Търси в Портала

Здравейте! Търся съвети за дете, момиче на 12 години, с поставена диагноза конверзионно разстройство.Начало - дистанционното обучение през 2020 г., с прекъсвания през лятната ваканция и присъственото обучение. Изразява се в треперене и конвулсии на тялото /неепилептични - в съзнание и може да разговаря/ - глава, ръце, крака, понякога пръсти на ръце и крака; учестено дишане с хълцане и оригване. Получават се при паника, страх, силни емоции. Всичко започна след караница у дома във връзка с домашно, последваха невролог, изследвания в болница, включващи ЯМР, треморограма, ЕЕГ, ЕМГ и т.н. Нищо неврологично. Насоки към психиатър и психолог. Лекарства - хлорпротиксен /сега 2021/, а през 2020 - атаракс. Детето е много чувствително, с паник атаки, истерии и агресия към близките в къщи - майка, баща и баба, висока самооценка у дома и ниско самочуствие навън, без приятели. Преди беше отлична ученичка, сега не учи. Паникьосва се преди изпити, защото ще се изложи пред учителя, но пак не учи (Ако я питате, уча, уча БЕ). В училище е усмихната, позитивна, учителите я описват като умно дете, вземащо активно участие в час. У дома е обратно. Изключително зависима от мнението на всички навън, голяма тревога да не се изложи, да не кажат нещо лошо за нея. Като две лица на монета - усмихнато навън и тревожно и мрачно у дома. Сменихме няколко психолога. Първата дама, още в първия си разговор изказа мнение, че детето е разглезено, много му се угажда и т.н. Което наистина е така - дълго чакано дете, баба наблизо и т.н. Но след като беше казано точно с тези думи пред детето, то не искаше при този психолог. Вторият психолог изказа мнение, че всичко при детето е ОК, единствения проблем, който вижда е, че то никога за нищо не намира вина в себе си. Пак казано пред детето и отново не иска при този психолог. С третия психолог като че ли си допаднаха, като същия сподели обаче, че когато пита детето има ли проблеми, то и отговаря, че няма, всичко е наред. И психолога казва, че тогава няма работа за нея. Отново довиждане. За съжаление всичко беше ОНЛАЙН. Търся психолог, който да умее да разговаря с децата, да успее да влезе в ума и душата, да потърси и разбере проблемите без да пита имаш ли проблем, който да работи и с родителите ако се налага. Варна Обичам безкрайно много детето си и искам да е спокойна и щастлива. Ще бъда благодарна за мнения и съвети. С уважение, Майката, която иска да помогне на детето си, но май не успява сама.

Здравейте, моля за напътствие! Имам дете момче на 2 г. Откакто стана на 1,6 г. започна, когато сме на детска площадка, да драска по лицето по - малките от него деца или да ги бута. Изключително много се тревожа от това, че проявява такава агресия. Не е при всяко дете, но се случва. Многократно сме обяснявали с баща му, че това е лоша постъпка, че така децата ги боли и плачат. Знам, че причината да проявяват агресия деца е, когато я виждат проявена от родителите си, а ние вкъщи не проявяваме такава помежду си с баща му. Възможно ли е причината да е от непроявена - потисната агресия от мен спрямо други хора? Другия въпрос, който си задавам е дали причината не е по време на бременността ми. През цялата бременност изпитвах тревожност и безпокойство, страх дали ще е всичко наред с детето ми здравословно. Ако е така - как бих могла да поправя последствията сега??? Благодаря Ви предварително!

Здравейте, имам сериозен проблем и имам нужда от помощ, ще се постарая да съм кратка и ясна. Родителите ми са строги хора (особено баща ми) и са ме възпитавали точно в този стил, но след като влязох в пубертета започнах да се бунтувам срещу това. Когато станах на 19, влязох в Колеж и започнах работа (работата започнах против волята на родителите ми). От тога естествено техният контрол над мен намаля, аз започнах да ходя по дискотеки и клубове, имала съм доста връзки.... На 23 срещнах В. той беше различен, влюбихме се от пръв поглед един в друг. Всичко стана много бързо. Малко преди това аз си бях направила равносметка, че имам нужда от партньор в живота и дете, което да осмисли иначе празните ми дни. Смея да твърдя, че съм хубаво и умно момиче, но може би глезена, труден характер съм. В. пък беше усмихнат, с него се общуваше толкова лесно. Той самият е минал през много трудности, изгубил е сестра си, когато е бил на 19-20 години. Имал е проблеми със закона, за които има условна присъда за разпространение на наркотици, а също така е и употребявал, аз също съм употребявала, но по скоро инцидентно от колкото системно (и за двамата визирам марихуана и амфетамини). От другата страна пък съм много справедлив човек, ученолюбива и трудолюбива... Обяснявам си, че се отклоних от "правия път", заради контрола, който са ми налагали родителите ми. Когато В. се появи в живота ми сякаш взаимно си помогнахме, аз забравих за дискотеките и не много смислените си връзки, а той (тогава вече употребяваше само трева), забрави и за нея. Връзката ни беше много динамична, след 2-рия месец вече живеех у тях с него с майка му. Към 3-тия или 4-тия месец баща му се прибра от чужбина и тогава стана страшно, той има проблем с алкохола. Една вечер посегна на майка му, блъсна я хвана я за гушата, беше ужасно. В. каза, че това се случва за първи път. Случи се още 2-3 пъти, но В. не е присъствал на тях. Майка му се изнесе, отиде в чужбина, а ние с него се преместихме у нас при моите родители. Към 6-тия месец от нашата връзка разбрахме, че съм бременна. Бяхме много щастливи, но за кратко. Първо започна да ревнува, да ми натяква за предишните ми връзки, обиждал ме е многократно с много обидни думи. Аз от своя страна, много го обичам, никога не съм му изневерявала (заедно сме вече от 3 г. и половина). Изтърпях всичко, обяснявах му колко ме наранява, но на него му беше трудно да разбере. След като се роди нашата дъщеря, нещата се оправиха сякаш, карахме се, но обикновено за неща покрай детето и други битовизми. На него много му тежи това, че останахме да живеем при моите родители, въпреки, че майка му се прибра от чужбина. Аз настоях, защото майка му живее на квартира, а аз исках да подсигурим добри условия за живот на детето си (сега не съм сигурна, че постъпих правилно). Баща ми е труден човек, а майка ми е доста особена, може би му дойде в повече, освен това моите родители много ни помагаха финансово, а неговите не (майка му нямаше възможност, а баща му не искаше). Когато се карахме, той първо започна да хвърля разни неща (телефони, чаши, часовници и др.). Обидите, които разменяхме няма въобще и да ги споменавам подробно. След това започна да си позволява да ме бута, веднъж ме хвана за врата, аз много се ядосах и го ударих доста сериозно (не исках, но така се получи, аз съм доста темпераментна). Малко след този случай ми удари и шамар, на който аз веднага отвърнах,после пак ме буташе, блъскаше.... но вчера чашата преля! А след всеки подобен случай казваше, че няма да се повтори НИКОГА! Обещаваше какво ли не, а след шамара се усети, че е прекалил и каза, че дори е готов да се обърне към специалист, каза че сигурно му има нещо, не можел да се сдържа. До сега обаче поне пред детето се съобразяваше, до вчера. Скарахме се за глупости, той пак хвърли нещо и аз избухнах, вече ми се гади като започне да се държи така. Карахме се и аз бясна му казах " да не би да си малоумен, че не можеш да разбереш, че не искам да се държиш така агресивно, писна ми вече", бях наистина доста груба, нашите ги нямаше, но детето беше с нас и той каза: "ще троша бе (хвърли една голяма играчка на детето), писна ми вече, проблема ти е, че много говориш" Детето се стресна много и дойде при мен, аз го предупредих да не прави така пред детето, той каза, че не издържа вече, но преди да си тръгне поне ще си направи кефа да ме пребие (не ми го каза точно така, но това беше деята). Мен не ме е страх от него! Той дойде до мен, аз бях седнала и държах детето и В. ми наби няколко шамарчета с две ръце по бузите, не ме пребил, не ме болеше толкова, но унижението беше жестоко. Аз не съм от момичетата, които се оставят да бъдат тормозени, но не му отвърнах физически заради детето, но откачих. Изведнъж човека, който до скоро съм обичала намразих с цялата си душа. Крещях му какво ли не, че е боклук, да се види какво причинява на детето си и на мен и му казах, че приключваме наистина! Отидох изкъпах детето и той ме пита пак дали да си ходи, аз отговорих: да, но той не си тръгна. Спа на дивана. На другият ден аз му дадох да разбере, че съм много разочарована, казах му че за мен е животно и че не съм променила мнението си относно нашата раздяла. Той каза, че не си представя живота без нас и е готов да се консултира със специалист. Аз му казах, че не вярвам, че нещата ще се подобрят и че не е редно да причиняваме това на детето и му дадох няколко дни да си оправи багажа, да измисли с какво да пътува до работа и т.н. Нашите знаят за шамара, не не знаят за вчера.... Чудя се дали ако не живеехме при нашите, ако не карахме кола купена от тях, ако бяхме по самостоятелни, може би нямаше да се комплексира така. Моля Ви, дайте ми съвет, струва ли си да му дам шанс, ако започне консултации със специалист? И към кой специалист в Плевен бихте ме посъветвали да се обърна? Благодаря предварително за отделеното време и търпение да прочетете дългия ми пост!