Търси в Портала
Showing results for tags 'диляна колева'.
1 резултат
-
Здравейте! Прочетох една много интересна тема от Страхлива, в която обсъждате нейния страх от смъртта и как това е защитният механизъм на страха от живота. Аз имам сходен проблем и се боря с него откакто се помня. Почти на 25 години съм, израснала съм в семейство с огромно количество любов, под стъклен похлупак. Майка ми и баба ми са много тревожни натури, във всяко нещо виждат първо лошото, притесняват се за всичко, пренесоха този страх и на мен. Винаги трябваше да бъда перфектна и постоянно живеех под стрес дали ще се харесам, дали ще ме одобрят, дали ще имам 6.00 на всички изпити и по всички предмети, дали няма да се изложа пред приятелите на нашите, дали няма да ми се скарат защото не съм си сложила шапка...майка ми и баща ми много ме обичат, но тя специално има ужасния навик да се прави на жертва и да насажда в мен едно чувство на вина всеки път когато изявя мнение. Така пораснах срамежлива, виновна, с идеята че не съм достатъчно добра, а повярвайте ми бях перфеткан във всичко, скромна, свита, интровертна, мислех се и още се мисля за грозна, неважна, глупава. Имам чувството, че целият си живот прекарах в хронична депресия, винаги имаше липса в мен, не знаех защо, нямах хобита, само учех ли учех, сега виждам, че никога не съм следвала себе си, аз не познавах себе си, аз следвах гласовете и очакванията на близките ми. Мислите за страха, смъртта, старостта, депресии, паник атаки, чувство, че полудявам...какво съм откъде съм, какво е имало преди нас, преди света, преди Големия взрив...нищо? А какво е нищо? Страх нещо лошо да не се случи на близките ми, мисли за болести, хипохондрия...прекарала съм месеци затворена и оплакваща живота си, в който видимо всичко беше идеално. Когато станах тинейджърка много ми липсваше среда, учих в Търговска гимназия и винаги усещах себе си тъга и желание да правя нещо друго, да пиша, да рисувам...но нали знаете - "Художник къща не храни"...Преместих се да уча в София, нашите заминаха за чужбина, бях много самотна, не се бях отделяла от тях, продължих с висше Счетоводство, но така ми се искаше да е Психология, обмилслях да прекъсвам, накрая завърших с последни сили. През това време имах втора сериозна връзка, но тя се разпадна, тогава нямах закрила нито от семейство, бяха в чужбина, нито от гадже...намерих си ново...после още едно...хванах се като удавник за сламка, исках просто да е постоянно с мен и да не ме оставя сама, да няма личен живот, той не го прие, бяха 4 месеца постоянен плач и борба да запазя връзка, която не исках, исках просто да не бъда сама. Той скъса с мен по фейсбук...това беше сякаш края, не мислех, че ще продължа, болката беше толкова силна, че аз я потиснах, за да не умра отвътре. Бях отхвърлена, комплекса ми се засили,бях жалка,беше ме срам да ходя по улиците, отново се преместих при нашите...спрях да излизам спрях да си говоря с хора, бях сама през цялото време, защото работех вечер в магазин и полудявах от самата работа и от напрежението...почнах да чета позитивни книги и започнах да си повтарям, че съм най-щастливата...а отвътре просто изгнивах, усещах самотата и я подхвърлях в мен, не искам да излизам, за да не се срещам с хора, които да ме наранят. Исках да бъда успешна и самостоятелна, за да не е способен никой никога да ми причини отново болката, която понесох. Но наистина вярвах, че съм щастлива, макар постоянно да усещах една тежест , която нося в себе си, животът беше песен, болката я нямаше, минаха 2 месеца, а аз за мъже спрях да страдам, поне напръв поглед. И края на май миналия месец вече не издържах...прибрах се в нас и се затворих сама за пет дена, не излизах с никого, бях сам сама..и това и исках - за да може никой да не ме нарани с дребните си забележки...и тогава дойде ужасът. Изчетох едно солидно количество теории за света и тъй като малка си бях втълпила, че хората са роботи, то сега реших, че те може и да не са реални и да съм сама самичка на света - солипсизъм. Никой не може да ме убеди в противното. Почнах да изпитвам дереализация - чувствах се малка в тялото си, ушите ми заглъхваха, виеше ми се много свят, а мислите ме погубваха, нервни сривове, пищене, рев, удряне на главата в стената. Мина време и успокявайки се започнах да виждам болките в себе си, да се усещам буквално като парче плът, разпокъсано и кървящо, болящо отвсякъде. Обикновено рядко имах достъп до тази болка, по цял ден се чудех има ли ги хората, няма ли ги, от това не ме болеше, но полудявах. Когато се случеше да изпитам емоция, защото такива нямаше, болката сякаш извираше от мен и аз избухвах в плач, чудех се кога ще спре, как ще я понеса, виждах се, виждах живота си, виждах колко грешно съм го живяла, как се срамувам от себе си, как се мразя. И изведнъж всичко спираше, болката изчезваше и се появяваше мисълта за реалността на света и хората. Подлудява ме, още ме подлудява...дори след една година. Единственото, което разбрах, е че съм живяла непознавайки себе си, непознавайки комплексите и желанията си. Сега знам какво искам да правя - да пиша, да рисувам, да пътувам, имам много нови интереси и хобита, чувствам се разранена, но пълноценна. Видях света с други очи, видях контрола на системата, видях егото си, погледнах се отвътре...и това беше така болезнено.повярвах, че съм вечна, защото така го почувствах. Разбрах, че причината да се родя в семейство, в което не мога да се науча сама да се обичам и да живея самостоятелно е причина, която аз съм избрала някога преди да дойда на Земята. Все още живея в София, която не харесвам , работя в корпорация, която изпива цялата ми енергия и живителна сила, обездушевява ме, бърн аута е нещо ежеседмично.Няма едно единствено нещо, което ме прави щастлива - освен новият ми приятел, който виждам два пъти седмично, защото е от друг град. Кажете ми,моля Ви, как да намеря сили да продължа като всеки път когато се прибера вкъщи и ме погълва тази дълбока бездна на злокобна тъмнина и безнадеждност когато нищо друго няма смисъл, защото прибера ли се сама се забива мисълта - Реални ли са другите или съм сама на света? Това ли е истинската причина поради която не мога и нямам желание да продължа, или има нещо друго, което трябва да направя, за да променя живота си. Вярвам, че ще ми дадете адекватен съвет, понеже виждам как го правите с други като мен и се чувствам обнадеждена! Поздрави и благодаря!
- 8 отговори
-
- орлин баев
- диляна колева
-
(и %d други)
Tagged with: