Търси в Портала

Здравейте! Ще започна направо по същество. Ситуацията, която сътворих и се намирам в момента ме побърква. Чувствам, че нито мога да взема категорично решение за бъдещето,което не е само мое, но и че ако не направя нищо, няма да мога да нито да се почувствам сигурна, нито щастлива. Най-просто казано - в депресия съм. За да се разбере, обаче, същността на "побъркването " ми трябва да опиша, ако не детайлно, то поне отчасти причините довли до това ми състояние. Омъжена съм, с две деца. Бяхме щастливо смейство с периодичните си проблеми, спорове и недълбоки кризи. Задружни с децата.|Абе от тези семейства, за които никой не предполага, че може нещо да го разтури. Често дори са ни завиждали. Сагата почна преди 5години, когато с приятелки-колежки тръгнахме по обучения и малки наши уикенди. Със съпруга ми също организирахме семейни кратки почивки. Между мен и едната ми колежка се породиха чувства, които ни отнесоха като порой. Животът ми се промени... Веднага ,обаче, виновно-еуфорично аз споделих това със съпруга си (дотогава тайни между нас нямаше, споделяли сме си всичко ...). Едно известно време той се опитваше да приеме връзката ми, опитваше се дори да бъде съпричастен с емоциите ми. След година напъни той се предаде, не можеше вече да потиска ревността си. Започна да се озлобява и да ме тормози психически. Изтраях известно време и се изнсох на квартира с децата. 1година бях на квартира, но си исках съпруга, когото така силно обичах(още обичам). Чувства изпитвах, обче, и към нея. В главата ми нещата се преплитаха и се оформи невъзможност за правилно решение - линия на поведение. Всъщност какво значи "правилно" решение? За кого? Коя истина трябва да се гледа? Дълг, морал, отговорности или това, което те прави щастлив? Какво можеш да потиснеш, приемеш, наложиш? Докога, обаче, ще издържи на такава емоционална преса? Тъй като нямах ясен и категоричен отговор за създалата се ситуация, почнах да се затварям в себе си. И както обичах двамата...., изведнъж започнах да охладнявам. Скандалите заха редовно място помежду ни. Всеки си искаше неговото ... При един от пиковите моменти съпругът ми ме удари зверски... няма да обяснявам. Разделихме се. Той с премести по мое настояване. Минаха 3 месеца откакто него го няма. Липсва ми. Другата връзка, която едва крета не ме удовлетворява, макар да имам пълната подкрепа и обич от нейна страна.В съзнанието ми тя е причината за всичко. Зная, че това не е така и че аз отговарям за постъпките си, но.... В същото време съпругът ми ми липсва адски много. Явно съм му простила за удара. Слва Богу, че децата не тъгуват по баща си - разговрям с тях на тази тема......Има редица подробности, но рзултатът е следният: Нещастна, объркана, пропадаща - така се усещам. Н знам докога щ издржа така. Добре, че са децата да ме държат, та да не потъъна съвсем. Моля за предложения за психотерапевт, който да ми помогне. От Пловдив съм. Благодаря предварително на отзовалите се!

Написах това - ЦЪК - по повод наученото от моя приятел - Страхът. Пиша го за всички хора с тревожни състояния, и не само. Хора, вкопани в страховете си, невиждащи изход и нямащи желание да продължат по пътя на своя живот. Изгубили се хора, страдащи и мъчни. С много въпроси и нито един отговор. @Орлин Баев ме води по този път и ми помогна да открия своите необятни хоризонти, носещи любов, вдъхновение, сила, увереност! Не знам къде и как щях да съм сега, ако не беше Орлин. Той е Човек с голямо сърце, намерил призванието си - благодарна ще съм му цял живот. Орлине, посвещавам това на теб! Убичъм тъ! Благодаря за всичко онова, на което си проводник, Човече. Посвещавам го и на моите приятели и близки, на всички сърца, с които се запознах по време на терапията. Обичам ви! Благодаря ви от сърце и до живот! П. П.: Благодаря и на всички хора, специалисти и не само, пишещи тук, в това онлайн пространство, носещо безброй открития! Много научавам от ВСЕКИ един от вас!

Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние. Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно, и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха, решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес – майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи още седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Забравих да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е – може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец... Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !

Здравейте! Случайно попаднах на този Форум и реших да споделя проблема си с Вас. Историята: Аз и годеника ми решихме да си направим бебе - направихме го.Но, за последните 2 седмици минахме през огромна и тежка драма за нас.Ехограф - мнение, Фетална Морфология - проблем и решение/алтернативи.След съвет от специалист и записах час за тест, който НЕ беше наложителен, но го направих за наше успокоение и...така разбрахме, че нашето бебе няма сърцебиене 14г.с..Пореден шок.Неочаквано.След медикаментозен аборт(нормално раждане), който се състоя тази събота(03/06) се усещам, че изпадам в депресия.Знам и осъзнавам проблема си и знам, че това ми състояние не ми помага, а се влошава.Не мога да се справя сама. Опитвам да отклонявам мисленето си, но без успех.Проблема не е в смърта на бебето, а в това, че 2 седмици живяхме под стрес и трябваше да изпитам и стана свидетел на раждане, сама с моят годеник в болнична стая и без чужда помощ на нашето дете.Агония.Това ме травмира повече от едно истинско, нормално раждане на живо дете.Не се обвиняваме за неговата смърт.Ако то искаше да живее толкова, колкото ние го желаехме, сега щеше все още да расте и да се развива.То не ни пожела. Не искам да излизам на вън и да виждам другите деца със спомена за нашето.Годеника ми има същия проблем.Избягваме и социалната медиа...пълно е с деца.Когато остана сама със себе си и си мисля за това, което преживяхме се питам: Какво толкова не ни достигна? , Защо едно нещастие никога не идва само? и...сълзите напират.Не ме интересува "Защо на нас и защо ние".Явно сме достатъчно силни да го изживеем.И въпреки това... Не мога да спра да мисля как нашата малка радост изчезна.Все едно частица от мен я няма.Как да запълня дупката от тези 14г.с.? Как отново да се мотивирам и да съм себе си? Времето спря.Споделям с близките си и пак не ми е достатъчно.Пробвах и храната, която обичам,за да се усмихна - не мога, не ми носи радост.Музика, разходка...Нищо. Обръщам се с молба към Вас.Моля, дайте ми съвет как да си помогна и да изскоча от дупката, в която не съм затънала все още. Благодаря предварително!

Здравейте, Нова съм тук и честно казано не знам от къде да започна. Извинявам се ако има вече подобни теми. Нека започна от там, че приятелката ми живее с окр и депресия от 5 години, като през това време са се появявали и са изчезвали симптомите. Познаваме се от половин година и общо взето от 5 месеца е все на хапчета без ефект. За малко пробва когнитивно-поведенческа терапия, но не се сработи с терапевта, ако мога така да се изразя, и се отказа. Изчетох много за тези състояния, различни мнения, гледни точки, научна литература, обърквам се страшно много и единствено тук четейки се успокоявам. Приятелката ми вярва, че само хапчетата ще я оправят и ако дадената доза не помага иска по-голяма и по-голяма и така докато не се замае тотално и не си помисли, че това е "нормалното" и състояние. На моменти е тотално неадекватна на случващото се, отнесена е, получи тикове от лекарствата. Кара се с всички близки около нея, защото е изнервена и напрегната и не приема мнение като "от теб зависи по някакъв начин, погледни по-дълбоко в себе си, открий причината за това състояние, разбери повече за Аз-а си и То". Аз съм до нея и я подкрепям непрекъснато, дори и да не съм съгласна напълно с приема на толкова много медикаменти, защото знам, че има нужда от подкрепа. Страх ме е, че не иска да си помогне сама, а аз не знам дали друг, външен човек може да и помогне. Обръщам се към вас с молба за помощ и съвети. Ще съм благодарна на всеки един и на всяко едно мнение, било то негативно дори. Отчаяна съм и на моменти и аз изнемогвам а се опитвам да го крия за да не я натоварвам допълнително. Обичам я много и не искам тази любов да изчезне заради някаква химия (антидепресанти и т.н.) Извинявам се предварително за правописа, но е последното, което гледам в момента.. Благодаря Ви!

Здравейте ,от известно време се чувствам странно и незнам на какво се дължи. Не помня какво съм правил ,чувствам се като пиян постоянно ,изнервен съм много .Някой ако може да ми даде съвет ,ще съм благодарен !

Здравейте! Пише ви 24-годишно момиче, което има нужда от помощ. Чувствам се като малко крехко цветенце, което всеки момент ще се прекърши. Минават ми мисли за самоубийство, но благодарение на здравия разум не си посягам. Просто с времето много неща ми се натрупаха. Чувствам се непълноценна. Нямам любовна връзка, нито пък истински приятели. Депресията, която ме преследва от дете се редува с нервни кризи, които ме изтощават до краен предел. Имах тежко детство, израснах в агресивна среда, и сега естествено "бера" плодовете от нея. Живея в кошмар. Постоянно се страхувам от всичко, всеки път очаквам да ми се случи нещо лошо. Дори когато пресичам улицата изпадам в паника, че може да ме блъсне кола. Нощем се събуждам със сърцебиене и силно потене, ей така от нищото. Ще споделя и последния си сън. Реших да скоча от една висока сграда, беше ужасно изживяване. След това някак си оживях, но плачех много, сякаш бях изгубила близък човек. Рядко се обръщам за помощ, но сега наистина имам нужда от нея!

Здравейте, обръщам се към вас за помощ тъй като наистина не знам какво повече бих могла да направя. Приятелят ми, с когото сме заедно от почти 4 години страда от депресия. До преди 1 година някакси успяваше да се справи със състоянието си и водехме сравнително нормален живот. Но от началото на 2015 той се превърна в почти напълно друг човек. Отказва да прави каквото и да е, затворен е, вече не поддържа почти никакви връзки с хора, които са били негови приятели от години, общуването ни се превърна във сцена от минно поле, където всяка погрешна дума води до натъжаване, затваряне, сълзи, като имам предвид дори разговор за това дали да идем да хапнем навън или вкъщи. Ние не живеем заедно, защото той твърди цитирам "че не става за такива неща, добре му е само когато е сам в планината и не говори много дълго с никой". Обичам го и не смятам, че депресията му е причина да го изоставя, само защото и аз разбира се съм много нещастна. Естествено няма никакво желание да правим секс, дори да спим заедно, тъй като ако някой спи до него много се изнервя. Това беше точно обратното до преди година. В същото време казва, че много ме обича, че аз съм неговата половинка и т.н, което премахна първоначалната идея, че просто има друг човек и за това се държи така. И така, опитвам се да го убедя да посети специалист, опитах с книги ("Да се чувстваш добре" е едната от тях, след мое проучване в интернет), но той дори отказва да ги прочете. Твърди че да посети лекар, би било против волята му тъй като не вярва, че някой би му помогнал. Обръщм се към вас, с молба да споделите мнение/препоръка за това как да го убедя да потърся помощ. Той е един от най-важните хора в живота ми, много млад, има страхотна добре платена работа, спортува усилено, единственото което според мен поражда това състояние е , че никога не се е разбирал със семейството си. Колкото и да чета статии, не мога разбира се да осъзная напълно как се чувства и понякога съм му сърдита и си казвам че не мога повече. Въпреки това без значение дали сме заедно или не, той трябва да може да се чувства нормално и да живее живота си пълноценно. Благодаря Ви предварително!

Здравейте, Търся спешно психотерапевт в София с когото да мога да започна терапия. Диагностицирана съм с Панически атаки, Депресия и Фобий преди 7г., бях на антидепресант за 6 месеца, спрях го Декември 2009, и от тогава не съм използвала. С помоща на терапия, успях да намаля паниките до една годишно и до напълно увладяване. За съжеление фобийте и депресията са на макс в момента. В момента се намирам в много лоша ситуация и ми трябва спешно помощ. Опитвам се сама да се контролирам, но положението излиза извън контрол и се налага да се обърна към някого за помощ. Това вреди на здравето ми, семейството ми и работата ми. Моля някой който има добри впечетления и резултати от определен психотерапевт да пише. Благодаря предварително.

Здравейте, Попаднах на форума търсейки идея как да се справя с голям проблем, касаещ състоянието на моята майка. Надявам се на съвет как да постъпя, към кого да се обърна.... Преди година майка ми стана жертва на т.нар. онлайн измами с предложение за брак от чужденец ...( за щастие всичко спря навреме, в момента в който този човек поиска сериозна сума пари, за да пристигне ). Тъй като тя от години живее сама ( вдовица е ) - хвана се за тази "връзка" като удавник за сламка. Изучаваше английски, подложи се на диета, промени се изцяло - живееше, за да прочете мейла или чакаше разговора по скайп. В случаите, в които се опитвахме да я предупредим със сестра ми, че това може да се окаже измама - бивахме нахоквани като въобще не искаше да ни чуе. След като истината излезе наяве, настана истински ад - тя каза че вече няма за какво да живее. Постоянно плачеше, отказваше да разговаря с нас и се затвори в себе си. Това се случи миналото лято, а на 15-септември тя получи сериозен здравословен проблем - белодробна емболия .... За щастие лекарите овладяха положението и сега е здрава.... Най-големият проблем в момента е, че е изключително апатична. Не се интересува от нищо, къщата е заприличала на "бункер" ... Храни се нездравословно, не излиза ( а за нея движението е много важно за пълно възстановяване ) . Отказва да се среща с хора, стои постоянно вкъщи с таблет или телефон в ръка и "рови" в нета. В случаите, в които се опитваме със сестра ми да говорим с нея, тя избухва - крещи и отказва всякакъв съвет. Когато препоръките не и се харесват, се оправдава с болестта и казва че не се чувства добре. Със сестра ми искаме да и помогнем да излезе от това състояние, но в същото време се страхуваме,че каквото и да предложим - тя отхвърля и прави страхотен скандал. Надявам се да ме посъветвате как да подходя ... към какъв специалист да се обърна. Готова съм аз да се подложа на терапия, за да знам правилния подход към нея.

Здравейте получих първата ми паническа атака преди 6-7 години както си стоях вкъщи без да имам някакви проблеми в живота просто ей така.Бившото ми гадже получаваше и тя панически атаки и ме закара на психиатър веднага нещо което мисля че беше голяма грешка защото ме сложиха на антидепресанти без да му мислят много.И така започнах с золофт обаче получих втора паническа атака и решихме да сменим психиатъра и антидепресанта и така отидох при друг който ми изписа сероксат.Така бях на сероксат 4 години някъде от който последните 2 години бях много добре и така реших да спра антидепресанта рязко.Два месеца след спирането му почнах да получавам на ново панически атаки и на ново потърсих помощ от моя психиатър.Сложил ме е пак на сероксат само че на максималната доза след което спряха паническите атаки но се чувствах доста потиснат,след това ме сложи на ефексор и при него същото нещо.Така реших да потърся нов психиатър понеже последния беше доста агресивен с дозите на антидепресантите нещо което не ми хареса и така почнах да се въртя в един кръг с психиатри.Следващия психиатър ми спря ефексора директно и ме остави 20 дена без антидепресант да види как ще се чувствам и тогава се чувствах нещо като депресиран,нищо не ми се правеше,нямах настроение за нищо,някаква тъга и емоциите ми бяха потиснати но излизах на вън просто бях потиснат и не ми беше добре.Тогава реши че имам тежка депресия с тенденция за биполярно и ми изписа зипрекса,литий и сероквел.Като чух за тези лекарства тръгнах от него и повече не се върнах там.И така при друг психиатър който ме сложи на анафранил с което сe оправих, почнах да тренирам даже и се чувствах добре но след 5-6 месеца почнах да усещам нещо като потиснатост,депресия не знам как да го нарека и реших на ново да спра антидепресанта и да опитам без тях но на ново почнаха паническите атаки и тревожност и отново доктора ме сложи на анафранил след като ми каза че имам генерализирана тревожност.Карах още няколко месеца така и резултата не ми хареса и пак спрях този път се надявам да е за винаги.В момента не пя нищо от 2 месеца някъде,мога да кажа че за сега нямам панически атаки нещо което е странно за мен обаче чувствам тревожност,не се чувствам щастлив,нищо не ме радва,нямам настроение,не мога да релаксирам, да почина, чувствам се потиснат и други подобни оплаквания.Депресия ли е това,емоционална потиснатост ли е не знам..Помня едно време имах емоции радвах се на живота но с години явно от лекарствата не ми останаха такива.... .По професия съм певец и винаги усещам тревожност с всяко качване на сцената, не знам дали това беше някаква причина за отключването на моето състояние... Моля помогнете, дайте ми съвети! Благодаря предварително!!