Търси в Портала

Какъв е смисълът на прошката? Може би тя е ключът към разширяването на съзнанието и развитието ни. Кога ми се налага да простя? Когато нещо в мен самата или в света около мен противоречи на очакванията и желанията ми,нарушава някакви мои норми и правила за добро. На кого прощавам? На себе си и своите очаквания, желания, правила. Как прощавам? Приемам ги, разбирам защо и как са се появили и как са успели да се превърнат в условия за любовта в мен. Защо прощавам? За да разчупя оковите, които сама съм си сложила, да премина отвъд границите, които сама съм си очертала. Кое е задължителното условие, за да мога да простя? Вярата, че всичко, което се случва в мен, с мен и около мен е за мое и на другите добро. Какво печеля след като простя? Израствам и проглеждам за смисъла и предназначението на всичко, което е в мен и около мен в момента. Как се чувствам след като простя? Щастлива и спокойна.

Физическото несъвършенство е дадено на душата, за да забележи и осъзнае истинските ценности на света и хората около себе си, както и да се почисти от гордост, ревност и тщеславие и да се научи на смирение и мъдрост. Може би точно непривлекателният външен вид ще и помогне да отвори резервите си от безусловна любов, доброта, истина.... Помните ли Квазимодо? Физическата красота е своеобразен изпит за душата? Дали ще успее да се опази от изкушенията на ласкателството, дали няма да загуби смирението и дали няма да превърне красотата си в разменна монета за любов, внимание, власт, слава... Дали ще устои на гордостта, презрението към по-непривлекателните, ревността... Помните ли "Огледалце, покажи ми, друга има ли в света....." Физическата красота, както и несъвършенството са урок и изпит за хората, които възприемат образа на човека като красив или грозен и поставят отношенията и поведението си в зависимост от тази преценка - без разлика дали преценят другите или самите себе си.

За мен вярата в себе си означава вяра в програмата, заложена в нас без участието на личността ни - личността само дава инструментите за реализацията на програмата, но не и самата програма... Само по себе си поставянето на цели и "писането на програми" е механизъм на работа на личността, но само на такива цели и програми, които са подчинени на предварително заложената. Самата личност е продукт на основната ни програма, а не обратно. Ние се раждаме с тази вяра в себе си - тя осигурява адаптацията ни към средата и развитието ни. Иначе как да си обясним увереността и смелостта, с която детето усвоява новия свят и прохожда.... Когато, обаче, настъпи момента да се "вкара в пътя", т.е. да се възпита детето, възрастните обикновено не съзират друг начин да се справят с тази зададча, освен като отнемат неговата свобода и го вкарат в рамките на правилата на поведение и мислене, приети в съответната общност. Най-лесният начин да се направи това, е да се разклати вярата на детето в себе си (като непрекъснато се критикува, иронизира, осъжда) и/или тя да се изопачи в зависимост от доверието на други, "авторитетни" личности и групи в неговите способности и лоялност. Затова за най-"добри" деца се обявяват послушните! Непослушните много често са тласнати в глуха линия и "стимулирани" с мълчаливо или открито неодобрение. Много малка част от тях запазват вярата в себе си. Нещо подобно, мисля, се получава и с любовта към себе си. Когато тя се постави под въпрос или се разклати с методи, подобни на посочените по-горе, детето става зависимо от порциите любов, които ще му даде групата му - превръща се в марионетка и (в по-лош вариант) в енергиен вампир. Но, има светлина в края на тунела - порасналото "дете" може самО да осъзнае зависимостите и да си върне вярата в себе си и любовта към себе си. (Всъщност, те никога не си отиват от него май - само се подтискат и разклащат.) Ако разбираме механизма, по който се прави това, можем да поправим щетите в нас самите и да не допускаме същите грешки с децата си.... Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена? Първите отговори, които ми минаха през ума бяха от моя личен опит: - Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите. - Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш - Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. Сега по това разпознавам дали целта съответства на заложената в мен програма - ако не успея да я постигна с нормален разход на енергия и с радост, значи, тя е била в противоречие или настрани от "главната" програма. Случвало ми се е да прочета, че вярата в себе си означавала вяра в принципите си и осъзнатото им прилагане.... Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна "вяра в себе си" - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си. Сега знам от опит, че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата, когато човек осъзнае, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него, тогава спира да изпитва болка от оценките и реакциите на другите, от неуспехите си да бъде "добър". Вярата му в себе си не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител. В отглеждането и поддържането на вярата в себе си може би се крие и отговорът на въпроса как да преодолеем страха от себе си.... Всъщност като спрем да го преодоляваме. Ако се стремим да преодоляваме нещо, ние допускаме неговото съществуване и го усилваме дори, за да имаме достоен противник... И колкото повече се борим със страха от себе си, толкова повече неща съзираме в себе си, от които да се страхуваме... Вместо тази борба може би е по-разумно да отглеждаме вярата в себе си и в доброто,заложено в нас от Бог... Напоследък ми зачестиха ученици-възрастни с дефицит на вяра в себе си.. И представете си, те искрено вярват, че като осъзнават недостатъците си и слабостта си, като се страхуват от това, което е заложено в тях и не могат да контролират или изкоренят, те проявяват реализъм, благородна скромност и смирение...! Наблюдавам ги внимателно и стигам до извода, че причината е във високите критерии и изисквания, очаквания, които те поставят пред себе си и разбира се, усещат, че не са в състояние да постигнат. А тези високи критерии и изисквания са симптом на гордост, суета, претенциозност не само към себе си... Когато ги убедя да поискат от себе си нещо малко, реално постижимо без много усилия и талант, вярата в себе си им укрепва... а заедно с нея и вярата в доброто и силите у другите. Още една спънка за растежа на вярата в себе си може да стане обвързването на определени очаквани резултати от някаква конкретна дейност или сфера с вярата в себе си по принцип. Провал на дългогодишна връзка или в семейството, например, може да послужи като "доказателството" за "мен не ме бива". Характерно е за тийнейджърския период, но често си остава за цял живот... Лечението е просто - неуспехът се преосмисля като успех (намира се "печалбата в загубата" или "доброто в злото") или като разчетен знак усилията да се пренасочат и целта да се смени (неуспехът да се реализираме в желана от нас сфера може да ни принуди да открием мястото, за което сме били създадени)... Когато се научим да благодарим за неуспеха и грешката си, а после да си обясним защо можем да им кажем благодаря, вярата в себе си се издига над конкретиката на ежедневието и става безусловна.