B__

Октим се опитва да обясни, че има прераждане и се опитва да го докаже чрез предположение и базиран на него парадоксален извод. То тази работа май пак не е в доказателствената сфера. Я да докажем, че има прераждане, ама как ще ми докажеш, че точно аз пък съм прероден?!?! Примерно, че аз не съм преродения Октим, който си мисли, че в момента пише той, а не аз. Или по-точно една от няколко десетки проекции на Октимв няколко светове. Абе тука, ако задълбаем, ще се окаже, че моя котарак (мау) има родствени връзки с Крокодила Гена, който пък ми се пада нещо чичо на пара-пра ......пра-дядо ми от първичния бульон. Еми смени жената де Тоест, реши си проблема и тогава ще ти дадат друга жена за друга задача. Много ми се мисли, че проблема не е на двамата, а си е лично твой. Ей затова, че го прехвърляш и на жена си, т.е. прехвърляш отговорността си, не си го решил няколко прераждания досега. Нали знаеш първия закон на прераждането? П.С. В момента тук се опознаваме. Затова задаваме толко въпроси. По-добро познаване - по-добро разбирателство и взаимопомощ

Естествено, че не го препоръчва. Както казвам, аскетизмът като вегетарианството пак е предимно белег за духовно развитие Прави ли ти впечатление описанието на аскетизма и някои неща от учението на Учителя?

Светците и учителите никога не са разглеждали ограниченията в храненето изолирано и от гледна точка на здраве или външен вид. Разглеждали са го от гледна точка на аскетизма. Аскетизмът освен поста включва и молитва, изолиране от света за известно време, добри мисли, отказ от осъждане, отказ от страсти и т.н. Аскетизмът е смисълът и истинската духовна работа, а не вегетарианството само за себе си. Аскетизмът включва наистина ограничения в храненето. Най-малкото спазване на пост, но и ограничение на приемането на вода. Ограничения свързани с къпането, носенето на дрехи и намаляване използването на материални придобивки. Смисълът на ограниченията в храненето и материалните удобства е намаляване на връзката на душата със земния живот. Съответно изплуване на Божественото у човека. Какво би станало, ако човек намалява консумацията на храна с цел удължаване на живота на животни и растения? Той ще бъде свързан с живота на тези растения и животни, т.е. ще бъде засилена връзката със земното, а не с Божественото. Аскетът намалява храната, за да намали своята нужда от живота и страха от смъртта. Другата основна страна на аскетизма е усамотението или духовната хигиена. Човек се оттегля от страстите на живота за известен период от време. Не получава никаква информация за света, не се опитва да защитава нищо и никого. Опитва се да се изолира от страстите на света, да прочисти душата си от желания, омраза, завист, ревност и т.н. Смирението е търсенето състояние, а молитвата е начина. Говорейки какво е полезно за духовното развитие като средство, то това е аскетизма. Той пак е средство, белег за духовно развитие, но показва много по-ясно какъв е смисълът на ограниченията и лишенията. Смисълът не е свързан с това, което става на тази земя, не е земен, а Божествен.

Имам усещането, че някой в света чрез яростна борба срещу месоядците се опитва да представи вегетарианството като секта, чиято догма е вегетарианството и така да отвърне хората от него. Или по-точно да отвърне хората от учителите, които обикновено са вегетарианци. Яростната надпревара да отхвърляш нещо води до това усещане у хората. Другото е, че светците и учителите никога не са разглеждали вегетарианството изолирано и от гледна точка на животни, здраве или външен вид. Разглеждали са го от гледна точка на аскетизма. А аскетизмът отсвен поста включва и молитва, изолиране от света за известно време, добри мисли, отказ от осъждане, отказ от страсти и т.н. Аскетизмът е смисълът и истинската духовна работа, не светския поглед върху вегетарианството.

Сещам се, че Учителя беше казал, че и прекалената светлина складирана в нас може да е лошо. Човек може да продължава да отива към Бог и когато се развива, и когато деградира. Просто на нас ни изглеждат нещата добри и лоши.

Моля спазвайте предназначението на съответните теми. Горният пост е за темата за вегетарианството и месото, а не за тук, където се обсъжда съвсем друго.

Мдааа, оказва се, че няколко години съм работил съвсем близо до мястото на Учителя. През тези години се оформи чувството за безмислието на материалните стремежи и нуждата от нещо по-добро. Дали пък имаше значение близостта?!

Ще споделя като неспециалист. Е, учил съм, ама малко педагогика. Основният причина да съществува учителя е разпредметяването. Това, което е написано и уж всеки има достъп в книгите и библиотеките обикновено не може да се разбере добре, ако учителят не го е разпредметил. За тази цел учителя трябва да има връзка с класа си и да познава учениците си, както и те да го познават лице в лице. Има една шега, че учителя влиза в класа, избира си най-тъпата физиономия и обяснява, докато на нея й стане ясно Без практика никой предмет не може да бъде научен. Учителят следи всеки ученик, всеки час как усвоява материала и практически го прилага. Дистанционно това няма как да стане. Е, пишат се есета, но самите есета са ограничена форма на практическа изява на наученото. Има предмети, които просто няма как да се усвоят у дома. Идеален пример е трудовото обучение, при което надали ученикът може да си спретне добра домашна работилница, а и защо да го прави. Предмети като химия и физика също исизкват добра материална база, а и много важно е присъствието на учителя, за да не гръмне ученика нещо с някаква химическа бърканица. Освен това някой химически вещества са с ограничена употрева и могат да се използват само на контролирани места. Едно такова е училището. Съпреживяването между учениците води до по-добро разбиране на учебния материал и осъзнаване на въздействието му върху хората. Ученикът може непосредствено да види как учебния процес се отразява на учениците. Освен това споделянето и обсъждането между учащите се е незаменимо при допълнителното изясняване на материала и неговата социална и човешка компонената. Защото те обсъждат помежду си и това. Как ще стане това дистанционно не знам. Е, има чатове и форуми, но те не заменят живото общуване. Учебните заведения организират и групови занимания, които са екскурзии, спортни прояви, прояви относно политически събития (празници), семейни прояви, които помагат за социализирането на учащите и подготвят тяхното влизане в обществото. Влизането на учащите в обществото е основна задача на образователната система. Страничен ефект е социализацията, без която може и да натрупа големи знания, но да ги използва в стила на робот. При колективното обучение груповата работа е като груповата работа прри психотерапевтите. Учащите се учат да живеят, да понасят живота, да съпреживяват, да бъдат човешки същества. Иначе получаваме още някаква пародия - творение на Интернет. Казва се, че 80% от информацията се добива не чрез думите, а чрез езика на тялото, личното присъствие и съпреживяването. Това е важно не само за усвояването на знания и способности, а и за това човек да усети човека до себе си близък. Дистанционното обучение само моеж да засили изолацията между хората. Според мен най-добрия вариант е Валдорфово присъстено училище. Какви са последните новини, ще има ли таквоа в България? За дистанционно обучение почна да се говори най-вече от големите корпорации, които произвеждат Интернет оборудване и системи. Колкото повече трафик (а дистанционното обучение създава), толкова повече ще се продават стоките им, толкова повече ще печелят.

Елф, а къде точно в Мърчаево?

В тази беседа има чудесна техника. Другото е, че освен синхроничност има и забавена синхроничност. Ключови "горещи" неща, за които сме дискутирали, са изяснени в нея. Леко трепкане на съзнанието при срещането им

От "И очите ми видяха Изгрева", Николай Дойнов. "СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ Беше 1939 година. Демонът на войната вече тържествуваше и всички с тревога се заозъртахме. Помня по това време, нещо работех на Изгрева и Учителя се спря при мен. Това Той често правеше, идваше, когато се бях заел с нещо там и нерядко ми помагаше, щом имаше нужда. Като видя тревожното ми лице, Той каза със загриженост в гласа: „Тази война ще продължи години, години наред.“ И така със задълбочаването на това човешко безумие тревогите и неприятностите растяха от ден на ден. Дойде и вестта за гоненията на евреите от хитлеристите в Германия и в държавите, които вече бяха тяхна територия, а също и за техните съюзници, каквато беше и България, подписала Тристранния пакт. През март 1943 година министърът на вътрешните работи Габровски издава заповед за депортиране на евреите в Полша, подписана от царя. Учителя разбира това и нарежда да повикат Лулчев. Лулчев пристига веднага. Като военен той беше дисциплиниран човек. Учителя застава пред него и твърдо му казва: „Веднага намерете паря и му кажете, че ако допусне да изпратят българските евреи в Полша, то от престола, царството и династията му и помен няма да остане!“ Лулчев тръгва да търси цар Борис. В софийския дворец не го намира и никой не знае къде е. Заминал е инкогнито, без да се обади някому. Лулчев отива в двореца Враня, в Костенец, в Чам Кория, но и там го няма. Лулчев се връща в София при Учителя и му разказва за неуспешната обиколка. Учителя се отдръпва за миг в стаята си, след малко отваря вратата и произнася само една дума „Кричим“ и затваря вратата. Лулчев веднага тръгва с кола за Кричим и намира царя да се разхожда из двора на земеделското училище. „Кой ти каза, че съм тук?“ - строго го посреща царят. Лулчев му отговоря: „Прати ме г-н Дънов, да ви предупредя, че ако допуснете да бъдат интернирани българските евреи в Полша, то от династията, от трона и държавата Ви и помен няма да остане.“ Царят веднага се връща с Лулчев в София, изисква заповедта от Габровски и я скъсва. Така в последния момент българските евреи бяха спасени. "

А достъпът свопбоден ли е?

Положителното мислене (както аз го разбирам) е доста свързано с отношението ни към другите. Отношенията към другите можем да разделим на няколко основни типа, два от които са: очаквания към другите и изисквания към другите. Очакване е например да искаме хората във форума да пишат на кирилица. Когато очакването ни не се сбъдне, то човешката природата е такава, че очакването преминава в изискване. Изискваме вече от човека да пише на кирилица във форума, а модераторите се грижат за въдворяването на това изискване. Мое очакване отначало в този форум беше, че хората трябва да разбират поне рационалното зад моите мнения. Когато това очакване не се сбъднеше, се включвах в препирни със всяко новопоявило се мнение. Откакто се отказах от софизмите и желанието да убеждавам на всяка цена, пиша по-малко мнения и те са по-синтезирани и универсални. Този отказ от това да съм прав на всяка цена ми показа какви са моите заблуди, но така успях и да видя с какво си служат други хора във моя живот с цел да убедят някого в своята правота. С изтънчени манипулации. Ако не опознаем „лошите” си страни, то няма да можем да опознаем и реалността около нас. Очакванията към другите са израз на нашите желания. Отначало си мислех, че „помагам” на другите като се опитвам да ги убеждавам в моята теза. Помагам им като ги „светвам” за правдивото в живота. Помагам на тях, на обществото и ставам по-добър. След това установих, че моето изискване другите да разберат и приемат моята теза наистина се дължи на желанието ми да съм по-добър. Тук, обаче, има едно голямо но. Да съм по-добър за мен означаваше да съм повече от другите, да съм по-умен, по-напред. Зад желанието да съм повече от другите стоеше желанието за осигуряване на сигурност. Зад желанието за сигурност стоеше страха от новото и различното. Зад страха от различното стоеше натрапен семеен мисловен модел. Повечето от изискванията ми другите да се съгласят с мен са били продиктувани от страха за промяна и желанието за защита на семейния модел. Така че част от положителното мислене е да нямаме особени очаквания и изисквания към другите. Да не се опитваме да ги променяме и убеждаваме. Да не изпитваме силни чувства и емоции към другите. Да не изпадаме в прекалено състрадание, защото техните изпитания и страдания са за тяхно благо и те основно трябва да се справят с тях. Затова според мен основната техника на положителното мислене (след малко ще го формулирам) е да се анализират коренните причини за нашите очаквания и изсиквания към другите хора и себе си. Тъй като другите хора са огледалото, в което виждаме себе си, нашите отношения с тях говорят не за тяхната същност, а за нашата собствена. Техника, която ползвам вече от години, е за всяко нещо, което правя, почувствам или помисля, да си задам въпроса: „Това защо го правя? Откъде дойде това нещо? Как се породи?” Разбира се човек ще лудне, ако се опита наистина за всичко да го прилага. Трябва да има баланс между енергия и приложение като при това трябва да видим за кои неща избягваме да си задаваме този въпрос и да видим това пък откъде идва. Няколко пъти съм споменавал двата гарвана на Один. При горния процес човек трябва да преживява действието, чувството, мисълта и едновременно с това да ги анализира. Защото, ако не преживяваме нещото, няма да можем да го анализираме. То ще потъне в несъзнаваното и ще е непознаваемо за нас. Когато разберем коренните причини на чувства и отношения (съдейки по мене си) към другите, то ще сме опознали себе си. Така ние рабираме по-добре другите хора, разбираме и себе си. Падат отрицателните нагласи и ние сме склонни да простим. Мисленето към другите се променя в положителна посока. Себевъзприемането се променя в положителна посока. Ето това е положително мислене: да обичаме повече другите и себе си. За да направим процеса по-продуктивен, трябва да позволим на нашите потиснати емоции и мисли да изплуват. Ние сме ги потиснали, защото сме ги обявили за „лоши”. Може да си кажем: „Искам всички мои чувства, жеания и мисли изплуват. Няма да казвам, че някое чувсто, желание или мисъл е лоша. Няма да се упреквам за това, което мисля или чувствам, или правя”. Може насочено да се направи анализ и да се хващат моментите, когато класифицираме нещо в нас като лошо и се опитваме да го потиснем. Както казах, ако сме потиснали нещо, няма да можем да го опознаем, а като не го опознаваме, то несъзнателно ще ни пречи на положителното мислене. Това означава да се опитаме да свалим себеупрекването към себе си. Едно от моите самоупреквания се оказа свързано с храната: „Защо ядох сладко, защо смесих сок и основно ядене и т.н.” И при мен това самоупрекване за храненето си вървеше тихично на несъзнавано ниво. След като го осъзнах се оказа, че изведнъж почнах да ям по-малко. Явно техниката действа. Стигаме до ролята на целите за положителното мислене. Моята цел да се храня по определен начин ,освен че ме измъчваше, постигаше обратния резултат: ядях повече. Целите са свързани с два вида желания. Желанието за постижение и желанието за контрол. Желанието за контрол се засилва от изискванията на поставената цел за контролиране на действителността с цел постигането й. Всяка цел налага и план за своето постигане, а всеки план налага контрол над действителността, за да може да се осъществи. Желанието за постижение обвързва психиката си с постигането на желания резултат. Виждаме, че прекаленото гонене на цели усилва желанията у нас. Буда е казал, че най-добрия начин да не постигнеш нирвана, е да искаш да постигнеш нирвана. Интересен е механизма на въздействието на поставената цел. Когато поставяме цел и очакваме резултат, ние обявяваме резултата за добро, а всички останали изходи за лошо. Човешката психика е такава, че и всичко свързано с нежелания резултат обявяваме за лошо: ситуации и хора. Когато целта не се сбъдне (дори това да е само относно определения срок), ние изпадаме в разочарование, което ни изсмуква енергията и в изблик на агресия към „лошото”. Изблик на агресия към ситуацията и хората, заради които желания резултат не е постигнат. Любовта намалява, ние сме изтощени от душевни терзания и нямаме сила да направим още един опит. Затова друга част от положителното мислене е да не се обвързваме с резултата от нашите действия, да сме готови за всеки изход, за всеки резултат. Да виждаме Божия промисъл във всичко, тъй като Той знае по-добре от нас кое е добре за нас. Когато не сме обвързани с резултата, се оказва, че ние повече вярваме в способностите си – не губим енергия и сме готови да направим 100 опита, докато достигнем до правилния, който ни дава резултата по правилния начин. Хората, които са обвъзрани с резултатите лесно се отчайват и изпадат в униние. Затова, който иска да мисли положително, трябва да се държи далече от тези състояния, да анализира причините за тях, за да разбере тяхното безмислие и отново да е годен за дела. Контролът и създаването на план ни заключват. Виждаме само нашия план и неговите стъпки като единствен възможен вариант. Да, но това е бил нашият план в момента Х. Той е създаден при едни условия на момента Х. За момента Х този план трябва да е прекрасен. Да, но планът се прилага в момента Y, когато Вселената вече е в съвсем различно състояние. Всяка частичка от Вселената повтаря цялата Вселена. Ако в момента Х нашият план е отговарял на Вселената, то в момента Y той вече не отговаря. Изглежда не би бил особено успешен. Не казвам да няма планове, а те да се изпълняват в настоящия момент. Всеки момент е уникален със своите варианти. Във всяка наша стъпка ние не трябва да се заключваме със предефинирания в плана изход, а да се огледаме за повече варианти и е вероятно да открием, че има по-добър вариант за действие за момента. От психологическа гледна точка привичните модели на поведение на човек са си едни планчета. Детето е счупило вазата, бой. Жената е загорила манджата, няма подарък. Планирането създава у човека такива закодирани стандартни реакции. Психолозите се шегуват, че признак на лудост е да правиш все едно и също, а да очакваш различен резултат. Така стигаме до следващата техника. Неочакваната ситуация или резултат почти винаги може да ни фрустрира. Сега е моментът, когато планът не се изпълнява. Сега е настоящето, в което можем да потърсим правилното действие. В такъв фрустриращ момент трябва просто да се сетим защо сме се фрустрирали и да се отпуснем, да отпуснем съзнанието. Втория гарван да ни издърпа леко и да се погледнем от страни. Да си кажем : „ей сега ще разбера смисъла на ситуацията”. Да спрем за малко мислите и да се оставим да ни хрумнат всички възможни варианти на реакция. Да избереме от тях най-добрия за случая. След известна практика се получава. Практикувам го от години и пак трябва да кажа, че това, че не можете да го правите постоянно, е нормално. Когато човек е анализирал в себе си типична своя реакция (стандартна реакция, типична реакция, кармичен белег), то при следващото й настъпване за секунда може да я идентифицира и да се усети, че има повече възможности за избор. За отпускането на съзнанието има различни техники като може да се ползва и книгата на Хюит „Развиване на психичните сили”. След практика отпускането става за част от секундата, независимо от физическото натоварване. Въпрос на желание и фокус на съзнанието. Така стигаме до следващата черта на положителното мислене. Може и да планираме, но живеем истински в настоящия момент. В настоящия момент трябва да търсим всички възможни варианти за реакция. Така избягваме закостенелия мисловен модел, опознаваме се и се разширяваме. Изключително важно за положителното мислене е да не се мислим за повече от другите. Бог е създал всички точно такива, каквито трябва да бъдат и в този смисъл пред Бог всеки е равен. Всеки е точно равен на нас, но може бо на различно еволюционно ниво. Злото е нееволюирало добро. Ето само някои интересни моменти, които показват, че се мислим за повече от другите. Гордост. Доста са неочаквани, повярвайте: - Да се дразним на някой (мдам, и аз все още го правя) - Да мислим, че сме по-добри от някой - Да не позволяваме на другите да ни помагат - Обидчивост - Излишна безчувственост или излишна чувствителност - Да използваме префърцунени и неразбираеми думи - Да се самобичуваме - Да мислим, че духовната работа ни прави повече от другите - Да сме прекалено работливи (къде остана деня за почивка и молитва?!) - Да желаем някому наказанието Това разбира се е доста набързо предадено. Свързани са и нещата, които съм писал по темите „Заключват ли ни заключенията?”, „Как да вземаме решения?”, „Его заблуди”, „Същността на съдбата”, „Езикът на символите”, „Какво значи да си осъзнат?”, „Какво значи да си гъвкав?”

Това за мен ли се отнася? Мисля, че по отношение на мненията за всичко, съм много след теб. Ами Ани, животът е много по-добър, ако не се наемваме всичките неща да ги приемаме лично. Ето сега ти казваш, че не съм сговорчив в тази тема. Ако се емна да влагам лични чувства и ще си пишем до вечерта. Както ме цитираш "Самообладанието и самоконтрола не могат да бъдат самоцел, защото така са непостижими." Тоест самообладанието и самоконтрола не могат да са самоцел, т.е. да са резултат от контрола. Не можеш да постигнеш самообладание в ситуацията, ако не откриеш първопричините за липсата му. Както съм казал в мнението ми и тук в тази тема за причините. Самообладанието е резултат на това, което сме, на това, което сме опознали от себе си, а не на контрола. А самият контрол без себепознание е невъзможен. Как ще контролираш нещо, което не познаваш?! А след опознаване нужен ли е контрол се чудя аз?! Поне малко е нужен, както съм казал, че мисля. Нищо не става без тласъка на съзнанието. Всеки си решава колко контрол да вложи. Границите са от 0 до 100. Не мисля, че изразеното ми мнение обвързва някой със задължението да го следва. Това, че мнението ми е различно, не обвързва никой и не е опасно за никой със своето различие. Малките деца също имат мнение за всичко. Ако искате, гледайте на мен като малко дете и знайте, че "мнението е като дупето, всеки си го има" Това, което би ми било интересно обаче, е да чуя лични преживявания по темата. Да видя как ближния се спрвя с тези неща.

Добреееее…..виждам, че темата е подобна на тези за секса и парите: ) Ще се опитам да отговоря общо и на всеки, който има интересно мнение. Това го казвам, за да можете да прочетете дългия ми пост до края : ) Какво представлява абсолютният контрол? Да се опиташ да контролираш всичко във вътрешния си и външен свят. Тоест, за всяко нещо да имаш мнение. Да си доволен или недоволен от всичко и да се стремиш да запазиш текущо положение, ако си доволен и да го промениш, ако не си. Питам в този случай, къде остава Божията Воля?! Ако ние се стремим към абсолютен контрол, то се стремим да елиминираме съвсем Божията воля. Не ви се струва очевидна връзката между абсолютния контрол и пълното отхвърляне на Божията Воля? Да имаш мнение за всичко, да знаеш за всичко дали е правилно или не, те изстрелва на престол редом със Свръх-първичното. С това, което знае всичко. С това, което знае как точно трябва да се развиват нещата за всичко. Егаси и гордостта биха казали в „Пълна лудница”. Да се опита да кажеш на Вселената как трябва да си върши по-добре работата. След като виждаме, че абсолютния контрол се бие директно с Вселенските закони, т.е. с Божията воля, то къде е границата? Какво можем да контролираме, а какво не трябва и то от гледна точка на запазването на здравето? Който рита срещу законите, Вселенски или светски, влиза в затвора, светски или собствен душевен. Може би знаем какъв е критерия, по който да определим кое да контролираме, а кое не. Val68z казва, че трябва да търсим рационалното, а не формата. Учителя е казал: „Това, което сте разбрали, не сте го разбрали, а това, което не сте разбрали, сте го разбрали”. Пак за формата. Човек не е само рационално, не е само логика. По-лошото е, че рационалното пречи на разбирането. Рационалното, логиката, това е контрол : ) По горната фраза от Учителя излиза, че това, което не сме разбрали логически, е истинското знание. Ние хората все се опитваме да разберем рационално нещата и така губим смисъла. Не е очевидно, че Учителя казва, че рационалното знание не е знание? Нека пак да прочетем: „Това, което сте разбрали, не сте го разбрали, а това, което не сте разбрали, сте го разбрали”. Това, което не сме разбрали, т.е. не можем да си го обясним рационално, е истинското знание. Val68z дава много добър цитат, който потвърждава правилото, че това, което се опитваме да контролираме, ни обладава напълно: „"...Едва сега той започва да разбира простата истина, че ако наистина иска да се отърве от негативното чувство или от негативната мисъл, то вместо да се фокусира върху тях постоянно и с това да ги подхранва и съдейства за растежа и развитието им, той трябва да се фокусира върху противоположното - върху позитивното начало и с това то да бъде захранено, за да получи възможност да расте и да се развива. Примерно, ако ученикът е много нетърпелив, то постоянно мислейки за този свой недостатък, той просто ще го подхранва и ще му удължава живота.” Ако прекалено много искаме да се отървем от негативните си чувства и мисли, ако искаме да ги контролираме, то постигаме обратния резултат. Те ни обладават. Ех, харесва ми тази дума….но на обладавания няма да му хареса : ) Станимир, в темата „Разделяй и владей” казва нещо, което е много точно и се различава от широко-афишираната булевардна литература относно положителното мислене: "Когато в желанието си да мислим положително се стремим да изкореним отрицателните мисли, това вече не е положително мислене. Положително мислене не е и това да чакаме позитивните ни очаквания да се сбъднат. Напротив, част от позитивното мислене е да сме готови да приемем дори и най-тежките възможни последствия и въпреки това да продължаваме да вярваме в постигането на желания резултат." Ако прекалено искаме да контролираме свой недостатък, то му удължаваме живота. Тук в тази тема Станимир казва: „Вътрешният контрол не бива да се отъждествява с потискането.” И по-нататък свързва признаците за вътрешен контрол изброени от мен с психическото равновесие. Доста точни забележки, които ме карат да разгледаме по-точно какво представлява вътрешния контрол върху външни събития. Вътрешният контрол върху външни събития. Както казах по-горе, контролът, това е да имаш мнение, отношение към дадено събитие или явление и да желаеш вътрешно то да бъде променено. Такова мнение е: „Искам всичко хора да са вегетарианци”. Да, вътрешния контрол ни яде отвътре, постоянно мислим колко е лошо да се яде месо, да се убиват животни, искаме това да се промени. На този етап съм загубил симпатията на още няколко от вас, но предпочитам да съм обективен. Това е болезнен пример, но пример за вътрешен контрол. За желание за контролиране. За желание да се промени света спрямо нашите разбирания. Пак се питаме къде е границата. Какво е здравословно да контролираме. Пак стигаме до много удачен цитат от val68z: "Всичко си има време, време има за всяка работа под небето....“ Предполагам, че всички разбираме смисъла на цитата, но нека го преговорим. Всичко си има време означава, поне според мен, че някой, Някой е определил времето за всичко. И това не сме ние. За всичко си има време като безлично изречение от гледна точка на подлога означава, че Той е определил времето за всичко. Излиза, че пълната липса на контрол не би трябвало да навреди. Та „за всичко си има време”. Но това, пак е малка крайност, както правилно сте забелязали Ани. Макар и много по-добра от крайността абсолютен контрол, трябва да отчетем, че човек има свободна воля. А има свободна воля, защото „може да избере между преходните и непреходните неща”. Може да избере между любовта с нейното приемане на Божието творение и критиката, което е отхвърляне на Божието творение. Може да приеме себе си като един етап от своето развитие или може да критикува Бог и да иска да го е направил друг. Стигаме до много точната забележка на PavletA, че човек трябва да прави нещата така, че да натрупва любовта в себе си. Това е и критерия, по който можем да определим дали да контролираме нещо или не. Ако желанието за контрол намалява любовта ни към себе си или другите, то трябва да се откажем от контрола. Ако желанието за контрол ни кара да обвиняваме някой или да желаем по наше желание той да се промени, то това намалява любовта и е излишен контрол. Тук искам да се спра на едно мнение на Ани: „Когато човек няма никакъв самоконтрол, то вероятността да попадне под чужд такъв е голяма.” Както винаги, няма мнение без поне капчица истина в него. Да, ако нямаме самоконтрол, то можем да попаднем под чужд контрол. Можем да попаднем под влиянието на материалисти. Ами ако това е нашият път? …. Някъде бях писал за еволюционното развитие на личността, мнение, което си признавам, че е повлияно от Авесалом Подводни. Той говори, че на различните нива, са различни авторитетите, от които човек се опитва да се учи. За първо ниво авторитети почти няма. За последното ниво всеки човек, растение и камъче са авторитет и от тях може да се извлече знание. Да приемем авторитет е все едно да приемем контрола на знанието, което идва от този авторитет. Излиза, че чуждият контрол може също да ни научи на нещо. Но пак може да приложим критерия на любовта. Ако чуждия контрол я увеличава, то може да го прегърнем с радост. Чуждият контрол не винаги е лошо нещо. Като имаме предвид, че околния свят на всеки човек служи единствено той да се учи и развива, то се чудя дали нещата, които можем да контролираме вътрешно са повече от 10%?! Е, външно, без вътрешно намаляване на любовта, вероятно бихме могли да контролираме и 30-40%. Но никога всичко. Да се опитваш да контролираш предимствено ти, си е самоубийство. Последно, нека разгледаме цитата от Учителя даден от Ани: „Ако не можеш да контролираш мислите, чувствата и постъпките си, ти можеш да бъдеш само слуга. Щом си слуга, другите хора ще ти заповядват.” Прекрасен цитат. Показва, че всичко зависи от мислите ни. Как другите хора могат да ни заповядват, да ни контролират? Когато толкова искаме да контролираме околния свят, че сме готови да се продаваме, за да можем да го правим. Реклама ни казва, че с тази боя за коса, мъжете ще бъдат в краката ни. Ние суетливо искаме да контролираме мъжете и ставаме слуга на рекламата. Да контролираш мислите си означава да се откажеш от контрола върху околния свят, че и от контрола върху лошите си страни. Ще споделя едно мое виждане, че контрола, за който се говори във всички „езотерични” текстове (в кавички е, защото как ще са езотерични, след като са публикувани в хиляден тираж?!), та контрола, за който толкова се говори, не е контрол, а отпускане. Отпускане на съзнанието, отпускане на заблудите на егото, вътрешно смирение, приемане на Божията воля. Ей това, е езотеричният контрол. Останалият е просто човешки. Все пак сме хора : )

Орлин, радвам се, че Кехоу манията все пак отминава някои от терапевтите. Положителното мислене е толкова истинско, колкото и отрицателното мислене. При положителното мислене човек си мисли, че всичко ще се оправи и достатъчно е само да седи и чака. При отрицателното мислене човек си мисли, че нищо не би помогнало, затова седи и чака. Положителното мислене зарежда човек с очаквания. Той си казва: „Абе сега аз мисля положително, значи след време ще ми се случат тези и тези хубави работи”. Когато тези и тези работи не се случат, човек се изпълва с разочарование и с агресия към другите и себе си. Естествената реалност е, че на човек му се случва не това, което му се иска, а това, което трябва да му се случи, това, което е заслужил. Положителното мислене е като криене на главата в пясъка. Крайност. Делене на света на добър и лош. Самообвинение в лоши мисли и последващи неврози. Истинското човешко мислене не е в съзнанието, а в несъзнаваното. Това, което мисли несъзнаваното, е това, което ни се случва, а не желаните от съзнанието неща. Несъзнаваното се променя много трудно и още по-трудно с двоичното положитъено мислене. С мислене от типа това е добро, а това лошо, се стига само до неврози. Както точно казваш, желанието да закрием „лошите” си области ни пречи да видим добрите си. Метакогницията е прекрасен инструмент. В северния окултизъм го наричат двата гарвана на Один. Единият преживява, а другията отчита историята на живота. Единият преживява, а другият анализира себе си, за да разкрива областите, за които говориш. Но без преживяване анализ не може да има. Без човека да е преживял себе си, не може да опознае себе си. Положителното мислене пречи на самоопознаването. Не може хем да искаш да опознаеш себе си, а да не искаш да опознаеш „лошите” си страни. Не става. Човек наистина трябва да е яко стъпил на земята, за да може да върви по пътя. И тук трябва да кажа, че е важно не положителното мислене, а положителното действие. Положителното действие е съпроводено със резултати, които не са нито положителни, нито отрицателни. Действието ни вкарва в реалността. От окултна гледна точка чакрите на духовното и физическото творчество са скачени съдове. Ако не правиш нищо практически в света, духовното творчество също ще закърнее. Само да спомена за мисъл формите, които се мисли, че се създават с положителното мислене. Несъзнаваното мислене е истинското и то създава мисъл формите,л когато е в синхрон със съзнанието. ОСтаналото са си ...само надежди. Положителното мислене или по-точно манията за него се използва и за стратегиите "разделяй и владей". На хората се внушава, че бясната борба за правата на животните с използване на всякакви средства и кадри на насилие е положително мислене?! Друг е въпросът, че когато някои организации фрустрират човека с филмчета за насилие, те го вкарват по този начин в транс и му внушават мисли и убеждения, които са съвсем далече от пропагандираната цел.

Права си.

Мария, ако в началото на духовния път трябва да се научим да материализираме нещо дори и само да помогнем, то ще е бая трудничко Това са и източни учители, които по начин на живот са по-различни от западните. Аз се опитах да наблегна не на храненето и меката постеля, защото в съвременните условия трудно човек може да умре от глад. Както казах, по-важните въпроси са как са се намирали средства за множеството пътувания в страната и чужбина, залите, в които се изнасят беседи, собствените сгради и т.н. Някой спомена някъде, че членовете на изгрева са внасяли по 10% от доходите си, което наистина обяснява нещата.

Как може да се защити човек? В бомбено убежище или в танк. Човек си мисли, че е защитен вътре. Но видимостта и в двата случая е ограничена до малко прозорче и амбразури. Човек е защитен от света, но не вижда света. Не вижда и себе си, защото е облечен в защитен костюм. Основната цел на контрола е създаването на контролирана среда, вътрешна или външна, в която да няма изненади, неочаквани промени, неоторизирани гости. Както знаем, около барутен погреб ще има охрана десет години независимо дали през тези десет години някой е имал желание да го подпали или не. Контролът не зависи от реалните опасности, а от вътрешните страхове. Страх от неочакваното, което може да се окаже лошо. Страх да не би човек да се промени към по-лошо. Колкото повече неща обявим за лоши, толкова по-голям ще е контролът, толкова по-голямо капсулирането в себе си. Човекът в капсула може и да смята, че живее в света, но може да си позволи да види от света само онази негова част, която може да контролира. Останалата я потиска. Затова, колкото по-голям е контрола, толкова по-малко от реалния свят виждаме, докато стигнем до наличието само на една амбразура, която прахът може да запуши по всяко време. Виждаме по-малко, защото плашещите части на света ги отхвърляме, потискаме ги в несъзнаваното. Те стоят там, натрупват се и накрая ни изяждат главата. Плашещите части на света (а и в себе си) ги отхвъляме чрез обобщения. Страх ни е да погледнем проблемите в себе си и обобщаваме: „Жените не можеш ги разбра”. Страх ни е да се заемем с практическите си задачи на Земята и обобщаваме мислите и дейностите си като говорим за отвлечени понятия като истина, любов, мъдрост и т.н. Това също пречи да се види реалния свят. Влизането ни там се контролира, за да не узнаем нещо за себе си, което да ни уплаши. Контролът е най-вече страх от себе си. „Ох, какво ще си помисля, какво ще направя, какво ще почувствам. Какво ще си помислят братята? Абе аз това защо го направих? Как можах да го направя? Следващия път ще контролирам повече!” Този вътрешен диалог го има съзнателно или несъзнателно. Ако след като сте направили нещо нестандартно за вас, усетите вътрешно напрежение, то спрягате този диалог в себе си. Контролът пречи да опознаем себе си. Държи те в рамките на определени мисли, чувства и ситуации. Рамки, които човек сам си поставя. Това са рамките, които ни отделя от света. След като не можем да видим свят как ще опознаем себе си?! Човек може да се опознае едиствено, ако съответното знание е влязло в съзнанието. А как ще влиза това знание като се потискат мислите, емоциите и чувствата. Как ще влезе, ако потискаме действията, които биха ни изправили пред нестандартна ситуация, която единствено може да ни даде възможност да се опознаем. Да, дълбоко капсулирани ние наистина идеално познаваме....капсулираната си страна, но не и огромната част от нас извън нея. За да опознаем себе си, трябва да позволим на всичките си чувства и желания да излязат на повърхността. Да се отнасяме нежно с тях, за да видим истинските им корени, истинските причини за тях. Опознаването на тези корени и причини означава себе-опознаване. Да се опознаеш означава не да се обявиш за лош или да обявиш свои мисли, чувства и действия за лоши, а да видиш техните корени. Да видиш коренните причини, за да разбереш, че не си лош. Човек не се променя. Да, човек не се променя. Всички техники, медитации, начин на живот и т.н. не променят човек. Човек си е един и същ. Може само да се самоопознава и надгражда над това, което има. Това, което има и по погрешка е обявил за лошо, са корените, които ще дават жизнена сила на надстройките, които може да направи. Дори не са точно надстройки, а разбиране на възможностите и изпълване със светлина. Човек се изпълва със светлина и любов, когато се себеопознава и разбира, че е точно такъв, какъвто трябва да бъде. В този път всяка загуба е полезна. Всяка загуба е непредвидена, неконтролируема ситуация, която ни носи познание за нас самите. След всяка печалба идва моментът на загубата. Това, което сме взели, трябва да го върнем, иначе не бихме могли да вземем следващото по-голямо нещо. Всичко, което получаваме в даден момент трябва и да го връщаме. То е нещото на сегашното ни стъпало на развитие, което ни приковава към сегашното ни стъпало на развитие. Преиодично трябва да се отказваме от всичко, за да минем на следващото стъпало. Нещото, от което трябва да се откажем завинаги, това е сигурността. Сигурност означава статичност, блокиране, замразяване, спиране. Несигурността означава развитие. Контрола е враг на несигурността.

Лъчезарна, това е изключително точно, ясно и правдиво обяснение, в което няма и грам лично пристрастие, което показва неговата чистота и приложимост.

В началото може би да. После, както казва Станимир, е въпрос на умение да възприемаш/управляваш/разбираш субективни усещания. Но да не забравяме, че към Истината или по-точно към собствените си задачи (защото Истината още ни е недостъпна) вървим и несъзнавано още от деца. Страданията ни карат да се осъзнаем, което е и облагородяване. Между другото, мисля си, че не можем да кажем, че вървим към Истината (който израз го употребяваме всички тук). Истината все още за нас е нещо непознаваемо. Ако имаме само Истината в главата си, то ще продължават страданията, докато открием конкретните задачи, с които сме дошли на земята. Те за всеки са различни и специфични, макар и на пръв поглед приличащи си. Най-често опират до някое или няколко убеждения, които има човек. Всеки иска Истината. но скача на нокти, когато трябва да промени това убеждение. Готов е да направи всичко друго само и само да не промени нещото, към което най-много е привързан. В този смисъл и на този етап от развитие, страданията ни подтикват да се разделим с нещо. Не говоря за маътериалните присътрастявания, защото много по-трудно се разделяме с духовните привързаности. Човек, например, обича да чете духовна литература. Често и по много, да стравнява различни учения. На пръв поглед изглежда чудесно и прекрасно. Друг е въпроса, че вторачването в това четене му отнема времетои способностите наистина да свърши и промени нещо. За него е най-добре въобще да не чете, а да излезе на улицата и да върви Всяко конкретно страдание е свързано със конкретно убеждение, с което човек трябва да се раздели. Не точно да се раздели, а да не е толко привързан към него и да види поне изключенията на убежденеието. Обидили сте се на някой във интернет форум, счупили са ви стъклото на колата, колега ви гледа накриво. Всяко от тези страдания си има вътрешна причина в човека, за да се случи. Това страдание е подсказка и тази вътрешна причина (убеждение, нагласа и т.н.) трябва да се открие и да се работи с нея. Това е свързване на нашето ежедневие с посоката на нашето развитие. Посоката си е много тясно указана чрез "страданията" и белезите по пътя ни. Белезите по пътя са ранните напомняния, които ако не бъдат забелязани, се превръщат в страдания, за да може да ги усетим при нашето ниво на чувствителност. Всяка наша реакция на фрустриращо събитие може да покаже дали сме осъзнали задачата и как я отработваме. Но не външната, а вътрешната реакция. Външното лицемерие на привидно добра постъпка не върши работа. Понякога по-добре е бурна външна реакция за по-добро вътрешно осмисляне на ситуацията. Разбира се, вътрешното развитие постепенно преминава и във външно поведение. Ако няма външни практически белези и действия, нещо куца в системата.

Сещам се за онази история, когато ученик си научил само урока за краставицата и се опитвал все него да разкаже. Питат го как се вади квадратен корен, а той отговаря, че най-лесно се вади корена на краставицата и започва да разказва за нея. Христо6, ето ти линк към детайлно обяснение на основополагащите вярвания на протестантството. Статията се казва Оправдание чрез вяра или дела? Ще видиш как Мартин Лутер го е сътворил и кои са основните причини. Елф, относно краставицата, пардон, протестантството мога само да цитирам следното от твоя цитат: "Един суфи казва: Толкова много изповедания! Мъдър е онзи, който вижда само истината. Всички религии мога да прегърна, защото моята религия е Любовта. Любовта отхвърля всеки, който не гори, подобно на пламъка." Така че явно метода на краставицата действа успешно

Всеки дискутира на нивото, на което е. Нека поне това да уважаваме.

Според православните, поне така знам от стихотворение на Ботев, "Бог не наказва, когото мрази". Тоест, щом страдаш, значи Бог те обича. Слави Трифонов : "Бог обича всички ни, но някои ги обича в стил садо-мазо". Ами като заговорихме за протестанти, то да вземем и останалото от тях, което е довело до горепосочената обява: - пълна липса на свободна воля. Човек няма и грам свободна воля - човек е абсолютно грешен. В него няма капчица добро - човек не може абсолютно нищо да направи за спасението си. С добри дела не може да се постигне спасение. Затова човек не е нужно да върши нищо. Да чака Исус да го спаси. Предполагам, че Диди ще прегърне и тези основополагащи принципи на протестанството, както е прегърнала горния им извод