Търси в Портала

Идвам си от изпращането на Т. Млад мъж на 33. Приятелката му идваше при мен известно време, а той самият, заедно с нея, два пъти на груповата ми терапия. Т. имаше рак - в мозъка, в едно от мозъчните стомахчета. Няколко операции, след това с месеци на легло, с бавно възстановяване на говор и подвижност. Но се връщаше към живота и бизнеса си. Този път Т. отказа следваща операция. Каза едно "Майната му, писна ми - каквото, такова!" и това е... Преди няколко дни, в навечерието на новата 2019-та година, ми се обади, честити ми бодро! Но, налягането в мозъка минава една граница и ... туто финито комедия. За добро - защото винаги е за добро. Защото пасивното тлеене вече е жива смърт, а освобождаването от тялото, когато е по волята на Бога, си е благословия. Не че има смърт... Т. беше изключително интелигентно момче. Златни ръце, брилянтен ум, силни предприемачески умения. Сам произвеждаше електронни устройства, имаше поръчки от целия глобус. Фирмата му бе водеща в областта далеч извън село България. Малко беше по-критичен понякога... Дали това е свързано с рака в главата - гордост и прочее? Не смея да го твърдя. Лесно е на чужд гръб и глава, а скалъпяването на хипотези пред лицето на смъртта, е излишно. С хора от групата ми, няколко пъти ходихме да си поседим с него, да поприказваме. Никой не очакваше такъв бърз развой. Т. също... Църква до частно гробище, с огромни езически могили. Както приживе бездушниците отцепени от братята си, така желанието за отделяне пренесено от живите надути роднини в оградени мавзолеи и могили, нарядко. Оставаше и кучета и ток да ги пазят, подобно на къщите им... Слава Богу, роднините на Т. просто ползваха църквата наблизо, а тялото - кремация. Чувствах душата му, долавях присъствието му - смееше се на цялата суетня и рев. Казваше: "Хей, тук съм - знам, че не ме виждате, ама какво сте се хванали за парчето месо в ковчега - няма ме там!"... По пътя към ритуала, пред колата видях прегазено коте - мърдаше безпомощно с едната лапичка, агонизиращо... Подминах, заобикаляйки го... След 20 метра обърнах, спрях пред него, пуснах аварийните - отидох при малкото землянче, преместих го настрани върху снега, постоях с него, погалих го, помолих се, гледайки висящото навън стомахче, чревца и прегазен таз. Животът изтече от очичките на прекрасното същество, докато главичката му бе в ръцете ми... В мрачната институционализирана сграда, докато слушах опелото на държавния чиновник, през съзнанието ми бушуваше картината на съвременния свят, служещ на мамона и порока все по-откровено и явно. Запитах се, какво ли бих казал, ако ме помолеха за една минута да почета паметта на Т. Бих поговорил за съчетаването... За това, че е супер да си добър предприемач, да си иновативен, пробивен, успешен, печелещ, когато обаче на първо място е любовта. Когато на първо място е Бог. Бих казал, че Т. е такъв съчетаващ и че Господ си прибира тези, които обича, навреме. Бих казал, че най-важно е КАК живее човек. После КАКВО прави и на последно място, колко живее и колко прави... За пред Бога, важното е КАК живеем, във всяко мигновение, в малките ни решения, в най-малките неща! Това КАК, наливано в сърдечната чаша по капчици в житейските минути и изпити - само тези капчици отнасяме в по-реалния свят! Т, благодаря ти! Господи помилуй, слава Тебе Боже!

Здравейте на всички.Наскоро загубих една много добра приятелка,за която страдам безкрайно много.Въпреки нелепата и смърт едва на 17 години,аз усещам силна връзка между нас,но не знам как да я използвам.Преди месец,я сънувах,прегръщахме се и целувахме на сън,беше толкова хубаво.Аз съм от Бургас,тя беше от София,преди катастрофата ми нямаше нищо нередно,обичах си Бургас много,а София не ми беше симпатичен град,но след като тя почина,погребаха я н в столицата,и живота ми се преобърна на 360 градуса.Сега мразя Бургас,не знам защо..но когато отида в София и усещам нещо много позитивно чувство,чувство на блаженство,спокойствие и красота,може би защото тя е погребана там и връзката ни там е най-силна.Не мога да обясня точно,но мисълта ми е че може такова нещо да преживееш че да обичаш истински нещо което си мразел до този момент.Мисля да се преместя там,чувствам така Мила най-близо до мен,и ме изпълва с утеха„Според вас има ли задгробен живот,или както казват повечето безсмъртие на душата.Понякога силно вярвам че не всичко свършва,след погребението ни,а и съм чувала доста преживявания от хора,който силно са ме накарали да мисля с часове,какво ли става с любимите ни хора.Споделете мнение..Разкажете нещо което свръхестествено което сте преживели,или сте чували наистина от свой близки или приятели,ще ми даде утеха,благодаря ви..

Здравейте.Не знам как да почна.Родом съм от Бургас.Началото на Май 2010 отидох на почивка при баба ми в София,мислех че ще прекарам чудесно предпоследната си лятна ваканция,но уви.Имах приятелка от там,колкото мене,наборка ми е аз съм родена през Януари 1993 а тя Декември 1993.Излизахме често с нея, много се обичахме.На 26 Май,тя излезе да ходи при леля си„каза че после ще се видим когато се прибере към 9 и 30 вечерта.Стана 8 и нещо и тя каза че приятеля и я е забрал с бмв-то си и ще я кара в тях.Баба ми живее близо до тях.Към 9 часа беше,аз седях у нас и чаках да ми се обади.Изведнъж се чу силен сблъсък на кола.Казах си ,кой ли пак катастрофира боже,горките хора.Излязох на терасата и останах като гръмната това беше колата на приятеля на Мила,познах я по номера.Веднага слязох долу за да видя какво става,дори не подозирах че ме очаква най-лошото.Когато отидох колата беше за оградена от стотици хора.Успях да се пробутам между тълпата и пред мен застана най-страшната гледка в моя живот-приятелката ми лежеше на асфалта,а под главата и имаше много кръв.Не издържах,психиката ми се срина,едва успях да питам как е тя,чух само отговора-момичето почина и до там.Събудих се в болницата,помислих че съм сънувала, до мене беше баба ми,плачеше.Казах и-бабо сънувах страшен кошмар с приятелката си..А тя смирено отвърна-Не си сънувала миличка,тя вече не е сред нас,Господ си я прибра,съжалявам много.Не знаех какво да правя, как да продължа..Нямах сили..Не отидох на погребението,не защото не исках,а защото нямаше да издържа..Повече не я видях,запомних само образа и когато лежеше на асфалта,тогава я видях за последен път.От тогава минаха 1 година и половина почти,а аз все още не мога да повярвам,какво стана,защо така стана,защо живота е така несправедлив.В 1 момент говориш с свой скъп човек,жив и здрав е,а в другия го заварваш убит,по най-нелепия начин...Никой не можа да ми помогне,това ми остана ,като травма,ходих на много психолози,и никой не можа да ми помогне.В акъла ми е само тя,толкова много я обичам.Когато гледам профила и във фейсбука,снимките,коментарите и,спомените който сме преживели и онази усмивка която не слизаше от лицето и,се побърквам,не мога да повярвам че я няма.Тя е до мене,в сърцето ми,мислите ми,всяка моя сълза,а всъщност е толкова далеч,и аз самата не знам колко..Утехата ми е,че има задгробен живот,че един ден пак ще се срещнем,но и в това не съм много сигурна.Помогнете ми моля ви се от сърце,не виждам смисъл да живея.Миличка моя,обичам те много слънчице мое,ти изпълваш дните ми с надежда,че един ден пак ще бъдем заедно.Ти си най-прекрасното нещо за мен,толкова много те обичам принцесо моя,не мога да живея без теб. ;((((