SeekerOfAnswers

Абе и на мен би ми било гадно да гледам как някой се мъчи така, ама с времето се научих, че няма как да помогнеш на НИКОГО, ако той не поиска помощта ти. Затова просто гледай отстрани. Според мен е приемливо да изкажеш един път мнение, и дотам. Всичко останало първо ще е безполезно, второ наистина може и да я проява на желание за контролиране и манипулация/власт. Иначе мога да те разбера. Фрустриращо е някой на когото държиш да се измъчва така, често се чувствам безпомощна като ставам свидетел на такива случки, но това е животът!

Дори, насочи се към добър терапевт, с който да обсъдиш проблемите си на живо. Тук, в този форум, основно валят наставления - какво трябва да се направи, каква би трябвало да бъдеш, по какъв начин следва да се чувстваш и т.н... За мен няма по-добър специалист за това как се чувстваш от самата теб. Няма смисъл да се бориш насила със собствените си чувства и да се опитваш да променяш реакциите си с някакви съзнателни техники, които чувстваш чужди. Чувстваш се зле от това че те третират само като сексуален обект и това в крайна сметка е в реда на нещата и касае теб, твоите чувства. Не бива да се цензурираш, да се опитваш да се чувстваш по друг начин, независимо какъв авторитет ти го казва това. Виж, за самооценката, няма как да не се съглася: добре е да работиш над нея. Като цяло голяма част от човешките проблеми все пак идват именно от неумението си да обичаме себе си. Пиша това мнение, защото въпреки добронамереността на господата по-горе, оставам с впечатлението, че не се чувстваш разбрана, и то с право. Лесно е да се напише нещо в стил "self-help", мотивационно надъхване, както и подкани да се "препрограмираш". То това не става толкова лесно - първо; и второ - няма емпатия там (или поне не може да се почувства качествено), където има наставления, поуки и неглижиране на собствените ти чувства. "Не, не се чувствай така, всичко си ти е наред". Важно е как се чувстваш.. важно е да се изследват тези неща в дълбочина, с потупване по рамото надали ще се оправиш. Затова - повече психотерапия, по-малко форуми и искане на съвети... Истината е в теб, там лежи познанието и се надявам да я откриеш за себе си. Пп. Няма да се учудя ако този коментар не бъде публикуван, както се случи и предния път, когато написах далеч по-ползотворен и емпатичен коментар в темата на едно момиче. Ще се надявам този да бъде публикуван, защото не е заядлив, нито хаплив, но е просто различен. А ако не се публикува - това би било срамно. Форум за духовни уж хора (Бяло братство) да налага цензура

Отиди, никога не е излишно, а особено при дискомфорта, който изпитваш!

редно, нередно, трябва, не трябва... познати са ми тези разсъждения и въпроси, но ако беше въпрос за умуване, досега да си го измислила! истината, според мен,... не се разбира, тя се преживява, чувства. понеже ти не си особено свързана със самата себе си, не можеш да си разпознаваш чувствата, кое е твое и кое не. защо не пробваш психодрама - преживелищен метод, сякаш на игра откриваш много истини за себе си... и индивидуална психотерапия също напоследък почвам да се убеждавам, че единствено себепознанието (да се свържеш със себе си и най-дълбоките ти ценности) оправя другите "външни" неща като стрес, кофти отношения с околните и т.н. ... така че, ключът е в теб..

Може ли да обясниш това? Наистина ми стана интересно. Ако, разбира се, можеш да споделяш професионален опит и това което си видяла. Мерси.

Звучи ми ужасно човек да живее така. Сигурна ли сте, че не можете да се опитате с разум да пресечете симптомите? Напр. колкото и да ви е страх, да гледате телевизор, да слушате радио и просто да видите, че няма какво да стане и няма как да чуете брат си. Аз, разбира се, съм просто един потребител и нямам психологическо образование (все още), но наистина ми стана тъжно като прочетох поста ви. На мен ми звучи това като работа за аналитик Но аз съм си пристрастна по начало ...харесвам психоанализата. Към тоя момент може да опитате най-базисното отново и отново - пълноценен сън, добра храна (направо хранителен режим, не яжте боклуци), спортувайте и си доставяйте удоволствие - нови дрехи, масажи.. Заетост да има. И не се вкопчвайте в симтпома толкова, на страха очите са големи и всичко се изопачава, когато мислиш за него непрекъснато. Друго, което ми мина наум, е просто да си пуснете телевизора и да си наложете едно 30 мин да го гледате и слушате. Да се борите с импулса да претичквате като чуете радио или телевизия, даже напротив - помъчете се да се заслушвате. Ако успеете може би ще ви стане малко по-добре като видите, че няма как да чуете брат си. И повтарям отново, аз съм просто един любител психолог - към момента...

Но каква е по-дълбоката причина човек да прави това? Аз се познавам до голяма степен в поста на авторката и на мен примерно пост, обясняващ ми какво правя, не би ми помогнал - ясно осъзнавам това, но не разбирам механизма на задействане на подобно поведение. Примерно.. в психологията не ни е достатъчно да кажем Това Е еди-какво-си. Или пък Това става така, ЗАЩОТО... не е ли по-важно да знаем КАК?, за да пресечем механизмите. Иначе когнитивни грешки, ниско самочувствие и тн. са си стандартни отговори и сигурно и авторката е наясно с тях, както е и наясно, че поведението й не е от най-удачните.

Психотерапия и пак психотерапия.

Според мен има и мъже, дето не изневеряват. Пример отскоро - момчето (или пък мъж, не мога да преценя възрастово) Х, има лек флирт между нас, от моя страна имаше повече внимание и даже сякаш бях по-напориста. При него - само флирт. Не ми се обади веднъж, когато трябваше да го направи, и после чак след седмица писа някакъв заспал смс, колкото да не го забравя. Едно такова странно поведение, че хем не ме ебава за слива (с извинение!), хем обаче като ме види си показва, че ме харесва. А и от какъв зор ще ми напомня, че съществува? Ненадейно го намерих все пак в социалната мрежа и се оказа, че е обвързан от 2 години. Човекът просто не е искал да изневери и се е ограничавал до флирт. Много ми се издигна в очите както го псувах само доскоро, че се държи като играч. Да не говорим как в профила му изобилстват снимки на момичето, обяснения в любов (публични) и как я е завел къде ли не в Европа.. Така че свестни мъже със сигурност има, които не изневеряват! Сега какви качества трябва да има жената, за да може такъв мил и романтичен мъж да я хареса, не знам, но ето - давам ти една малка надежда, че свестни мъже ИМА!

Разликата според мен е, че повечето терапевти са толкова научно-ориентирани, че пропускат екзистенциалността на всяка една криза. А и аз възприемам моите проблеми като проблем от едно такова естество - страх срещу любов, обезверение срещу вяра, и въпреки че осъзнавам това ми е трудно да се измъкна. От терапевти сякаш ми е писнало, въпреки че вече се свързах с един аналитик и започваме от четвъртък (този) да ми дълбаем подсъзнанието. Духовният водач е този, който вярва, и който без много термини и теоретизации, ти показва пътя към духовно освобождаване. Лудост за мен е да се отрича чисто духовното измерение на всички човешки страдания. Аз самата съм голям идеалист и виждам във всичко някаква форма на смисъл и екзистенциален проблем (по ирония обаче за себе си не мога да приложа мъдрост). Предполагам един отец/християнски свещеник е добър пример за духовен водач. Така намирам приликите и разликите

А към аналитик ли да се обърна или към духовен водач? Мисля си, че проблемът ми с омразата и озлобяването са неща по-скоро на духовна, отколкото на терапевтична основа и затова имам големи чудения. Принципно не съм религиозна и ме е страх от секти, но може би трябва все пак с духовен водач да се срещна.. не знам как да отключа доброто в мен, само плача, защото се чувствам блокирана. Как да се залея с любов, себе си и другите, да прощавам и да обичам!

Ще помогнат за уравновесяване, за да не се сривам от най-малкото нещо възможно. Просто не вярвам, че мога да се променя. Може би и не искам, защото го чувствам несправедливо. Сякаш трябва да заслужавам любовта на хората, променяйки се да отговарям на шаблон какъв трябва да е човекът, за да го обичат. Не може да ме обичат и такава, проклета ... или пък ако не може да приемам че съм за психиатрия и да си живея с диагнозата

но и така като се оплаквам и още повече не се харесвам, заради факта, че го правя, вместо да стана и да си продължа напред и да съм силна. и почват да ми се въртят мисли в ума от сорта "сега защо се оплакваш, нормален човек няма да занимава цял форум и приятелите си с това нещо", и се самообвинявам, че съм такава и още повече не се харесвам и е някакъв ад, не мога да избягам от мислите и чувствата си! ядосвам се и се осъждам че все искам някой да ми помага и да ме подпира, ужасно е. да,такава съм!!!явно за да го променя трябва да го приема, но как.. баси майката

как малодушието да стане силнодушие.. а не да изпадам в кризи от елементарни житейски ситуации като това, че някакво момче те е отрязало. а аз съм като в истерия цял ден, рева, не се успокоявам, а се озлобявам и агресирам и не мога да го преживея, чувствам го като голям провал. живея наистина много нещастно, не мога да се справям с живота. дали да не започна да приемам хапчета. как да стана СИЛНОдушна

Aма някои неща са истина.. как да променя примерно това, че се обиждам лесно, че се озлобявам. Това си е малодушие и слаба психика.Ето сега примерно момче което дори не го познавам добре не ми се обади, при все че аз бях доста инициативна, и сега ми е обидено, криво, и имам чувството че месеци ще го преживявам. Обидата, че ме е отхвърлил, агресията, която сега трупам към него и др. и др. Как да не съм толкова лабилна? Антидепресанти ли да почна :< Защото ми е много обидно и рева дори за такива неща, при все че нищо не сме преживели. Ето това ме навежда на мисълта че може да имам характеропатия. Живея прекалено трудно, ежедневни неща ме сриват :<