sonja

Мило момиче, четейки твоя текст ми направи впечатление, колко на раз, напористо се изляла душата си, което ми говори за силна емоционалност. Оттук насетне трябва да строиш бъдещето си. Овладей се първо. Любовта е прекрасно чувство, но тя отлита един ден и остава само уважението, другарството, умението да се общува, да се доставя удоволствие на другия ( не говоря само за сексуалния аспект, както разбираш сама).Ако си проследила мисълта ми, от оставащото, твоят любим няма какво да ти предложи. Сега си в афект, влюбена, страдаща, но първо и основно, задай си въпроса- желаеш ли да бъдеш бита, унижавана, ограничавана? Ако не, май там не е пътя ти. Не страдай, защото жените имаме това качество да се заравяме в любовта и да й се посвещаваме изцяло, но тя не е самоцел. Затова погледни по-отстрани и виж връзката си като чужд човек. Сигурна съм че редом до теб има много прекрани момчета, които могат да ти посветят повече време, могат да те дарят с повече уважение. Дай си шанс и дай и на тях шанс. Повярвай ми, никога, ама никога не разрешавай някой даже да помисля , че може да посегне на теб. Ти си чудесно , уникално цвете и никой няма правото да го накърни. Това е най-важното в твоя разказ. И най-същественото. Не си позволявай да бъдеш с човек, който допуска мисълта, че може да посегне на теб.

Ха, много интересно. Като музикант не мога да не се заслушвам във вибрацията на всеки глас, с който общувам. Интерсено е да споделя, че усещам лъжата при произнасянето й, именно от промяната на тембъра . Ако има музиканти във форума, ще ме разберат. НО, никога не ми се е случвало да се увлека от глас. Да се наслаждавам на трептенията в гласните или характерното произнасяне на определени букви, да, но увлечение, любов????Това си е истинско преживяване. Интересно как ли се изживява подобно чувство породено от звука. Между другото има цяла наука в Индия (Пакистан , Иран) свързано със сунитските философски течения и музикалната теория, която е посветена изцяло на ораторското изкуство. Та, основният постамент на това великолепие е, че всеки човек притежава определен тон (в рамките на четвърт тон) който изразява най-силно неговата лична сила и магнетизъм. Съответно на това има техники за овладяване и откриване именно на тази обертонова честота, която да даде възможност на изучаващия, да успява да повлиява върху слушателите по този начин. (Написаното е в потвърждение на по-горе казаното, че има мъдри, интуитивни хора, които успяват да овладеят гласа си и чрез него да увличат) Но, също така да направя малко отклонение, красотата на тембъра е етическо понятие, свързано с етнически признаци. Правило ли ви е впечатление,че в Русия например жените се опитават да говорят максимално "по детски", с тънък, висок глас. Което е смешничко понякога от здравите руски тьотки....а в Германия или Англия, колкото е по-плътен и дрезгав гласа (визирам женският) е толкова по-секси?????

"Скръб". самата дума звучи. Звучи тежко, ако я произнесем на глас, тя е пълна със скрита, заровена болка. Скръб ми се струва изпитваме при кардинална загуба, безвъзвратна , на любим човек, на мечта....докато тъгата...Ами тя сякаш е спътник на онези души, които се стремят да чувстват, да търсят, да се лутат. Тъгата е спътника на човека, в неговият самотен път през този свят. Защото колкото и шумно да живеем, самотата, духовно ни съвпътства. Може би загубата ни, далечен спомен от онова загубено за нас единение с висшото Съзнание, с Бог. Може би усещането за края, за онова което е на крачка до нас и неотменно приближава. Може би съзнаване на недостатъчността ни, на непълноценноста. Много "може би" могат да се изредят и всички те ще навяват тъга.Както разбирам повечето от нас, са познайници с това усещане и то е станало неразделна част от битието. Чудя се обаче, защо едни го съзнават, а други не са го изпитвали....Дали е следствие на темперамент, на духовно израстване, на неуравновесеност или??? Интересно ми е до чуя мнението ви.

Късметче, мечтата му е да работи върху човешките гени в лаборатория и да увеличи младостта на човека, особенно на майка му . Но в цяло да бъде иследовател сред десетки компютри и микроскопи.

Благодаря и на двете ви за отговора. Поправка, вчера съм написала че сина ми е на 16, а той е на 15. Стойностен университет-имам предвид Оксфорд или Кембридж. Университетите, които ти дават летящ старт. Защо да учи в университет, защото той от пет годишен каза че иска да учи генно инжинерство и от тогава гледа повече дискавъри и сайънс на телевизията, отколкото анимация. Защото има за три години в системата на частните училища под шапката на Кембридж, с точков бал 6 от 6 по химия, 5.9 от 6 по физика и 5.7 от 6 по биология. А ако има двойки по арабски, религия и социални науку, които са част от общообразователния пакет, той просто няма да завърши средно образование. Проблема, който аз отчитам, че тези оценки са следствие на вътрешен протест и отказ от идентичност с баща му, бившият ми съпруг. Сина ми просто не желае да учи по тях, като по този начин показва своя протест към баща си, който в ежедневието не може да си позволи, защото тук децата са откърмени с респект и уважение към родителя, какъвто и да е той. Донка, ти си много права. Аз съзнавам, че е трудно да жевее с изключително лидерки тип майка, която командва всички около себе си, както на работата си, така и в офиса си, така и всички приятели които идват за решение на проблемите си при мен. За мое съжаление аз съм грозният тип еманципирана жена, която е загърбила отдавна нежният тип лейди, имаща нужда от подкрепа и защита. Но това не е негов само проблем, а и мой, защото би ми се искало много да съм такава, копнея за това, но живота не ми го позволява, ако искам да оцелея, да дам най-доброто на децата си и да запазя положението си в обществото, за което съм се борила със зъби и нокти. Твоят пост ми помогна да погледна от друга страна на проблема и ще го обмисля сериозно в посока - промяна на моето поведение към сина ми.

Здравейте, с Томодаши имаме много общо. И аз съм отгледана по същият начин. При мен обаче огледалото е изкривено в обратна посока. Аз се опитвам максимално да обгрижа децата си, като се разкъсвам между спектъра на: първо дете в тийнейдж възраст, на раведени родители, което тук е страшен грях, и второ с баща пътуващ между Йордания и България.Като сама отгледана без любов,в семейство в което всяка показ на милувка или нещо подобно е абсолютно неприемливо, разглезващо и ненужно, се опитвам да покажа цялата си обич на моите деца. Резултата е неподозиран. И двамата са безумно разглезени. Те просто считат за правилно и дадено от Бога, че майка им е длъжна да лаврира между 14 часа работен ден на три работи със задължително налично свободно време за тях. От друга страна май за бащите, аз възпитавам зле децата си, които биват разглезени от мен и само от мен. Без да звучи като оплакване. Опитвам се всячески да давам конкретни задания, да бъда строга и едновременно да не лишам децата от любов НО, виждам как големият израства като безотгворна личност, въпреки моите ежедневни разговори с него, въпреки ограниченията които налагам. Тук има по-мъдри от мен хора, хора с опит, кажете, какъв е начинът да се накара едно 16 годишно момче да чете, а не да се гордее че не е прочел повече от две книги в живота си (след наказания от моя страна).Какъв е начинът ( или аз не съм права) да изисквам по всички предмети да има достойни оценки (не говоря за шестици) а не само по интересуващите го - химия и физика ( където по Кембридж системата той е с най-високи в международен мащаб). Подчертавам по всички предмети, защото знаем че даже да има 100 от 100 по тези предмети, ако няма общ бал, не може да кандидатства в никой стойностен университет.Господи, надявам се че не звуча като някоя истерична майка....

Здравей Рална, и аз като Диди те разбирам много добре. Всеки от нас преминава през периоди в живота си, когато преосмисля онова, което го запълва и онова с което живее. Струва ми се, че при нас, жените, ( без да искам да обидя мъжката част във форума) отдаването на семейството е сто процентно. Попадайки в семйството като институция, ние отдаваме времето си, мислите си, душата си до "откат". И за съжаление идва момента, в който се пробуждаме и осъзнаваме, че май това правим само ние, и то не е оценено по истинската му стойност. Тогава идват съмненията. Аз съм преминала един брак и сега съм във втори, който също преминава през подобна криза. Също през ума ми минаваха идеи за тотална промяна, за развод, без наличие на конкретна причина- предателство или каквото и да е там сериозно препятствие. Наложих си да осъзная, че не всички сме еднакви и зарди това трябва да се научим да прощаваме на себе си, за себеотдаването и на другия до нас, че не е съшият като нас. Опитвам се да намеря себе си и щастието от тава, което съм аз, сама по себе си, без необходимостта от допълнение като съпруг или работа, а просто АЗ, като човек, който заслужава сабственото си самоуважение. Мисля си, че всяка връзка, без значение дали фиксираме брак или приятелство има точка на изчерпване и тогава или трябва да поставим честно на везните на живота релните плюсове и минуси и да вземем кардинално решение ( в твоят случай няма наличие на реална причина за развод) тогава остава да намериш покой в себе си, защото ти си причината за неудовлетвореността и нови хоризонти за развитие на връзката. Това прави винаги по-мъдрия, онзи, който е по-напред. Съвета ми към теб е да намериш себе си, да откриш неща, които обичаш да правиш и те да запълват пустотата. Знам, че е трудно, но решението, особенно когато имаш деца, не е развода. Напротив, решението е нов път. Приеми го като предизвикателство за теб. Успех!!!!

Здравейте, искам да попитам дали някой от вас може да ми обясни сън който имах скоро. Аз не спя в самолет, но този път заспах, беше изтощителен полет, свързан с нови възможности. И сънувах...за мен бе изумително че сънувам в самолета...Та, сънувах ясно мъртва котка, която ражда три котета, и аз й помагам да роди. Всъщност ги изваждах от нея, както са увити с плацентата. Не зная дали котетата бяха живи, дори не разбрах дали са котета. Събудих се потресена. Пътуването ми беше повече от успешно, но този сън продължава да ме тревожи. Вчера се прибрах, а папагалчето в къщи умря . Сутринта го намерих....

Прегръдката е остатък от атавистичното наследство на нашите прадеди, когато топлината е била жизнен фактор. Последстие в по-древни времена, хората са се срещали и пргръщали за да покажат добронамереността си един към друг. Не случайно в арабските страни до ден днешен дори едва познаващи се хора се прегръщат и целуват по три пъти (близките по седем пъти), защото срещайки се в пустинята пътниците, навлизайки в личното пространство на другия, са му показвали своите добри чувства, липсата на агресия. При нас, европейците прегръдката е придобила по- друга окраска-на споделена любов, споделени спомени, близост. В моето семейство, също като при didi майка ми беше противник на показната страна на чувства. Тя смята, че децата не бива да се глезят. За мен сега, това е необходимост. Аз също непрекъснато прегръщам и приятелите си и децата си. Смятам, че тази близост, споделянето на таплина, даряването на доверие и споделена обич, помага да се чувстваме не само обичани, но и да усещаме близоста си с другите, с онези, които наистина са важни за теб.

Като Станимир мисля че теоцентричият фундамент, ако го има, не може да бъде променен. Той е базата върху която строим съществуването си, конкорда. Той е еонософичен-неизменяем, вечен, за хората обърнали се към Доброто, към Изначалната Любов. Но като създания, произхождащи от чисто материалното, принципите, идеите ни търпят промени, понякога кардинални, в комулативна прогресия , следствие на натрупаните знания, човешкия опит. Т.е "воалите" се свличат един по един и преоткриваме света и светогледа наново, приближаваме се към знанието. Твореца. Тук е мястото да благодаря отново на създателите на този форум, както и на всички, които споделят така откровенно "себе си" в него. Аз смятам, че за краткото време, в което влязох в този форум, благодарение на всички вас, много нови идеи, много нови рекурси се появиха като откритие за мен. Плюс факта, че намерих в себе си покой и повече светлина. За което БЛАГОДАРЯ на всички ви. Бъдете щастливи и Весели празници.

Привет, може ли да не се съглася с теб, Станимир? Давам пример, който изживявам тежко в момента.Имам студентка, прекрасно момиче, умно, красиво, възпитано. Няколко пъти видях по нея синини и я попитах, какво става. Тя не пожела да сподели с мен, защото не искаше да я съжалявам. Историята е трагична, майката е сирийка, която се омъжва преди 10 години за йорданец, търговец в Дамаск. Живеят щастливо, но бизнеса му се обърква и се връщат тук. Оказва се че той има друга жена, с 11 деца. Сирийката не може да се върне, няма близки , а вече има 9 деца. Мъжът й в момента иска да се жени за трета, идва в дома им колкото да пребие всички по ред. Голямата дъщеря завършва училище с отличие и влиза безплатно в университета. Но бащата не иска да плаща за транспорта до университе, и без това смята,. че 300-те долара които им дава за храна са повече от достатъчно. (Само за пример ще кажа, че за храна тук на седмица са необходими 200 долара и то за малко семейство като моето).Така, че решава спешно да я омъжи за един урод, военен, с 3 клас, тъп, грозен, ужас един. Момичето отказва, започват побои, заплахи, че бащата ще разведе майката и ще й вземе момчетата,(момичетата не са интересни, без стойност са) и няма да им дава пари за храна. Забранява на майката да работи, защото е срамота (той има това право по закон). Така, че момичето се сгоди. Трябва да се омъжи след 2 седмици. Аз се опитах да помогна всячески, говорих с адвокат, но изход законен няма, предложих момичето да дойде да живее при мен-не може, защото мъжа ми не е от семейството й и е незаконно, така че баща й утре може да дойде и да ни изпозастреля като кучета всички. Така, че в момента манипулирам и уча нея да манипулира ситуацията. Аз ходя при бащата, убеждавам го колко е пре-мъдър, как той има изгода тя да завърши, да има добра заплата, да се омъжи за някой с образование-богат, та той, таткото, после ще живее в тях доволно-предоволно. Уча момичето как да се прави пред кандидата, че да се съмнява в нея, че е недостойна, че е леко луда, само да я остави. Имам ли друг избор? Знам, че е непревилно, но това е живота. Има ситуации когато Добротата и Състраданието не съпътстват някои хора, които срещаме и единственият ни път в джунглата им е това, да използваме главите си и да маипулираме, за да постигнем онова, което е правилно. Е, това съдимо ли е? Манипулатор ли съм? Не виждам обида за себе си, недостойност, дори да е грешно, в момента това е единственият път. Молете се да успеем.

Привет! Мисля си - не е случайна градацията на небезизвестните срещи на Буда със света, страданието, болестта, старостта и смъртта и духовното просветление при срещата с отшелника (може би своето истинско, Божествено Аз, частицата изначално заложена в нас. Тази прогресия за мен, митологично изказва пътят, който трябва да изминем за да се срещнем със своето истинско Аз, с Божественото и едва тогава да преоценим правотата на своите твърдения, постулати и принципи. По темата за манипулацията, без значения от нейната цел и задача всеки, си мисля, манипулира другите и себе си в някакъв смисъл. Манипулираме другите необезателно с цел чисто материалено облагодетелстване, а по емоционални или дори инспирирани от идеализъм нужди. Манипулираме и страданието и болеста и старостта, та дори смъртта. Но е неприятно когато осъзнаеш, че теб те манипулират. Тук се крие интересният за мен момент. Защо си позволяваме да манипулираме, а да бъдем манипулирани е направо обидно за нас? Аз съм привърженик на Макиавели и дори в най-грубо изречените от него твърдения, намирам истината за света и човека, като създание и продукт на ума. Интелигентността води до манипулативност в нейните най-разнообразни изражения, дори да е във формата на игра, тип кръстословица-залагам, оплитам и разсъждавам върху резултата. Малко грубо се изразявам, но ми се струва - истинно.Естествено, когато човек се обърне към Светлината, осъзнава своята манипулативна същност и природа и се опитва да я пребори, но това е етап, следствие, а не първооснова, заложена, съществуваща. Темата е много интерсна. Благодря на всички за участието и за мислите, които споделяте.

Ще ви предложа моята любима арабска "угоителна" рецепта. Пиле бутчета и бяло месо, ( по брой за хората които ще консумират) се варят във вода с дафинов лист и бахар щипка, сол и кимон до полусварено. През това време се запържват патладжани нарезяни на едри кръгове, (2, 3) голями да са патладжаните. Запържва се и карфиол на голями парчета. В голяма тенджера се режат домати на кръгчета и се обставят на дъното, отгоре се редят картофи също на кръгчета, солят се и се посипват с кимон, отгоре се посипва чаша голяма ориз, която се посипва равномерно върху долните слоеве. Всеки слой трябва да покрие напълно предният. Отгоре върху ориза се насипва къри и сол, над ориза се слага пилето, то се "поперчва" с черен пипер, над него се редят патладжаните който са били запържени до златно, над тях карфиола и отгоре отново една чаша ориз с къри. Всичко се залива с бульона от пилето, ако не покрие пластовете се добавя вода докато застане два пръста над слоевете. Отгоре се слагат няколко бучки масло (обикновенно се слага арабско масло от царевица) но у нас го няма май. Включва се котлона на висока температура докато заври, след което се връща на нисък огън 2 например, захлупва се тенджерата и се оставя така 30-40 мин, докато ориза се свари. Добре е ориза да е басмати След като яденето е готово тенджерата се обръща в голям поднос, може тава и е наистина вкусно. Пробвайте, няма да съжалявате.

Това исках да кажа. Не съгласието ми, а факта.