Лъчезарна

"Тъй щото, човек не може да разбере живота, ако не е устойчив като твърдата материя, ако не е подвижен като водата, ако не се разширява като въздуха и ако не прониква като светлина."

"Та казвам, без Любов животът не може да се поправи. Пита ме един какво трябва да прави. Казвам, аз ще ти кажа: ще започнеш с Любов към Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум, с всичката си сила. Второ, ще започнеш с Любов към ближния. Третото положение: ще дойдеш до Любовта към себе си. Любовта към себе си пак има потънкости – не само да угаждаш на себе си, на своя вкус, като дойдеш до себе си, ще мислиш. * Казвам, като приемем Божията Любов, ние приемаме онзи, съвършения живот, Бог както живее. Казва: „В Него всичко е съвършено“. Като обичаме Бога, Неговото съвършенство ще дойде в нас да ни изправи. Второто съвършенство е Любовта към ближния. Отпосле идваме към себе си. То са три училища: инволюционно, по закона на инволюцията започваме с Любов към Бога; след това минаваме към еволюцията, Любов към себе си; имаме и Любов към ближния. Ще направим едно цяло кръгово движение. Сега някои сте започнали с Любовта към себе си, казвате: „Егоист“. От себе си ще минеш във втората степен, Любов към ближния, и третата степен е Любов към Бога. Щом дойдеш до Бога, кръгът е завършен, влизаш вече в областта на съвършения живот." Най-лесното, Утринни Беседи, 08.03.1942 г., София "Та у човека,каквото е заложено, всяка една способност, всяко едно чувство и всяка една постъпка, то е една пъпка. Само когато една пъпка цъфне и завърже, само тогава може да познаете какво представлява тя. Но за да се прояви, трябват ви условия. Първо Любовта към Бога! Без Него нищо не можете да постигнете.Туй трябва да знаете! Всички постижения в света са основани върху Любовта към Бога. Второ любов към ближния; и трето,любов към себе си. Така върви законът. Любов към ближните и любов към себе си, то е твоето проявление. Това, което си приел от Бога. Любов към Бога, да приемеш нещо от любовта към ближния, да ти даде сила, да се проявиш. И любов към себе си да проявиш, ти ще се радваш тогава." Първите отношения, Младежки Окултен Клас, 05.06.1931 г., София Границата между самовлюбеност и чиста обич към себе си, се преминава само с осъзнаване. От "Да е моята воля!" до "Да бъде Твоята Воля, Господи!", човек има доста път да извърви. Животът ни е пълен с онези страдания, които ще ни променят - от гордостта до смирението. И докато се смиряваме, ще изучаваме законите на Любовта и прилагането им. Една молитва, преди години, промени усещането ми за мен самата. Тя "звънна" в душата ми, когато бе най-горчиво и непоносимо... "О, безкрайно Велико Съзнание, моля Те, позволи ми да се приближа до Тебе и да бъда най-близко, безкрайно близко, за да се почувствувам като главна част от Битието и да се осъзная като цяло, което е произлязло от Тебе. Освободи ме от всяка неправа мисъл, чувство, желание, съмнение, критика и самоосъждане. И нека да бъда най-смирен, както Ти би ме създал. Нека да Те усещам тъй близо до себе си, като най-близък приятел, с когото да не се разделям никога! Да ми бъдеш светлина в ума и да Те виждам в нея. Да ми бъдеш живот в сърцето и да Те виждам в него, както виждам извън себе си. Да познавам само Твоите вечни Закони в Природата и в цялата Вселена. Твоята непреривна Любов да ме свърже с Тебе за всички времена. Амин." източник

"От всяко нещо, което се случва в нашия живот, разгледано от Божествено гледище, трябва да извадим добрата поука. Бог допуща всичките неща като неразрешени задачи. Всеки, който разреши една неразрешена задача, ползва се. Целият живот за мене е сбор от неразрешени задачи. Целият материален свят са нерешени задачи. Всичките души и духове, които идат на земята, идат да разрешат някоя от тия задачи, да се ползват." Пътят на живота, Утринни Беседи, 14.02.1943 г., София "Любов, светлина, мир и радост – ето етапите в пътя на ученика. Като говоря за ученика, аз имам предвид преди всичко идейния ученик. Този ученик се учи и тук на земята, в този свят, и горе, в невидимия свят. Той никога не напуща школата – денем се учи в лабораторията на земята, а нощем отива горе при своя учител, който му преподава теория. На следния ден той пак се връща на земята, за да продължи своите практически занятия в лабораторията. Идейният ученик знае, че всякога е ученик – бил е, е и всякога ще бъде такъв. И след време, когато земята, както и цялата слънчева система завършат своето развитие, той ще мине като ученик в една друга, по-велика школа. Тогава той ще носи друго име. Думата „ученик“ е слаба да изрази дълбоката идея, която е скрита в туй понятие. В по-тесен смисъл на думата под ученик се подразбира онзи, който учи тук на земята, в този ограничен кръг на живота. Той се учи тук и ще постигне толкова, колкото условията на земния живот позволяват. " Ученикът,Утринни Беседи, 04.06.1939 г., София

http://www.vbox7.com/play:0c62914d

Клоня към мнението на Донка. Но, бих задала въпроса - щастието в количество ли трябва да се мери?! В смисъл, трябва ли да се сравнява с нещо, за да кажеш аз съм щастлив/аз не съм щастлив. Въпросът не е отправен към теб, а принципно. Щастието изглежда непостижимо, особено ако сме го вързали с някакви изисквания и, както казава Божидар, натрапени изсквания. Но дори и ненатрапени, изискванията към света, никога няма да ни донесат някаква удовлетвореност. Изискванията означава да "Да бъде нашата воля!". Има друга воля, която е правия път... Да, учили са ни да бъдем добри. И ние сме добри - даваме от себе си. А вътрешно сме неудовлетворени. Наричаме състоянието - не сме щастливи. Да, учили са ни да помагаме. И ние помагаме - даваме от себе си. А вътрешно се гневим, когато имаме нужда от помощ и никой не се появява. Тогава, определено, не сме щастливи. Какво искам да кажа. Животът е низ от изпитания - малки, големи, товарещи, разкъсващи, изгарящи,.... съграждащи. Щастието е да приемем смирено случващото се и да благодарим. Някъде, Някой, е промислил за нас. И когато най-много боли, тогава е нужно да се сетим за Него. Не за хората. Той може и да ни изпрати хора в помощ, но Той е единственият, който ще си остане непроменим в отношението си към нас. Трудно е, в миговете на болка, да вървиш навътре към себе си, за да търсиш Него. Ако в миговете на болка, вървим на вън, към онези, на които сме помагали или сме им сторили добро - ние търсим отплата. Това означава автоматично, че даденото от нас не е чисто и сега ще се върне като болка и разочарование. Но то не е спрямо другите. То е насочено, дълбоко насочено към нас. И това е болезненият път на себенамиране. На себевъзпитание. Тогава нуждата от сравнение на кого - колко ще се падне от щастието, за да се чуства удовлетворен, става безсмислено. Щастието си зависи само от нас. И то е едно-единствено - да изпитаме Радостта, заложена в Душите ни, когато чисто пресътворяваме себе си чрез Любовта, бликаща от нас като кристален извор. Малкото и тихо изворче, което се радва на нежния ветрец, на сгушеното в тревичките цветенце, на самите гушкащи тревички.... Думите ми изглеждат не от този свят. Но само чрез тях, чрез усещането на красотата в нас, можем да стъпим здраво на земята и да изпълним това, за което сме дошли. Когато сърцето ни е топло, изпълнено с благодарност, тогава краските на заобикалящото ни придобиват сияние. И малките неща, малките случки, ни говорят ясно. Тогава не очакваме от хората да ни помагат, но приемаме спокойно, това, което ни даряват. Дори то да изглежда болезнено. То просто идва, за да събуди още нещо, заспало дълбоко в нас. Човек се учи постоянно. Може да бъде удовлетворен от свършеното. Може и да не бъде. Но не му пречи да се поправи и да не повтаря грешките. А това е и щастие, да можеш да осъзнаеш случващото се и да бъдеш адекватен спрямо това, което е точно и единствено определено за теб. Мечтите ни, ако не са в съгласие с Божественото, са илюзии. Погледни в себе си. Там е скрито твоето щастие. Дори и много да боли. Вратата винаги ще си е отворена. Само трябва да я откриеш. Повярвай ми, тя те чака.