pettty

Не знам доколко съм се чувствала наранена у дома, по-скоро не. Чувствах се спокойна, щастлива, обгрижвана, особено при баба ми, и това сега много ми липсва. Не съм била наранявана толкова у дома, колкото навън, сред връстниците си. Нямах приятели, нямам и сега. В училище всички се държаха с мен като с изрод, който не заслужава и капка внимание, и говори само глупости. Или не ми обръщаха внимание, или ме мачкаха и осмиваха. Това ме караше да се свивам още повече. Майка ми може би от съжаление, наистина правеше доста неща вместо мен, а същевременно ме упрекваше, че съм такава свита, че не мога да отида дори до магазина, а и всички познати ми повтаряха, че трябвало да се променя. Нещата се пооправиха откакто завърших училище, тогава изпитах някакво облекчение, сякаш огромен товар ми беше паднал от гърба. Оттогава отношенията ми с хората са по-добри и започнах да се отварям към тях, макар и трудно и постепенно. Но усещам как постоянно имам нужда някой да ми дава топлина, обич, закрила, а не ги намирам и страдам от това. Макар че се опитвам да се стягам и да бъда самостоятелна и твърда, защото в живота няма как да се оцелее иначе. На хората вероятно им изглеждам студена и дръпната, макар че смятам, че имам доста напредък в сравнение с това, което бях преди 10 години. Колкото до психиатърката ми - не зная дали има специална диплома за психотерапевт. Но има доста опит зад гърба си, лекувала ме е и преди време от натрапчиви мисли (през пубертета имах големи проблеми с това). Лошото е само, че е далеко, а явно трябва да намеря някой да ме лекува където живея сега.

Здравейте, Орлин Баев, и благодаря за отговора! Ами май и двете... всъщност чак след време разбрах, че petty на английски значи "малък, незначителен" и взех да си мисля дали не съм го написала подсъзнателно, а мъжът ми взе да ме подиграва. Честно казано, някак не искам да чета чужди истории за ПР. Усещам, че донякъде съм стабилизирана, но прочета ли нещо за нечий друг случай, усещам, че пак пропадам и губя надежда. Не искам да ме отчайват! За 2-3 месеца, може би от антидепресантите, успях да стъпя на краката си, защото по едно време не знаех къде се намирам и всяка сутрин ми се искаше да не се събуждам. Сега вече първата ми мисъл сутрин не е за това, почти като нормален човек съм, само че прочета ли как някой се бори с това години наред и все не успява, се ужасявам и почвам да си мисля - щом те са така, сигурно и при мен всичко ще се върне и дори биха ми се присмяли на увереността, сигурно ще ми кажат - ами да, и аз колко пъти мислех, че съм излекуван, пък ето на пак... Искам да знам, че всичко МОЖЕ да мине веднъж завинаги, без да се притеснявам, че пак може да се върне някой ден. А иначе какво да кажа повече за себе си... Не, родителите ми не са чак "задушаващи". Всъщност майка ми и баба ми се грижеха за мен, и то доста добре, а баща ми винаги е бил някак студен и безразличен към мен и проблените ми. Но съм приемала това за даденост. Въпреки че почти по всичко приличам на него, дори и по нервните разстройства - и той често е имал такива. Така че смятам, че от една страна всичко донякъде е наследено. Притеснявам се да започна същинска терапия лице в лице със специалист... Всъщност започнах при една психиатърка, но само с лекарства, за съжаление обаче тя не е от моя град и все нямам време кога да пътувам, за да се срещна с нея и да започна и психотерапия.

Здравейте, Много се радвам, че открих форум, в който на въпросите ни отговарят истински специалисти. Прочетох някои теми и понеже ми хареса начинът, по който отговаряте, реших и аз да пиша. От октомври миналата година досега страдам от паническо разстройство. Всичко започна съвсем изведнъж, преди това дори не знаех, че такова нещо съществува. Отидох на психиатър, изписа ми антидепресанти и от 1-2 месеца съм сравнително добре, макар че от време на време пак имам леки кризи, но не са вече това, което бяха. Това, което ме притеснява обаче, е каква е главната причина за това разстройство, защото знам, че дори да излекувам симптомите, тя си остава. Засега не съм ходила на психотерапевт, все не намирам време, но се опитвам сама да изследвам съзнанието и подсъзнанието си и мисля, че достигнах до някои изводи за себе си. Мисля, че главната причина за всичко е тази, че се чувствам прекалено слаба, усещам света около себе си враждебен и не мога да се приспособя към него. От няколко години живея самостоятелно, имам семейство и дете, но някак не мога да се науча да поемам отговорност и тъгувам по времето, когато самата аз бях дете и се грижеха за мен. Много често, почти всяка вечер сънувам дома, в който живеехме като бях малка и понякога дори плача насън. Отделно не усещам подкрепа от съпруга си, нито тази любов и топлина, която ми е необходима, макар че не е лош човек по принцип. Просто аз не преставам да копнея за нежност, закрила, топлина, а навсякъде около мен виждам само студенина и отчужденост. Понякога мечтая дори за извънбрачна връзка, в която да открия това, което нямам, но се срамувам от желанията си и гледам да ги подтискам. Така и така няма кой да ми я даде... От малка съм притеснителна, прекалено чувствителна и уязвима. Заради тези си "качества" в училище често бях подигравана и унижавана. Бях самотна, нямах приятели. Измислях си мои си светове и живеех в тях. Казвам тези неща, за да придобиете някаква представа за характера ми. Това е накратко. Не зная как да разреша тези проблеми. Най-вече се притеснявам, че стигнах до степен да изпадам в панически кризи, които не зная в кой момент ще се появят пак. Ще се радвам на съвет от някого...