Колкото по-духовен става човек, толкова по-обикновен става.
Колкото по-духовен или по-себеопознаващ се, или по-индивидуализиращ се става човек, толкова повече разбира първо, че е част от едно цяло. По-точно част от цялото. От едното.
Второто, което се осъзнава е, че всяко действие, всеки недостатък и всеки достатък имат своя собствен смисъл в задачата на човека и няма какво да се пъне да се прави различен от това, което всъщност е. Разбира, че всичко има значение и е просто един човек, който просто трябва да изживее живота си.
Странично последствие е, че човекът започва да се обръща към онези подтици и стремежи, които доското е потискал и осъзнава потребностите и желанията си. Което му позволява да осъзнае, че няма много разлика между него и бай Пешо бакалина. Защото всяко неотработено желание го държи в окови.
След като си позволи потиснатите желания и потребности се оказва, че човекът като се отрича от това да бъде обикновен се самоограничава. Обикновеността го свързва със Вселената, а прекаленият стремеж да е различен (уж по-духовен) го отделя от нея и така всъщност има по-малко възможности. Силен е единствено, когато е слят със нея, когато е обикновен.
На мен ми помага повече за осмислянето на това следната формула на Учителя:
"Господи, ти можеш всичко. И Духът ти, който излиза от Теб, може всичко. И чрез Духът Ти, който ме ръководи у управлява, аз мога всичко."
Не е нужно да казвам, че ще съм благодарен за всякакви коментари и идеи
П.С. Някой да не вземе да си помисли, че отричам духовността. Това е пак крайност.