из"Необикновеният живот на Петър Дънов"
Аз в живота си два пъти имам нещо,за което съжалявам,че съм го казвал.Първото беше на един мой приятел_д-р Миркович.Той искаше да знае кога ще умре.Определих му деня и годината.Като му казах,като че ли го попарих с вряла вода.И умря точно когато му казах,замина на другия свят.Другият случай беше на 1914год.Един ден беше дошла една млада дамаи хлопна.Казва"Нещо много сериозно искам да ви питам."
Казвам и "Нямам никакво време сега."Като нямам време,аз зная,че ще ме пита нещо,дето нито в нейната работа влиза,нито в мойта.Тя обаче настоява."Моля пет минути само да отделите,защото туй нещо решава съдбата ми!"Щом е за съдбата ,приех я.Тя ме пита:"Кажете ми ще бъда ли щастлива?"Гледах,гледах,казвам:"Ти имаш да живееш още само две години.Има една много малка възможност да останеш на Земята.Случва се на 10 000 веднъж,може да ти се случи.Вземи Евангелието да четеш.След две години ще отидеш на другия свят,определено е.Ще похлопа ангелът.А ако те оставят,ела да ми кажеш."
И досега не е дошла.Казвам:що ми трябваше да и кажа,че след две години ще замине?Можеше да и кажа,че нищо не зная.На д-р Миркович казах:по-добре е човек да не знае,то е най-хубаво.Невежеството в такива случаи е за предпочитане пред знанието.Да знаеш кога ще те обесят,да знаеш кога ще се удавиш,да знаеш кога ще си пукнеш главата,да знаеш кога жена ти ще умре,или кога децата ти ще умрат-това е едната страна на нещата.Но има и друго нещо,което е по-важното:да знаеш защо именно става това.
Учителят