B__

Канел, понякога атеистите са по-близко до истината. Има си причина за това. Лишени са от фанатизъм, освен тоя по любимия футболен отбор

Е защо да не го опишат по един и същи начин. Ако няколко човека видят "астрално", че някой лъже, то ще кажат, че лъже. Мисля, че бихме могли да наречем нещо духовна наука, ако то се води от реализма, следва съответната посока и има нужната структура: - реализъм - сведени са до минимум вредните влияние на егото - следва посоката - еволюционната посока към Първоизточника - нужната структура - предаване на знания от "учител" към ученик и усвояване на знания чрез личното преживяване/опит. Съответно има някой, който сезира минаването към следващо ниво и това не е човек (Ей това е напълно непонятно на официалната ни наука )

Малките деца са ограничени във възможността да задоволяват желанията си, но това не ограничава техните желания. Да легнат по-късно, да получат още един сладолед, да вземат вкъщи играчката на приятелчето си, да им се купува и тази играчка, и онази играчка и т.н. Много характерно и широко използвано оправдание от тяхна страна за исканията им е „Аз вече съм голям/а”. „Аз вече съм голям/а” се използва за оправдаване на нуждите на егото пред околните. То постулира една характеристика на човека и личността за достатъчно условие за изпълнение на желанията му. И забележете, тази характеристика все още не е налична. Разбира се, родителите забраняват на децата си неща с оправданието, че са малки. Децата си правят извода, че големите могат да правят някои неща само, защото са големи. Ситуации, при които нужди на егото се оправдават с характеристики на личността (налични или илюзорни) не са типични само за малките деца. „Вземи си бонбон, че си момченце” е оправдание независимо дали момченцето е на 4 или на 40 години. „Аз съм жена, значи ти трябва да си по-нежен с мен” е пак използване на характеристики на личността в опит да се постигне задоволяване на нуждите на егото. „Аз съм мъж, имам право на бира с приятели” е същият метод. Обаче, този метод се използва не само за задоволяване на приемливи (поне за околните) нужди на егото, но и за задоволяване на егоистични желания. Маскирането на егоизма като уж нормална изява на личността стига един от върховете си в професионалната и обществена реализация. Предполагам си спомняме случая, когато една много известна фолкдива на име Златка на въпроса какво работи отговори с „Работя Златка”. Тези наклонности на егото се използват и в рекламите. Напоследък в София има билбордове с реклами на клиника по пластична хирургия, където се казва: „Аз съм толкова красива, че вече не трябва да работя. Благодаря ви д-р ХХХХХ.” Това е заблуда не само за околните, но и за тези, които ги правят, защото те бъркат личност с индивидуалност. Личността са земните, външните прояви на човека, а индивидуалното в него са неговите духовни качества, които са вечни и непреходни. Когато някой човек твърди, че е изградена личност, той несъзнавано представя себе си за изграден от всяка гледна точка, вкл. и от духовна (ако се сеща за нея), което егоизмът представя като индивидуация, т.е. като изграждане на духовната същност на човека, изграждане на цялостен човек. Така егоизмът хитро представя свои структури и черти на личността като част от неговата индивидуалност, което му позволява да работи точно срещу индивидуалността чрез отказване на човек от възможната промяна. Връх на проявата на егоизма маскиран като индивидуалност се наблюдава при общуването с интимния партньор. Всеки опит на по-висшите сили да накарат човека да се учи чрез своя интимен партньор биват посрещани на нож с близко до следното изречение: „Та аз съм завършена личност”. Изтъква се, че човекът има свои професионални навици (евентуално дори съпроводени с професионални успехи), интереси, които го правят цялостен и пълен и той не може да се съобразява с изисквания, които биха довели до промени в живота му и мисленето му. Егоизмът маскиран като индивидуалност наблюдаваме и в множество други случаи. Политик, който изтъква, че трябва да бъде избран само, защото той е носител на демократични идеи. Духовен водач, който кара своите последователи да се самоубиват, защото той бил достигнал до истината. Родител, който настоява за определена професионална реализация на детето си, защото родителите винаги най-добре знаят. Началник, който тормози подчинениете си, защото това била част от работата на началника. Американец, който поучава свои европейски приятели, само защото бил носител на най-демократичните идеи.

Ами Станимир, досега си мислех, че говорим с понятия известни на широкото общество и приети от социология и психология, а не за индивидуацията на човека. Предполагах, че така е пусната темата. Все пак живеем в този свят. Нека този, който е пуснал темата, да каже в какви термини да разсъждаваме и няма проблем да говорим по този начин.

Това си е точно егоизъм. И не означава независимост от обществото. Индивидуализмът може да бъде проява на личността, но може да бъде проява и на индивидуалността на човека (а на практика в повечето случаи е смесица между двете). Във втория случай за поставяне на личните цели на първо място и дума не може да става, а първият случай си е чист егоизъм, но хората го наричат индивидуализъм просто защото не правят разграничение между личност и индивидуалност. Станимир, личност и индивидуалност не са различни неща. Даже някои казват, че индивидуалността е част от личността. Нека пак да погледнем какво е казано по въпроса, защото личното тълкуване поражда понякога индивидуални резултати Защо пък поставянето на личните цели и желание пред тези на обществото е винаги егоизъм?! Петър Дънов постави личната си цел и желание да основе школа в България и го направи въпреки българското общество, църква и т.н. Никой не би правил нещо без то да е станало негова лична цел. Иначе би бил робот.

Ina, чудя се защо като не ти изнася нещо и почваш лични нападки. Индивидуализмът не е част от егоизма и не съм твърдял това. Индивидуализма може да стигне до егоизъм в своето проявление. Освен това индивидуализмъте е изява на индивидуалността (както си посочила) и не може да се каже, че са едно и също нещо. Индивидуалността е всички характерни качества на личността и психиката на човек, които го правят различен от другите хора. Индивидуализмът е проява на индивида. Начинът, по който взаимодейства с другите хората, така че да изрази своята индивидуалност. Така проявленията на индивидуализма може да са безброй. От „добри” до „лоши”. Но като казваш принцип в идеалистическата философия, сети ли се да погледнеш какво представлява идеалистическата философия? Да, според нея индивидът е независим в обществото. Значи, както съм казал „индивидуализмът е поставянето на личните цели и желание пред тези на обществото”. Това означава независимост от обществото. Също така съм се изразил меко, защото индивидуалистичната философия е довела до различни хуманистични течение, според накои от които индивидът е не само пред обществото, а преди всичко във Вселената. Предполагам като читатели на този сайт разбирате какво означава това. А че индивидуализмът български е част от народопсихологията ни, то не виждам нещо по-очевидно от това. Ако общите характеристики на личността и психиката на българината не са част от народопсихологията му, то кое би било?!?! Но ако немаш нерви да ми отговаряш аргументирано или да четеш Марко Семов, то аз нямам нищо против, но бих предпочел да видя още нещо положително казано за американския индивидуализъм. Щеше да ми бъде интересно. Сетих се нещо съвсем различно, което няма връзка с дискусията и затова ще го пусна като отделна тема. Още една егозаблуда, при която егоизмът се представя за индивидуалност.

Ами като говорим за индивидуализъм, то съответните науки са си определили какво представлява. Поне, ако мислим от гледна точка на социология и психология. Индивидуализмът е поставянето на личните цели и желание пред тези на обществото. Вижда се, че индивидуализмът има връзка с егото на човека. Моля, не бъркайте индивидуалност и индивидуализъм. Това са различни неща. Ако ще говорим за неща въведени от съответните дисциплини, то да спазваме дефинициите на дисциплините. Като говорим за индивидуализма на българина значи говорим за общи характеристики на българския народ, за част от народопсихологията му. Марко Семов има доста хубава книга по въпроса, която е доста дебела, а темата е неизчерпаема. Сещам се за някои много важни характеристики като „искам не на мен да е добре, а на комшията да е зле”, отношението към работата, отношението към държавата, тоталното пренебрегване на обществения интерес, което се връща обрано индивидуално на всеки българин, но той така и не иска да осъзнае това. Разбира се, във време на големи войни българинът може да се обедини, съзнанието му да мине на други честоти и да сътвори чудеса, но му дай малко по-спокоен живот и пак се връща към старите навици. Едни от хубавите страни на индивидуализма на българина е, че е готов да експериментира, което му позволява да експериментира в духовността. За съжаление българинът е краен в духовността и нравствеността, което го кара през дъжд от плюнки да критукува и осъжда ближния си. Без значение, че върши същите неща. Нашият индивидуализъм е от най-анти настроените срещу грешки и уж морални простъпки. Това включва и фикс идеята, че шестиците в училище са много важни за имиджа на човека, нищо че в дипломата под шестиците не пише точно каква заплата трябва да взема и каква длъжност да заема. Целият този извратен морал може да се обобщи със страха „какво ще кажат хората” и „всеки с простъпка заслужава максималното наказание, което можем да му докараме". Нашият индивидуализъм уж е индивидуализъм, а е прекалено зает с хората наоколо. Затова българинът трудно се оглежда, което му пречи хем да си почисти градинката, хем да види нещо, което би подобрило състоянието му. Ако вземем за пример американският индивидуализъм, той е индивидуализъм, който се изживява не върху околните хора, а като средство за лично благополучие. Съвсем категорично американецът не се занимава с ближния си, а симулира всички нужни морални качества нужни за лично благополучие. Ако трябва ще е вярващ, ако трябва ще оправдава бракове между хомосексуалисти, но ще го прави, докато има обществен мир и възможност за личностно и материално благополучие. Американският индивидуалист дотолкова е поставил материалното пред духовното, че там жените се правят красиви, не заради това да са красиви, а за да спечелят пари от това. Иначе си ходят по къси гащи и размъкнати тениски. Той дотолкова е толерантен към другите култури, че прави всичко показно да заеме своето място в обществото, но е дотолкова несъпричастен духовно към тях, че там хора между расите не се женят (вкл. американци и испанци). Има само изключения. Американците са отдадени доста повече на обществото, защото то и държавата им осигурява добрия живот – американския начин на живот, което отговаря на материалистичните нужди на егото им. Обществото няма как да им даде духовна храна, но те и не търсят това. Духовното, доколкото уж много има такова, пак е подчинено на материалното. Да обобщя. Българският индивидуализъм дотолкова е извратил идеята за духовното, че живее чрез осъждане на ближния си, което все пак му пречи да види възможности за личностно и материално развитие. Всичко това в едно непълноценно общество. Американският индивидуализъм дотолкова се е отдал на материалното, че е поставил обществото в услуга на индивидуализма.

Това, което се случва, е урок, подсещане, насока, помощ. Не е само неприятно, ако се осъзнае.

balgar, повечето от нещата, които описваш, са нормални за пубертета. Също е нормално и да отслабнеш през пубертета и нямало особени причини да се притесняваш, че това няма да стане. Притеснителното е спирането на цикъла и потискането на гнева. Ти не каза причините за това да се опитваш да потискаш гнева, а това е много важно. Потискането на гнева може да е изместено или да зсе измести към потискане на някой същности характеристики на личността, една от които е женствеността, а женствеността е свързана с месечния цикъл. Не е хубаво да се потискат емоциите. Спокойствието, за което говори Станимир, идва когато се открият коренните причини за безпокойствието и се заместят с нещо по-добро. Затова е много поелзно да се срещаш с повече, вкл. непознати хора и да се занимаваш постоянно със "спорт, хоби, изкуство" и т.н. Важно е да не потискаш чувствата си, защото те те ядат, а да ги канализираш и заместваш ядосването с отпускащи занимания, както по-горе. Мисля, че ще е изключително удачно да посещаваш психотерапевт за откриване на коренните причини на проблемите. Може и да наблюдаваш родителите си. Доколкото те чета, някой от тях е имал или има същите коренни проблеми. Като видиш проявлението при него ще ти стане по-ясно как да се правиш със себе си.

Ами защо да са несравними. Сравняваме отдаденост към Бога и отдаденост към интимната връзка. Също можем да сравняваме и отдадеността към материалните ценности Така, както човек може да е така отдаден на материалните ценности и заради тях да загърбва Божествената Същност, така може да е толкова отдаден на интимната връзка, че пак да загърбва Божествената Същност. Това е доста интересно. Ние какво имаме на земята? Физическия си живот. Трябва ли целия да го отдадем на един човек или този физически живот ни е даден, за да намерим пътя към Бог? Ако е второто, то тогава излиза, че да отдадем физическия си живот на един човек означава да го поставим преди Бог. Според мен основно физическия ни живот трябва да служи като средство да достигнем Божествената Същност. В хипи обществата "свободната любов" беше с цел да се противопоставят на навика на американското общество всичко, вкл. любовта и секса да имат парично измерение и да се използват за парична обмяна. Смисълът беше: "ето нашата любов и секс не се разменят за пари" "Има ли любов към всички, еднаква с тази към твоя интимен партнер?" Има ли няколко вида любов? Ако предположим, че има няколко вида любов, то явно има любов за различни неща, което означава, че любовта е условна, а не безусловна. И какво означава желанието на някой към интимния му партнер "Ще обичаш само мен, а другите жени/мъже не!"?! Един мъж трябва да обича всички жени, независимо че се е обрекъл на една. Съответно една жена трябва да обича всички мъже. Иначе стигаме пак до условната любов.

Повечето хора го поставят на второ. Съзнавано или несъзнавано. Някои половинки ще се дразнят, ако им кажеш, че са на второ място. Напротив, поставянето на Божествената Същност на първо място не намалява любовта към половинката. Как можем да обичаме повече половинката си? Като обичаме още повече Божествената Същност. Тогава можем и да се жертваме за любимия/та, можем да местим планини в нейно/негово име, но винаги първа си остава Божествената Същност . Обаче, колкото по-малко обичаме Божествената Същност, толкова по-опасно за здравето е да се вричаме в половинката. Дори секса е нещо, което не е точно секс, а форма на енергията, която пак идва от Божествената Същност. Дори секса не е нещо, което си вършим само тук на земята. Подобно чувство трябва да имаме и към Божествената Същност.

днес се зарадвах на една салата от печени чушки с чесън

Да, прекаленото мислене може да обърка човек, не само когато се отнася до любовта. Но поне аз по този въпрос съм видял не само един цитат от Учителя и мисля, че той съвсем директно се изразява по въпроса и това е ясно от доста беседи, както и съм казал по-нагоре. Повдигаш много интересна тема: "С това твое изречение ти игнорираш цялата световна любовна лирика и поезия." Не знам как Донка се отнася към това, но лично моето мнение е, че огромна част от световната любовна лирика и поезия е подвластна на условната любов. А също и почти цялата любовна проза. Или поне нашето тълкуване е условно Ето едно прекрасно стихотворение на Пушкин: Я помню чудное мгновенье: Передо мной явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. В томленьях грусти безнадежной В тревогах шумной суеты, Звучал мне долго голос нежный И снились милые черты. Шли годы. Бурь порыв мятежный Рассеял прежние мечты, И я забыл твой голос нежный, Твой небесные черты. В глуши, во мраке заточенья Тянулись тихо дни мои Без божества, без вдохновенья, Без слез, без жизни, без любви. Душе настало пробужденье: И вот опять явилась ты, Как мимолетное виденье, Как гений чистой красоты. И сердце бьется в упоенье, И для него воскресли вновь И божество, и вдохновенье, И жизнь, и слезы, и любовь. Какво бихме могли да кажем за настройката на лирическия герой? На първо място за него неговата героиня трябва да е мимолетно видение, за да може да усети той "истинската любов". Мимолетна, да е жажда, да е недостижима и в това е нейната красота. Разбираме, че тук любовта се представя като един блян, един копнеж по идеализиран образ, такъв какъвто явно няма на земята. Затова и героят иска да има само мимолетно видение, което да е далечно и да не нарушава неговите представи. Лирическият герой е фиксиран към "нежен глас" и "небесни черти". Пределно ясно е, че героят си няма представа какви са тези небесни черти (надали е бил на небето), но за него те са истинската красота. Той не знае каква точно е тази красота, но точно нещо неизвестно му трябва, защото си изгражда един идеализиран образ, който го опиянява. Втори пример. Една забележителан песен на Сигнал: Да те жадувам аз , да те жадувам, а ти все повече да се отдалечаваш. И аз все повече да съм виновен - това е толкова недопустимо. Защото ти, все пак ще ме помилваш, главата ми ще падне на гърдите ти - ще се стопят китарите, /2 защото аз не съм готов да те загубя като ключе от пощенска кутия - не съм готов. /2 Това е пример за най-честия спътник на условната любов: вината. На лирическият герой хем му се ще, хем не се получава и на всичкото отгоре е натоварен с вина. Искам да кажа, че говорим за безусловната любов и предполагам във връзка с учението на Учителя, както и с личния ни опит. Има прекрасна поезия, която не бих нарекъл любовна, защото самото название любовна поезия е условно претоварено с очаквания, надежди и заблуди. Безспорно има прекрасна поезия и примерите които дадох не са с цел тя да се омаловажи, а да покажа как условният ни мозък я товари с условности в общия случай. Също така нищо лошо няма в наличието на известни условности. Все пак живеем в този свят. Важно според мен е общото отношение и разбирането. Така човек просто ще се усеща като прекалява с условностите. П.С. С горните стихове поздравявам момичетата във форума

Орлине, ама не искаме да говорим в езотерични термини. Прав си, че най-важното е личната опитност, но сме си говорили и преди, че личността може да си самозабрани съответната опитност. Тук бих направил паралел с едни упражнения на Учителя, където палеца се държи последователно опрян на останалите пръсти. Или упражнението, където дланите свързват различни чакри. Тук се позовавам на авторитета на Учителя, което би могло да се изтълкува и като "една определена граница в масовата сугестия" Обаче, ако е спазен принципът, който изглежда един в двата случая, то комбинацията обработване на човешката енерргетика + изпращане на послания към себе си би трябвало да работи. Всеки може лесно да провери дали работи с метод, който ти си давал тук. Преди ТЕС (или EFT - Emotional Freedom Technique) човек може да си зададе въпрос какво място по десетобалната скала заема съответната емоция, която се опитваме да освободим. Появата на число в главата показва каква е силата на емоцията. След EFT пак се измерва силата на емоцията. Разбира се, тази техника действа за кратко време, както и други техники, за които си съветвал тук. Друго си е да се открие корена на проблема, но всяко нещо като се повтаря много пъти "създава нови невронни вериги в мозъка". Лично на мен EFT не ми върши работа. Предпочитам да си изживея емоцията, защото така ми се появяват нови осъзнавания.

Донка, мисля, че бихме могли най-малкото да се замислим над този текст. Той не е единствен. В беседите на доста места се обяснява това като в някои беседи изрично се казва следното: "Този, който обича, взема. Този, който се оставя да бъде обичан, дава". И пак: "Този, които обича, взема". Когато казваме на някой, че го обичаме, ние изявяваме нашите претенции да вземаме от него. Всички знаем колко обсебваща и ограничаваща може да бъде родителската любов. Защото когато обичаме, ние вземаме. Понякога може да обичаме до кръв. Толкова да изявяваме любовта си, че да погубим любимия човек. Затова трябва да балансираме любовта си като се оставим да бъдем обичани. Тук, обаче, има един доста тънък закон. Да се оставим да бъдем обичани означава да сме достатъчно добри, за да може това да се случи. Иначе не бихме позволили да ни обичат. Позволяваме да ни обичат като сме добри към другия. Като намалим претенциите си. Като го приемем малко повече такъв, какъвто е.

Е защо да не се състои?! Дори и да бях дошъл хората лице в лице по-скоро се сдружават. А пък след толкова откровени послания нямаше как да дойда. Все пак искам драгоценният ми нос да си запази идеалната кривина [...] Със здраве! Модераторска бележка: Част от мнението неотговарящо на темата е изтрито.

мдааа, може и аз да дойда

Мария, прозрачна жълтеникава течност с гъстота на лимфа без миризма

Питах, защото понякога сте давали идеи и без интервю Ще ти пиша на лични.

Ами само по себе си лечението е желано, а аз не случайно питах за нещо хомеопатично, защото ще е най-лесно приложимо без напъни от страна на болния. Есхавт добре говори за емоционална причина, но става дума за възрастен човек, който трудно би си променил мисленето. Тука се сещам за една дискусия със Станимир, където той беше много прав, че някои стари хора просто не могат да се оставят на промяна в мисленето. Духовната причина е горе-долу ясна. Яростна съпротива срещу излизането на неща от несъзнаването, които излизат, защото човека като няма какво друго да прави се сеща за истории от живота си и неочаквано се появява възможност за ново преосмисляне. А не ще да го приеме. И проявите на дерматита за тотални и брутални. Кортикостероидното лечение беше повлияло и довело до изчистване на дерматита, но причинатя явно е толкова силна, че веднага мина в друга блокировка. Появиха се взнезапни пристъпи подобно на склерозните със загуба на усещане за време и място и появата на фикс-идеи. След спиране на лечението постепенно спряха тези прояви, но пак се прояви дерматита. А питам за хомеопатично лечение, защото вече си мисля, че може да потиснем болестта до следващо прераждане, когато човекът ще е млад и по-податлив на промени в мисленето. Не знам долколко съм прав.

Ами Диана, то това дори изглежда да е логично. В процеса на самоопознаване откриваш нещата за себе си, с които трябва да се смириш. Така че самоопознаването е основата за смирението. Или поне едното е необходимо за другото.

Благодаря на всички. Само да поясня. Търся алтернативно лечение. Медицината смята това заболяване за хронично.

Някой да има идея за лечение на това?

Асичка, не забравяй, че вече не си дете, а си жена. 20-годишна наистина голяма жена. Детските неща трябва да се забравят, детските неволи да се забравят и простят. Измъчваш се за неща от миналото, които са били присъщи на детето, но вече си жена, не си дете. На твое място бих обърнал внимание на това изречение, в което казва, че две, цели две години си била с някого и едва ли не си се влюбила в него. Помисли си. Две години не си си позволила да се влюбиш?! Замисли ли се? Аз бих се замислил. Може би не позволяваш на любовта да влезе в теб и затова хората не те търсят. Ти и самата казваш, че си била влюбчива, но след разочарования в общуването си се ограничила в любовта и обичта. Прекалено си позволяваш да се травмираш от разделите. Разделите са част от живота и нещо нормално. Без тях не би имало срещи. При теб линията на съдбата върви от дядо ти по майчина линия през майка ти. Загледай се в тях и това, което са правили. Ти си тяхно копие макар и да не съзнаваш това. Всеки е копие на родителите си, а при теб голямо значение има и дядо ти. Когато откриваш тяхното поведение в себе си, ще можеш да се освободиш за любовта. Ето тук може да прочетеш какво всъщност е съдбата.