Ирина - Horus - Чебурашка

http://www.youtube.com/watch?v=rMltoD1jCGI

Божидаре, разбирам накъде вървят разсъжденията ти - но, явно ти не си ме чел внимателно Защото никъде не съм казала, че човек трябва да се фиксира и фанатизира в някакви си възрастови ограничения. Даденият от мен пример не беше за това, че един мъж на 40 трябва да бъде само с жени на 28.. а че в случая под този праг не е приемливо да слиза, според антропологията (като се има предвид, че изчисленията са индивидуални за всеки, според възрастта). Може би, не си ме разбрал - и защото аз приведох научни данни, а не свое мнение.. Ако трябва да изразя лично мнение, то ще е следното: Мисля, че има основателен резон в тези твърдения - но, разбира се, човек не трябва сляпо да се ръководи от тях, защото в междуличностните отношения имат значение и редица други фактори. Също така, антропологията и науката винаги се базират само и единствено на това, кое би било приемливо и благоприятно за еволюцията на човека като биологичен вид. И според тях - вероятността партньорите да създадат и отгледат здраво потомство, е именно когато те са в тези посочени параметри (включващи възрастовите и културни близости). Да, това важи за връзките от типа "секс" и "семейство". И да, човешките отношения не се изчерпват само с тях. Както и никой не твърди, че по презумпция трябва да се приема, че двама души трябва да общуват само заради секса и създаването на потомство, както и не е задължително те да са интелектуално, емоционално и културно близки, само защото видиш ли били "от едно поколение".. Ако става въпрос, има дори и още по-сурова статистика, според която циклите на привличане между партньорите продължават до 4 години - достатъчно време, за да си кажат думата хормоните и да бъде създадено дете. И това също е в подкрепа на твоето изказване, че "Всяка връзка има начало и край" - и че този край обикновено е следствие на това, че между партньорите са се "изпарили" хормоните и онези ефимерни неща, които най-често са в основата на създаването на връзките в днешно време. Аз от личен опит и от психологическата си практика през последните десет години - мога да кажа, че наистина не съм срещала изключения от това. Защото, колкото и човек да избира "по сърце и сантимент" даден партньор - то ако между партньорите не са налице физиологически, психологически, интелектуални, творчески и културни сходства - то въпросната връзка е нетрайна като розов балон и е въпрос на време да се разпадне. И тогава най-добре е хората са се разделят, за да не стоят както казваш ти "в тази агония". Да, ако имат вече деца - тогава те може геройски да понасят агонията неопределено време - но, така или иначе връзката вече се е разпаднала отвътре. А относно твоето романтично изказване, че "Ако съдбата е събрала двамата, то те реално при запознаването си не виждат такива неща като разликата в годините." - аз да ти кажа честно, не вярвам в подобни абстракции като "съдба" и т.н. Защото, според мен, това са извинения - чрез които човек оправдава собствения си избор, приписвайки отговорността на някаква Сила или обстоятелства извън него. Истината е, че това, което на пръв поглед може да изглежда метафизично (като съдба, карма, синхроничност и т.н.) - не е нищо повече от сложен масив от причина и следствия, чрез които ние самите сме станали причина за дадена среща или събитие в живота си - защото в действителност светът се обосновава и ръководи от много точни и рационални закони. И ако ние решим да се отклоним от тях - то ще си носим последствията, за които самите ние сме си виновни, а не "Бог, Съдбата.. или някой друг".

Всъщност, позволете ми и аз леко да се отклоня от темата – но, се изкушавам да кажа, че има много ясно дефинирана антропологична формула по отношение на максимално допустимата разлика във възрастта на партньорите. Изчислява се по следния начин: Вземат се половината от годините на партньора + добавят се 8 години. Всяка разлика над този максимум – се счита за антропологично неразумна и за психологически и физиологически неприемлива (с други думи – за извращение). Тоест, например за един мъж на 40 години – допустимата граница ще е 20 (половината от годините му) + 8 = 28 години допустима минимална възраст за партньорка. Въпросните доводи са базирани от една страна на това, че наличието на отклонения от тази допустима граница е признак не само за инфантилност и незрялост в избора - но и признак за психологически проблеми, сексуални отклонения и перверзия. А от друга страна, най-вече се базират на това, че едно физически и психически здраво потомство - може да бъде резултат само на разумното съчетание на гените на двама зрели физически и здрави психически индивида, които имат културна съвместимост. (Което е невъзможно, ако например единият партньор е тинейджър, а другият е пред пенсия ). Тоест, няма как един застаряващ мъж (или жена), който задоволява нагона си с двойно по-млада партньорка (или партньор, ако е жена) – да очаква „плодовете” на този нагон да бъдат здрави физически и психически, при условие, че първоначално връзката им се основава на физическа, умствена и психологическа несъвместимост и само по себе си намерението им за подобна връзка – е явен признак за незрялост и патология у самите тях. п.п.1. Впрочем, от антропологична гледна точка, не е особено приемливо и това жената да е по-голяма от мъжа – защото тук вече връзката и потомството биват подложени на доста рискови от психологическа гледна точка матриархални фактори.. Но нека, да не се отклоняваме чак толкова от темата, все пак п.п.2. А пък според Учителя - идеалният вариант е когато мъжът е по-голям от жената най-малко с 9 и най-много с 12 години..

just.me, разбирам те, че сигурно много страдаш.. Обаче ти самият решаваш дали да продължиш по този начин - като се оставиш на агонията, или ще решиш да действаш и промениш нещата. Ти сам поиска да ти се даде съвет – и аз ти казах част от моето мнение. Сега ще опитам да съм още по-конкретна: Не си търси оправдания от рода на това, че понеже в миналото нещата били виртуални и сте се карали за глупости; че някога уж сте планирали да се видите, а пък сега тя можело да те отреже и излъже; че сте си правили номера да флиртувате с други хора, че някой с някого си разменял коментари, сърчица и прочие.. - и заради всичкото това се е получило така. Не, всичкото това е много несериозно и не е причина да си вадиш някакви обективни заключения. Нещата могат много лесно да се изяснят – ако просто предприемеш някакви адекватни и активни действия. Като това, например да й се обадиш и да поискаш разговор (а още по-добре – среща!) – в който съвсем честно и открито да й обясниш как се чувстваш ти, какво изпитваш към нея, какви са намеренията ти и да я попиташ дали тя споделя същите желания, чувства и намерения, дали и тя иска да бъдете заедно и да се опитате да създадете една реална и пълноценна връзка. Това е. Просто бъди открит – за всичко. Ти сам решаваш дали да се държиш по едни от двата варианта: 1. Като „лукова глава”, която се самосъжалява и бленува по някакво си виртуално минало, която страда и търси съвети от разни непознати хора в интернет, която се поддава на разни свои чувства за вина, страхове и т.н. 2. Или пък ще решиш да поемеш нещата в свои ръце - и ще бъдеш мъж, който се бори за това, което иска. При първия вариант - ти не правиш избор, а се носиш по течението. Тоест, действаш на принципа, че по време на буря всяко пристанище върши работа.. Само дето в твоя случай - ти ще се превърнеш в корабокрушенец на самотния остров на самосъжалението. При втория вариант - поемаш отговорност за чувствата и желанията си. И действаш с ясното намерение да ги реализираш. Няма нищо сложно в това да знаеш какво точно искаш и да го направиш. Разбира се, тя също ще има право на избор дали ще реши да бъде с теб или не. Но, знай че няма нищо страшно в това да ти откажат. Ти няма да се провалиш ако ти откажат – ще се провалиш, ако сам се откажеш. Схващаш ли разликата? Аз мисля, че и двамата заслужавате много повече от една виртуална връзка. Затова – дайте си повече! Защото, ако има нещо, от което на нея може да й е писнало – това е именно това, че сигурно тя иска повече и не го получава от теб. Вярвам, че и ти искаш повече от нея. Може тя да се е оттеглила, защото на този етап ти не й предлагаш друга алтернатива, освен тази да сте „виртуални гаджета” - и тя просто очаква от теб, че като мъж ти би трябвало да си по-активен и да й предложиш повече. Така че, ако наистина си толкова силно влюбен в това момиче – направи го. Предложи й алтернатива за нещо повече. Желая ти успех!

just.me, ако ми позволиш, ще ти задам няколко въпроса: Ти на колко си години? Вие с това момиче виждали ли сте се и познавате ли се наживо, или всичко е било само виртуално? Как така уж я обичаш и „умираш за нея” – а в същото време късаш с нея, тръгваш с друга, а после пак се „събирате” .. и всичкото това за един ден? Това „късане”, „изневяра” и „събиране” – реално ли е било или е било виртуално? Как си й показвал, че я обичаш – само виртуално и само на думи, ли? Защо все се карате и защо все по нейно желание сте се „събирали”? Това означава ли, че тя и друг път си е „тръгвала”? Мислиш ли, че този път на нея вече наистина й е писнало? Дали причината наистина е в „твоите грешки”? Или тя просто търси повод да прекрати връзката, защото наближава време уж да се видите и тя не иска това? Всъщност, тези въпроси могат да бъдат и чисто реторични, ако отношенията ви са били само виртуални – защото в такъв случай отговорът ще е ясен от самосебе си: Това не е реална връзка. Това са сурогатни отношения и имитация на връзка, които ако не прераснат в едно живо физическо общуване – рано или късно се изчерпват.. И колкото по-рано стане това – толкова по-добре, за да не стига човек до зависимости и илюзии, че уж преживява нещо истинско. Единственото истинско нещо в подобни случаи – това са чувствата, които човек изпитва. Но, тези чувства не са породени от емпиричната реалност. Подобни „връзки” са само в сферата на ирационалното, предполагаемото, вероятното.. и т.н. И ако те не прераснат в открити отношения с реални срещи, разговори и преживявания – те просто ще си останат в сферата на виртуалното и ирационалното, докато стихнат от самосебе, независимо с колко „виртуална храна” ги храниш. Възможно е една от причините, че все се карате – да се дължи именно на натрупването на напрежение от това, че връзката ви не се развива и стои ограничена само в еднотипието на виртуалното пространство. Да, има доста хора, които дълго-дълго „хранят” подобни отношения – и като че ли в днешно време става мода хората да „ходят виртуално”.. Най-често тези хора са движени от някакви лични свои страхове да създадат една реална връзка и да поемат отговорност за нея. При всеки причините са различни – но, в основата на подобен избор винаги могат да се открият редица личностни комплекси, страхове, психологически защитни механизми.. и прочие патологии на емоциите. Не че е лошо човек да създава близко виртуално общуване – още повече, че понякога това е единственият начин за общуване, ако с даден човек те делят хиляди километри, континенти или океани.. Но, всичкото това е до време и не може да замести една реална връзка и физическо общуване, още повече пък да се нарече „ходене” или „любов” в смисълът им, в който те се съдържат в една истинска връзка. Затова моето мнение е, че няма полза да се „тръшкаш и да умираш” – ако „връзката” ви е била чисто виртуална. Просто в случай, че чувствата ти наистина са толкова силни – действай! Виж се с това момиче и намери начин да опитате да бъдете заедно в реалния живот. Едва тогава вече ще можете и двамата да прецените дали си подхождате, дали нещата при вас се получават и дали става дума за сериозни чувства.

Вторият филм - "ХОБИТ: Пущинакът на Смог" - е с българска и световна премиера на 13 декември 2013 г. Последният филм от трилогията - "ХОБИТ: Дотам и Обратно" - ще излезе по кината на 17 декември 2014 г. източник: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5841071 трейлър: http://vbox7.com/play:dd72b90852&r=emb

Томи, да кажеш, че в една игра на шах има ”желание за смърт и постигане на смърт” или че това е деяние, с което се ”свързваш и превръщаш” едва ли не в някакъв си инструмент на Злото, който "нарушава" някаква Хармония, Равновесие, Безсмъртие и така нататък – това е нещо, което е изфабрикувано само и единствено от твоята човешка логика. Шахът е просто спорт – и щом съществува, значи в него има смисъл. Да, както и при всеки спорт – в него има победители. Но, това е само в рамките на спортната игра – и никъде другаде. И не мисля, че като го анализираме е редно да излизаме от тази рамка – защото то по тази твоя човешка логика ще следва, че едва ли не всеки спорт е някакво Сатанинско дело, което нарушава Хармонията и Равновесието в Природата, в Човека, във Вселената.. и къде ли не, според теб. А това не е така. Защото в Божият план – няма и не може да има никакво противоречие или грешка. На Бог не можем да приписваме нашите лични човешки разбирания, тълкувания, интерпретации, намерения, страхове, грешки или възприятия. И щом спортът и игрите са дадени на човека като вид занимание, изкуство или форма на изява – то това означава, че всичко това има някакъв смисъл, който е извън нашата ограничена човешка логика. Защо не погледнеш на нещата по следния начин: Че всички тези така наречени спортни победи или форми на съревнование – са всъщност един перфектен начин от страна на Бог да ни покаже съвсем фигуративно какви са вариантите за развитие на дадено нещо и какви могат да бъдат последствията и поуките от тях. Нима в това не виждаш един перфектен замисъл от страна на Бог да ограничи Злото – като го огради само в рамките на играта? Нима не е по-добре човек да ”воюва и побеждава” само в спорта – отколкото да го прави в реалния живот, третирайки хората и ситуациите около себе си като противникови? Помисли върху този аспект за смисъла на това да същуствуват различни форми на спорт, игри, хобита и човешки занимания – и не са ли те една по-хуманна и по-добра форма за учене на определени уроци в чисто тренировъчен вид. И дали ако те не съществуваха - нямаше да се стигне до много повече реални ситуации, в които не става въпрос вече за игра, а за реалност с необратими последствия.

Томи, не знам дали за теб шахматът е творение на Черната ложа, но за мен определено това да класифицираш и отхвърляш нещо, без да го познаваш – е със сигурност следствие на някакви субективни пристрастия, които най-вероятно се коренят във вярата и страха на човека от разни Черни ложи.. или прочее теории на Конспирацията. Чудя се даже как не откри и Масонска символика в играта на шах.. Смея да твърдя, че съм човек, който определено е избрал пътя на духовното развитие – и ИМЕННО ПОРАДИ ТОВА не мога да се съглася с тезата ти. Не мога да се съглася и защото 4 години съм ходила на шах. Тренирала съм и други спортове, дори по-продължително (плуване - 12 години, тенис на корт - 8 години и тай чи - 2 години). Затова и мога да заявя категорично и от личен опит – че по-честна игра от шахматът НЯМА. Защо ли? Защото при другите спортове нещата стоят другояче - те са по-живи, по-динамични, .. по-творчески ако щеш. При тях никога не можеш да повториш една и съща игра, за разлика от шаха. При другите спортове можеш да импровизираш, да блъфираш, да нарушаваш частично някои правила. Но, при шахът – това е невъзможно. Всичко следва строга последователност, всичко е открито и видимо за всички – всеки твой ход и всяко твое намерение на практика са очевидни за всички и не можеш да заблудиш никого. Да - не само, че играта на шах е сериозно нещо, а това е и самотно занимание.. като да свириш на инструмент, например. Изисква много, много упражнения - докато накрая всичко се запамети. Много бъркаш и като намесваш в шахмата интуицията. Там няма никакви подобни абстракции, фантазии или творчески мистификации. Не може да се каже и че шахът е гаранция за развиване на интелекта – не, той по-скоро развива паметта. Да, и тук са нужни желязна самодисциплина, търпение и способност да се поемат рискове. Но, в крайна сметка – печели този, който познава всички конфигурации и варианти за развитието на играта. Всичко е строго и математически изчислено – и случайности няма. И както се казва, ”точно затова тази игра е велика” – защото в нейната основа стоят честността и откритостта. Разбира се, това се отнася САМО за самата игра като такава. Друг е въпросът, че това не означава, че можем да приписваме по презумпция подобни качества и на всеки, практикуващ шах. Не, естествено. Друг е въпросът и че именно поради естеството на правилата си и поради самотността на практиката си – шахът съвсем не е най-доброто занимание за един човек, а дори напротив – то съвсем не го социализира и не му способства за изграждане на чувство за общност, умения за комуникация и колективно мислене. Не, тези неща вече са продукт на нашето лично себеусъвършенстване - в една или друга степен, погледнато съвсем индивидуално. Шахът е просто едно забавление, един спорт – който има своите предимства и недостатъци.. и нищо повече. Затова и не мисля, че е етично да хипербализираме нещата и да ги заклеймяваме - че били ”бели” или ”черни”. Всичко зависи от намеренията на играча. Това важи и за всяко едно нещо – без изключение. Защото нещата не са нито добри, нито лоши – те са такива само в нашите умове и сърца, които ни водят до реципрочните действия. Е, в такъв случай, кой е виновен и отговорен – шахът, Черната ложа, Баба Яга, Кашчей Безсмертний.. или просто самите ние с нашите собствени намерения и действия, с които ползваме дадено знание и умение?

"Позитивното мислене е само козметика, ако човек не се обича" - Димитър Кръстев (практически психолог) източник - http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1906710 - Г-н Кръстев, вие от години се интересувате от печеливши стратегии за живеене. Как ще се включите в дебата "за" и "против" позитивното мислене, който се разгоря в последно време? - Аз съм изумен как на някого може да му мине през ума да посочва положителното мислене като проблем или като източник на беди. То е стратегия, философия, нагласа. За всички, които се оплакват, че не им е помогнало, причината не е в него, а в липсата на последователност от тяхна страна и в неумението да го превърнат в работещо. - Какво е вашето определение за положително мислене? - Това е нагласа на ума да прави подкрепящи интерпретации на това, което се случва с човека. Това означава човек да търси начините, шансовете, да си обяснява нещата по начин, който му отваря хоризонт за намиране на решения, а не по начин, който го блокира или който обяснява ситуацията като нещо, което е невъзможно да се промени. Например, ако аз започна да се занимавам с йога, но поради амбицията да изпреваря другарчето по килимче правя лотоса по-усилено и разтегна коленни връзки, йогата ли ще е виновна?! Но всички казват: Внимавате с йогата! Тя е много популярна, но ето, вече има осакатявания. - Какво означава да интерпретираме нещата по подкрепящ ни начин? - Това означава така да формулираме нещата, че да видим подаръците, да видим онези факти, които ни помагат да се подпрем, за да излезем от ситуацията. Да си кажа: "Аз ще реша този проблем", е положително мислене, "Ще сбъдна мечтите си"- също. Оптимизмът и положителното мислене вървят ръка за ръка. - Но модерните гурута стигат доста по-напред. Твърдят, че позитивното мислене лекува от неизлечими болести, дават рецепти за щастие. - Доказано е, че вярата в оздравяването, че положителната нагласа стимулира имунната система, и в този смисъл помага. Естествено, всичко отвъд това е нереално. Безспорно е, че има много козметика, която съпътства позитивното мислене и го опорочава. Аз съм твърдо против добронамерените лектори, които провеждат курсове и които не бъркат до корена на проблема. Ако се действа повърхностно, само с мантри и евтини техники, това няма как да проработи и хората бързо ще разберят, че пак не са получили търсената от тях панацея. Хиперболизирането и уедряването на позитивното мислене, внушението, че може да замести всичко останало, са безпочвени. - Кое според вас прави хората нещастни и неудовлетворени? - Всичко тръгва от дълбоката вътрешна нагласа за непълноценност. А когато човек не се обича, и най-последователното позитивно мислене не може да му помогне и се превръща във вредна козметика. Щастието е пряко свързано с комплекса за малоценност. Много хора не слушат себе си, не знаят кои са Ако човек е със средно ниско самочувствие, често си забранява полезните му удоволствия, полезните информации дори . Ако е с по-тежък комплекс, той с лекота участва в самонаранявания, в провали на връзки, в самосаботажни действия. Трудно може да е щастлив един високомерен човек например, защото високомерието е патологична компенсация на комплекса за малоценност. Виждате навсякъде около нас хора, обсебени от идеята, че са се родили да бъдат лидери, шефове, убедени, че всички останали трябва да им бъдат свита. Те търсят отчаяно щастието в строгата йерархия, драпат със зъби и нокти да се изкачат на върха на пирамидата. Няма как човек да има такива стремежи без комплекс за малоценност. Затова дори успехът им не ги прави щастливи. Неслучайно има узрели хора, които се късат от йерархията и са като свободни електрони. Те са готови да създадат мрежа, а мрежа може да се направи само от равнопоставени хора, които казват: " Ти си окей, - аз съм окей". - Много хора се чувстват нещастни, но причините за това наистина са обективни - нямат пари, чувстват се неоценени, прецакани. - Това е един обществено приемлив начин те да изглеждат като невинни жертви. Жертвата обаче никога не е невинна. Това може да се промени просто като научим жертвите да не бъдат жертви. Така ще намалим процента на страдащите. Нищо съществено не се прави в тази посока заради табуто, заради това черно-бяло мислене. И хората продължават да се оплакват колко са нещастни. Най-обичайната реакция на повечето е да си намерят виновен, търсят причините извън тях. На другия полюс пък са тези, които търсят вината у себе си - това са т.нар. невротици. - Един ваш колега наскоро каза, че Хейтър Петър е новият национален герой. Какво ще кажете за вълната от омраза и тотално отрицание на всичко, която очевидно е на мода? - Хейтърството също е самосъхранителна реакция на хората като песимизма. Хейтърът е щастлив, когато казва, че нещата ще вървят на зле. Но това не е истинско щастие. Хейтърът изпитва его удовлетворение, заклеймявайки всичко ново и различно като лошо, тъпо и безсмислено. Но това не значи, че е щастлив. Щастието е съвсем друга категория. Няма как с доказване на такива самоосъществяващи се пророчества ти да бъдеш щастлив. Като твърдиш колко са лоши хората, колко е кофти животът, няма как да бъдеш щастлив и да постигнеш кой знае какви екстазни висши преживявания. За да е щастлив, човек трябва да се научи да се обича и да се приема такъв, какъвто е. - Това е много трудно. - Не. Трудността идва от пристрастяването към драма, от лъжите, набутвани в главите ни, че сме всичко друго, но не и уникални прекрасни същества. Единственото, което човек трябва да си внуши, е, че е живо пълноценно същество. Щом Вселената е казала "да" на това, че те има, значи ставаш, значи от това има смисъл и никакви други схеми, условности, чужни оценки и шаблони не трябва да те разколебават. Но повечето хора са пристрастени към драмата. Тази пристрастеност кара човека да съдейства да се случват пак нещата, които е свикнал да вкусва. Ако аз съм свикнал да гледам като дете как майка ми и баща ми се карат, аз смятам, че това е нормалният модел, и с лекота го възпроизвеждам с половинката си. Пристрастявам се към скандала и особено към последващото го удоволствие от сдобряването. Постепенно обаче се стига до увеличаване на дозата, което води до много по-тежки сакатлъци, дори до самоубийства. - Какво в крайна сметка препоръчвате? - Моята формула е: "Обикни себе си, защото така ще се опознаеш по-добре". Ако човек се погледне спокойно в огледалото и признае пред себе си, че е направил нещо лошо на някого, или пък чувства тъга - ами нека си я изживее. Няма нужда от напъни, нито от самовнушения, че според позитивното мислене не трябва да е тъжен. Естествено е човек да мине през тъга, през меланхолия. Може пък някой да има нужда от това. Къде е драмата, къде е проблемът?! Напъване не трябва да има. Има ли напън, минаваме в сектор "борба". А аз съм за хармоничното съчетаване между хората. Борбата е неефективен начин. Печеливше е по-гъвкавото отношение.

Права си mvm – нещо вече започнах твърде много да се разгорещявам.. и е време да прекратя безсмисленото си участие по темата. Казвам безсмислено – защото: 1. Вече изложих мнението си по Проекта. 2. Казах, че съм готова да го представя публично - и дори лично и най-нахално се самопредложих за тази цел. 3. Към момента аз не виждам това да е довело до някаква промяна. Затова, не виждам и смисъл повече да се дъвчат едни и същи неща безспир. Нямам намерение вече и да чакам да получа отговор на въпросите си дали ще имам някаква подкрепа и съдействие от автора на проекта и от останалите. Само по себе си цялото това туткане и препредаване на информация от страна на трети лица, ваденето на чужди „кирливи ризи” и оправдания – действа демотивиращо като цяло на всички и само се излагаме. Не ме интересуват и тези, които продължават да ми предлагат от мое име да говорели с Никола – а после да ми препредавали и копирали той какво мисли.. Време е да спрем да се занимаваме с обсъждане на.... Никола - защото вече от всички се вижда реално кой „колко” и в „какво” го бива. Съветвам и Галина да не вярва на чужди фантасмагории и да не се оставя повече да я манипулират на емоционална основа. Защото Никола е достатъчно умен,....... Аз няма да се подмамя и да вляза в подобни режисирани игрички – като започна да се обяснявам или оправдавам като него. Ще предложа на Галина сама да стигне до истината, като сама си зададе въпросите: - Защо Никола като е толкоз честен, открит и няма от какво да се притеснява - не вземе сам да ми вдигне телефона и да се разберем, а вместо това ...... блокира профила и контактите си и ми забранява да го търся? Ами, че да излезе с някакви реални и сериозни аргументи срещу мен очи в очи –....... - Защо на Никола да му е по-удобно да говори с Галина или с друг един страничен човек, който няма наблюдение върху отношенията му с мен и който лесно може да бъде заблуден и подведен? - Защо въобще той допуска някой друг да се намесва и да му разпространява думите, след като той сам трябва да си поеме отговорността, ако някъде нещо се обърка в този „развален телефон” – че да не стане така, че после за негово удобство пак някой друг да му излезе виновен? -....... И какви са тия глупости и оправдания - с примери от типа на: „Ходила Червената шапчица за гъби в гората, сготвила като подарък чорба за баба си, после настоявала да й я изядат.. Но тя Червената шапчица нямало да яде от чорбата си, щото пък много й дошло от толкоз бране и готвене..!” Или от рода на: „Гонят ме, мамо, тука едни политици – искат да ме купуват. Дали да се дам, дали пък да не се дам.. Не, няма да им се дам! И суратя си, мамо, няма да им покажа – щото и без това ме чернят, та ако се покажа – ептен шъ ма попилеят, та и сектант накрая шъ изляза..!” - ...... И най-важното: При това положение – струва ли си въобще да очаквам, че с такъв човек мога някога да се разберем като зрели и разумни хора, както и въобще мога ли да върша някаква сериозна работа с някой, който иска да си играем на „сляпа (а в случая и на глуха) баба”? Защото аз не мога да взема насериозно някой, който ми се държи насреща по този начин – а още по-малко пък ще предприема да върша с него някаква работа с обществена значимост. Вече започвам и аз да се съгласявам с думите на Станимир: „Аз ако бих се ангажирал с реализирането на подобен проект, нямаше да си направя труда да осъществя някаква връзка с Н. Дамянов, Просто защото не считам, че ми е необходим за реализирането на проекта. Нищо лично към него, просто за проекта биха ми били нужни хора с други качества и познания.”

Зара, аз пък съм ЗА изграждането на света. И смятам, че това е наша грижа и отговорност - така, както е наша грижа и отговорност изграждането на себе си. Чувствам се част от този свят и не ми е безразлично какъв е той и как ще живея аз и всички около мен. Чувствам се и прекалено стара - за да си позволя повече да правя грешката да чакам някой друг да ни "оправи света". Чувствам се и прекалено млада - за да се примирявам с компромиса да пропилея живота си бездействайки и в пасивно умуване. А на теб щом ти е "все едно кой какво казва" - не участвай в тази тема. Тук подфорумът е "Общество" и щом това не те вълнува и нямаш идеи в социална насока - можем да се срещнем и споделяме в други теми, с друга насоченост.

Зара, никъде не съм твърдяла, че хората са равни - и ако беше прочела внимателно мненията ми, щеше да го разбереш. Ето тук отговарям на този въпрос: http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=14091&page=4#entry184192 В моите мнения няма противоречия, а по-скоро има противоречия при други участници в дискусията - които от една страна вадят аргументи, че хората хем не били равни и не заслужавали равни привилегии, а хем пък от друга страна се опитват да ги приравняват - като скачат срещу Галина, че видиш ли не искала да се приравнява по социален статус с циганите.. Това какво е, според теб, не е ли противоречие именно в мненията на тези, които отричат равенството? Разбирам те какво се опитваш да ми кажеш за "духовните закони" - и не мисля, че представите ми за езотеризма са "странни". Напротив, мисля като теб в това отношение. Обаче, кажи ми колко от херметическите закони за Подобието са в действителност валидни на този етап? То е много лесно да кажем "Трябва да се ръководим от духовните закони, за да изградим света си по правила!".. Но, това на практика не става и няма как да стане, защото пламенните езотерици пропускат да видят, че основният компонент в прилагането на тези духовни закони - е да има наличие на хора, достатъчно пробудени и осъзнати, които да станат градивна основа за тези промени. На този етап реалността е - че този компонент (осъзнатия Човек) липсва в достатъчно висок процент, за да бъдат приложени тези промени по "езотеричен начин". И следователно - не може да се тръгне Отгоре надолу, а трябва първо да се започне със социални и обществени реконструкции на обществото ни, които постепенно да доведат и до неговото осъзнаване и наподобяване по духовните закони.

Зара, когато се казва, че в едно нещо има твърде малко от едно, а твърде много от друго - това не значи да противопоставяш двата параметра, а означава да виждаш отклоненията им от действителността. Какво имам предвид: Да, безспорно в умерения езотеризъм има много храна за душата. Но, само толкова - за душата. А в прекаления езотеризъм - има вече патология и бягство от действителността. Да, същото е и в прекалено малкия реализъм - което също води до вяра в илюзии и мистификации. А именно умерен реализъм ни е нужен, за да ни способства да преценяваме обективно нещата и да реагираме адекватно на тях. То и на мен ми се иска да вярвам в приказки от типа на "Властелинът на пръстените" - как завръщането на Краля ще ни избави от всички зли орки и беди Или как ние ей-така чудотворно (въпреки болното си общество, психика и гени) ще си отгледаме едни такива светли розово-бели ангелски дечица - които ще ни спасят от несгодите и ще ни създадат едно Ново общество..и т.н. Обаче, то тези неща не стават от самосебе си или само с молитви, чакане и бездействие от наша страна. Защото езотерични доктрини е имало още от сътворението на света - и въпреки това, аз не виждам кой знае колко да сме еволюирали само с чакане "някой там да дойде и да ни спаси, вместо нас"..

Това като прочит - звучи поетично и красиво.. Но, като решение на проблемите ни - звучи доста безотговорно. Защото в днешно време децата са много повече продукт на обществото, отколкото ни се иска да бъде. А при положение, че ние не можем да им предложим едно здраво общество и не можем да им осигурим реализация в собствената им родина - как можем да очакваме от тях да станат такива "учители", каквито са ни нужни. А дори и част от тях да успеят да станат - ние какво ще правим? Ще стоим и ще спим блажено и безотговорно, чакайки те да ни решат проблемите с "магическа пръчка"? Или да ни поведат като "пастири", които водят "стадо овце" на паша.. или на заколение (според случая, защото то "учители" се раждат всякакви - и черни, и бели)? Моля, не го приемай лично - но, на мен подобни изказвания ми звучат твърде много езотерично и твърде малко реалистично.

Vorfaх, съгласна съм с теб – положението е такова, каквото го описваш. Това се вижда и разбира от всеки достатъчно интелигентен човек – и е смешно, и е тъжно. Въпросът е какво да правим: Да стоим и анализираме безучастно, или да се опитаме нещо да променим? Ясно е, че като не си харесваме живота – ще трябва да го променим и няма кой друг да ни свърши работата. Не може да се разчита нито на държавата, нито на политиците, нито на търтеите и калинките.. На мен поне отдавна ми е писнало от празни приказки и демагогии, с които ни залъгват от години. Писнало ми е и от примирението на хората. Че то в тази държава на думи уж всеки знае какво трябва да се промени, обаче стигне ли се до действия – бива ни само да хвърляме камъни, да крещим, да висим по палатки пред общините и да се самозапалваме.. И така, докато ние си се мотаем по улиците и си лаем някой да ни чуе – керванът минава, идва нов на негово място.. и се оказва, че той пак бил същия като предишния. Докога така? Ти не се ли чувстваш отговорен по някакъв начин към себе си и към живота си? Не искаш ли да го промениш? Така ли ще си умрем в тоя живот – гледайки как се затриваме и деградираме постепенно като нация? Или ще се самозалъгваме, че уж така се учим на търпение, смирение.. и ще отидем в Рая. Лесно е да проумеем, че изходът (както каза и Диана) е в „повишаване съзнанието на хората и обединяването им в едно активно гражданско общество”. Обаче, как да стане това – като ги чакаме сами да се осъзнаят и образуват такова общество? Аз не вярвам, че това ще се случи от самосебе си. Какво да направим, тогава? Имаш ли ти някаква идея? Не анализ на ситуацията – която така или иначе е очевидна за всички – а идея как да се осъществи промяната?