Търси в Портала

Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние. Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно, и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха, решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес – майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи още седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Забравих да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е – може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец... Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !

Здравейте на всички,искам да кажа моята история и да ме посъветвате какво да направя за най-добре,ако имате време да ми отделите разбира се. На 20години съм живота е пред мен,винаги съм бил положителен човек и никога до сега не бях изпитвал какво е паник атака. От около месец чувствам постоянно чувство за дереализация и това е от както пуших марихуана с приятелката си.След пушеното ми стана нещо като паник атака,не знаех къде съм и ми беше много объркано това мина след 1 час заедно с трепереното и притеснението и на сутринта бях добре.След около две семици,една вечер се събудих и се чувствах притеснен,дишах дълбоко и се успокойх.Когато се събудих отново ми намаше нищо,отидох на кафе с приятели и след това се прибрах и докато гледах телевизия се появи онова чуство за дереализация около 26.03 го имам и не е спирало на моменти е по-слабо друг път по силно.Ходих на всякакви изследвания и съм напълно здрав.След това отидох при психиатър и той ми предписа хапчета,но от тях се успокойх,но чуството пак го имаше за дереалиацията.пих ги около 11 дена и след това отидох на психотерапевт,поговорихме си и той ме посъветва да отида при друг доктор,който е специалист с наркотиците и е хомеопат.Отидох и той ми предписа хомеопатични лекарства.Пия ги и тях от около 2 седмици,помагат ми не съм напрегнат понякога само,но това чуство за дереализация не отминава.Спортувам ходя на фитнес и преди съм го правил,правя тежки упражнения помагат ми да се справя със стреса и не се чуствам зле,но дереализацията намаля леко,но не изчезва.Също излизам с приятели,ходя на дискотека,но дереализацията е с мен непрестанно.Какво мога да сторя за да изчезне и може ли някой да ми препоръча добър терапевт от Бургас съм. Благодаря предварително

Здравейте на всички,искам да кажа моята история и да ме посъветвате какво да направя за най-добре,ако имате време да ми отделите разбира се. На 20години съм живота е пред мен,винаги съм бил положителен човек и никога до сега не бях изпитвал какво е паник атака. От около месец чувствам постоянно чувство за дереализация и това е от както пуших марихуана с приятелката си.След пушеното ми стана нещо като паник атака,не знаех къде съм и ми беше много объркано това мина след 1 час заедно с трепереното и притеснението и на сутринта бях добре.След около две семици,една вечер се събудих и се чувствах притеснен,дишах дълбоко и се успокойх.Когато се събудих отново ми намаше нищо,отидох на кафе с приятели и след това се прибрах и докато гледах телевизия се появи онова чуство за дереализация около 26.03 го имам и не е спирало на моменти е по-слабо друг път по силно.Ходих на всякакви изследвания и съм напълно здрав.След това отидох при психиатър и той ми предписа хапчета,но от тях се успокойх,но чуството пак го имаше за дереалиацията.пих ги около 11 дена и след това отидох на психотерапевт,поговорихме си и той ме посъветва да отида при друг доктор,който е специалист с наркотиците и е хомеопат.Отидох и той ми предписа хомеопатични лекарства.Пия ги и тях от около 2 седмици,помагат ми не съм напрегнат понякога само,но това чуство за дереализация не отминава.Спортувам ходя на фитнес и преди съм го правил,правя тежки упражнения помагат ми да се справя със стреса и не се чуствам зле,но дереализацията намаля леко,но не изчезва.Също излизам с приятели,ходя на дискотека,но дереализацията е с мен непрестанно.Какво мога да сторя за да изчезне.

Здравейте ! Искам да кажа , че за първи път пиша в такъв форум и за първи път търся помощ като цяло . В момента съм на 20 г. години момче изпитвам доста странни неща , не мога да кажа точно отколко време защото като връщам лентата назад може би от 3 4 години , но напоследък нещата рязко се влошиха . Започвам направо , имам съмнения за Би Полярно Разстройство или Де Реализация , Напоследък може би от 1 година получавам паник атаки , понякога изпитвам ужас когато хората ме гледат и буквално не знам какво правя в тези моменти . Когато видя някое момиче въхритат мисли и странни емоции забързвам крачка и след това всичко се оправя , ( Но това ми е най-малкия проблем ) По-големият е , че усещам че съм извън тялото си , когато се гледам в огледалото аз почти не се разпознавам щом го погледна и все едно влизам в него (чувам мисли от типа : Това аз ли съм ? ) Като излеза на вън или мина под лампа първото нещо което правя е да видя сянката си .Вече няма значение кой стои до мен защото на моменти въобще забравям че говоря с него и че е до мен . Просто хората идват и заминават , все едно никога не съм ги виждал . Мислите за самоубийство ги има но са рядкост . Също така и имам мания за надмощие имам чуството че играя роли постоянно , като вървя някъде и чувам само аз съм по-голям от вас или нещо от сорта не ме гледай и започвам да обиждам хората без реална причина . Вече се появява и проблем с мисловната дейност , Пример занимавал съм се с бойни спортове , но като тръгна да говоря за някоя случка или за нещо от спорта , все едно не съм тренирал никога и , че нещата за които говоря не са се случвали а знам , че са реалност . Вече не мисля дори за жени или пък още повече за секс . имам чуството , че съм в един и същ повтарящ се цикъл на страх и отчаяние . А най-странното е , че като пиша в момента все едно тези проблеми не съществуват . Другото нещо за което се сещам е , че като си представя как изглежда лицето ми все едно нещо в мен се променя и ставам друг човек който се чуди защо въобще пиша тези работи и за кой се отнасят .,.. Силно се надявам някой който е имал сходни проблеми да даде компетентно мнение , Благодаря предварително !