Търси в Портала

Здравейте, моля за напътствие! Имам дете момче на 2 г. Откакто стана на 1,6 г. започна, когато сме на детска площадка, да драска по лицето по - малките от него деца или да ги бута. Изключително много се тревожа от това, че проявява такава агресия. Не е при всяко дете, но се случва. Многократно сме обяснявали с баща му, че това е лоша постъпка, че така децата ги боли и плачат. Знам, че причината да проявяват агресия деца е, когато я виждат проявена от родителите си, а ние вкъщи не проявяваме такава помежду си с баща му. Възможно ли е причината да е от непроявена - потисната агресия от мен спрямо други хора? Другия въпрос, който си задавам е дали причината не е по време на бременността ми. През цялата бременност изпитвах тревожност и безпокойство, страх дали ще е всичко наред с детето ми здравословно. Ако е така - как бих могла да поправя последствията сега??? Благодаря Ви предварително!

Здравейте! Случайно попаднах на този Форум и реших да споделя проблема си с Вас. Историята: Аз и годеника ми решихме да си направим бебе - направихме го.Но, за последните 2 седмици минахме през огромна и тежка драма за нас.Ехограф - мнение, Фетална Морфология - проблем и решение/алтернативи.След съвет от специалист и записах час за тест, който НЕ беше наложителен, но го направих за наше успокоение и...така разбрахме, че нашето бебе няма сърцебиене 14г.с..Пореден шок.Неочаквано.След медикаментозен аборт(нормално раждане), който се състоя тази събота(03/06) се усещам, че изпадам в депресия.Знам и осъзнавам проблема си и знам, че това ми състояние не ми помага, а се влошава.Не мога да се справя сама. Опитвам да отклонявам мисленето си, но без успех.Проблема не е в смърта на бебето, а в това, че 2 седмици живяхме под стрес и трябваше да изпитам и стана свидетел на раждане, сама с моят годеник в болнична стая и без чужда помощ на нашето дете.Агония.Това ме травмира повече от едно истинско, нормално раждане на живо дете.Не се обвиняваме за неговата смърт.Ако то искаше да живее толкова, колкото ние го желаехме, сега щеше все още да расте и да се развива.То не ни пожела. Не искам да излизам на вън и да виждам другите деца със спомена за нашето.Годеника ми има същия проблем.Избягваме и социалната медиа...пълно е с деца.Когато остана сама със себе си и си мисля за това, което преживяхме се питам: Какво толкова не ни достигна? , Защо едно нещастие никога не идва само? и...сълзите напират.Не ме интересува "Защо на нас и защо ние".Явно сме достатъчно силни да го изживеем.И въпреки това... Не мога да спра да мисля как нашата малка радост изчезна.Все едно частица от мен я няма.Как да запълня дупката от тези 14г.с.? Как отново да се мотивирам и да съм себе си? Времето спря.Споделям с близките си и пак не ми е достатъчно.Пробвах и храната, която обичам,за да се усмихна - не мога, не ми носи радост.Музика, разходка...Нищо. Обръщам се с молба към Вас.Моля, дайте ми съвет как да си помогна и да изскоча от дупката, в която не съм затънала все още. Благодаря предварително!