Гранат1, ще ти кажа за един случай, в който, ако не го приемеш в себе си (отхвърлянето), то се връща на тях. Отидох да се кандидатирам за една работа, за много малко пари - производство и експедиция на консумативи за хотели - шампоани и др. И шефката ми каза, една седмица пробно да се опознаеме, и после ако взаимно се харесаме, ще останеш. В петък ще ти кажа. И като дойде този петък, тя съобщи на всички, че трябвало спешно да се направи една поръчка и който иска, по желание, да дойде да работи в събота. И изрично подчерта: "Не е задължително". След това мина с един лист да запише имената на тези, които ще дойдат. Аз казах, че не мога да дойда. Изкарах и следващата седмица до петъка, когато тя дойде при мене и ме попита какво съм решила, дали ще оставам. Аз я питам, а вие какво решихте? Тя каза, можеш да останеш. И накрая на работния ден когато си тръгвах, видях, че пише нещо на компютъра . Исках да и се обадя, че си тръгвам, но не исках да я прекъсвам и си тръгнах.
В понеделник ме посреща на вратата и ми казва: "Ти защо в петък си си излязла без да ми кажеш довиждане?" Аз и обяснявам, а тя: "Айде сега си вземи нещата и си отивай". Така и направих, но не усетих нищо. Нито даже ми стана неприятно. Дори, докато вървях към спирката, се учудих на себе си, че никак не се чувствам засегната..... След около 1-2 месеца случайно в тролея срещам една колежка от там и я питам какво става. Тя ми каза, че след мене повече от половината хора са напуснали, въпросната шефка е уволнена, а фирмата изцяло се преустроила, имало ново ръководство и са им увеличили заплатите.
Това е единичен случай. И аз не знам как стана така, че нищо не почувствах тогава. Стана някак от само себе си.
И аз съм изживяла нещо подобно.Отказах да лъжа за да печели фирмата в която бях и оставих нещата да ги решава господ.