Търси в Портала

Трудно ми беше да озаглавя тази тема, но прочитайки две статии много се разстроих и се замислих имаме ли право да съдим другите, както ние не бихме искали да бъдем съдени. Двете статии бяха за разкриване на големи групи педофили в Германия и Италия, които са действали организирано. Баща на 43, който е изнасилнвал 3 месечната си дъщеря и до 3тата й годинка я е изнасилил поне 79 пъти гласеше статията. Снимал я по телефона и я пращал в дарк нет. Цяла мрежа от такива изроди, които са се подкрепяли еидн други са си давали кураж да насилват деца, като са се убеждавали сами себе си, че това е в рамките на нормалното и дори със съгласието на детето. Измисляли са начини как да забалмосват детето да не се оплаква. Иззети са многобройни терабайти със подобни сцени на насилие. Детективите, които са гледали с часове подобни неща е трябало да потърсят психиатрична помощ. Другата групировка в Италия е била група , в която се е плащало да се вършат насилия в реално време над деца, като да се заливат с горещо олио и т.н. - по поръчка на клиента. И други подобни изродщини, които няма смисъл да описвам - схванхте идеята. Та се запитах, понеже онзи ден видях една снимка на ловец, който стоеше до убита мечка и гордо показваш мъртвата си плячка. Отдолу имаше един коментар на възмутен човек, който беше написал, след като божията съдност е различна от нашата, защо изобщо им дава души на такива? И аз се замислих. Какъв изверг трябва да си, за да малтретираш деца? Както сами се досещате, повечето от тези хора имат нормални професии и нормален живот. Та, какво са те? Луди? Продукт на обществото? Низки души, обладани от демони и тъмни сили? Какво са? И ако Бог ги е създал с някаква мисия и ги оставя да безчинстват, имаме ли ние парво да ги съдим? Нашата правосъдна система е различна, с оглед на това, да се запази обществото като единица и да има съжителство. Всъщност основно се замислих над въпроса, както ние се обичаме и приемаме и тъмните си страни, можем ли да приемем и тъмните страни на тези хора? Моята единствена реакция ще бъде да ги убия със собствените си ръце. Както и със сектата съм се питала много години, до къде стига тук тяхното разбиране и оневиняване. Те знаят, че вредят на някого, т.е правят го целенасочено. Знаят, че правят нещо лошо. Трябва ли въощбе да проявим разбиране и приемане? И тук веднага правя асоциацията със себе си. Когато аз постъпвам лошо трябва ли да проявя разбиране към себе си, или да се самобичувам? Защото понякога и аз искам да стъпквам хората и да става на моето и сега някак си се асоциирам с поведението на тези хора, което е нелепо. Но в такъв случай трябва ли да почнем да живеем според обществените норми и да не можем да бъдем себе си?

Какво означава фразата Бог е дуален? Човек дуален ли е? Прочетох уникална статия на Карл Густав Юнг за сянката: http://sexnature.org/psihologiya-i-terapiya/syankata-tamnite-strani-na-lichnostta.html, и последният абзац ме разстърси: При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване.При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване. Те. аз имам чувството, че 20г гледах в очите на това абсолютно зло и най-накрая се отървах. Сега се питам истина ли е било това- едно е да се бориш с недостатъците си, но друго е да си изправен срещу нещо по-мощно, което цели да те унищожи? И защо е трябвало да го понеса. Значи силна съм била. Злото, което ме мъчеше и не ми даваше покой. Просто повярвах, че съм силна и надделях. Част от мен все още мисли,че това са измислици, няма логика, но част от мен, която го е преживяла на клетъчно ниво, казва - така беше? Сега като че ли се оттърсвам от някакъв шок и не мога да повярвам, че това ми се е случило. Че съм била в плен на злото толкова години и безпомощно се мятах като муха в паяжина, докато паякаът бавно пиеше соковете й. Отвратително. И тук ми идва върпосът защо Бог ме беше оставил? Всъщност тази секта дяволът ли е била, тя която успя да ми втълпи, че съм малоценно същество? И защо Бог е оставил това да се случи? Както и: Иска ли бог да бъдем щастливи? Той се изразява чрез нас, но ... той се изразява и чрез радостта и чрез скръбта, затова ни е дал страданията? Според мен затова е и позволил на този ангел Луцифер да върлува? Защото иначе ако бог е безпомощен да го спре, това значи кадрови провал от страна на бог, както казваше мой приятел атеист. Т.е понеже бог се изразява чрез нас и когато страдаме и когато сме щастливи, как точно ни е определено да сме щастливи? Защо трябва да бъдем щастливи. Бог иска ли го от нас, това променя ли нещо за него? Или му е все тая? Трупаме ли някакви дивиденти с това, че сме щастливи, освен че ние силно го желаем?

Все още не съм се добрала до формулата на живота, която да те прави щастлив. В хаоса изплува някакъв образ, нещо се оформя в главата ми , но всякаш е на парче, не мога да схвана целия механизъм. Всъщност открих, че аз не вярвам в себе си, не мога да се доверя на себе си. Може би защото преди постъпих много наивно и се отавих външни хора да ми повлияят до толкова, че съсипха живота ми, може би защото имам ниска самооценка от детството, не знам? Но разбрах, че моите търсения за вселенската и безусловна любов са всъщност усилието да намеря родител, една външна устойчива сила, родител, до която да се чувствам сигурна, защитена обичана. Още живея с подсъзнателните мисли, че аз съм едно несъвъшено същество и ми трябва съвършения модел, който да следвам. Избягах от бог и религия, защото там противоречията са много и промивката на мозъка е страшна, но явно още не съм се откъснала от йерархичното мислене. С мой приятел спорим. Той казва, че ние имам всички предпоставки да се чувстваме добре, във вселената има достатъчно енерги и нформация, която е оставена на наше ползване и ние просто трябва да се свържем с нея. НО тук идва този мой страх, значи ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ МЕН. Ако се издъня, нямам удобното обяснение , еми той бог иска така, така ми е било писано, вселената има план за мен, тук става много натопорчено, че ти не си направил нещо и идва смообвинението. Този приятел казва, че винаги можеш да се чувстваш добре, стига да интерпретираш нещата по подкрепящ начин. Но аз си казвам, че това е като залъгалка на мозъка. Аха, на мен ми се случват беди, но аз ще си казвам, че всичко е наред, макар че подкрепящият начин тук означава, да извлечеш полезното от ситуацията и да останеш спокоен. И някъде във всичко това идва и СЕБЕОБИЧАНЕТО, то било ключът към всичко. Според моя приятел, ти вече си УНИКАЛНО И ЦЕННО СЪЩЕСТВО, само трябва да го осъзнаеш. Според мен тук идва проблемът с ЛЮОВТА. Та какво е любовта. Виждате ли, за мен тази безусловната любов, трябва да е я има някъде като модел, защото нашата смъртна любов е несъвършена, тя може да бъде егоистична, така че как да се доверя на собствената си любов, как да се доверя изобщо на себе си след като аз си променям настроениетя и мислите на всеки 5 минути. Не, трябва ми устойчив модел, нещо толкова сигурно и вечено като вселената. Как тогава да сме СИГУРНИ , че ние обичаме 'правилно'? Т.е ето от тук аз прозрях, че не вярвам на се себе си. Все още ми трябва тази защита, на външна сила, която е по-голяма и велика от мен. Все още не съм осъзнала собственото си величие. Страх ме е, че ако ми се слчуи нещо лошо аз няма да имам на кого да разчитам. Всъщност осъзнавам, че нямам добър механизъм за справяне с болката и трудни ситуации и затова съм се вкопчила във вселената. Според моя приятел любовта не съществува във вселената като нещо , ко ето е просто там. Във вселената съществуват енергия и информация и нашият човешки мозък преобразува тези вълни в любов. Но това ми звучи доста несъвършно, макар и логично?? Какво ще кажете? А, и другата страна на монетата, постигането не мечтите. Когато нещо, което не се случва в живота ни , въпреки че много го искаме, си казваме, ами вселената/ съдбата/ бог има друг план за мен. Много съм разсъждавала над това. Ето тук идва вселенския разум, който, според моята теория има 'идея' как да протече живота ти, за да достигнеш ти състояние на просветление, какво трябва да научияш и през какво трябва да минеш. И понякога то не кореспондира с твоите желания, понякога е тежко и това обяснява бедите и нещастията. Ако обаче премахнем вселенският разум, който не съществува според моя приятел, няма 'нещо', което да стои и да бди над теб докато си живуркаш тук долу на малката ни планета земя, то тогава как си обясняваме това? Защо ни се случват неща и как да направим така, че да ни се случват нещата, които искаме? Закона за привличането? Но има някои неща, които ни се случват - хубави и лоши без да сме ги предвидили, които се оказват полезни за нас, така че това ме навява на мисълта, че има някой, който се грижи. Моят приятел отново казва, че няма някой, ко йто да се грижи, просто вселената прави от наличното - възможното и то е най-доброто в този момент. И тук пак кого да обвинявам за несбъднатите мечити, себе си, вселената, с какво да се успокоявам. Как да се справя с този проблем? Изтръгнах една стара , непотребна ценностна система от главата си, сега поставянето на нова , здрава и устойчива ценностна система не е лека задача.

Може би темата е подходяща И за езотерика, както тази: , но реших тук да постна ! Ето един Мой превод: И разни други такива истории прочетох с разни случки с "чувствителни" кучета... Мене лично съм забелязал, че в даден ден или ще ме лаят всички кучета които ме видят и/или надушат от дворовете на къщите и тези от улицата, или нито едно или почти нито едно куче. Стигам единствено до извода че усещат неща като страх (за него предполагам е най-известо това с отделящите се феромони от тялото на човека), тревога, отчаяние, гняв, ярост, различни емоции и енергии. Но кои кучета имат най-силно изразени тези способности ? Аз предполагам - почти всички, включително и "улична превъзходна" ...