Eлф

http://www.youtube.com/watch?v=HlSidenJ5-E

Когато постигнеш целостта т.е. точката на вечно динамично равновесие би ли могъл да изпитваш подобни чувства или да задаваш подобни въпроси!? Мисля си... Хубав Празник!

http://www.youtube.com/watch?v=90FJ0t7oP7Y&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=U7P9B24BmT4&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=x8wyRbEL8zg&ob=av2e ===

~ СИЛНИТЕ ~ Силните плачат сами. Не ръкомахат. Не викат. В гръб не забиват ками. И не се кланят на никого. Те овладяват света, без да си губят душата. Ала вървят и вървят само напред и нататък! Въпреки вечния страх. Въпреки всяка измама. Никой не може без тях. Рамо за силните няма. Те знаят как да простят, как на доброто да служат. Те не поглеждат назад. И не говорят ненужно. Те са внезапни искри от небесата дарени. Тяхната воля твори нови, незнайни вселени. Въпреки цялата мъст и доживотната завист, още влекат своя кръст и до безкрай се раздават. Мъката не ги ломи, прави ги по-всемогъщи. Силните плачат сами. Но времената обръщат. Автор - Веселина Атанасова http://www.facebook....30895845&type=1

За Ицето по случай хубавата темичка едно клипче с много правописни грешки, но ти карай по подразбиране http://vbox7.com/play:51b4af15

http://oceansoul.truden.com/voin.htm

Во истина воскресе!

Честит Празник!

Заглавието на темата и това мнение което всъщност е единственото което прочетох и мисля че ми е достатъчно, веднага ме препрати към Деветте принца на Амбър на Роджър Зелазни и едни извадки които съм си правила преди време : Обзе ме някакъв естествен скептицизъм към чистотата на всички човешки подбуди и се настани в гърдите ми....Затова запази самообладание и се прави на унесен, обади се един глас в мен, който идваше от най-лошата ми, макар и най-мъдра, същност. ~~~ . Обикновено се справям най-добре с истинските си разсъждения, докато мисля за нещо друго. ¬¬¬ „Живей и остави и другите да живеят“ *** — Личните чувства не спомагат за добрата политика, правните решения или търговските сделки. *** Спомнях си, спомнях си… моя живот в света Сянка, наречен от обитателите си Земя. *** Амбър беше най-великият град, който винаги бе съществувал и винаги щеше да съществува. Амбър винаги е бил и винаги ще бъде, и всеки друг град, навсякъде другаде беше само хвърлена сянка от някоя фаза на Амбър. Амбър, Амбър, Амбър… *** Силите, които оформят вселената, се стовариха върху мен и ме тласнаха в свят на невероятни представи. Аз, обаче, имах предимство пред всички други, опитвали да минат по този път. Знаех, че съм го правил преди и затова бях сигурен, че ще успея. Това ми помагаше да устоя на неестествения страх, който ме обгръщаше като черен облак, после изчезваше само за да се появи отново, с удвоена сила. Вървях през Лабиринта и си спомнях всичко, възобнових в паметта си целия ми живот преди вековете прекарани на сянката Земя, припомних си и други места сред Сенките, много от тях изключителни и скъпи за мен, както и един свят, който обичах най-много след Амбър. *** Извървях още три криви, една права линия, минах под низ островърхи арки и отново започнах да съзнавам нещата, които всъщност никога не бях забравял: имах власт над Сенките. Десет завоя, от които ми се замая главата, още една ниска арка, права линия и Последния воал. Стана кошмарно трудно да вървя. Всичко се опитваше да ме избута встрани. Водата беше ледено студена, после като че ли завря. И сякаш през цялото време ме блъскаше. Борех се с всички сили и продължавах да слагам единия крак пред другия. Искрите взеха да достигат на височина до кръста ми, после до гърдите, до раменете. Влизаха ми в очите. Бяха навсякъде около мен, вече почти не виждах пътеката. После изникна ниска арка, зад която имаше мрак. Една, две… и последната крачка бе като че ли се опитвах да мина през бетонна стена. Успях. Тогава бавно се обърнах и погледнах назад към пътя, който бях изминал. Нямаше да си позволя лукса да падна на колене. Аз бях принц на Амбър и — за Бога! — нищо не можеше да ме унижи в присъствието на равните ми по ранг. Дори и Лабиринта! Махнах весело в посоката, която смятах за правилна. Друг въпрос беше дали можеха ясно да ме различат или не. После спрях там за момент и се замислих. Вече познавах силата на Лабиринта. Обратният път нямаше да е никакъв проблем. Но защо да си правя този труд? Не разполагах със своя колода карти, но силата на Лабиринта можеше да ми свърши същата работа… *** Разходих се из Сенките и открих една раса от космати същества, с дълги нокти и зъби, сравнително наподобяващи хора и интелигентни почти колкото среден първокурсник — извинявайте, деца, но това което имам предвид е, че те бяха предани, доверчиви, честни и можеха лесно да бъдат измамени от негодници като мен и брат ми. Чувствах се като някой дискожокер. Около сто хиляди от тях започнаха да ни боготворят до степен да грабнат оръжието. *** Но аз се чувствах някак неловко. Повечето от тези войници бяха обречени да умрат. За което вината беше изцяло моя. Изпитвах угризения, макар да знаех, че има разлика между Сянка и Действителност. Всяка смърт щеше да бъде истинска, обаче — съзнавах това добре. *** После отново събрах войските и им разказах повече неща за Амбър. Колкото и да е странно, те се разбираха като братя — едрите червени юнаци и косматите дребосъци. Тъжно бе, ала така се получи. Ние бяхме техните богове и толкова. *** Ние водехме нашите войници и ги гледахме как умират, ала за Сенките мога да кажа следното: има Сенки и Действителност и това стои в основата на света. В Действителността съществува само Амбър, истинският град, върху истинската Земя, която съдържа всичко. В Сенките има безброй различни неща. Всяка възможност се среща някъде и като Сянка на реалността. Амбър, със самото си съществуване, е хвърлил сенки във всички посоки. /// Какво повече може да се каже по този въпрос? Сенките се простират от Амбър до Хаоса и сред тях всичко е възможно. Има само три начина да бъдат прекосени и те са все трудни. Ако си истински принц или принцеса на Амбър, тогава можеш да се придвижваш из Сенките, като принуждаваш обкръжението да се изменя при преминаването ти, докато то придобие точно желаната форма. Тогава спираш и новосъздаденият свят Сянка става твой — стига да не се намеси някой друг от семейството, — и можеш да правиш в него каквото си поискаш. На такова място аз бях прекарал векове. Вторият начин е посредством картите, изработени от Дуоркин, майсторът на Изображението, който ги бе създал с нашите образи, за да улесни връзката между членовете на кралското семейство. Той бе престарелия художник, за когото пространството и перспективата не означаваха нищо. Дуоркин бе сътворил семейните Фигури, които позволяваха на желаещия да установи контакт със своите роднини, където и да се намираха те. Имах чувството, че пълните възможности на картите, предвидени от техния автор, не бяха използвани докрай. Третият способ беше другото творение на Дуоркин — Лабиринта, по който можеха да минават само членове на нашето семейство. Той посвещаваше влезлия в системата на картите, а пълното му изминаване го надаряваше със способността да се движи сред Сенките. Картите и Лабиринта бяха създадени за мигновено прескачане от Действителността в Сенките. Прекосяването им по друг начин ставаше много по-трудно. /// Сега знаех какво бе направил Рандъм, за да ме доведе в истинския свят. Докато бяхме карали колата, той бе прибавял непрекъснато, по памет, всичко, което си спомняше за Амбър и бе изваждал онова, което не съвпадаше. Щом всички детайли бяха започнали да си съответстват, Рандъм бе разбрал, че сме пристигнали. Това всъщност не беше кой знае какъв номер, тъй като, има ли познанията, всеки човек би могъл да достигне своя собствен Амбър. /// Дори сега Блийс и аз разполагахме с възможност да намерим Амбъри Сенки, където някой от нас бе владетел и да прекараме цялото време на вечността управлявайки там. Но не би било същото, поне за нас. Защото това нямаше да е истинският Амбър, градът, в който бяхме родени, градът, от който всички други взимаха формата си. Затова се движехме по най-трудния начин, прекосяването на Сенките, в настъплението си срещу самия Амбър. Всеки, който знаеше за нас и притежаваше власт над Сенките, можеше да изпречи на пътя ни препятствия. /// Гордостта и самотата са постоянните спътници нjа принцовете на Амбър, които не вярват на никого. /// После си помислих, че вековете прекарани на сянката Земя са ме променили, направили са ме по-състрадателен, превърнали са ме в човек различен от моите братя.

Е, как ще се следва Христос без да се понесе кръста !? Нали става въпрос, за тесния път, за това, че ученикът не е по- горен от Учителя си.... Христос на едно място казва - "Ако Мене, и пазят." и т.н... В Цариградският превод в търсачката е даден варианта който аз приемам за верен: "38 И който не взема кръста си, и не следва подире ми, не е достоен за мене." Точно и ясно, иначе можеш да си колкото си искаш религиозен, да си поставяш каквито искаш етикети и т.н.,но ако това не се е превърнало в Истина в живота ти просто си остава една мъртва религия и нищо повече.