Търси в Портала

Здравейте.Не знам как да почна.Родом съм от Бургас.Началото на Май 2010 отидох на почивка при баба ми в София,мислех че ще прекарам чудесно предпоследната си лятна ваканция,но уви.Имах приятелка от там,колкото мене,наборка ми е аз съм родена през Януари 1993 а тя Декември 1993.Излизахме често с нея, много се обичахме.На 26 Май,тя излезе да ходи при леля си„каза че после ще се видим когато се прибере към 9 и 30 вечерта.Стана 8 и нещо и тя каза че приятеля и я е забрал с бмв-то си и ще я кара в тях.Баба ми живее близо до тях.Към 9 часа беше,аз седях у нас и чаках да ми се обади.Изведнъж се чу силен сблъсък на кола.Казах си ,кой ли пак катастрофира боже,горките хора.Излязох на терасата и останах като гръмната това беше колата на приятеля на Мила,познах я по номера.Веднага слязох долу за да видя какво става,дори не подозирах че ме очаква най-лошото.Когато отидох колата беше за оградена от стотици хора.Успях да се пробутам между тълпата и пред мен застана най-страшната гледка в моя живот-приятелката ми лежеше на асфалта,а под главата и имаше много кръв.Не издържах,психиката ми се срина,едва успях да питам как е тя,чух само отговора-момичето почина и до там.Събудих се в болницата,помислих че съм сънувала, до мене беше баба ми,плачеше.Казах и-бабо сънувах страшен кошмар с приятелката си..А тя смирено отвърна-Не си сънувала миличка,тя вече не е сред нас,Господ си я прибра,съжалявам много.Не знаех какво да правя, как да продължа..Нямах сили..Не отидох на погребението,не защото не исках,а защото нямаше да издържа..Повече не я видях,запомних само образа и когато лежеше на асфалта,тогава я видях за последен път.От тогава минаха 1 година и половина почти,а аз все още не мога да повярвам,какво стана,защо така стана,защо живота е така несправедлив.В 1 момент говориш с свой скъп човек,жив и здрав е,а в другия го заварваш убит,по най-нелепия начин...Никой не можа да ми помогне,това ми остана ,като травма,ходих на много психолози,и никой не можа да ми помогне.В акъла ми е само тя,толкова много я обичам.Когато гледам профила и във фейсбука,снимките,коментарите и,спомените който сме преживели и онази усмивка която не слизаше от лицето и,се побърквам,не мога да повярвам че я няма.Тя е до мене,в сърцето ми,мислите ми,всяка моя сълза,а всъщност е толкова далеч,и аз самата не знам колко..Утехата ми е,че има задгробен живот,че един ден пак ще се срещнем,но и в това не съм много сигурна.Помогнете ми моля ви се от сърце,не виждам смисъл да живея.Миличка моя,обичам те много слънчице мое,ти изпълваш дните ми с надежда,че един ден пак ще бъдем заедно.Ти си най-прекрасното нещо за мен,толкова много те обичам принцесо моя,не мога да живея без теб. ;((((