяха почти четири години, как така трябва да свърши по този начин, че ще е редно поне да се видим, да усетим допира един на друг… Той каза, че съм права. Аз все още изтръпнала от шока, започнах да се успокоявам. Но нещо вътре в мен започна да се съмнява силно в него и в намеренията му спрямо мен. И започнах да се оплитам във въпроси като ‘’защо изведнъж се отметна’’, ‘’дали наистина ме обича’’, ‘’дали не е спрял да ме обича’’… В главата ми настана хаос. Не исках мечтата ми да го срещна да се изпари след всичко, което преживяхме, пък макар и виртуално.И така, върнах се в България. Той продължи да проявява загриженост за връзката ни въпреки всичко, продължи да ми казва, че ме обича /както и аз на него/, но сякаш предпочиташе все повече да се усамотява или да прекарва времето си с приятели. Докато аз вече имах цялото време на света и можех да му го дам всичкото. Ставаше ми тъжно, започнах да си мисля, че е срещнал друга, започнаха филми в главата ми… Страхът до толкова ме облада, че започнах да проявявам неконтролируема ревност. И преди я проявявах, но в поносими количества, които той успяваше да понесе. Но започна да става патологична. Започнах да го ревнувам от една негова близка приятелка, която някак си изневиделица се появи в кръга му от приятели и му стана доста близка. Той ме увери, че са само приятели, и аз съм склонна да му вярвам, но това е само за кратко. Докато не ме обладаят отново вътрешните ми демони. А тя всъщност – момичето, започна връзка с един от неговите най-добри приятели, на който я е предствавил и тя се влюби ужасно много в него. Тоест, не ми изневерява с нея, но тази близост, която проявява към нея все още ми се струва съмнителна. Започнах да си мисля, че той всъщност е нямал късмет и тя е избрала неговия приятел. Той започна да се дразни от поведението ми много. Започна да си мисли, че съм обсебена, че съм човек, който иска да го контролира, че иска да му отнеме свободата. Не ми го е казвал с думи, но усещах, че от това се страхува. А моят страх да не го загубя ставаше все по-голям. Конфликтите ставаха все по-чести, тишината помежду ни все по-честа, преустановяването на контакт помежду ни чрез бягство от фейсбук (от негова страна) все по-честа. Всеки месец по веднъж през последната половин година, в която съм си вкъщи. И аз не издържам повече от ден-два, и пак го търся… Той никога. Аз го правя. Но го разбирам защо постъпва така - просто прекалено много се съмнявам в него и това го задушава, и решава, че бягството му от мен е най-доброто спасение. Не му казвам открито, че не искам да прави ''това и това'', не го обвинявам в нищо, просто ставам дистанцирана, цинична, и той усеща, че поведението ми се дължи отново на тъпата безпочвена ревност... Толкова много пъти ми е казвал, че няма никаква причина да се съмнявам и че това е нещото, което наистина не понася в мен. Но аз се укротявам за известно време, и после пак започвам по същия начин. До степен, че чак следя приятелите му в мрежите, съответно те разбират за това (а аз дори не знам, че разбират) и му казват... Бяхме решили да отида да се видим сега, пролетта. И чакахме този момент. Или по-скоро аз го чаках, той не знам дали… През последните месец-два-три е доста тих. Говори малко и почти винаги само когато аз говоря, през останалото време действа със ‘’фейсбук стикери’’… Или просто прекарва времето си зает с нещо – с приятели, разходки и прочее, и все по-малко с мен. Казах му, че това ме кара да се чувствам сякаш не съм желана и обичана вече, сякаш му е все тая дали ще сме заедно или не. Той ми каза, че греша и това, че е тих, не значи, че не се нуждае от мен. Че си въобразявам грешни неща, че съм подозрителна без причина. И че просто се чувства комфортно да остава сам и да не говори много. Да, но на мен всичко това ми е странно, предвид факта, че преди не ставаше от компютъра или не си прибираше телефона, само и само да е в близост до мен и нямаше никакъв проблем с общуването. Но някак си това се промени през последната една година… Година, която беше тежка за него, заради развода на родителите му и пропадането на баща му. Но и година, в която се появи въпросната му близка приятелка. Не знам, това второто може да е съвпадение. Мъчно ми е, че така се развиха нещата и той стана по-резервиран. И ревността ми ме убива… Не знам дали е основателна или не. Нямам интуиция, нямам нищо, имам само страхове и объркване… В момента пак си отиде. Не ме изтри, не ме блокира, просто изчезна от фейсбук. Вече седмица така… И не знам какво да мисля, не знам дали има смисъл да мисля, не знам ще се върне ли. Но вероятността да се върне е малка, ако аз не направя крачка към него… Но дори и да я направя, мисля, че може би този път му дойде вповече. Защото предния път, когато си отиде, ми каза, че не знае какво изпитва към мен, че явно не е от хората, които могат да бъдат дълго време с някого, че не е обсебен от идеята да не бъде сам в живота и да е задължително във връзка… след които думи аз се ядосвах и казах, че всъщност за да говори така, явно наистина не ме обича. И сега не знам какво да предприема. Може би отново чака да го потърся. Или пък просто е време да го пусна да си иде, въпреки че само преди седмица ми каза, че има нужда от мен, че ме обича, уж… Не мога пак аз да го търся, и не мисля, че е заради его, а защото искам да видя желание от негова страна. Иска ми се този път той да направи тази крачка и тогава наистина ще успея да се убедя, че съм му нужна – аз, а не някоя друга. В последния ни разговор не се скарахме. Отново проява на ревност от моя страна, но не изразена чрез обвинение, а просто с дистанцираност. Казах му, че забелязвам, че той сякаш повече се радва на компанията на своите приятели и приятелки, отколкото на моята, че заемам една съвсем малка част от живота му очевидно, при все че в последните дни комуникира с мен само с 5-6 стикера на ден… че имам нужда от здрава комуникация по между ни, а неговите думи бяха, че явно след толкова години на много разговори, интересът се е изгубил, и тва е нормално, и няма проблем, и че сме свикнали да е по този начин. Но аз не съм свикнала като че ли. Не искам отношенията ни да бъдат task, нещо, което просто трябва да направиш, защото така трябва и защото другият така очаква. Не съм му поставяла ултиматуми ‘’или/или’’, не съм го правила никога. И не искам да отнемам свободата му, но искам да усещам, че съм важна за него. Но не го усещам, както преди. Това, което усещам е, че ме удостоява с вниманието си, когато намери някакво свободно време за мен. Как да отида при него в такъв случай? Та той сякаш не го иска дори или пък му е все тая вече. И въпреки всичко ми казва, че съм важна за него и има нужда от мен. Но ако е така защо отново си отиде, защо се предаде пак... Аз защо съм неуморима и се мъча да се боря за него? Не отричам своята вина за това отблъскване – чрез ревност, мнителност от моя страна, но действам така несъзнателно, от несигурност и защото искам да заемам по-голяма част в живота му. Сега не знам дори дали е взел решение за себе си, за нас. Мисля, че поне това заслужавам да ми го сподели ако е така, от уважение поне. Защото в момента не знам дали трябва да започна да го забравям, или да се надявам, че ще се престраши да се гмурне още веднъж тая бъркотия между нас, ‘’защото съм му важна’’ (както казва). Или трябва пак аз да го потърся?! Но ако е решил да си отиде, защото не иска да го безпокоя, да се натрапвам повече и най-лесно е излизайки изцяло от фейсбук – без обяснения, без ‘’чао’’?! Тогава какъв е смисълът да се опитвам да го върна?! Всеки път си потъпквам достойнството, правейки го. И може пък затова да не съм му интересна вече, щото вижда, че съм му вързана в кърпа. Но когато обичам, се боря докрай. Вероятно дори знае колко се разкъсвам в момента, но не прави нищо. И знам, че както се казваше – не е нужно да чуеш трясъкът, за да разбереш, че вратата е затворена. Трябва ли да се предам вече, или трябва да чуя здравия трясък, за да се откажа от надежди и мечти… Но виждайки липсата му на интерес напоследък, все повече губя надежда, че има някакъв смисъл да се боря за каквото и да е. Може би просто иска да го оставя на мира. Може би отново намери удобен момент, в който да се отърве от връзката ни… Моля за съвет. Страх ме е да го търся пак...

Привет на всички! Попадам тук за първи път и сядам да опиша на кратко опитностите си от последните години по съвет на Орлин Баев, който ми помогна много в процеса на себеоткриване. След седем години боледуване от хронична умора, мизофония и фибромиалгия (през последните три), най-сетне мога да кажа, че съм се изклекувал израстнал от преживяното. Всичко започна след 20тия ми рожден ден, когато след изключителен емоционален шок започнах да се уморявам лесно. До тогава имах атлетично тяло, спортувах всеки ден (тичане, фитнес, набиране и т.н.). Не след дълго след подскачане от един лекарски кабинет в друг, започна да се заформя диагнозата хронична умора (неврастения, нервно изтощение), съпътствана от безсъние и липса на концентрация. Също така по-това време се изостри и мизофонията, която носех със себе си от дете, а по-късно се появи и фибромиалгията (хронични болки в сухожилията). Белите престилки в най-добрия случай не помагаха изобщо, бях млад и ми се живееше много. Започнах да търся алтернативни методи на лечение, които постепенно ми отвориха очите за духовното. Така започна пътя ми към себепознанието. Попаднах на добър психотерапевт (Орлин), който ми даде безценна насока и по-късно се запознах с изключително напреднал лечител, Рейки терапевт и Чи Гун майстор, който ме посвети в Рейки и ми предаде даоски практики и други оздравителни техники. Занимавам се също така с йога от дете, в последствие открих и Учителя Беинса Дуно и неговите молитви и беседи. Но всичко това не даваше голям резултат, въпреки желязната дисциплина - все още бягах от нещо и не бях готов да се срещна със себе си. Квантовия скок в оздравяването и изчистването дойде, когато започнах да си отварям сърцето за Божествената Любов. Всички медитации, практики, молитви, пречиствания, вегетарианства, постове и т.н. са изпразнени от смисъл и съдържание, когато се правят със затворено сърце, лишено от любов. От този момент започна изключително тежък период на прочистване на емоционални травми от детството, самозаблуди, паразитни мисловни форми от колективното несъзнато една по една започнаха да отствъпват. Най-тежкото продължи шест месеца по 6 часа практики на ден (повече от 1000 часа) прекарани в пълно усамотение и тишина - гнева и тъгата ме поведоха на едно пътешествие към своето минало и към отдавна забравените кътчета на душата ми. За емоционалната енергия няма време - това, което е заседнало в нас в детството е винаги готово да бъде излекувано, стига да имаме правилните методи. След всеки изблик на гняв или пристъп на тъга, изчистен чрез любов и медитация се чувствах все по-лек, отпуснат, енергичен и с повече любов в сърцето - за да се почувстваме обичани трябва просто да се освободим от това в нас, което не е любов. Най-простата техника за отваряне на сърцето е като усетим нещо като носле/уста, която вдишва любов и светлина в областта на гърдите, точно в средата, малко по-нагоре от областта на сърцето. Много е важно да усетим със съзнанието си това вдишване на любов и отваряне, а не да си го представяме с ума - любовта не се мисли, а се живее. Спираме мисълта и вдишваме дълбоко, като си изпълваме гърдите с любов. Същевременно можем да се отправим мислено към Бог като му благодарим и му кажем, че го обичаме. Ще споделя една техника, която си измислих сам - визуализация на вътрешното дете. За целта си представяме себе си на 1-2-3 годинки или на такава възраст, в която сме усещали най-голяма липса на топлина и любов. Можем да вземем наша снимка (от бебешки или съвсем ранни детстки години), за да ни помогне с визуализацията. Нека проектираме образът вътре в нас, вместо пред нас - най-добре в нашия дантиен (хара). Започваме да вдишваме любов през сърцето и да прегръщаме това дете. Да му казваме, че няма страшно, да му даваме любов, че е защитено, че е божествено и прекрасно. Не е нужно да мислим точно какво ще кажем или как ще протече самата практика - важно е единствено колко сме искрени в сърцето и намерението си. Любовта малко по малко сама ни учи как да я полчваме и как да живеем, как да прощаваме и да бъдем себе си! Живеем в такава епоха, че почти всеки от нас е трябвало да си затвори сърцето като съвсем малък, за да се предпази от болката, която е стигнала до нас през десетките поколения турско робство, комунизъм и човешки егоизъм. Така живеем половинчат живот - неусещайки лошото, ние също се лишаваме и от Любовта... а сърцето именно е трансформатора, който преобразува гнева, тъгата и страха в любов. Всъщност негативните емоции сами по себе си не съществуват - те са само симптом на липса на Любов. За да се преборим с тях просто трябва да включим отново сърцето Тук се провалят и много религиозни институции, които учат хората как да правят обреди, да се обличат, какви молитви да четат и т.н, но не ги учат да дишат астрално, отваряйки се към Любовта и Бога чрез собственото си сърце. Тоест, Любовта бива догматизирана, условна и мисловна, вместо божествена и безусловна, идваща от външния свят (остарели форми и обреди, вместо от вътрешния свят - сърцето). Всъщност самото сърцето е божествения храм - колкото и да се опитва човек да измайстори свой храм (джамия, църква или пагода), никога няма да успее да замести съвършения Божи храм. След интензивния период на прочистване, който преживях през последната година, мога с ръка на сърцето да кажа, че повечето хронични заболявания и душевни разположения идват при нас заради неотработени емоционални травми от детството, които се прояват първоначално като енергийно блокажи в астралното и енергийно тяло и по-късно се манифестират (соматизират) като болест. За да се справим с тях трябва да сме честни със себе си и достатъчно смели да се сблъскаме с деформациите, които сме преживели като деца - онези прояви на не-любов, които са фрагментирали душите ни когато сме били съвсем малки. Тези неща са подсъзнателни (до 2-3 годишна възраст нямаме фактологична памет, а само емоционална такава и всичката преживяна болка се запечатва директно в неосъзнатото). Колкото и да не ни се вярва и иска, точно това е начинът кармата да стигне до нас от предни превъплащения - за да не трупаме още карма и неприятност трябва да се освободим от травмите и да простим, да поемем лична отговорност за себе си. Достатъчно е дори нашите родители да са имали болезнени преживявания като деца (изоставяне, потиснат гняв, страх и т.н.), за да ни предадат тези неща като неосъзната потисната енергия. Можем да сме родителни на нашите деца до толкова, до колкото сме излекували и обикнали детето в себе си. Много важна част от целия процес беше за мен и умението да боравя по-разумно със сексуалната си (творческа енергия). На човек е даден огромен творчески потенциал - той може да се пилее безцелно, чрез безразборен секс и стимулация или да се сублимира в творчество и дори да се използва за лечение. От нас зависи дали ще изберем пътя на животното или на Духа. Но сексуалната енергия не бива да бъде и блокирана, както се случва в много манастири и църковни институции - това води до блокиране на канала на черния дроб и твърде много огън в сърцето. Така човек става догматичен, критичен, гневен и дори маниакален и често оправдава поведението си с една религиозна доктрина или друга. Потисната енергия също може да доведе до проблеми със сърцето или простатата. Синдромът на хроничната умора според мен се причинява от потисната агресия и понякога тъга. Потиснатия страх също може да изиграе голяма роля, ако детето не се е чувствало прието от майката в съвсем ранна възраст и дори преди самото раждане. Според даосите (китайските лечители и мъдреци), всяка емоция (гняв, страх, тъга, радост и притеснение) засяга определено орган на енергийно и по-късно на соматично ниво. - потиснатия гняв спира гладктото протичание на енергия в черния дроб и жлъчката (жлъч - гняв). Почти всички болни от фибромиалгия и хронична умора имат стегнат слънчев сплит - точно там се намира и черния дроб, който на енергитично ниво контролира диафрагмената област. Мускулите и фасциите около органите се стягат подсъзнателно, когато се отричаме от гневът си, защото например като деца той е бил неудобен и посрещан с наказания или изоставяне. Така енергията и кръвта не протичат през областта и емоциите си остават заключени вътре в органите, на много тежка цена (понижена функция на органите и ниска жизненост). Фибромиалгията според опитът ми се причинява от блокиран енергиен меридиан на жлъчката, която според китайската медицина контролира и обнява сухожилията. Веднъж след кат стигнем до този блокиран гняв и го преживеем, тялото и сухожилията се отпускат, болките спират, имаме жизненост и безкрайна енергия - тъгата блокира каналите на белите дробове и дебелото черво. Астми, проблеми с дишането и с дебелото черво (колити, синдром на раздразненото дебело черво и т.н.) много често идват при нас като резултат от непреживяна скръб. - страхът поврежда канала на бъбреците и пикочния мехур (от там идва рефлексът за напикаване при силен страх, нощното напикаване при децата също произлиза от подсъзнателни страхове). Според китайската медицина бъбреците са основата на жизнената ни енергия, затова самия страх може толкова силно да парализира и да ни отнема енергията. Ще кажа нещо накратко и за мизофонията (нетърпимост и пристъпи на гняв към определени звуци). При много хора това е нетърпимост към мляскане, при други към определени потропвания. Характерно е, че човекът, който преживява мизофонията не само има дискомфорт при тези външни стимули, но дори изпада в изстъпление когато ги чуе. На пръв поглед нелогично и абсурдно, това всъщност са опитите на подсъзнанието да ни препрати към момент в миналото (нашето ранно детство или дори в пренаталния период), когато сме преживели нещо неприятно, което е било съпроводено от същите звуци. В много случаи например родителят (най-често майка или баба) храни на сила детето и налага волята си над него, точно в периода между втората и четвъртата година, когато в малкото се заформя собствена воля и чувство за агресия на правата/територията. Представете си потиснатия гняв, който се интернализира на фона на мляскане, тропане на лъжици и хранене... Или пък още по-малкото сукалче, което не успява да бъде кърмено колкото и когато му е необходимо - детенцето се ядосва на несправедливостта, то примлясва, за да покаже, че иска да суче, но външния свят (майката) не реагира или я няма. Ето още един пример за потиснат гняв свързан с рефлекса на мляскане и поемане на храна през устата. Ето и няколко златни правила, които биха ни помогнали да се справим с всяка болест или неразположение на душата: - Проблемите, здравословни и душевни, са наши приятели. Болката е тук, за да ни научи (на смирение, любов към Бога и към божественото ядро в нас). Когато започнем да гледаме на болестите и смущенията като на наши учители, вместо като на наказание, тогава идват прозренията за начините да се справим с тях. Нещо по-важно - болестите са сигурна мотивация да работим над себе си и сигнал за това, че не живеем от сърцевината си, от своята божествена индивидуалност. - Няма нищо, което идва отвън като заплаха! Ние сами отваряме вратичките си за проблемите и външните влияния - сега, или в предно превъплащение, по пътя на кармата. Правим го осъзнато или най-често неосъзнато чрез неизлекуваните в нас същности (изоставеното дете, неприетото дете, контролираното дете, предаденото дете и т.н.). Единствения шанс да се справим трайно с проблема е като поемем пълна отговорност за него. - Всичко се оправя с Любов. Но не тази умствената любов, която бие на морал и нравствени мерила (умът може да имитира всичко, дори и любов). Не и любовта на вкопчването, в която гоним хората да им "помагаме" и се раздаваме за тях, със скритото, подсъзнателно намерение да получим нещо (Любов) в замяна. Става въпрос за сърдечната любов, която идва от любящото и отворено сърце. Това е от мен - всички тези знания ми помогнаха да се освободя от самозаблужденията си, от травмите си и от най-различни болести. С Любов, смирение, медитации и практики, укрепвайки връзката си с Бога и с много дисциплина се превърнах от болен и преуморен млад човек с разбита нервна система в някой, който живее от вътрешната си същност и сътворява сам живота си. В момента имам прекрасна работа, занимавам се с изкуство и дизайн и желанието ми да изследвам себе си и да давам път на Духа в мен расте с всеки изминал ден. Надявам се споделеното от мен да стигне до когото трябва Любов и Светлина!

Здравейте! От скоро имам връзка с един мъж. В началото, докато той беше по-обран в емоциите си към мен, аз бях много влюбена... ,постоянно мислех за този човек и нямах търпение да го видя. Всичко беше взаимно.Той е невероятен, винаги съм си мечтала за такъв мъж. Галантен, добър, мил, грижовен, интелигентен, добре изглеждащ, имаме общи интереси, имаме сходни мечти, семейството му е прекрасно, приятелите му са прекрасни, той се раздава много за всички. Във връзката ни той е взел ролята на романтика. Постоянно ми прави подаръци, които винаги съм искала, прави ми изненади, подарява ми цветя, ухажва ме, прави ми вечеря, казва ми непрекъснато колко е влюбен, колко ме обича, как аз съм най-великата любов, която му се е случвала. Направо ме боготвори. Грижи се винаги да съм добре и ако имам някакъв проблем, веднага тича да ми помогне и винаги е на разположение. Зарязва всичко, за да се видим. Не мога да опиша защо аз спрях да харесвам този мъж, спрях да му се възхищавам, спрях да го искам и започнах да се отдръпвам. Аз съм по-студената, по-дръпнатата във връзката, по-независимата и се чувствам виновна от това , защото той не заслужава такова отношение. Чувствам се все едно ме задушава и обсебва, а не знам дали наистина е така или просто аз не съм наред. Какво ми има?? Защо не мога да обичам този невероятен мъж? Как мога да променя ситуацията? Иска ми се всеки от нас да дава 50 на 50 в тази връзка, а не да има такава доминация от негова страна. Това ме кара да съм пасивна и апатична. Моля за съвет! Благодаря!

Здравейте, благодаря предварително за помощта. Аз съм момиче на 22 години. Тревожи ме един въпрос - къде са границите между любовта и приятелството? Притеснявам се, че изпитвам чувства към човек от моя пол. Не съм имала връзка до сега. Имам нуждата да чуя, че е нормално да изпитвам дадена приятелка по-близка от другите и да искам да и опра глава на раменете или да я хвана за ръката - в крайна сметка го виждам постоянно и навсякъде. Но само към нея изпитвам такава нужда. Не ме привлича сексуално - сякаш изпитвам емоционална връзка с нея. Но това ме плаши, защото изпитвам вина към нея за това, което ми се върти в главата. Не го смятам за нормално. Често се хващам да мисля за нея. Изпитвам вина и към родителите си, защото ако наистина се окаже, че харесвам момичета, сякаш никога няма да ги зарадвам както всеки друг родител се радва - дъщерята да си намери приятел ( и евентуално да си имат дете) . Не се приемам такава. Когато връщам лентата назад, се сещам, че детската ми любов беше момче. Допадали са ми 2-3 момчета през живота ми. Силни приятелства с момичета също около 2-3 пъти съм създавала ( в смисъл, че пак съм усещала такова привличане). Проблемът ми е, че не мога да се приема и да се разбера. Не знам харесвам ли момичета, харесвам ли момчета. Никога не съм имала връзка, та дори и нямам опит, върху който да разсъждавам. Отчайвам се с всеки изминал ден, защото тази вина расте. Сякаш трябва да разбера каква е реалността, а после да я приема. А не мога....

Здравейте, не съм сигурен дали е за тук темата, но ще я пусна. Искам да попитам за мъдър съвет и за мнение от страни как изглеждат нещата. Историята е следната запознах се с момиче преди година, веднага осетихме сериозно привличане един към друг. Известно време не бяхме сигурни дали искаме да сме заедно, но се виждахме често. След 3 месеца котка и мишка и двамата бяхме на етап, че искаме нещо сериозно и то един с друг. Впуснахме се с пълна сила във връзката, аз и бях първия и т.н. След около 6 месеца започнаха много сериозни караници, една вечер адски много я разочаровах, че не изслушах много съкровенна нейна история. Тя беше трудна за мен и не успях да издържа да я чуя, причината беше, че беше прекалено тежка. Аз показах с това, че си погледнах телефона, за да се разсея, не съм я спирал да говори или нещо от сорта, просто ми беше трудно. От този ден всичко се промени, тя искаше да се разделим. 2 седмици не се чухме. След това започнаха разговори, че иска да сме приятели, че не иска да е повече с мен. Малко време след това опитахме отново, започнахме да спим заедно, да се целуваме и т.н. Всичко се подобри и след месец пак рухна, пак се скарахме, тя ми каза, че е осъзнала, че не съм човека за нея. От тогава ми каза, че е взела крайно решение да сме просто приятели. Но какви приятели... седмици наред се виждахме всеки ден, държахме се като преди, само дето не се целувахме, но всичко друго си продължи - прегръдки, спане заедно и т.н. Аз се успокоявах, защото се чувствах сякаш сме заедно. След като се разбрахме да сме приятели започнахме да си казваме обичам те все по-често. Явно аз в един смисъл, тя в друг. Продължи привързването, но преди 2 дни отново разговор, че няма никога да сме заедно, че трябва по някакъв начин да спра да имам чувства към нея, което е невъзможно, когато се виждаме. Отново се свалих на земята и потънах в размисли. Получава се една задъдена улица, защото аз я обичам и искам да съм с нея, същевременно тя не иска да ме загуби и иска да сме приятели(има ме като за най-добрия си приятел) и никой не иска да пусне. Аз също имам страх да не я загубя и искам цял живот да е покрай мен, но това ми създава адски тревоги и често изпадам в депресивни състояния. Тя съшо има страх да не ме загуби. Нямам мотивация за нещата, не ми се прави нищо, плача понякога. От месеци наред се чувствам като глупак. Дайте малко мъдрост и кажете според вас какъв е най-добрия изход от нещата, защото не мога да издържам вече така.

Здравейте, не съм сигурен дали е за тук темата, но ще я пусна. Искам да попитам за мъдър съвет и за мнение от страни как изглеждат нещата. Историята е следната запознах се с момиче преди година, веднага осетихме сериозно привличане един към друг. Известно време не бяхме сигурни дали искаме да сме заедно, но се виждахме често. След 3 месеца котка и мишка и двамата бяхме на етап, че искаме нещо сериозно и то един с друг. Впуснахме се с пълна сила във връзката, аз и бях първия и т.н. След около 6 месеца започнаха много сериозни караници, една вечер адски много я разочаровах, че не изслушах много съкровенна нейна история. Тя беше трудна за мен и не успях да издържа да я чуя, причината беше, че беше прекалено тежка. Аз показах с това, че си погледнах телефона, за да се разсея, не съм я спирал да говори или нещо от сорта, просто ми беше трудно. От този ден всичко се промени, тя искаше да се разделим. 2 седмици не се чухме. След това започнаха разговори, че иска да сме приятели, че не иска да е повече с мен. Малко време след това опитахме отново, започнахме да спим заедно, да се целуваме и т.н. Всичко се подобри и след месец пак рухна, пак се скарахме, тя ми каза, че е осъзнала, че не съм човека за нея. От тогава ми каза, че е взела крайно решение да сме просто приятели. Но какви приятели... седмици наред се виждахме всеки ден, държахме се като преди, само дето не се целувахме, но всичко друго си продължи - прегръдки, спане заедно и т.н. Аз се успокоявах, защото се чувствах сякаш сме заедно. След като се разбрахме да сме приятели започнахме да си казваме обичам те все по-често. Явно аз в един смисъл, тя в друг. Продължи привързването, но преди 2 дни отново разговор, че няма никога да сме заедно, че трябва по някакъв начин да спра да имам чувства към нея, което е невъзможно, когато се виждаме. Отново се свалих на земята и потънах в размисли. Получава се една задъдена улица, защото аз я обичам и искам да съм с нея, същевременно тя не иска да ме загуби и иска да сме приятели(има ме като за най-добрия си приятел) и никой не иска да пусне. Аз също имам страх да не я загубя и искам цял живот да е покрай мен, но това ми създава адски тревоги и често изпадам в депресивни състояния. Тя съшо има страх да не ме загуби. Нямам мотивация за нещата, не ми се прави нищо, плача понякога. От месеци наред се чувствам като глупак. Дайте малко мъдрост и кажете според вас какъв е най-добрия изход от нещата, защото не мога да издържам вече така.

Здравейте. Имам ужасен проблем вече 1 година... Имам връзка с едно момче от 3 години , в началото всичко беше добре докато не ми изневери с бившата си приятелка, както и да е..върна се отново при мен и аз го обикнах страшно много от тогава, но всичко стана много различно..аз започнах да го ревнувам от всичко и всички, не му вярвам за нищо, дори не искам да се прибира при родителите си.. разбирам, че държанието ми е ужасно, но мисля че постоянно ме лъже и че ми изневерява, когато не е с мен. Разделяхме се всяка седмица по 2 пъти в продължение на тази 1 година , според мен той имаше много едновечерни връзки ... а аз имах кратка връзка с едно момче за 2 седмици.. просто исках да го забравя и си мислех че това щее начина .. но уви.. нищо не се получи .. Отново се събрахме и сякаш всичко беше идеално, но той разбра за онова момче ... сега ме нарича к****а ... не иска да ме вижда .. вдига ми телефона много рядко и само ми крещи ... Аз знам, че той може би ме обича от части .. но не мога да разбера в действителност какво чувства наистина към мен И не мога да спра да мисля за него, побърква се ... имах ужасни здравословни проблеми преди точно за това .. беше ми минало не се тревожех за нищо... но сега започва отново .. искам да говоря с човек, който ме разбира и може да ми помогне

Здравейте. Имам ужасен проблем вече 1 година... Имам връзка с едно момче от 3 години , в началото всичко беше добре докато не ми изневери с бившата си приятелка, както и да е..върна се отново при мен и аз го обикнах страшно много от тогава, но всичко стана много различно..аз започнах да го ревнувам от всичко и всички, не му вярвам за нищо, дори не искам да се прибира при родителите си.. разбирам

Здравей Орлине, това звучи малко като теза за дисертация по теолого-психология J но всъщност е плод на много работа с моето мозъчно поле и базисни страхове. Работих доста с вината и отхвърлянето в моя живот, детство и различни ситуации, което ме е довело до сектата и зависимостта ми към намиране на сурогатна любов, ‘приемане’, ‘одобрение’ и въприемане на тяхни правила като ‘правилни’ за да fit in, дори и по този начинда вървя срещу себе си. Ти беше споменал , че в Библията има много психология и въобще в религията, вярата и т.н. Зависи кой с какви цели го използва. Има както много освобождаващи, така и много заробващи практики. Прошката е един добър пример. Учихме се как да даваме прошка, което е освобождаващо, но всъщност не сме наблягали толкова много как да искаме прошка, осъзнах, че това също е много трудно и тежко. Осъзнах, че по тоиз начин ти търсиш и молиш да бъдеш приет, а не отхвърлен. Поне с моите родители е така, и съм се заела да им поискам, както и да им дам, защото само тогава те ще разберат , че са ме отхвърляли и наранявали, особено в тийнейджърството, когато имахме много проблеми. Естествено те са с последици за мен, като липса на самоувереност, вяра в себе си и т.н. Един втори стадии от живота ми, в който не съм се почувствала подкрепена, след стадия на деството, в който бях дисциплинарно възпитавана и бита. На семинарите осъзнах Божията любов, която идва от мен, от моето висше Аз. И се запитах какви са каналите за намиране на тази висша любов, и се запитах за религията като толкова важен източник на тази любов или информацията за нея. Този голям авторитет, който не мога да пренебрегна, защото не съм научена да вярвам на себе си, не съм подкрепяна, но винаги трябва да се сравнявам с авторитетите и да си подравнявам мисленето според тях, защото виждаш ли това е безопасно. Моите родители са ме възпитавали със страх, какво да се прави. Те самите са страхливи. Такива са си. Та си казвам намерих Бог в себе си, във всяко мое начинание, порив, приемане на моите силни и слаби, добир и лоши черти, макар че това беше най-тежкото нещо да проумея. Църквата и сектата искат да се кланяш на един стерилен Исус, който е перфектен, 'безгрешен', да чакаш любовта ти да дойде отвън, от там, и за да го достигнеш, видиш ли, ти също трябва да си стерилен и безгрешен, а това означава да зачеркнеш половината и повече от половината от себе си и да вървиш против себе си, а това значи против волята Божия за теб. И когато става въпрос за твоето собствено Аз, да наложиш себе си в дадени ситуации, взаимоотношения, виждам че когато обичаш себе си и си даваш, то тогава, когато ти е най-свободно около врата, не си подтиснат от бариери , граници и др. убващи личността предрасъдаци, тогава ти си най-щастлив, най-щедър, обичаш безкористно и можеш да даваш. То ва е красивата Божия любов, това е смирението. И сега тук идва въпросът ми относно Исус като ролеви модел за тези неща. Искам да открия истинския Исус, а не този който описват като култов модел на стерилност. Има нещо really cool about Jesus, the ordinary man Jesus, the prophet and the Son of God, син божи, като всеки един от нас, но зареден с тази енергия на любовта. Искам да го опозная по този начин. Значи стерилинят Исус върви и прави чудеса и проповядва да си оставиш всичкото богатство да тръгнеш след него и проповядваш учението му. Той проповядва да си обърнеш и другата буза като те ударят. Това за мен е тотално потъпкване на Аза и тотално отваряне към всички, които искат да те наранят да го направят. Ти ще го направиш от любов към него, но това вече не е healthy. Казва нямай его, бъди празна кратуна. А привилното казва бъди справедлив към себе си и другите. Давай когато имаш и искаш, но отстоявай територята ти когато те нападат, бори се себе си, имай агресия. Най-много ме кефи сцената, в която Исус отива в храма и разпърчидосва всичките сергии, които продават неща за облага. Тук се вижда по-човечният Исус, който пази това, в коеот вярва. Не е 'обърни си бузата да те шляпнат' когато не са прави. Не дйестваш като куха лейка, в която наливат вода от едната страна, за да я излееш от другата. Той пази територията си, пази това, което е негово и на небесния му Баща. Исус е безстрашен. Той не се бои от мнението н а хората, от тяхното отхвърляне, той е иноватор и прорязва собствената си мощ и убеденост в учението си, при което го последват хиляди. Това е което аз чувствам , че нося в себе си и мога да направя с живота си, лидер, иноватор, който не се интересува от мнението на хората и може да постигне стойностни и градивни неща с идеите си, но пусто , тези лични травми, които убиват и възпират толкова много от тази жизнена сила и енергия, като вярата в себе си най-вече. Ето този Исус искам да отркия в Библията, защото от другия, който са ми инжектирали в главата, постоянно се чувствам отхвърлена, а чувствам, че има каквко да науча от него, че мога да го обичам, да му се кефя и да изпитвам респект към идеите му. Смирението, за което учим по семинарите от Исус ли е взето? Това е висша форма на Божия любов, аз го изпитах. Но тук идва пак един малък конфликт. Азът и себеутвърждаването, себебичането малко се разминават от 'стерилния' Исус и също така това смирение, в което трябва да махнеш егото, това някак си идва да ти каже, да имай Его, но не забравяй, че материалните неща от света не са токова важни, което пак влиза в един denial и някак си вина да и искаш, или пък да се откажеш от тях , за да се чувстваш добре,но пък да се чувстваш неудовлетворен, че не постигаш достатъчно в живота си. Мисля, че усях да изразя конфликта си отностно Исус, дано съм успяла. Имам нужда от малко повече examples about that cool Jesus, и как той те приема , а не отхвърля с неговото учение. Например още един такъв example е, че Исус викаше проститутките или поне тази Мария –Магдалена да седи с него, и той я приемаше, макар и обществото да я отхвърляше. Той я приемаш с любов като равна, друг е въпросът обаче дали той искаше тя да се промени, ‘за да взлезе в царството Божие’. Ето тук идва условността и това ме притеснява. Освен да се има в предвид, че освобождавайки се от тази неприятна практика тя ще бъде по- щастлива, но тук има място за лични спекулации. Има и други места в библията където се появаява стерилният Исус, не м ога да цитирам точно кои са, но са свързани с ‘не прави това или онова’. Ето тези два опозициониращи се образа на Исус ме объркват и не ми дават мира. Кой всъщност е бил Исус? И всъщност важно ли е нашето себеприемане, любов и възприятие към света и удовлетворение от живота да зависят от това кой е бил Исус и как той ни възприема? Това от моя страна е търсене на още един безусловен авторитет . Или когато получим в себе си едно добро себевъзприемане и усещане, и любов към себе си няма да ни е толова важно кой авторитет как ни е приема, по-скоро ще виждаме такива авторитети като един ролеви модели, които по собствено желание можем да следваме или да вземем от техния пример, това, което ни приляга, обогаява ни и ни прави по-добри.

Има непривлекателни хора, които някак успяват да се съберат и да са щастливи заедно. Но аз, както и доста мои познати на около 30 години, жени и мъже, искаме да не сме сами, но си стоим сами на практика. Наблюденията ми са, че се "целим", т.е. харесвме все хора, които нямат интерес към нас. Но как в крайна сметка да си с някой, към който не изпитваш привличане? Каква е формулата да успееш да харесаш някой себеподобен?

Каква е разликата между вяра и съзнание? Между това да вярваш в нещо и да си съзнателен за него разликата е огромна. Ако си осъзнат, няма нужда от вяра. Тогава знаеш, а не вярваш. Вярването в нещо е непотърсена истина. Духовното търсене е търсене на истината и изпитване на вярата. Вярно ли е това, в което вярвам? Истина ли е? Ако не е истина, защо да вярвам в него, ако е истина отново защо да вярвам в него - то Е, такова каквото е - независимо дали вярвам в него или не. Въпроса не е имаме ли достатъчно вяра. Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не? За какво ни е вярата? За да можем да живеем ли? Но всичко това опира до нашето егоистично желание да живеем по-добър или не дай си боже вечен живот. За какво ни е да вярваме, че можем да бъдем по-добри или, че можем да направим другите по-добри? Защото не можем да приемем нещата такива каквито са, Бог такъв какъвто е, без да се надяваме на неговата милост знаейки, че той е милостив по презумпция. Търсенето на любовта в каквато и да е форма за получаване на собствена изгода, не е духовно търсене. Отдаването на всичката любов, която имаме е духовна практика и за нея не е необходима вяра.