Търси в Портала

Кои са те? Източниците? Днес отново спорих с моята майка, която е върла евангелистка. Тя ми цитира, че първоизточник на всичко е Библията, и че как Ной от 5 останали човека на земята отново я населил. И това ми се цитира като исторически факт!!! Майка ми е интелигентен човек, инженер, но когато идва до промивка на мозъка, това няма значение. И аз отновно се замислих. Кои са всъщности източниците. За евангелистите светът е разделен на тях и останалите, които не познават словото не вярват 'правилно'. Но кои са изотчниците. Когато се свързан, както вече се усещам, пъвро на първо източникът си ти. Макар че всеки може да си го усеща така. Макар, че според християните човекът е низвергнат , а бог е някакъв назидателен деспот, и ако ти не живееш според неговата воля, абе работата ти е спукана, ад, и така нататък.Думи на майка ми. Естестено като я попитвам защо безкрайно великият бог си е създал тази комеди от грешки, тя няма логично обяснение , но почва да цитира библията и ми казва, че аз търся човешко обяснение, демек пак съм много ниско. Казвам й, нали съм част от бога, негово създание. Не. Не си, само имаш неговия дух. Казвам, а тялото ми от кой е създадено? Еми пак от бог, ама то не било божествено, нали е създадено да греши. Абе пълен цирк. Та... те са си прави за себе си, останалите хора са прави за себе си. Всеки чувства божестеното по свой начин,дали през промит мозък или не, това е факт. Вие какво мислите? В подобна беседа ще има ли оборващ и оборен? И друго да ви питам. Спорът тръгна от там, защото аз често разсъждавам философски по темата, но явно не попитах правилния човек, защото тя не беше обективен събеседник. Защо се молим. Онзи ден се молих, но всъщност си казах променям ли нещо? Майка ми видя едно недоразвито дете и си каза: Чувай Боже. Много често ние чукаме на дърво и си дърпаме ухото, за да се предпазим от зло с този ритуал. И аз се замислих, когато се молим за здраве или за нещо друго, всъщност ние дали го постигаме чрез молитвата си или то е било предопределено да стане. Знам , че сме говорили за предопределението и свободната воля? Но как това точно се свързва с молитвата според вас. Майка ми пак ми цитира как един човек много се молил, за изцеление и т.н и то се случило. Но дали той го е привлякъл? Дали неговата свободна воля е проработила? Вярвам, че Бог дава на всеки това, за което е готов и може да преживее, в този случай ако постоянно се молим за здраве , можем ли да си го гарантираме? Ако се молим за пари, за любов можем ли да си ги гарантираме? Днес се молих да получа мъдрост, да виждам нещата живота не като наказания или мизерия , а като предизвикателства. Казвам си, ако съм в мир със себе си и в добра форма на духа, това ще се случи, ето че зависи и от мен, и това включва да съм здрава, защото така ще моад да се фокусирам да се справям с житейските неща. Защо трябва да моля специално за здраве? Ами ко гато отидеш в църквата и си платиш някой друг да ти реди молитви, това въобще счита ли се за нещо?? Абсурдно е според мен. Вие как мислите? И още нещо ми хрумна. Ако ние сме проявление на бог, как въобще можем да бъдем разделени от него, как може да сме нещо друго? Забравяме да. За мен животът разделен от бог е безпътица, тъмнина, безсмислие. Но как може човек да се озове там? Промит от ощбествените норми? Не искам да казвам, аз вярам в Бог защото иначе другото е страшно. Аз вярвам от страх. Навремето така повярвах. Но всъщност искам да го припозная през любовта. Аз съм Бог, и Бог е мен.

Какво означава фразата Бог е дуален? Човек дуален ли е? Прочетох уникална статия на Карл Густав Юнг за сянката: http://sexnature.org/psihologiya-i-terapiya/syankata-tamnite-strani-na-lichnostta.html, и последният абзац ме разстърси: При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване.При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване. Те. аз имам чувството, че 20г гледах в очите на това абсолютно зло и най-накрая се отървах. Сега се питам истина ли е било това- едно е да се бориш с недостатъците си, но друго е да си изправен срещу нещо по-мощно, което цели да те унищожи? И защо е трябвало да го понеса. Значи силна съм била. Злото, което ме мъчеше и не ми даваше покой. Просто повярвах, че съм силна и надделях. Част от мен все още мисли,че това са измислици, няма логика, но част от мен, която го е преживяла на клетъчно ниво, казва - така беше? Сега като че ли се оттърсвам от някакъв шок и не мога да повярвам, че това ми се е случило. Че съм била в плен на злото толкова години и безпомощно се мятах като муха в паяжина, докато паякаът бавно пиеше соковете й. Отвратително. И тук ми идва върпосът защо Бог ме беше оставил? Всъщност тази секта дяволът ли е била, тя която успя да ми втълпи, че съм малоценно същество? И защо Бог е оставил това да се случи? Както и: Иска ли бог да бъдем щастливи? Той се изразява чрез нас, но ... той се изразява и чрез радостта и чрез скръбта, затова ни е дал страданията? Според мен затова е и позволил на този ангел Луцифер да върлува? Защото иначе ако бог е безпомощен да го спре, това значи кадрови провал от страна на бог, както казваше мой приятел атеист. Т.е понеже бог се изразява чрез нас и когато страдаме и когато сме щастливи, как точно ни е определено да сме щастливи? Защо трябва да бъдем щастливи. Бог иска ли го от нас, това променя ли нещо за него? Или му е все тая? Трупаме ли някакви дивиденти с това, че сме щастливи, освен че ние силно го желаем?

Напоследък имах едни доста дълбоки мисловни брожения по горепосочените проблеми. Намерих много интересни книги и дискусии за атеизма, особено обяснението на религията като вирус, който се самоиздържа, за да съществува. Ето тук може да се намери дискускията с Др. Даръл Рей: Освен, че ми бе интересно, освен елементарни въпроси, се разискваше и книгата му The God Virus , a също така прочетох и книгата му Сексът и Бог, как религията изкривява нашата сексуалност. Много интересно четиво наистина. Но после слушайки цялата дискусия за атеизма, някак си не се съгласих с тях напълно. Да, много доводи се даваха против религията като такава,но с техните опити да обяснят всичко, те просто остават в главата и забравят за духовността, която съществува в един човек. Аз не бих могла да живея без представата за Бог където всичко се рационализира, но всъщност открих, че нашата вътрешна карта на ценностите ни, често е заложена в главите ни като малки и ние дори не ги поставяме под съмнение някои от тях. Например да кажем Амин на много неща. Но когато започнах да поставям всичко под въпрос се обърках. Обърках си и моята карта с ценности. Установих, че ние всички имаме малки островчета, на които се спасяваме и това са така наречените механизми за справяне, с които се успокояваме в дадени ситуации и се спасяваме от стреса. Освен, че осъзнах колко лесно може да ми се въздейства отвън, също така осъзнах, че може би сега е моментът като осъзната личност вече да си изградя нова карта с ценности, които да се градят на лични решения, усещания, и нужди, а не да приемам наготово идеологии и да се опитвам да се вместя в тях, потушавайки вътрешните си конфликти. Едно от нещата , които когато поставих религията под съмнение беше какви са всъщност ползите и вредите от религията през вековете? Дали е имала само негативно или само позитивно влияние? Със сигурност не е второто, но дали е и първото и до каква степен? До колко религията е зацапана и размита от догми, норми , страх и вина и до колко е чиста духовност? Исус Христос в християнството олицетворение ли е на любовта? Да , така се тръби в християнството, но като се замислим това са едни готови модели, които ни се набиват в главите от малки, чрез книжки , проповеди и т.н. Това са въпроси свързани с агностицизма. Ние имаме право да вземем информирано решение за нашите ценности. Запитах се дали моралът е свързан с религията? Кой го е измислил? Гледах една беседа, в която се казваше, че религията е барометърът на доброто и лошото и без нея няма да съществува обективен морал, а само субективен, и така ще има само човешко мнение, като няма да има етика, защото никое човешко мнение няма да е по-важно от друго. Примерно убийството , самоубийството за едни може да е непростимо престъпление, а за други може да е ок, в зависимост от обстоятелствата. Религията , вярата поставят едни основи, в които да има отправна точка за добро и лошо. Но пък за да стоим в доброто, трябва ли да сме под страх да не нарушим на някого закона? Да чувстваме вина? А също така молитвата, благодарността? И те ли са измислени от религията? Аз лично изпитвам страх, че моите модели няма да отстоят във времето и пространството и ще се срина под напора на напрежение и проблеми, някак си нямам вяра в себе си, че моите ценности са важни за мен и че работят за мен. Че аз не мога да се сравнявам с някви големи умове, които са измислили големи идеологии, но пък с каква цел? Религиите наистина ли целят да ни доближат до Бог или обслужват свои собствени цели? Това ми е трудно да разбера - какво мога да си взема от тях като чиста духовност и какво са догми и ограничения , целящи да подчинят личността на властта им. Всъщност големият ми страх идва от там - да пусна досегашните ми разбирания, малките островчета на комфорт в подсъзнанието ми, за които съм се хванала като удавник за сламка, но които са само едни островчета на фона на карта, която може би не ми върши толкова добра работа, защото има механизми, които ми пречат да бъда спокоен и уравновесен човек и спъват развитието ми. Така че, за да пренаредя картата, ще трябва да се освободя и от островчетата, които ще придобият друг облик в една нова карта. Просто пускането на старите модели е много трудно, защото трябва да пуснеш това, което си бил до сега. За мен Исус Христос е едно такова островче. Научена съм от малка, че той е олицетворение на любовта, че е заченат без 'грях', но тези неща не отстояват във времето на моите вярвания. време е да го проверя с моите сетива и с моите убеждения на този етап и да се убедя дали трябва да го харесвам или не, и как въобще би било добре да възприемам Исус Христос. Защото всъщност аз бих искала ако той ми е някакъв модел на поведение, в труден момент да взема пример какво е правил, и да предприема действие, а не да търча към църквата да се изповядвам, да си обръщам другата буза, да бъда добричка, и въобще да вървя против себе си и да се подтискам още повече, а не да се измъквам от проблема. И освен това кой е асоциирал Исус Христос с любовта? Ако е имало исторически такъв характер, то той е събирал ученици да проповядва, изцелявал е, говорел е на хората, че ще се спасят ако го последват в божието царство, но никъде няма в прав текст разговор за любов, освен да обичаш ближния си , така както обичаш себе си. ДА, ама толкова много хора има ниска самооценка, така че те съвсем не обичат себе си, а как да обичат ближния си? Значи ще е по същия начин, ако те не си позволяват, ако се подтискат, то тогава няма да позволяват и на ближния да има, няма да му желаят доброто. Така че всъщност това едва ли е добър модел на поведение. Някой може ли да даде руги примери защо Исус Христос е любов и с какво може да ни бъде за пример освен, че е евангелизирал големи маси от хора? По-нататък намирам друга статия, с друго мнение. http://www.changingthefaceofchristianity.com/opinions-and-editorials/an-atheist-call-for-christian-compassion/ Човекът разсъждава върху това дали християнството като религия , целта му е да помага на бедните, да евенгелизира и въобще, християнството в днешния му вид има ли някакъв принос към духовното израстване на хората, а и помга ли дори и на бедните или на някой? "Samaritan’s Purse implements the model of the Bible story of the good Samaritan, and follows Jesus’ teaching to come to the aid of the world’s poor, sick, and suffering. " Does God Care About the Poor? Not long ago I posted a Facebook comment supporting health care financing reform. A friend commented that God intends for the church to help the poor, not the government. I responded that if that’s true, God apparently doesn’t care much about the poor. Let me explain. To be fair, some Christians make amazing sacrifices to relieve the suffering of others. However, I’ve observed a “body of Christ” that provides no convincing evidence that God has any interest in whether or not people have food, health, or freedom from exploitation. A Church Too Focused on Evangelism As a charismatic Christian, I believed that the Holy Spirit lived in every Christian, teaching and inspiring him or her to do God’s will. I was troubled by the prevailing attitude among evangelical Christians that serving people’s needs was secondary to “saving them” through the Gospel. I’ve often heard this attitude defended with the argument that the gospel offers eternal life, which is much more important than our present physical needs. I understand that perspective, but I am unconvinced that it justifies the church’s focus on evangelism over compassion and service. Това ли е целта на християнството? Не е ли спасението на душата ти неговата същност? Ето това ме навява на мисълта, че масата хора са водени за носа от маса идеологии, но те не са се запитали какъв е смислът на всичко това за самите тях? За какво ги ползват. Какво искат да постигнат.

Сутринта докато медитирах усетих , че ме споходиха прозрения, които решх да споделя с хора от групи във фейсбук. Ще споделя текста тук, защото под него имаше коментар, който ме размисли, и като ме размисли, съответно ме боцна един страх... и взе да си човърка там, че не ми дава мира. И така: "Благодаря ти Боже, че ми даваш начини да прозра собствените си (не)съвършенства...Боже благослови делата ми....Когато бях малка ходех на църква. Събличах ума си от всички злободневни мисли и оставах с Бог. Благодрях му, исках прошка и молех за желанията си, за помощ. Бях добра, смирена и си обещавах да бъда по-добра, но това, докато излезех от църквата. Тогава отново ме повличаха стихиийте на ума, на егото, на страстите на деня, и грешките се пвотарятха и повличаха нови след тях. Чудех се защо е така , защо не мога да бъда като тази мен, в църквата, там сред божественото. Сега разбриам, че да бъдеш тази Тя, трябва да сложиш цървката в теб, с дргуи думи да имаш Бог в себе си...само тогава грешките са поправими, самот тогава пътят се разстила като кълбо пред теб и ти вървиш напред, вместо да витаеш като заблудена муха в пластовете на его, страхове и малки страсти... Как го постигнах ли??? Много труд, усилия и воля за просветление през болката. Паданията и ставанията бяха много, нараняванията бяха много.. можеше да ме убият ако нямах Бог в себе си... но аз Го имах, дори без да го осъзнавам.. сега отново Го осъзнах и пътят става все по-хубав, все по –лесен... " Коментарът беше: Този Бог, за когото споменаваш, не е ли по-скоро собствената ти съвест?! Имаш добра ценностна система и това ти помага да бъдеш по-близо до Бог, който е над нас и вижда това. Не те анализирам, прост написах какво мисля. Хубав ден! Моят отговор: По-скоро го пречупваш през собствената си ценностна система.. Хубав ден и от мен. Мнението на коментриащата първо ме върна към старите травми на осъждането и самоосъждането - ти мислиш ли, че си на правилния път, въобще ти мислиш ли, че си права? После се замислих за празната и тъжна гледка на религията по този модел на Бога отгоре, който ни е определил съдбата и седи и гледа как се гърчим там долу. И в крайна сметка ние- едни изпразнени от смисъл същества, с ум, психика и сърце, но без жива енергия. Явно коментиращата или сама търси пътя си, помислих си аз, или е лична нападка, но веднага исках да защитя в себе си позциите си. Върнах лентата назад веднага, колко много съм постигнала в работата си със себе си, как се научих да прощавам, да приемам, да обичам, да си давам. Нищо от това не съм научила от сухите учения на тираничен бог, подплътени от страх и вина. После се замислих, дали наистина моята съвест не се е насочила към удобно за мен учение, защото премахнах границите и бариерите, които ми пречиха, на полсушното момиченце, опитвайки се да омилостиви Господ и да му се хареса, за да я обича той. Дали наистина не съм си тренирала сърцето , ума и душата да мисля така, както ми е удобно, и както се тренира съзнанието чрез позитивни афирмации. Но пък от друга страна, по същия начин ми закодираха ума и съзнанието предния път в сектата, през страха и вината, без аз да съм достигала до тези заключения. Усетих, че тази вина витае някъде в мен, гласът на супер егото, на родителя, който ти казва, че не си достатъчно добър, че за да бъдеш мъдър, трябва да бъдеш полсушен и в коловоза. И тази деструктивна мисъл, особено се засилва при едно чувство за изоставяне и отхвърляне, в което се намирам в момента, тъй като приключих един красив романс. И въпреки, че се движа напред с усърдност, едно такова малко камъче като този коментар е способно да обърне каруцата. Тук бих искала да споделите вашето мнение. Осъзнавам, че коментиращата може да е също търсеща или все още неосъзнаваща, макар че комнетарът ми беше в група за Разговори с Бога, по книгата на Уолш, а там по никакъв начин не се описва Бог като горе в небесата, а напротив - Ти си Бог, част от него и Той част от Тебе.

Напоследък започнах да чета за астралния свят и пътуванята в него, тема, която ме вълнуваше преди сектата и когато първото ми гадже почина. Понеже това не е материя, в която се работи с теореми и факти, има много интересни и разнообразни публикации, само че, понеже при мен има този клъстър на страх все още, явно интерпретациите ми малко се изкривяват. Та ето някои от чуденките ми, и бих искала да чуя мнения по въпроса. Специално допълнение за Орлин – всъщност осъзнах, че не толкова връзката с Бог стои в корена на моята тревожност, а точно страхът от това, какво може да те нападне вътре в теб, нещо, от което да не можеш да се защитиш, това ме кара да бъда в state of alert в повечето време , вместо да се отпусна и да насоча енергията си към любимите за мен неща. Също така осъзнах, че сектата е атакувала в мен женската, слабата ми страна, като я е отровила с вина при чувстването на тези пориви, всичко което е свързано с креативността в мен, спонтанността. Всичко, което си ти е погрешно, всичко поставяш под въпрос, за да можеш да бъдеш под кокнтрол. Така че, не толкова обърканата ми връзка с Бог е проблемът, а този страх да не бъдеш обсебен от нещо против волята ти ако си лош, или по-скоро ако си себе си, а не богобоязлив. А това идва от моята връзка с моя физически баща и отхвърлянето, което цял живот съм търпяла от него. Та... Доколкото съм практикувала медитация, съм разбрала , че това е влизането навътре в себе си и достигането до твоите най-дълбоки и съкровени мисли, било то плашещи или не. А може би и със своето Higher Self. Слушах беседи за астралното пространство, където се споделяше, че винаги трябва да затваряме аурата си, когато медитираме, за да не сме във контакт със същества от по-ниските измерения на астралния свят, а само тези от по-духовните нива, защото си отваряме духовното тяло чрез афирмации. Аз не съм чувала будистки монаси да практикуват медитация по този начин, но имам един такъв въпрос. По принцип не съм съгласна с това твърдение, но искам да чуя и мнението на останалите: Не можем да допускаме всякакви същества да влизат в нас, добри зли и т.н. Че как така ще влизат? Нали ние сме в контрол, нали ние сме свързани с Бог, защото е цялата тази протекция? Или пък те няма да влязат ако ние имаме само чисти помисли? Ок, като жертва на секта, на мен ми е било обяснявано, че чистите помисли са да нямаш секс преди брака, да не се обличаш разголено, да не пиеш, да не пушиш, да говориш само за Библейски теми, да бъдеш един осакатен робот с други думи, за да не се 'омъсриш' и тези същества да те нападнат и да те измъчват и да бъдеш в ада постоянно. Доста години нося тази травма в себе си и вече съм на път да я освободя, но искам да си изясня някои неща, за които не можеш просто да говориш с всеки срещнат, или пък да го научиш в часа по философия. Някои пък го обясняват, че се свързваш с по-низши същества когато си на по-ниска вибрация. Но защо се свързваш, те просто идват в живота ти ли? Или трябва да имаш преживяване извън тялото, или съзнателно да си потърсил да се свържеш с дух. Също така бяха писали и за хора, които може да ни действат негативно.Енергийни вампири, трябва ли постоянно да си затваряш аурата през 5 мин всеки ден? Видях една жена, чиито очи ме уплашиха. Сякаш проникаваха вътре в мен до слабите ми места. Тя говореше много мило и за хубави неща, но останах с негативно впечатление за нея. Възможно ли е да носи нещо вътре в себе си, което да се усеща? Възможно ли е ние да носим нещо в себе си, което да усещаме? А как се е настанило там и защо? И как можем да се освободим? Също така въпрос специално към Орлин. През медитациите , които сме правили, особено дишанията, бях предупредена, че отново това е, така да се каже, извън тялото преживаване и някой може да влезе в него докато не сме там. Не съм изпитвала подобно нещо, с изключение на последния път, когато имахме негативно чувство няколко човека, но ти си правил хиляди дишания и знам, че няма подобно нещо, освен това когато боравите с толкова много хора, които освобождават негативни страхове и емоции, вие предпазвате ли се нещо определено. Чистите ли се по някаквъв определен начин? Също така, травмата, която изживях, уплахата по-точно, беше нещо,което дълго време не можех да си обясня какво се случи и затова много години бях в плен на това чувство и този мой страх, който контролираше живота ми и се чувствах безпомощна. Напоследък го поотработих и започнах да идвам на себе си, но мога да си го обясня по два начина, психологически като една голяма болка от отхвърляне, и неприемане на себе си, ако не следвам нечии правила, и по-астрално преживяване, свързване с някакво низшо същество, което ми желае злото и ме е наранявало през всичките тези години, и двете звучат еднакво правдоподобни в моето съзнание. А и тези два свята са паралелни. Освен това бях накарана да повярвам, че не съм достойна да искам от Бог. Друг въпрос, който ме разтревожи беше за ‘колектвиното несъзнавано’, което Орлин спомена веднъж – много болка, много тъга. Беше по време на медитация и сякаш се пренесох там, и се уплаших беше страшно. Една приятелка, която се занимава с астралния свят ми каза, че е ходила там заради някаква жена, болна от рак и е изпитала голяма тъга и много е плакала , като е видяла вибрациите й, или емоциите й, не знам точно. Знам, че всеки трябва да си ги преживее тези неща и хората го правят, за да се издигнат в духовното си израстване, но какво точно е това несъзнавано и защо трябва да ходим там? Май за сега ми се изчерпаха върпосите. Мисля, че от цялото това упражнение искам да си изясня, че астралният/невидимят свят, който ни заобикаля не е опасно място, от което да се страхуваме и да се затваряме в черупката си, а е приятно място, където има всякакви ‘хора’ и могат да се научат неща също както на Земята.

Мъдрите писания казват, не трябва да живееш в очакване на нещо, защото крайният резултат може да те разочарова, но трябва да живееш със страст. Ето това е другата моя голяма дилема и травма. Сектата години назад ми поряза страстта за живот. Всичко светско беше погрешно и низше, грешно и греховно и отдалечаващо от Бога според тях. А тъй като моите човешки страсти ме бяха довели до тази секта, и до това наказание, умът и съзнанието и тялото ми го възприеха като всяка страст, всеки порив за живот е погрешен, всичко престана да има смисъл. Те взеха тази част от мене и ми я прерязаха, както се прерязва вена, откъснаха ми желението за живот, и аз започнах да водя псевдо живот. После дори и да осъзнавах какво се случва с мен, не можех да преработя наново тези базови подъсзнателни промени извършени в моето подсъзнание без моето съгласие и против моята воля. Исках н якак си да си върна старите понятия, разбирания и страст за живот и не мо жех, всякаш се опитвах да си зашия откъснаѝт крайник, но колкото и да го шиех, той просто висеше безжизнен на останалата част от тялото ми , но не беше част от него. Чак сега разбирам какво са ми взели. Днес четох за страстта. Пишеше така: ‘Страстта е е устремът, подтикващ ни да израизм своята истинска същност. Никога не отричай страстта, защото това означава да отречеш Този който си и който наистина искаш да бъдеш. Убиеш ли страстта, убиваш Бога. ..Дори и според светските представи е така – ако не низпитваш страст, все едно не си жив.‘ Точно описание на моя живот за повече от 10г., псевдо живот без страст. И все още преживявам тези останки от това гибелно време, все още чувствам неудобство, нерешителност да изпитвам страст към нещо, недай си боже плътска страст. Все още се оглеждам притеснено през рамо да не би да ме налегне главоболието и ступорните или тревожни разстройства, които ме държаха по дни и седмици. След толкова години ходене по мъките, това толкова се е врязало в съзнанието ми, че още ми е много трудно да мисля нормално, да изпитвам наслада от постиженията си, радост и удовлетворение от себе си. Та, да не се живее в очакване пишат мъдреците. Може би това има преносно значение, но питам аз, как да не живеем в очакване? Нима не можем да имаме очкавания от живота или стремежи? Или това са две различни неща?? Например не може да не мечтая да срещна мъжа на мечтите си, или да намеря работата, която да ме прави щастлива, не мога да нямам такива очаквания. Ако живея живота си без очаквания, не би трябвало да се стремя към нищо. Как да живея без очаквания, но със страст? Да правя нещата , които обичам, но без да се стремя към нищо, без да очаквам? Вие как мислисте?

Много интересно мнение от един от форумите. Аз пък мисля,ч е молитвата не само че няма нищо общо с очакванията, а дори е противоположна на тях. За мен молитвата се състои само в благодарност към Бог. Ако все пак нещо поискаме, то е казано какво точно в господнята и в добрата молитва: - Хляба наш насъщний, дай го нам днес и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници. Не ни въвеждай в изкушение, но избави нас от лукаваго, и изпроводи ни Духа Си да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление. Научи ни да правим Твоята Воля, да осветяваме Твоето Име и да Те славословим винаги. Осветявай духа ни, просвещавай сърцата ни и ума ни, да пазим Твоите заповеди и повеления. Вдъхвай в нас с присъствието Си чистите Си мисли и ни упътвай да Ти служим с радост. Живота си, който посвещаваме на Тебе, за доброто на нашите братя и ближни, Ти благославяй. Помагай ни и съдействай ни да растем във всяко познание и мъдрост, да се учим от Твоето Слово и да пребъдваме в Твоята Истина. Ръководи ни във всичко, което мислим и вършим за Твоето Име, да е за успеха на Царството Ти на Земята. Храни душите ни с Небесния Си хляб и укрепявай ни със силата Си, да успяваме в живота си. Като ни даваш всичките Твои благословения, приложи и Любовта Си, да ни е вечен закон. Можем ли да имаме очаквания към Бог за тези желания? Или от нас зависи доколко ще приемем всичко това...

Здравей Орлине, това звучи малко като теза за дисертация по теолого-психология J но всъщност е плод на много работа с моето мозъчно поле и базисни страхове. Работих доста с вината и отхвърлянето в моя живот, детство и различни ситуации, което ме е довело до сектата и зависимостта ми към намиране на сурогатна любов, ‘приемане’, ‘одобрение’ и въприемане на тяхни правила като ‘правилни’ за да fit in, дори и по този начинда вървя срещу себе си. Ти беше споменал , че в Библията има много психология и въобще в религията, вярата и т.н. Зависи кой с какви цели го използва. Има както много освобождаващи, така и много заробващи практики. Прошката е един добър пример. Учихме се как да даваме прошка, което е освобождаващо, но всъщност не сме наблягали толкова много как да искаме прошка, осъзнах, че това също е много трудно и тежко. Осъзнах, че по тоиз начин ти търсиш и молиш да бъдеш приет, а не отхвърлен. Поне с моите родители е така, и съм се заела да им поискам, както и да им дам, защото само тогава те ще разберат , че са ме отхвърляли и наранявали, особено в тийнейджърството, когато имахме много проблеми. Естествено те са с последици за мен, като липса на самоувереност, вяра в себе си и т.н. Един втори стадии от живота ми, в който не съм се почувствала подкрепена, след стадия на деството, в който бях дисциплинарно възпитавана и бита. На семинарите осъзнах Божията любов, която идва от мен, от моето висше Аз. И се запитах какви са каналите за намиране на тази висша любов, и се запитах за религията като толкова важен източник на тази любов или информацията за нея. Този голям авторитет, който не мога да пренебрегна, защото не съм научена да вярвам на себе си, не съм подкрепяна, но винаги трябва да се сравнявам с авторитетите и да си подравнявам мисленето според тях, защото виждаш ли това е безопасно. Моите родители са ме възпитавали със страх, какво да се прави. Те самите са страхливи. Такива са си. Та си казвам намерих Бог в себе си, във всяко мое начинание, порив, приемане на моите силни и слаби, добир и лоши черти, макар че това беше най-тежкото нещо да проумея. Църквата и сектата искат да се кланяш на един стерилен Исус, който е перфектен, 'безгрешен', да чакаш любовта ти да дойде отвън, от там, и за да го достигнеш, видиш ли, ти също трябва да си стерилен и безгрешен, а това означава да зачеркнеш половината и повече от половината от себе си и да вървиш против себе си, а това значи против волята Божия за теб. И когато става въпрос за твоето собствено Аз, да наложиш себе си в дадени ситуации, взаимоотношения, виждам че когато обичаш себе си и си даваш, то тогава, когато ти е най-свободно около врата, не си подтиснат от бариери , граници и др. убващи личността предрасъдаци, тогава ти си най-щастлив, най-щедър, обичаш безкористно и можеш да даваш. То ва е красивата Божия любов, това е смирението. И сега тук идва въпросът ми относно Исус като ролеви модел за тези неща. Искам да открия истинския Исус, а не този който описват като култов модел на стерилност. Има нещо really cool about Jesus, the ordinary man Jesus, the prophet and the Son of God, син божи, като всеки един от нас, но зареден с тази енергия на любовта. Искам да го опозная по този начин. Значи стерилинят Исус върви и прави чудеса и проповядва да си оставиш всичкото богатство да тръгнеш след него и проповядваш учението му. Той проповядва да си обърнеш и другата буза като те ударят. Това за мен е тотално потъпкване на Аза и тотално отваряне към всички, които искат да те наранят да го направят. Ти ще го направиш от любов към него, но това вече не е healthy. Казва нямай его, бъди празна кратуна. А привилното казва бъди справедлив към себе си и другите. Давай когато имаш и искаш, но отстоявай територята ти когато те нападат, бори се себе си, имай агресия. Най-много ме кефи сцената, в която Исус отива в храма и разпърчидосва всичките сергии, които продават неща за облага. Тук се вижда по-човечният Исус, който пази това, в коеот вярва. Не е 'обърни си бузата да те шляпнат' когато не са прави. Не дйестваш като куха лейка, в която наливат вода от едната страна, за да я излееш от другата. Той пази територията си, пази това, което е негово и на небесния му Баща. Исус е безстрашен. Той не се бои от мнението н а хората, от тяхното отхвърляне, той е иноватор и прорязва собствената си мощ и убеденост в учението си, при което го последват хиляди. Това е което аз чувствам , че нося в себе си и мога да направя с живота си, лидер, иноватор, който не се интересува от мнението на хората и може да постигне стойностни и градивни неща с идеите си, но пусто , тези лични травми, които убиват и възпират толкова много от тази жизнена сила и енергия, като вярата в себе си най-вече. Ето този Исус искам да отркия в Библията, защото от другия, който са ми инжектирали в главата, постоянно се чувствам отхвърлена, а чувствам, че има каквко да науча от него, че мога да го обичам, да му се кефя и да изпитвам респект към идеите му. Смирението, за което учим по семинарите от Исус ли е взето? Това е висша форма на Божия любов, аз го изпитах. Но тук идва пак един малък конфликт. Азът и себеутвърждаването, себебичането малко се разминават от 'стерилния' Исус и също така това смирение, в което трябва да махнеш егото, това някак си идва да ти каже, да имай Его, но не забравяй, че материалните неща от света не са токова важни, което пак влиза в един denial и някак си вина да и искаш, или пък да се откажеш от тях , за да се чувстваш добре,но пък да се чувстваш неудовлетворен, че не постигаш достатъчно в живота си. Мисля, че усях да изразя конфликта си отностно Исус, дано съм успяла. Имам нужда от малко повече examples about that cool Jesus, и как той те приема , а не отхвърля с неговото учение. Например още един такъв example е, че Исус викаше проститутките или поне тази Мария –Магдалена да седи с него, и той я приемаше, макар и обществото да я отхвърляше. Той я приемаш с любов като равна, друг е въпросът обаче дали той искаше тя да се промени, ‘за да взлезе в царството Божие’. Ето тук идва условността и това ме притеснява. Освен да се има в предвид, че освобождавайки се от тази неприятна практика тя ще бъде по- щастлива, но тук има място за лични спекулации. Има и други места в библията където се появаява стерилният Исус, не м ога да цитирам точно кои са, но са свързани с ‘не прави това или онова’. Ето тези два опозициониращи се образа на Исус ме объркват и не ми дават мира. Кой всъщност е бил Исус? И всъщност важно ли е нашето себеприемане, любов и възприятие към света и удовлетворение от живота да зависят от това кой е бил Исус и как той ни възприема? Това от моя страна е търсене на още един безусловен авторитет . Или когато получим в себе си едно добро себевъзприемане и усещане, и любов към себе си няма да ни е толова важно кой авторитет как ни е приема, по-скоро ще виждаме такива авторитети като един ролеви модели, които по собствено желание можем да следваме или да вземем от техния пример, това, което ни приляга, обогаява ни и ни прави по-добри.

Здравейте на всички.Наскоро загубих една много добра приятелка,за която страдам безкрайно много.Въпреки нелепата и смърт едва на 17 години,аз усещам силна връзка между нас,но не знам как да я използвам.Преди месец,я сънувах,прегръщахме се и целувахме на сън,беше толкова хубаво.Аз съм от Бургас,тя беше от София,преди катастрофата ми нямаше нищо нередно,обичах си Бургас много,а София не ми беше симпатичен град,но след като тя почина,погребаха я н в столицата,и живота ми се преобърна на 360 градуса.Сега мразя Бургас,не знам защо..но когато отида в София и усещам нещо много позитивно чувство,чувство на блаженство,спокойствие и красота,може би защото тя е погребана там и връзката ни там е най-силна.Не мога да обясня точно,но мисълта ми е че може такова нещо да преживееш че да обичаш истински нещо което си мразел до този момент.Мисля да се преместя там,чувствам така Мила най-близо до мен,и ме изпълва с утеха„Според вас има ли задгробен живот,или както казват повечето безсмъртие на душата.Понякога силно вярвам че не всичко свършва,след погребението ни,а и съм чувала доста преживявания от хора,който силно са ме накарали да мисля с часове,какво ли става с любимите ни хора.Споделете мнение..Разкажете нещо което свръхестествено което сте преживели,или сте чували наистина от свой близки или приятели,ще ми даде утеха,благодаря ви..

Що е Отец, Христос и Дух Светий... Ще се радвам ако някой е прочел тази книга, и още повече ще се радвам за тези, които преглеждайки тук ще я прочетат. Създадох тази тема от съчувствие към братята и сестрите, които толко много пишат, и като че ли сами се опитват да открият определения за неща, за които вече нашите свети предци са вече писали. Приятно четене и приемане!