Търси в Портала

(това е откъс от книгата "Рила, когато проговори", написана от автор с псевдоним Орион. Това е псевдоним на д-р Стефан Кадиев, мой дядо) Беше зимен ден, когато отидох при него. Навалялият от преди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа. Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на "Шестдесет и шест" (Къщичката на ул. Опълченска" №66 - бел. е на Багира) Той говореше от прозореца своята "беседа". Слушателите бяха вън на двора. Само малцина имаха столове и седяха. Останалите бяха, като мене, правостоящи. Беше студено и трябваше да се подскача от крак на крак, за да не се измръзне. Над всичко изпъкваше неговата усмихната фигура, оградена от рамката на отворения прозорец. Ставаше тихо чудо. Душата се откъсваше от самия мен и се отнасяше някъде надалеч, на съвсем друго, непознато, топло и приятно място.Там, пред моите нозе, минаваха на върволици 7 египетски царе, принцеси, оживяли мумии, проговорили като живи наши съвременници, индийски махараджи в тържествени процесии на бели слонове, накитени с диаманти. звездните светове ставаха прозрачни, понятни, живи, величествени, свои, всичко, що беше минало, бъдеще, близко и далечно изглеждаше естествено и красиво:широк, величествен живот в милиарди ликове. И сред този живот, стояхме ние, хората, пробудени, търсещи съзнания, блуждаещите огньове, родени незнайно къде и устремени към непозната цел. Ние, хората, натоварени от противоречия, обречени на страдания, и все пак със спомена на неизброимата чудна реалност, от която сме частички. Сред тая бореща се за щастие върволица от хора бях и самия аз- беден студент, с малко познати и близки, съжител на таванските плъхове, трудолюбив и амбициозен, влюбен, с препълнено от въпросителни бъдеще. Когато го слушах, тиха светлина се разливаше върху всичко това, що беше в мен съмнение и загадка; светлината на някакво странно проумяване. някаква чудна, благодатна топлина обгръщаше сърцето ми: топлината на неизразимо благоразположение към цялата загадка на живота заедно с всичките му противоречия. Някаква тиха надежда се усмихваше срещу зиналите проблеми на сърцето ми. Те самите ставаха от врагове, каквито ги чувствах по- рано, на засмени доброжелатели. Аз се прибирах на моя таван богат с надежди и радост. Това беше преди много години. Аз живеех и работех, проучвах живота, сравнявах и мислех. И всякога, когато наближавах потока на неговата мисъл, струваше ми се, че се надвесвам над най- голямата дълбочина на моята собствена мисъл, озарена до най- дълбоките и бездни от изобилна, слънчева светлина. При всички случаи на живота, когато наближавах към него, аз чувствах свобода и подем. ............ По- рано Учителят разгъваше палатката си до големия камък край второто езеро. Тая година палатката му беше горе на удобна площадка по склона на планината, прикътана всред клековете. От там лагерът се виждаше като на длан, а неговият общ шум долиташе като тихо бръмчене. Като шума на морето, морето на живота, шумящо пред нозете му, след като го е пропътувал и е застанал като фар на крайбрежието му.

Cъбора на Рила 2010 Cъбора на Рила 2010 от Тошко Мартинов Cъбора на Рила 2009 Cъбора на Рила 2007 Cъбора на Рила 2007 - 2

Кухнята (втори откъс от "Рила, когато проговори") Обичах да навестявам кухнята. Не само защото около казаните е топло и уютно, въпреки пушека, който никога не улучва комина и дълго се върти на едри кълба из кухнята, въпреки големите дъждовни капки, които намират пролуки през плочите на покрива и улучват точно врата на посетителя в самата минута, когато вън дъждът е спрял. Не само защото тук можеш да намериш най- голямото богатство на планината- едно канче топла вода. Не. Който познава живота на тия хора тук и се е вживял в него, лесно разбира притегателната сила на тая опушена каменна сграда. Последния път, когато ходих в кухнята, валеше дъжд. Въздухът и земята бяха нагизнали от влага. Галошите ми едва задържаха нашествието на водата от всички страни. В самата кухня беше малко кално- трябваше да стъпвам по плочите. Бяха дежурни добрите познати А, Б, В, Г, и Ж, а дядо Благо носеше вода с лодката. Водата беше вече донесена и се грееше в големия казан. Чайниците клокочеха. Основата на трапезата на тоя ден беше зеле. В единия ъгъл беше стоварена цяла грамада зелки. Трябваше да се очистят горните листа, да се очистят кочаните и да се накълцат. Готвеше се обяд за триста души здрави хора, на които никога не липсваше апетит. Всичко в кухнята беше в движение: ножове, ръце и уста. Отначало, докато се започне работа, се водеха оживени разговори. После нямаше какво да се приказва. Започнаха песните. Изпяха се един подир друг всичките куплети на първата песен от песнопойката – “Зора се чудна зазорява”, с всичките възможни повторения. После се навлезе в сериозната гама на песента- “Ще се развеселя”, после- “Напред да ходим смело”, после- “На учителя покорен” и така нататък. Не се достигна даже до песента “При извора”, когато всичкото зеле беше вече очистено, нарязано, влязло в казаните и наполовина сварено. Идваха, разбира се, и братя. Те не вършеха нищо полезно. Само слушаха, пъхнали ръце в джобовете, грееха се на огъня и тук-там поддържаха песента с някоя и друга басова нота. Минути и часове вървяха, към зелето бяха прибавени и картофи, музикално очистени при помощта на втората част на песнопойката. Ако бих бил малко повечко вярващ, бих почти повярвал, че това е магията на тихото озарение, любовта и радостта, които се примесват при готвенето и.